Нострадамус ми изяде хамстера

19ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА — III

— Та значи ти си разбрал какво означава? — попита Джули.

— О, да — отвърна Ръсел, — всичко се връзва идеално.

— Е, доколкото разбирам, пътникът си ти.

— О, не пътникът не съм аз, аз съм камъкът.

— Но камъкът е бил измама, той нищо не е вършил.

— Това е символ — обясни Ръсел. — Камъкът символизира индивида — индивида като катализатор на промяната.

— А котелът?

— Котелът — това е светът.

— Ами зеленчуците и тъй нататък?

— Обществото — обясни Ръсел.

— Звучи ми доста правдоподобно.

— Нали разбираш, камъкът сам по себе си не е можел да направи супата, но без него супата никога нямаше да бъде сготвена.

— Пък аз си мислех, че супата я е сготвил готвачът.

— Готвачът е един от аспектите на обществото. Той символизира алчността и пълната наивност на обществото.

— А пътникът?

— Пътникът е времето.

— Пътник във времето — значи пътникът си ти.

— Не, аз определено съм камъкът.

— Ами врящата вода?

— Промяната — отвърна Ръсел. — Водата символизира промяната, защото може да преминава в пара и в лед.

— Водата е символ на постоянството — възрази Джули. — Можеш да измениш формата й, но не и да се отървеш от нея. Значи може би водата символизира обществото.

— Обществото е сумата от съставляващите го части — рече Ръсел. — Супата е обществото.

— Нали каза, че зеленчуците били обществото.

— Значи може и двете да са обществото — супата и зеленчуците.

— Те са аспекти.

— Нали каза, че готвачът бил аспект?

— Той е.

— Но нали той вари супата, значи не може той да е и обществото.

— Може би е замъкът — рече Ръсел.

— Как така може би? Мислех, че си разбрал!

— Разбрал съм го.

— Пустошта какво е тогава?

— Времето — рече Ръсел.

— Нали каза, че пътникът бил времето.

— Пътникът идва от пустошта. Пустошта е аспект на времето. Нали разбираш, то е безкрайно като безкрайна пустош.

— Камъкът идва от пустошта. Значи камъкът трябва да е аспект на аспекта на времето.

— Така да се каже.

— Егати огромните глупости.

— Не са глупости.

— Какво е кухнята тогава?

— Престани — сопна й се Ръсел. — Заболя ме главата.

Вече бяха стигнали до Мемориалния търговски център „Шаубергер“.

— Така — рече Ръсел. — Значи ето какъв е планът.

— Ти имаш план?

— Разбира се. Сега ето какво искам от тебе: влизаш в някой магазин за подаръци и купуваш кутия, в която ще сложим програматора. Написваш и бележка, с която ми съобщаваш да отнеса програматора в Хангар 18. О, аз ще съм в „Ръцете на зидаря“ и ще ям баят сандвич с шунка, когато прочета бележката, тъй че спомени и това — спомням си как се шокирах.

— А докато малката женичка си гледа задълженията, какво ще прави нейният голям и храбър мъж?

— Няма нужда да говориш така — възмути се Ръсел. — Трябва да се добера до начин да се върнем във времето. Ще се видим след час пред магазина за електроуреди.

— О, значи ще се оправиш с всичко за един час?

— Силно се съмнявам, но ако ще и месец да ми е нужен, аз ще се оправя. А после ще наглася приспособлението за пътуване във времето един час по-късно отсега и ще се видим пред магазина за електроуреди.

— Много умно измислено, Ръсел.

— Благодаря ти. Целувка полага ли ми се?

— След час ще ти дам.

Джули му се усмихна с прекрасната си усмивка, обърна се и влезе в магазина.

Ръсел я гледа, докато изчезна от погледа му, и се върна в „Летящият лебед“.

Пули и Омали седяха на масата до прозореца, всеки с халба в ръка. На масата имаше и трета бира, току-що налята.

Ръсел седна, вдигна халбата към устните си и каза:

— Наздраве.

— Наздраве — съгласиха се Пули и Омали.

Ръсел пресуши съвършената халба наполовина и я остави на масата.

— Знаели сте, че ще се върна — рече той.

— Надявахме се — отвърна му Омали.

— Значи знаете, че съм схванал.

— За метафората ли?

Ръсел кимна.

— Джули е пътникът, а пък аз — готвачът. Тя работи за тях, нали? За лошите. Прецакаха ме.

— Много добре — рече Омали, — ама как се сети?

— Тя е прекалено подходяща за ролята. Заподозрях го още в мига, когато пое управлението на флюгелрада. После ми пробута оная сложна история и се разколебах. Но тя знаеше твърде много. В старанието си да докаже, че е на моя страна, тя ми издаде твърде много неща. А и не се изненада наистина, когато видяхме Боби Бой в търговския център, нито пък когато ви видя. А единственото, което тя трябва да знае, не иска да ми го каже — как свършва филмът. Но онова, което ме убеди окончателно, беше, когато й обясних как да купи кутия, в която да сложи програматора и да напише бележката. Дори не трепна при тази мисъл, нито пък се опита да ме разубеди — тъкмо това е възнамерявала, тъкмо затова е приземила апарата точно в този миг. За да мога да взема забравения от Боби Бой програматор.

— Наистина си схванал всичко — Омали вдигна чашата си за поздрав. — Има ли още?

— Да, мисля, че тя изобщо не е осиновена дъщеря на Фъджпакър.

— Така ли?

— Не, според мен му е жена.

— Дай на този човек една голяма пура — рече Джим Пули. — А това откъде го разбра?

— Тя спомена нещо, че Хитлер бил приятел на семейството. По онова време това не е било нейното семейство — тя не е била родена още. И фактът, че бе подслонила Хитлер в „Ръцете“. Никоя млада жена от деветдесетте не би постъпила така.

— Но защо все още е толкова млада? — попита Омали.

— А, и това го схванах. Тя е на толкова години, на колкото е била през 1945-а. Защото е пристигнала заедно с Хитлер с флюгелрада — затова знаеше как се управлява.

— Но щом е жена на Фъджпакър, какво ще търси на флюгелрада с Хитлер?

— Я се замисли — отвърна Ръсел. — Войната е почти загубена. Хитлер има възможността да отиде в бъдещето и да се появи като някакъв нов месия. Може и да е само с една топка, но би ли подминал възможността да отнеме хубавата жена на главния си инженер и да й предложи пътешествие в бъдещето като госпожа Месийша? Според мен не е могла да устои на това предложение. Покрива всички изисквания, нали така? Арийски тип, висока, руса, синеока. Идеалната жена за Хитлер.

— Той само една топка ли има? — попита Джим Пули.

— Като го видя следващия път, ще го питам — Ръсел допи третата си съвършена бира за деня. — Та значи, прав ли съм или да?

— Прав си като вече превърналото се в легенда деветаче — отвърна Омали. — Стари пари, естествено.

— Много ясно.

— Та какво ще правиш сега?

— Знаете какво.

— И то е?

— Отива в „Емпориум“ — изтърси Джим Пули.

— Благодаря ти, Джим — рече му Ръсел. — Тъкмо това и ще направя.

Шосето за Кю се беше превърнало почти в междуселски път. По него вече не вървяха сиви коли. Летящите коли надали имат нужда от шосета39.

„Емпориум“ се извисяваше сам-саменичък сред обраслото с шубраци поле като замък, издигащ се сред пустошта. Ръсел спря пред готическата врата. Нямаше си вълшебен камък, но пък той не беше пътникът, нали така? Не, убеден беше, че не е.

Но имаше ли план?

Да, убеден беше, че има.

Знаеше какво ще се случи. Беше го видял на видеокасетата, където го играеше Боби Бой и го въведоха през тайната врата долу в котелното, за да види онова нещо. Имаше нужда от още време. Дали това не би могъл да бъде начин да се върне във времето? Ръсел не си спомняше съвсем точно репликите, но ако малко оплескаше сценария и сбъркаше някоя и друга дума, щеше ли да има значение?

— Тука трябва да се играе по метода40 — рече си Ръсел и почука на вратата.

След цял век, както му се стори, но вероятно беше по-малко и от минута, вратата се пооткрехна и Виктор Шаубергер, известен и като Ърнест Фъджпакър, погледна Ръсел през пролуката.

Не се беше променил ни най-малко. Пак си беше същата дърта триперлива помъдряла развалина, както и през деветдесетте. Е, станал беше още по-такъв, но съвсем мъничко.

Отвори широко вратата и махна на Ръсел да влезе. Ръсел веднага забеляза как се движи той — вдървено, като автомат.

— Здравейте — усмихна му се.

Древният старец наклони костенурчата си шия.

— Значи вече е дошъл онзи ден, а? — попита той. Гласът му беше като гръмотевична кашлица. — Погледнах календара, вярно, но дните са все едни и същи, а и тази година беше като миналата.

— Добре ли си? — попита Ръсел.

Увеличените очи се втренчиха в него. Това бяха очи на мъртвец.

— Старото място си изглежда все същото — Ръсел огледа вестибюла. Но старото място не изглеждаше същото — стените бяха обгорели, лъскавите плочки на пода — потъмнели и напукани. Горе над почернелите греди на покрива се виждаше небето.

— Вече няма клиенти — изкашля се господин Фъджпакър. — Никой. Само аз и Той.

— Знаеш, че съм дошъл да Го видя, нали?

— Не допускам при Него посетители. Никога не съм допускал. Но ти си друго нещо, Ръсел — ти ми Го даде.

„Нещо не схващам — помисли си Ръсел. — Но нищо, карай нататък, играй.“

— Той добре ли е? — попита Ръсел.

— Той не се променя. Никога не може да се промени.

— Много добре за Него.

— Какво? — очите на господин Фъджпакър живнаха. — Нищо не е добре за Него. Аз се грижа за това.

„Съвсем изгубих нишката — помисли си Ръсел. — За Него и за мене заедно — тъй ми прозвуча.“

— Ела с мен — господин Фъджпакър го хвана за лакета. Пръстите му бяха твърди, като дървени, и се забиваха в плътта на Ръсел.

Докато вървяха бавно по пътеката, Ръсел огледа реквизита. Всичко се разпадаше. Препарираните зверове бяха изгризани от червеи и позеленели от разрастващите се лишеи. Ценностите, за които Ръсел някога, толкова отдавна се грижеше през обедните почивки, сега бяха ръждясали, превърнали се бяха в боклук без стойност. Сърцето на Ръсел се късаше. Един от подиумите бе рухнал и бе смазал саркофази и старинни урни. Тежка смрад тегнеше във въздуха. Ароматът на гниенето.

Ръсел си припомни известна част от репликите на Боби Бой.

— Откога? Откога Той е с тебе?

— През всички тези години. Аз съм негов Страж. Всичко това, всичко тук в „Емпориум“. Всичко е негово дело. Не можеш да плениш времето, Ръсел. То не дава да го хванеш. Опитай се да го задържиш в ръце — то изтича през пръстите ти като пясък — старецът се изкиска. — Като пясъците на времето, а, Ръсел?

Ръсел кимна безпомощно. Нищо от това не беше правилно, нали така? На видеозаписа Питър Кушинг бе казал съвсем друго нещо.

Стигнаха до малката готическа врата в дъното на пътеката. Ръсел натисна дръжката и двамата мъже минаха през тесния отвор, слязоха по зле осветеното стълбище и се озоваха в котелното.

— Оттук — господин Фъджпакър поведе Ръсел между купищата древен багаж, стари куфари, чанти „Гладстон“ към един преграден със завеса ъгъл.

Ръсел знаеше какво се крие зад тази завеса. Беше видял ужаса, знаеше какво да очаква.

Но това не му помагаше. Знанието не му помагаше. Ръсел се разколеба. Онова нещо беше много силно. Можеше ли човек да се разбере с него? Усещаше, че не. Трябваше да му предложи нащо. Камъкът, дето уж бил вълшебен? Целувката на Юда? Трябваше да излъже — бе дошъл подготвен да излъже. Но доколко убедителен щеше да бъде? И колко знаеше?

Усети страх. Коленете му започнаха да се подгъват и в същото време се готвеха да хукнат да бягат.

— Дръпни завесата — рече господин Фъджпакър, — но извърни поглед.

Ръсел се протегна към завесата. Все още имаше време да побегне. Все още имаше време да избяга. Не трябваше да прави това.

Но щеше. Знаеше, че ще го направи.

Хвана завесата — беше студена и влажна, лепнеше по пръстите му. Дръпна я и тя се разпадна като подгизнала прогнила тъкан.

Ръсел сведе поглед. Но ръката му се вдигна да запуши носа му. Вонята беше отвратителна. Гадеше му се от нея. Закашля се в длан и дръзна да погледне.

А после залитна назад и облещи кръгли-кръгли очи.

То седеше върху подобен на трон стол. Цялото изкривено на една страна. Седнало върху единия си крак, а другият се кандилкаше във въздуха. Стъпалото му беше изкривено наобратно. Ръцете бяха съсухрени лапи с дълги жълти нокти. Лицето. Ръсел се блещеше срещу лицето.

Това беше лицето на Адолф Хитлер.

Главата на Хитлер висеше на една страна на лявото му рамо. Очите му бяха отворени, но разфокусирани, погледът — кръстосан. От носа и от отворената уста се стичаха ивици слепнала слуз, цапаха гърдите, висяха надолу като сталактити и се сливаха в кора на пода.

— Хитлер! — ахна Ръсел. — Той е мъртъв.

— Не е — Ърнест отново пусна тънък кикот. — Просто мирише на мъртъв. Шибаният му гадняр пак се е насрал.

Ръсел пристъпи напред, но вонята го отблъсна назад. Някога гордият фюрер на райха сега се бе превърнал в парцалива мумия и гниеше в собствените си мръсотии. Парализиран и безпомощен.

— Какво му се е случило? — попита Ръсел. — Как се е докарал дотук?

— Твое дело е, Ръсел. Всичко е твое дело.

— Мое дело? Не.

— Заслужава и по-лошо. Каква ирония! Човекът, който искаше целия свят за себе си… Сега това е целият му свят. Трябва да получи нова завеса, от месеци не съм слизал тук, старата съвсем е изгнила.

— От месеци? — учуди се Ръсел. — Ти храниш ли го? Миеш ли го?

— Той няма нужда от храна. Пръскам го чат-пат с мухозол. Мухите си снасят яйцата в него. Личинките после прогризват кожата и излизат. Виж, лявото му ухо вече го няма, известна част от тила — също.

Ръсел усети как в гърлото му нещо се надига.

— Това е нечовешко — ахна той. — Защо? Кажи ми защо.

— Знаеш защо. Той отне жена ми, прекрасната ми съпруга. Остави ме да остарея сам. Но сега съм преобразен. Ще изкарам поне още сто години. И ще ги прекарам с него. Ще има време да размишлява за стореното от него зло.

Ръсел извърна лице. Никой човек не заслужаваше такава ужасна съдба — дори и толкова противен като Хитлер.

— Качвай се — рече Ръсел. — Качвай се горе.

— Ако искаш, можеш да го побоцкаш с острата пръчка. Но не си прави труда да бъзикаш топката му. Резнах му я още преди години. Държа я горе в един буркан.

— Върви — настоя Ръсел. — Колкото се може по-бързо.

Господин Фъджпакър се изплю върху сакатия на стола, после се обърна бавно, закуцука и излезе от стаята.

Ръсел се заслуша в тътрещите се стъпки нагоре по стълбите, после — в скърцането на дъските горе.

С разтуптяно сърце и пищящи уши потърси средство да приключи. Избра една желязна тръба, подпряна на стената, и я претегли на длан. После се върна при фигурата на стола.

Вгледа се в мътните очи. Видя искрицата на живота. Видя как спечените от слузта устни се разтварят и изсъхналият език вътре се размърда. И знаеше какви думи ще излязат оттам.

— Помогни ми. Помогни ми.

Ръсел прочете молитва и помоли за прошка. После замахна с тежката тръба и прекрати мъките на Адолф Хитлер.

Горе във вестибюла Ърнест Фъджпакър стоеше и кимаше вдървено с глава в такт, който само той си чуваше. Коленете на Ръсел почти бяха сдали, но той се принуди да върви колкото се може по-естествено.

— Боцна ли го? — попита Ърнест.

— Ами да, така да се каже, боцнах го един вид.

— Ще дойдеш ли пак?

— Мисля, че не. Сбогом.

— Не бързай толкова — обади се древният старец. — Не съм ти дал онова, за което си дошъл.

Мозъкът на Ръсел тънеше в мъгла. Единственото, което искаше, беше да се махне оттук. От това място.

— За какво съм дошъл? — попита той.

— Ето за тези, нали така? — господин Фъджпакър извади два черни кожени колана, в чиито токи бяха вградени сложни скали.

— Какво е това?

— За да се върнеш обратно. Ще те откарат безопасно в твоето време.

— Апарати за пътуване във времето?

— Модерна технология — обясни господин Фъджпакър. — Подобрен вариант на стария флюгелрад. Сам съм ги разработил.

„С чия ли помощ?“, помисли си Ръсел. Като че ли не знаеше.

— Просто нагласи времето и натисни копчето — обясни господин Фъджпакър. — Но те работят само еднопосочно, при това назад. Времето не е нещо, с което да си правиш майтап, Ръсел. Най-добре е да бъде оставено на мира.

— Сбогом тогава, господин Фъджпакър.

— Сбогом, Ръсел.

Често става така, че след като са преживели неописуем ужас, хората избухват в необясним смях. Случва се по време на война — баща ми ми е разказвал, че като служил като пожарникар по време на блицкрига, неведнъж се натъквал на хора, които седели до обгорелите черупки на къщите си и се хилели истерично. Каза, че никога не бил сигурен дали е просто от шока или е нещо повече. Може би избухване на съзнанието, че са живи. Че са оцелели и осъзнават, че са оцелели — вероятно за пръв път изобщо съзнават, че съществуват.

Щом Ръсел излезе от „Емпориум“ и тръгна обратно по пътеката, някогашно шосе за Кю, той започна да се смее. Отначало като лека кашлица, която се опитваше да потисне, но тя избухваше в гърлото му пак и пак, докато най-накрая по лицето му не потекоха сълзи и не го заболя коремът.

Ето какво си бе представил Ръсел — образ, едновременно фарсов и абсурден. И не можеше да се отърве от него: заглавие във вестник, неделен таблоид, с едри букви на първа страница: