Облакът

13.

Отначало изглеждаше, сякаш пред слънцето се спуска завеса. С всеки час светлината и топлината на земната повърхност намаляваха, а гигантският облак заемаше все по-голяма площ между планетата и нейната звезда, единствения й източник на живот.

Последиците обаче бяха бързи и драстични. След необичайно високите температури внезапният барометричен срив предизвика огромна тропическа буря над цялото земно кълбо. В действителност това беше нескончаема верига от свързани урагани, тайфуни, циклони и вихрушки.

Както предполагаха синоптиците, първи от бурите пострадаха традиционно рискови страни и райони като Филипините, Япония, Мексико, Флорида и американският Среден запад. Но само след броени часове невероятни по сила вихрушки вече събаряха сгради и изкореняваха дървета в страни като Франция, Южна Африка, Канада и Русия. Загиналите бяха хиляди — а стотици хиляди останаха без покрив.

В районите, които избегнаха първоначалните драстични промени, се наблюдаваха ужасяващи по сила електрически бури, породени от разликата в температурите на различните атмосферни слоеве. Нито едно кътче на Земята не бе пощадено от пристигането на облака.

Повечето бури се зараждаха във вътрешността на моретата и океаните. Циклони от ниско налягане, въртящи се с нарастваща скорост, създаваха по краищата си буреносни участъци, които се простираха на хиляди мили. Една подобна буря в североизточната част на Тихия океан пробуди вътрешни ветрове със сила, която приборите на метеоролозите не можаха да измерят. Предполагаше се, че скоростта им е надхвърлила 300 мили в час, и специалистите коментираха, че подобни бури вероятно са типични за огромни планети като Юпитер.

Ураган 67 — както го нарекоха, тъй като бурите, щормовете и ураганите бяха много и не си даваха труда да ги обозначават с имена — стигна до брега по цялата дължина на Калифорния. В южната част на щата свистящи вихри преобръщаха тежки камиони, изхвърляха влакове от линиите и подмятаха паркираните на летището самолети, сякаш са играчки. Изкоренените дървета смазваха коли, срутваха покриви и се стоварваха върху естакадите на прекъснатите магистрали. Над шейсет кораба бяха вдигнати от океана и запокитени на сушата, вълните край бреговете достигаха височината на шестетажни сгради. Лос Анджелис бе потопен на дълбочина до 4 метра, загиналите по обща оценка надхвърляха 600 000 души, повечето удавени в собствените си жилища.

В Обединеното кралство 123 квадратни мили от Лондон се оказаха под водата след буря, изкоренила почти всички дървета в Южна Англия. Ниските части на столицата се оказаха потопени от Батърси на запад до остров Шепей на изток. Целият район остана без електричеството. Жертвите бяха над 60 000.

Подобни бедствия имаше в почти всички страни. Във Франция бе наводнено цялото поречие на Лоара, огромни части от Нормандия, Бретон и поречието на Дордон. В Азия същата съдба сполетя Южна Индия, Бангладеш и югоизточните части на Китай. Загиналите там бяха милиони, говореше се за над 200 000 000 останали без покрив.

— Просто трябва да го видиш това място — говореше ентусиазирано Бил Дънкан. — Гигантско подземно скривалище, по-скоро град, отколкото бункер. Има магазини, ресторанти, спортни зали и плувни басейни и дори ДНК банки, където се съдържат образци от всички важни видове на планетата.

— Звучи изумително — съгласи се Сали, загледана в миниатюрното изображение на своя любим. — Да не искаш да кажеш, че се готвят след време да възстановят всички животни на планетата по изкуствен път?

Сали беше на работното си място на трийсет и първия етаж на един небостъргач, където се помещаваше щабът на Службата за компютърна и мрежова сигурност. Повечето служители вече бяха освободени и в помещението преобладаваха пустеещи бюра. Навън цареше здрач и се чуваше несекващото барабанене на проливния дъжд.

— Поне повечето от тях в случай на природен катаклизъм — отвърна Бил. — Досега ми показаха една съвсем малка част от комплекса. Представям си още какви чудеса може да има. Абсолютно всичко, което можеш да си пожелаеш, вече е тук.

— Видяхте ли се с Дез Йейтс? — попита Сали. Беше отговорила на позвъняването на Бил въпреки че бе претоварена с работа.

— Още не — отвърна той. — Трябваше първо да възстановя мрежата на Джеръм. Работя с Ото Крамър. Изглежда, Дез е постоянно при президента и хората от НАСА — подготвят ядрения удар.

— Божичко, да, това е утре — нали? Съвсем ми изхвърча от ума — опитвам се да свърша един спешен доклад.

— Сали, чуй ме — заговори сериозно Бил. — От Ню Йорк все още пристигат военни самолети. И все още има място за теб тук. Не мога да понеса мисълта, че ще се затвориш в някакво мрачно убежище под Сентръл Парк, когато можеш да си тук с мен. Представи си, че се случи най-лошото?

— Мястото ми е тук — настоя Сали. — Радвам се, че поне ти си в безопасност. Виж, трябва да се захващам за работа.

— Аз също — въздъхна Бил.

Правителствата на всички ядрени сили бяха наредили да се направи проверка на бойните глави, с които разполагат. Много от тях бяха тайни запаси, съхранявани в нарушение на международните спогодби. Четири централноафрикански държави, за които никой не би предположил, че могат да притежават ядрено оръжие, изненадаха Обединените нации, като предоставиха солидни запаси. Още по-шокиращо бе признанието на Япония — държавата, пострадала от атомно нападение през Втората световна война, бе произвела 130 бойни глави с доста усъвършенствана конструкция.

Всички тези оръжия се откарваха до строго охранявани космодруми във Флорида, Пекин и Казахстан. Там опитни оръжейници и ядрени специалисти работеха трескаво за създаването на системи за дистанционно взривяване, които да са под командването на единен контролен център.

В космоса компонентите на Мрежата за астероидна защита, които не бяха използвани при предишния удар, получиха команда да се преместят в близост до Земята и на оста, която я свързва със Слънцето. Крайната цел бе да се озоват в центъра на облака по същото време, когато там бъдат възпламенени бойните глави, изстреляни от околоземните орбитални установки и от повърхността на планетата.

Както бе обещал президентът Джарвис, на Земята и в космоса се сглобяваха сравнително примитивни ракети носители, напомнящи онези от времето на Студената война. Очакваше се общият брой на вече съществуващите ракети и тези, които се строяха ускорено в момента, да достигне 416 и всички те щяха да могат да отнесат 48 165 ядрени бойни глави в епицентъра на облака. Общият ядрен заряд щеше да се равнява на 8,2 гигатона и включваше дори шест прототипни бойни глави „Хафний“, разработвани в пълна секретност от американското правителство, всяка със сила колкото 3000 атомни бомби, спуснати над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война.

На четвърти ноември, вторник, в 11 часа източно време, президентът, с одобрението на ООН, даде заповед цялата налична ядрена мощ на Земята да бъде изстреляна срещу облака. След поредица точно синхронизирани изстрелвания от Земята и космоса ракети, совалки и товарни кораби започнаха да напускат земната орбита. Целта бе да се съберат според предварително подготвено разписание във вътрешността на облака, който в момента се намираше само на девет милиона километра от Земята, Най-продължителният ракетен полет до него щеше да отнеме само трийсет и шест часа.

Наблюдателите от повърхността на Земята нямаше да могат да видят нито самата атака, нито нейните последици. Цялата планета бе забулена от гъсти дъждовни облаци и атмосферата се раздираше от свирепи бури. Всички наземни прибори за наблюдение бяха безсилни, но орбиталните телескопи и тези, намиращи се в открития космос, все още можеха да изпращат ясна картина в преместения в недрата на Канкътската планина команден център.

Дезмънд Йейтс, началникът на Обединения щаб, група генерали, представители на НАСА, членове на изпълнителния комитет и съветници от Белия дом се бяха събрали в новата командна зала във вътрешността на планината. Оттук щяха да наблюдават финалната част на ядрената атака срещу космическия облак.

В центъра на залата бе оборудван голям холотеатър, на една от стените имаше множество монитори, на които се виждаше облакът, показван от различни места в космоса. Дигитален, часовник отброяваше времето до първата детонация. В залата цареше напрегната тишина. Присъстващите знаеха, че тази атака е последният шанс Земята да се предпази от ужасяващите последици, до които щеше да доведе навлизането й в облака.

— Пет, четири, три, две, едно — отброяваше механичен глас последните секунди до началото.

Зрителите в залата видяха слаби отблясъци във вътрешността на разноцветния облак. След кратка пауза последваха нови присвятквания, приличаха на фойерверки в гъста мъгла. След това броят на експлозиите стана толкова голям, че изглеждаше, сякаш в облака вилнее огнена топка. Тази топка ставаше все по-ярка и по-ярка, като слънце, което си пробива път пред дъждовни облаци. Накрая всички монитори почнаха да показват само ярка бяла светлина.

— Изглежда, този път успяхме да пробием страшно голяма дупка — подметна Дез Йейтс, след като в продължение на трийсетина секунди присъстващите наблюдаваха само бели екрани.

А после, когато последиците от далечните ядрени експлозии започнаха да отшумяват, оптичните системи възстановиха нормалната си дейност и на екраните отново се появи картина. Гигантският облак изглеждаше точно така, както и преди атаката.

Дез Йейтс местеше поглед от екран на екран. На всеки облакът се виждаше от различен ъгъл, някои от сондите бяха близо до него, други — отдалечени в космоса.

— Няма да знаем със сигурност какво сме постигнали, докато не приключим с лазерните изследвания на вътрешната му плътност — заяви Йейтс. — А това ще отнеме няколко часа.

— Ако питате мен, изглежда си същият — измърмори президентът. — Хвърлихме всичко, с което разполагахме, а той сякаш дори не го забеляза.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 4 ноември 2064

Също както Белият дом и Агенцията за национална сигурност бяха използвали възможността да построят подобрен вариант на Тактическия команден център в Канкътската планина, Пентагонът бе създал усъвършенствана версия на съоръжението, известно като Виртуален боен център.

По необходимост по-малък от „универсалния магазин“, конструиран под Вашингтон, Виртуалният център представляваше просторно помещение, облицовано със специални материали, които можеха да изпълняват функцията на плоски и триизмерни монитори.

Работещите в центъра можеха сами да проектират работните си места и площадки просто като прокарат, пръст по стените и пода на помещението — така отваряха толкова прозорци и осъществяваха толкова връзки, колкото им бяха нужни. През тесни процепи в пода проникваха лъчите на лазерните проектори, изписващи дву– и триизмерни картини и осигуряващи на наблюдателя „тактическа обратна връзка“ — техника, позволяваща предаването на сетивни импулси чрез специално конструирани ръкавици. По такъв начин виртуалните изображения можеха да се „усещат“ и „докосват“.

Щом влезе в затъмненото помещение, Дезмънд Йейтс спря и се огледа. Бил Дънкан стоеше в средата на група сияещи, простиращи се от пода до тавана лазерни екрани, на всеки от които се виждаше нещо, наподобяващо галактика от математически формули и странни йероглифи. Непосредствено до Бил стърчеше триизмерното виртуално изображение на Джеръм — изглеждаше съвсем като истински човек. Двамата разговаряха тихо.

— Имал си нещо важно за мен — подметна Йейтс. — Дойдох веднага щом успях да се измъкна. Но след малко започва нова среща.

— Не съм сигурен, че ще ти се понрави — отвърна Бил. — Но открихме несъмнено сходство между сигналите от планетата Изо и предаванията, които засякохме от вътрешността на облака. И едните, и другите са 6,1 милиарда пъти по-ускорени от най-бързата съобщителна скорост, която сме в състояние да постигнем, и показват абсолютно еднакви модулационни характеристики, гранични обозначения и информационни последователности. И едните, и другите имат тонален обхват петдесет и седем октави под долния праг на нормалния човешки слух.

— Искаш да кажеш, че сигналите са идентични?

— Напълно — потвърди Джеръм.

— Въпреки че все още не сме в състояние да разчетем съдържанието им — добави Бил. — Улавяме откъслечни математически формули и графични системи, но нищо, от което да извлечем някакъв смисъл.

Йейтс заклати глава.

— Не означава ли това, че всъщност всички сигнали от самото начало са идвали от облака? Може би нямат нищо общо с Изо?

Бил сложи ръка на рамото му. Вече бе започнал да го смята за приятел и си даваше сметка какви страшни съмнения поражда в душата му поредното разкритие.

— Всички бяха сигурни, че сигналите идват от Изо — въздъхна той.

— А сега, приятели, ще излъчим това послание с максимална сила — заяви сър Чарлз Ходжисън пред последователите си. — Искам всички да гледате право в обективите на камерите.

Създателят на множество фантастични вселени и диктатор на своя малък остров в Големия бариерен риф се обръщаше към 120-те младежи, които бяха предпочели да останат при своя учител и наставник, вместо да се върнат по домовете си в тези тежки времена. Бяха събрани в голямата зала на наскоро завършеното убежище. Зад стените над малкото островче вилнееше ураган със сила девет бала, изкореняваше дървета, разрушаваше сгради и изтребваше животните, останали на открито. Исполински вълни се разбиваха в бреговете.

Ходжисън обърна гръб на аудиторията, кимна на аудио-визуалния техник и зачака да блесне сигналната лампичка.

— Поздрави от планетата Земя — заговори той с монотонен глас веднага щом лампата светна. — Изпращаме това послание към съществото в облака от газ, който в момента се приближава към тази планета. Ние, хората от Земята, не ви желаем злото. Елате с мир.

При последните думи писателят вдигна ръце, сякаш се обръщаше към небесата. Присъстващите в залата заповтаряха в един глас:

— Елате с мир. Елате с мир.

Ходжисън изчака гласовете да утихнат, после скръсти ръце на гърдите си.

— Искаме прошка заради разрушителните оръжия, които нашите глупави управници пратиха срещу вас — продължи той и този път в гласа му се долови гняв. — Но това бе последният им жалък опит. Елате с мир.

Вдигна отново ръце и залата го последва.

— Елате с мир. Елате с мир.

— Сър Чарлз? — подвикна техникът зад малкото бюро. — Има проблем.

Столетникът извърна зачервеното си от гняв лице към човека, който си бе позволил да го прекъсне.

— Не сме в ефир — продължи техникът. — Бурята вероятно е съборила антените.

Сър Ходжисън продължи да го изяжда още няколко секунди с очи, после се обърна към аудиторията.

— А сега искам всички да излезете навън и да изправите съборената антена. Нямаме време за губене.

— Сър Чарлз — дръзна да се намеси отново техникът. — Вятърът надхвърля сто и петдесет мили в час. Трябва да почакаме, докато бурята отмине.

— НАВЪН! ВЕДНАГА! — кресна разяреният писател на фанатичните си последователи. — ИСКАМ ДА ВДИГНЕТЕ АНТЕНАТА! НЕЗАБАВНО!

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 12 ноември 2064

Сали Бъртън стоеше до прозореца в кабинета си на трийсет и първия етаж на сградата на КМС в Манхатън, Навън лапавицата, която се сипеше от небето вече втори ден, постепенно преминаваше в гъст сняг. Градът тънеше в почти непрогледен мрак и тя едва различаваше светлините в някои от прозорците на отсрещните сгради. През последните часове все повече служители напускаха местата си и се отправяха към бункерите.

В службата на Сали освен нея имаше само още петима специалисти. И без това в последно време мрежовата активност показваше драстичен спад. Светът се готвеше да се оттегли зад дебелите стени на бункерите. Но дори сега престъпници, разпространители на детска порнография, кибертерористи и хакери продължаваха да следват извратените си желания, сякаш твърдо решени да се насладят за последно на злите си дела.

Комуникаторът й изписука.

— Здрасти, Сал — каза Бил Дънкан. — Как е Ню Йорк?

— Побелява — пошегува се тя, но не включи визуалната връзка. — Вали гъст сняг. Едва виждам до другия край на площада.

— Кога ще се преместиш в скривалището?

— Не зная. Лудницата в мрежата не стихва.

— Сал, трябва да отидеш в убежището, преди облакът да ни удари — подкани я Бил. — Никой не знае какво ще се случи след това. Аз искам да си на сигурно място, преди да се започне.

Сали уморено въздъхна.

— Бил, не се съмнявам, че държиш на мен. Но мисля, че не сме прекарали достатъчно време заедно, за да смятаме връзката ни за сериозна. — Тя млъкна, но от другата страна на линията цареше тишина. — Съжалявам — побърза да добави. — Напоследък работя до късно и съм ужасно изнервена.

— Аз също — призна Бил. — Но това, което каза, е вярно. Нямам право да искам от теб нищо. Въпросът е, че през цялото време, докато с Джеръм търсим някакъв смисъл в проклетите сигнали, се тревожа за теб. Сали, ти вече значиш много за мен.

Тя погледна танцуващите зад прозореца снежинки и се зачуди дали ще види Бил отново.

— Ще включа визуалната връзка — каза и докосна иконата на екрана.

„Божичко, колко изморен изглежда“ — бе първата й мисъл. Бил, с черна риза, седеше на ръба на легло в малка боядисана в бяло стая без прозорци. Изглеждаше, сякаш не се е бръснал от седмици.

— Искат да работим до последно, за да поддържаме мрежата в изправност — обясни му Сали. — Не зная обаче какво означава това.

— Аз знам — каза Бил. — Но все пак да поддържаме връзка — съгласна?

— Разбира се, че съм съгласна — отвърна Сали и изведнъж й се дощя да се пресегне и да докосне лицето му на екрана.