Облакът

26.

Три седмици след като облакът започна да се отдалечава от Земята, Бил Дънкан и Сали Бъртън се качиха в наблюдателната кабина на Щатската метеорологична служба, която се намираше в самия връх на Канкътската планина.

— Чудесна сутрин — посрещна ги Джейн Балантайн. — Има видимост на километри.

— Без съмнение — ухилено отвърна Бил. Никой не знаеше колко време ще отнеме на облака да напусне пределите на Земята, но напоследък всички в скривалището ходеха усмихнати.

Снегът от известно време се топеше неспирно и в пустинята вече се бяха появили големи жълти петна. В подножието на планината се оформяше все по-буйна река.

Дори облачната покривка вече не беше плътна и непрогледна и през обширните процепи нахлуваше слънчева светлина, благодарение на която температурата бързо се покачваше. Червеникавото сияние, предизвиквано от триенето на облака с горните слоеве, бе изчезнало напълно.

Бил и Сали бяха облекли арктическите костюми и носеха прозрачни дихателни маски.

— Дали може да излезем навън за малко? — попита Бил синоптичката.

Тя кимна с усмивка и посочи въздушния шлюз, от който се излизаше на билото.

След две минути Бил и Сали стояха сами на скалната площадка на височина 1200 метра над необятната Аризонска равнина. Въздухът бе разреден и студен, но те го вдишваха, сякаш е еликсир.

Планината вече се измъкваше от дебелата снежна покривка и ледовете. Въпреки доскорошните изключително ниски температури тук-там се виждаха дори поникнали растения. Бледа слънчева светлина се процеждаше през облаците. Бил примижа към небето, после прегърна Сали. И двамата не можеха да откъснат изумените си погледи от пробуждащия се за живот свят.

— Виж! — Бил вдигна ръка. — Това трябва да е късче синьо небе!

Сали засенчи очи и вдигна глава. После и тя посочи и възкликна:

— Виж, виж там!

Високо в небето се рееше мъничка точка. Беше белоглав орел, открил топло възходящо течение.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 20 декември 2064