Облакът

11.

— Сър, облакът се е появил отново иззад слънцето — докладва Дезмънд Йейтс. — И пак се насочва към Земята.

В командния център настъпи тишина — президентът и членовете на изпълнителния комитет преглъщаха новината.

— Значи положението става наистина сериозно — въздъхна намръщено президентът. — Трябва да очакваме, че ще се случи най-лошото.

Дез Йейтс кимна. Заедно с останалите членове на световната научна област бе наблюдавал как облакът доближава слънцето и сетне изчезва зад него. През целия този период се бе старал да поддържа постоянна връзка с лунния оптичен телескоп и обсерваторията „Карл Сейгън“, като получаваше картина не само в службата, но и на личния си компютър у дома. Подобно на мнозина други астрономи по света Йейтс следеше движението на облака ежечасно.

Бяха създадени множество различни модели на облака, за да се изследва траекторията и поведението му в близост до мощното гравитационно поле на слънцето. Всички те предвиждаха, че с наближаването му облакът ще се свие, след това ще ускори движението си и накрая ще изгори, докато е още на милиони километри от слънчевата повърхност.

Ала в тази последна фаза от движението си облакът не можеше да бъде проследен дори от намиращия се в открития космос телескоп „Азимов“ заради смущенията във всички спектри на светлинните и радиовълни, предизвикани от централното светило. На нетърпеливите наблюдатели не им оставаше друго, освен да чакат.

После, в противоречие с предсказанията дори на най-съвършените компютърни модели, облакът изникна иззад слънцето, сякаш с лекота бе заобиколил гравитационната му примка.

— В, момента облакът е с повишена плътност и лети доста по-бавно — почна да обяснява Йейтс, сочеше модела в холотеатъра. — Все още е милиони пъти по-голям от Земята, но сега скоростта му се е снижила до пет милиона километра на ден. Ако продължава да се носи с подобна скорост, ще достигне Земята след месец.

— И ще нанесе непоправими щети на атмосферата? — попита Джарвис.

— Точно така — потвърди Йейтс. — Въпреки ниската скорост през следващите шест седмици той ще изсмуче напълно земната атмосфера.

Президентът затвори очи и поклати глава. Никой друг в помещението не посмя да заговори.

— Мисля, че имаме само една възможност — продължи Йейтс след кратка пауза. — Когато изстреляхме ядрените ракети от Марс, успяхме да създадем огромна кухина в облака — кухина, която само след няколко дни бе запълнена.

Президентът отвори очи и го погледна.

— Сега бихме могли да изстреляме втори, много по-мощен заряд — продължи Йейтс. — Да се опитаме да разпръснем облака, преди да удари Земята. Ако издебнем точния момент и разположим експлозивите правилно, може би планетата ще успее да премине през образуваната кухина, без да пострада.

Президентът Джарвис отново поклати глава и се отпусна уморено в креслото.

— Няма ли други възможности? Защото тази ми се струва като да се хващаме за сламка.

Останалите присъстващи поклатиха глави под тежкия му поглед.

— Когато става въпрос за нещо с подобни мащаби, можем да разчитаме само на термоядрената сила — заяви генерал Томас Николс, началникът на Обединеното командване.

— Добре — въздъхна Джарвис. — Подгответе плана.

Генералът кимна и президентът се обърна към останалите:

— Междувременно някой от вас смята ли, че трябва да се опитаме да установим контакт с облака? Чрез радио или по друг начин?

Присъстващите отново се спогледаха. Някои дори се позасмяха, но не бързаха да коментират думите на президента.

— Струва ми се, че няма да попречи, сър — почна директорът на изпълнителния комитет. — Можем да излъчим послание, в което да заявим, че искаме мир и…

И млъкна, забелязал израженията на останалите.

— Прав си — няма да попречи — кимна президентът. — Само че дали ще помогне?

— Никой не знае, сър — намеси се Йейтс. — Въпросът е какво да кажем и на какъв език.

— Оставям това на вас — отвърна Джарвис. — Междувременно опитайте да подготвите максимален по сила удар. Сега, ще бъде ли възможно поне още известно време да запазим приближаването на облака в тайна от медиите?

— Изключено, сър — рече Йейтс. — Идната седмица облакът ще се вижда с просто око.

— Ясно. Кабинетът да се подготви за евакуация в Канкътската планина в Аризона след шест дни. Освен това вероятно ще се наложи да обявим извънредно положение и да въведем полицейски час. Защото скоро обстановката ще започне много бързо да се влошава.

Присъстващите знаеха, че има осигурено място за тях и семействата им в бункерите, и можеха да си представят как ще реагира населението на вестта за приближаващия се облак.

— Дали военните ще ни сътрудничат? — попита Джарвис, изразяваше мислите на повечето присъстващи.

Генералът се размърда неспокойно в креслото и отвърна откровено:

— В началото, сър. Успяхме да осигурим бункери за осемдесет хиляди войници и близките им. Останалите ще трябва да бъдат разоръжени, преди да започнат безредиците. Ще поставим наши хора на всички ключови места — летища и пристанища, подземни правителствени съоръжения и така нататък. Ще има обаче райони на страната — при това доста обширни, — където няма да можем да въведем ред.

— По-добре се заемайте веднага, генерале — нареди президентът.

— Бъдещето на човечеството е във вашите ръце — заяви сър Чарлз Ходжисън право в обектива на камерата. — Знаем, че космическият облак отново се е насочил към Земята. Сега решението на проблема е в нас, хората от Земята, който се чувстваме най-добре подготвени за контакт с тази извънземна форма на живот. Трябва да убедим съществото, което се приближава към нас, че храним миролюбиви намерения към него.

Писателят седеше в своето наскоро построено телевизионно студио на остров Орфиъс. В момента предаваше на живо — появата му се очакваше от всичките му почитатели.

— Нашите правителства вече демонстрираха своята инстинктивна войнолюбива реакция на непознатото — продължи Ходжисън. — Те са като пещерни хора, които се придържат единствено към изпитаната максима „убий или ще те убия“. Това за пореден път показва неспособността на човечеството да се развива. Представете си как бихме изглеждали в очите на по-съвършени форми на живот във вселената. — Операторът използва този момент, за да направи малък колаж от изображения на космическия облак и главата на писателя. — Наш дълг е да покажем, че не всички представители на човешкия род са толкова изостанали. Искам всеки от вас, който има радиопредавател, да продължи да излъчва послания на добра воля към облака. В края на предаването ще ви съобщим новите координати и честотата, на която трябва да предавате. Аз съм Чарлз Ходжисън от остров Орфиъс. Послушайте ме и пратете своите поздрави още сега на нашия почитаем гост.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 20 септември 2064

— Добра работа, Джеръм! — възкликна Бил Дънкан. — Дори не смятам да те питам как успя да го направиш.

Виртуалният компютърен помощник стоеше в средата на кръглия холотеатър. Току-що бе приключил серия изчисления на електронното табло, числа и формули, които се виждаха върху триизмерния екран на стената.

— Задачата не беше никак трудна, Бил — призна Джеръм. — Просто изпробвах различни множители срещу различните съзвучия на сигнала. Бинго! Точно петдесет и седем октави надолу.

Компютърният психолог тръсна изумено глава. Имаше теоретична представа за мощностите, с които разполага Джеръм — общата мрежова наличност се показваше постоянно на втория екран на стената, точно до холотеатъра — но никога не бе изпитвал неудържимата сила на толкова много свързани компютри. Джеръм командваше 680 милиона мощни процесори, принадлежащи на различни отдели на американските военни служби, правителствени и обществени учреждения, изстискваше от тях всичко, на което са способни, и им възлагаше задачи с почти фантастични параметри.

От известно време Бил и Джеръм се опитваха да открият някакъв смисъл и дори съдържание в масата модулирани радиосигнали, които се излъчваха от облака. Работеха заедно вече от доста време и постепенно между тях се бе създала връзка като между двама интелигентни специалисти, които се разбират чудесно. Опитваха се да открият нещо, което да изглежда систематизирано и организирано сред целия хаос от електронни шумове.

Най-сетне, по предложение на Бил, решиха да придадат на всяка дискретно модулирана честота музикални стойности и после да ги съпоставят, за да установят дали не съществува скрит модел. Малко след това Джеръм се похвали, че са направили пробив в дешифрирането.

— Надя, свържи ме с Дез Йейтс — нареди Бил на помощничката си. Почака няколко минути и научният съветник на президента са появи на екранчето. — Имаме прогрес в интерпретацията на сигналите от вътрешността на облака — започна Бил. — Джеръм установи, че предаванията са накъсана синусоида със среден тон петдесет и седем октави по-нисък от долно до.

— Това е чудесна новина — отвърна Йейтс. — А точно от такива в момента се нуждаем най-много. Значи облакът ни свири музика, така ли?

— Нещо подобно — Каза Бил и погледна към Джеръм. Трябваше да признае, че Крамър и екипът му бяха свършили чудесна работа в създаването на виртуалната личност. — Само дето не сме в състояние да я чуем. Джеръм каза, че петдесет и седем октави под долно до е трилион пъти под границата на човешкия слух.

— От странно по-странно. — Йейтс поклати глава. — И сега ще ускорите звука, за да видите какво ще се получи, нали?

— Пресметни сам, Дез — изсумтя Бил. — Помисли си каква компютърна мощност ще ни е необходима, за да запишем аналоговия сигнал в паметта, да го ускорим трилион пъти и да се заемем с анализа на резултата?

Настъпи мълчание. Резултатът естествено бе далеч над пределите дори на такъв компютърен гигант като Джеръм.

— Дез, трябват ни още мощности — каза Бил. — Не вярвах, че някога ще го кажа, но ще поискам от Пентагона да разреши на Джеръм да осигури достъп до още процесори.

— Ще говоря с президента — обеща Дез Йейтс. — С изключение на подготовката да изпържим облака с ядрени ракети твоята работа е единствената ни надежда, колкото и да е малка. Започнахме да предаваме съобщения към облака в опит да установим контакт, но ще е по-добре, ако го правим с музика — с неговата собствена музика. Сигурен съм, че ще мога да ти осигуря още процесори.

В централата на „Ню Йорк Таймс“ цареше организиран хаос. Над двеста журналисти, репортери, редактори и оператори се бореха с лавината информация, която постъпваше от цял свят. Научният кореспондент Рандал Тейт нямаше и миг отдих — стараеше се да следи всичко, което пристигаше както от официални, така и от неофициални източници. По-късно същия ден трябваше да участва в един телевизионен дебат и се опитваше да си осигури най-нова информация.

ОБЛАКЪТ Е САМО НА ДВАЙСЕТ И ШЕСТ ДНИ ОТ НАС — гласеше заглавната страница на сайта на „Ню Йорк Таймс“.

СТРАХОВИТА ЯДРЕНА СИЛА СЕ СЪБИРА В КОСМОСА — прокламираше „Асошиейтед Прес“.

АРМИЯТА НА УЛИЦАТА НА ПОВЕЧЕТО ГОЛЕМИ ГРАДОВЕ — съобщаваше „Ройтерс“.

АДМИНИСТРАЦИЯТА НА БЕЛИЯ ДОМ ЩЕ СЕ СКРИЕ ПОД ЗЕМЯТА — твърдяха от Вашингтонското бюро.

СТОЛИЧНИЯТ ЕЛИТ СЕ ЕВАКУИРА

Не биваше да забравя и международните медии.

Докато прелистваше новините на екрана, осъзна, че са еднакви навсякъде по света. Цареше повсеместно паническо зареждане с инсталации за производство на кислород, вода, консервирана храна, гориво и други стоки от първа необходимост за оцеляване. През изминалите няколко седмици производството им бе увеличено многократно, но и това не беше достатъчно. Хората буквално се изтребваха пред магазините в опит да се докопат до търсената стока. Армията и полицията често губеха в борбата да установят ред.

Навсякъде по планетата хората се опитваха да си построят убежища — едни използваха машини, други копаеха на ръка. В много случаи изравяха в дворовете си най-обикновени землянки, уверени, че облакът ще премине бързо и опасността няма да е толкова голяма.

В някои градове управата се опитваше да въведе ред в този процес и дори да използва подземната транспортна система за създаване на достатъчно просторни убежища. Имаше дори правителства, които финансираха подобни проекти. Но неизменно не достигаха компресори, водопречистващи инсталации, гориво и дълготрайни храни. Запасите, които отделните семейства успяваха да си набавят, едва ли щяха да стигнат за повече от няколко седмици, а се очакваше бедственото положение да продължи доста време след отминаването на облака, ако действително, както предвиждаха учените, той напълно лишеше Земята от атмосфера.

Докато преглеждаше всички статии и съобщения, а също и картините, които получаваше от цял свят, Рандал Тейт за пореден път благодари на съдбата, че го бе довела в централата на „Ню Йорк Таймс“. Корпорацията се бе заела да превърне първите осем етажа на небостъргача в огромно убежище за всички свои служители и техните близки — всъщност по същия начин процедираха повечето големи компании в Манхатън. Прозорците бяха зазидани и изолирани херметически, бяха монтирана въздухопречистваща и кислородна системи, имаше генератори, запаси от гориво, храна и всичко останало, което можеше да е необходимо за продължителния период на принудително пребиваване в сградата.

Малка армия въоръжени наемници, които също бяха получили място в убежището, трябваше да се грижи за сигурността. Управата избягваше да съобщи за какъв период ще може да поддържа условията на живот в убежището, но неофициално се шушукаше, че оцелелите ще могат да останат тук цели пет години.

МОЩЕН ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ЗАРЯД МОЖЕ ДА ИЗПЕПЕЛИ ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА — прочете Тейт в един британски вестник.

ЗАЛЕДЯВАНЕТО ЩЕ СПРЕ ОКЕАНСКИТЕ ТЕЧЕНИЯ — съобщаваше немско популярно списание.

Новинарска агенция от Торонто обясняваше, че „атмосферата ще бъде обелена на слоеве в продължение на шест до осем седмици“.

„Земетресения, цунами и вулканични изригвания се очакват из цялата планета“ — смяташе репортер от Окландския „Нешънъл“ в Нова Зеландия.

Тейт въздъхна и се върна към телевизионните предавания. При толкова много страховити заглавия нищо чудно, че по улиците на градовете цареше хаос. Подсилени полицейски патрули се носеха от едно място на размирици към друго. Хората не само се стреляха в борбата за припаси и снаряжение, а направо щурмуваха държавните учреждения и настояваха да бъдат допуснати в убежищата.

Постепенно Тейт забеляза една нова тенденция, прокрадваща се сред съобщенията от различни страни. Все по-често се говореше за подем на религиозната активност: огромни тълпи се събираха пред църквите, джамиите и синагогите. Репортерът се загледа в едно интервю, предавано от Пенсилвания.

— Нашите представители се посрещат добре на всяка врата — обясняваше сияещ говорител на Свидетелите на Йехова. — Използваме тази възможност, за да предадем посланието на Йехова на колкото се може повече хора.

След три часа Рандал Тейт взе сценария от редактора, ухили се на камерата за проба и почна да чете гладко встъпителния текст.

Всички телевизионни и радиопредавания страдаха от недостиг на експерти, които да бъдат интервюирани във връзка с назряващата криза. А същевременно водещите се нуждаеха от човек, който да обясни какво точно предстои да се случи и може ли да се направи нещо по въпроса. Само учените, които вече имаха осигурени места в убежищата — правителствени или университетски, — разполагаха със свободно време, за да участват в телевизионни програми. Но дори те бяха затруднени да пътуват заради нарушения транспорт.

За щастие престижна телевизионна мрежа като „Ню Йорк Таймс“ имаше достатъчно възможности. Продуцентите бяха успели да уговорят трима изтъкнати учени да вземат участие в дебата — всичките с места в различни правителствени скривалища.

Тейт приключи с встъпителното слово и се обърна към професор Нилс Хармън, старши климатолог в Колумбийския университет.

— Професоре, ще ни кажете ли какви ще са първите промени с приближаването на облака?

— Ами, в началото ще се покачи температурата — заговори с бавен глух глас професорът. — Причината е, че с приближаването си облакът ще започне да отразява все по-голямо количество слънчева светлина и топлина към Земята. В Ню Йорк температурата може да се покачи с петдесет-шейсет градуса по Целзий — това е над сто и петдесет градуса по Фаренхайт.

Тейт кимна, за да подкани педантичния си гост да продължи.

— След това изведнъж ще започне да става все по-студено, тъй като облакът ще застане между Земята и слънцето и ще блокира лъчите му. В резултат от това се очакват проливни дъждове, докато атмосферата бавно се охлажда, а в небето има прекалено много топли водни пари. — Тейт отново закима, намекваше на госта да говори малко по-бързо, но професорът продължи невъзмутимо: — Вероятно ще последват и бури. Ще се появят височинни ветрове със скорост до двеста мили в час — ветрове, каквито не е имало на Земята от милиарди години — и те ще доведат до невиждани снежни виелици. — Климатологът се наведе напред, сякаш всичко това бе само интересна математическа задача. — Градовете и провинцията ще пострадат от буреносните ветрове. До две седмици хората, които дръзват да излизат на открито, ще почувстват спад в съдържанието на кислород. Със затъмняването на слънцето температурите ще продължат да падат и скоро ще достигнат до минус петдесет градуса по Целзий. В този момент ще започнат да замръзват океаните.

Професорът говореше със спокоен, почти прозаичен тон, сякаш четеше скучна лекция пред студенти. Но Тейт, кой знае защо, почувства, че по гърба му пробягват тръпки.

— Благодаря, професор Хармън — прекъсна го той и се обърна към другия екран, на който се виждаше жена на средна възраст. — Марджъри Бир, вие сте професор по човешка биология в Тексаския университет. Какво ще е въздействието на всички описани от вашия колега изменения върху живите организми на Земята?

Още докато задаваше въпроса, усети нереалността на обстановката. Как можеха тези учени да седят спокойно и да дискутират събития, които предстоеше да се случат с хората по целия свят, при това съвсем скоро? Сякаш въобще не ставаше дума за тяхната планета.

— Ако предположенията на професор Хармън са верни — заговори биоложката, — единствените хора, които ще оцелеят, ще са тези, които се намират в херметически затворени отоплявани и снабдени с припаси убежища. Имам предвид не само горивни запаси, но и възможност за химична регенерация на кислорода — или неговото добиване, например чрез електролиза от морска вода.

— Разбирам — рече Тейт. Вече ясно си представяше какъв ще е ефектът от това предаване върху зрителите. Но какво да се прави, когато такава му беше работата. Обществото заслужаваше да знае истината независимо каква е тя. — А какво ще кажете за останалите живи същества на планетата?

— Повечето растения, земноводни, птици и едри бозайници ще загинат в рамките на пет-шест седмици — отвърна Марджъри Бир. — Някои животни могат да оцелеят, ако се заровят в снега и потънат в летаргичен сън, но така ще издържат максимум пет или шест месеца. Същото важи и за дълбочинните риби в океаните, където могат да се задържат джобове с по-топла вода. Разбира се, семената и микроорганизмите ще запазят жизненост още дълги години.

— Божичко, опитай се да напипаш оптимистична нотка! — прошепна в слушалката продуцентът на предаването. — Попитай ги след колко време ще се възстанови нормалното положение.

Репортерът се извърна към другия гост в студиото, закръглен планетарен геофизик от Йейл.

— Професор Роджър Гътман, ако предположим, че се случи най-лошото, колко време ще е нужно на земната атмосфера, за да регенерира?

Геофизикът се намести неспокойно на стола.

— Не съм сигурен, че това ще стане някога. Ако всички растения загинат, какво ще създаде нова атмосфера?

— Как какво? — намеси се професор Нилс Хармън. — Веднага щом облакът напусне пределите на Земята, слънцето отново ще затопли океаните. Водата ще започне да се изпарява, ще завалят дъждове и растенията ще поникнат отново. Така ще се създаде нова атмосфера.

— Не съм на същото мнение. — Гътман поклати глава и бодна с пръст въздуха пред себе си. — Ако няма атмосфера, която да защити Земята, слънчевите лъчи ще са толкова силни, че не само ще разтопят замръзналите океани, но и ще ги накарат да кипнат и да се изпарят напълно за няколко години — дори месеци.

— Което ще създаде повишена влажност, която пък ще доведе до появата на атмосфера — упорстваше Хармън.

— Професор Бир, вие какво мислите по въпроса? — обърна се Тейт към екрана, на който се виждаше биоложката.

— Всъщност не съм експерт по атмосферна регенерация. Но смятам, че дори кипящите океани да създадат водни пари, ще минат много хиляди години, преди да се появи нещо, което да може да бъде наречено атмосфера. За целта е нужна устойчива екосистема с изобилие от растителен живот.

— Съгласен ли сте, професор Хармън? — попита Тейт и се обърна към госта в студиото.

— Да, разбира се — кимна климатологът. — Макар да съм сигурен, че някога планетата отново ще възстанови своята атмосфера, процесът несъмнено ще отнеме хиляди години.

Бил Дънкан се прибра рано от лабораторията в Пентагона и след като хапна, се изтегна пред телевизора и започна да сменя програмите. Умът му все още бе зает с проблемите, над които бе работил през деня.

Докато прехвърляше каналите, се натъкна на позната физиономия. Беше Рандал Тейт, кореспондентът от „Ню Йорк Таймс“.

Но това, което чу в хода на предаването, само задълбочи мрачното му настроение. Бил се надигна и дори приседна на леглото, подпрял брадичката си с ръце. Отново си помисли, че може би спасението се крие в сигналите, излъчвани от облака. Ако можеше да си осигури допълнителни компютърни мощности…

Кой знае защо, тази мисъл го накара да си спомни за Сали Бъртън. Той се пресегна, взе от шкафчето комуникатора, включи го и каза:

— Надя, намери ми Сали, ако обичаш.

— Тъкмо щях да те потърся — каза от екранчето Сали само след минута. В отговор Бил й се усмихва.

През следващите десетина минути й разказа за помощта на Джеръм и не пропусна да вметне, че се е наложило да работят 130 часа на седмица — неизречено извинение за това, че не я бе потърсил досега. След това на свой ред изслуша разказа й за нарасналите престъпления в мрежата.

— Сякаш облакът подтиква всички тези хаховци да вършат все повече и по-големи глупости — оплака се тя. — Сигурно знаят, че правозащитните агенции са твърде заети, за да се занимават с тях. И са прави, Бога ми!

После темата се измести към облака. Сали бе гледала част от същия дебат по канала на „Ню Йорк Таймс“ и го попита какво мисли Дез Йейтс за назряващото бедствие.

— Не съм се виждал с Дез от седмици — призна Бил. — Помощничката му каза, че постоянно бил при президента, но нямам представа дали е в Белия дом, или вече са се преместили някъде под земята.

— Бил — попита Сали с видимо притеснение, — ще дойдеш ли в края на седмицата в Ню Йорк да се видим? Май и двамата имаме нужда от почивка.

Той я погледна в очите.

— Много бих искал… но се съмнявам, че ще успея да си намеря билет за самолета. Одеве в новините казаха, че всички полети са препълнени, хората се опитват да се приберат при семействата си.

— Засякох един в Хамбург и още двама в района на Париж — извика Пол Левин от другия край на каютата. — И тримата са доста якички!

— Засечи им координатите, без да те усетят — отвърна Кристин Кокоран, седнала пред друг монитор. — Постарай се да разбереш какво правят и накъде се движат. Нямаме време да се занимаваме обстойно с всеки поотделно.

Единадесет доброволци от Хакери на свобода продължаваха да работят денонощно на борда на „Кейп Сентинел“ — използваха техниката, с която разполагаха, за да издирват в мрежата нелегални компютърни личности. Напоследък броят им нарастваше лавинообразно и на хакерите не им оставаше време за друго, освен да ги картографират прилежно.

— Правителствата навярно са задействали всичките си свръхсекретни програми, за да обработват информацията за облака — предположи Пол Левин. Беше сигурен, че е прав.

В началото хакерите буквално подскачаха от радост заради новите предизвикателства. Но после на Кристин й хрумна друга идея.

— Може би просто трябва да ги оставим да си вършат работата — рече тя. — В края на краищата облакът е само на седмици от нас.

Членовете на групата се спогледаха. В последно време всеки от тях полагаше усилия да си осигури убежище в случай, че бедствието наистина настъпи. Но те знаеха, че според някои прогнози дори след като облакът отмине, планетата ще остане без атмосфера.

— Съгласен — каза Пол Левин. — Да ги оставим да правят каквото могат, само че ще ги държим под око. А когато всичко приключи, ще разполагаме с достатъчно улики срещу тия копелдаци от правителството.