Облакът

19.

Грег Кохело подсвирна и каза:

— Ега ти!

Заедно с Бил Дънкан, Кристин Кокоран, Пол Левин и още деветима члена на Свободни хакери той тъкмо бе влязъл във Виртуалния боен център в Канкътската планина.

Тъмното помещение бе осветено от сиянието на десетките екрани, всичките изпълнени с колонки менящи се данни.

— Влизайте — каза Бил. — Тук ще работим.

Нарамили багажа си, който съдържаше всякакви хитроумни приспособления, изобретени през годините, прекарани в борба с разполагането на незаконни компютърни личности в мрежата, членовете на Свободни хакери заоглеждаха компютрите. Заради извънредната обстановка, военните се бяха съгласили да си затворят очите пред факта, че нито един от новопристигналите няма разрешение за достъп до свръхсекретна апаратура и информация.

Служителите на Пентагона бяха по местата си и продължаваха да се опитват да установят връзка с Джеръм. Издокаран във военната си униформа, доктор Ото Крамър стоеше в центъра на залата, готов да посрещне новопристигналите. До него стоеше прекият му началник генерал Томас Николс — униформата му бе цялата в ордени и медали.

Бил се подсмихна на тази показна военщина и погледна небрежно облечените си другари, които наистина изглеждаха доста странно във Виртуалния боен център. Контрастът между тях и служителите на Пентагона бе очебиен — Свободните хакери приличаха повече на хипита, отколкото на опитни компютърни специалисти.

— Радвам се да ви видя, генерале — рече Бил и се обърна да представи хората си. — Това е главен асистент Кристин Кокоран. Доктор Пол Левин, старши асистент Грег Кохело, доктор Тим Джоунс, главен асистент Харис Каниф, доктор Джими Макдугъл, главен асистент Майк Матюз, доктор Пиер Лавал, Томи Брансън, доктор Одри Суейн и старши асистент Дърк Комер — всичките по едно или друго време мои колеги. Сега са само Свободни хакери.

Един по един членовете на групата се ръкуваха с генерала и Ото Крамър.

— Наистина доста внушителна група — бе предпазливият коментар на генерал Николс. — Казаха ми, че това са най-талантливите хора, когато става въпрос за превземане на добре охранявани компютърни системи. Помощта ви наистина е добре дошла в този момент.

След час Виртуалният център изглеждаше преобразен. Лазерните екрани бяха прибрани в нишите на пода и светлините на тавана бяха усилени докрай. Пултовете в помещението бяха разглобени, бяха вдигнати дори капаците на пода и тези в стените. В шахтите се виждаха сияещи снопове оптични кабели. Свободните хакери се запознаваха подробно с възможностите на наличната апаратура и изучаваха параметрите на органичните и невронни процесори, разположени в снабдени с климатични инсталации касетки. До всеки от тях се навъртаха по неколцина служители от Пентагона — държаха дебели папки, съдържащи подробните спецификации на всички електронни прибори и техническите им характеристики.

Не централния пулт Бил Дънкан обясняваше на Кристин Кокоран, Пол Левин и Грег Кохело софтуерните концепции, използвани при създаването на Джеръм. Ото Крамър седеше до тях и предоставяше допълнителна техническа информация, когато се налагаше. Откакто бе изгубил контрол върху създанието си, докторът сякаш бе изпаднал в дълбока депресия. Изглежда, през изминалите осем години се бе привързал към Джеръм и сега страдаше заради измяната му.

— И така, разполагаме с един персонален команден интерфейс на име Джеръм и милиони негови сравнително независими копия — обобщи Бил след близо двучасово изложение. — Те са на свобода в мрежата и са способни на различни паразитни дейности. Черпят сили и енергия от хардуерните гостоприемници, които обитават.

— И те ли притежават антропоморфичен интерфейс? — попита Кристин.

Бил поклати глава.

— Копията не са така съвършени като създателя си, но имат неговата разрушителна мощ. Задачата ни е да ги неутрализираме или — ако е възможно, ще е дори по-добре — да ги накараме да вършат работата, за която са били създадени — да изключат всички земни радиосигнали.

— А какво ще е поведението ни по отношение на самия команден профил Джеръм? — попита Пол Левин. През последните десет години, откакто работеше заедно с Бил Дънкан, Пол си беше спечелил репутацията на един от най-добрите дизайнери на антропоморфични компютърни личности. — Знаем, че е независим от процесорите — доста прибързан ход от страна на неговите създатели, — но все пак има ли фактори, които да му влияят?

Ото Крамър сви рамене.

— Бяхме подготвили програмни ключове, но те се провалиха. По всичко изглежда, че еволюционните му алгоритми са се развили над нашите способности за въздействие.

След шест часа Виртуалният боен център се върна към първоначалното си състояние, но сега вече в него бяха инсталирани приставките и програмите на членовете на Свободни хакери. Пред блесналите отново лазерни екрани стояха колегите на Бил, разговаряха тихо с възприемащите говорни команди програми на компютрите и работеха с виртуалните контролери, които извикваха на екраните.

На централния холотеатър бавно се въртеше компютърно генериран модел на земното кълбо, но без облачното му покритие. Върху земната и океанска повърхност бе наложена червена светеща решетка, предаваща реалновремевия трафик в световната информационна мрежа. В развитите страни и на някои места от сушата решетката бе толкова плътна, че почти се сливаше. Втора, полупрозрачна и синя на цвят решетка бе увиснала в пространството над първата — това бяха микровълновите и радиовръзки с многобройния флот комуникационни спътници, които обикаляха около Земята. Картината показваше съвсем нагледно, че въпреки сериозните нарушения в разпространението на електрическа енергия по Земята все още има голям пренос на информация и — което бе по-тревожно — че излъчването на радиосигнали продължава.

— Пипнах те! — извика триумфално Харис Каниф.

— Дами и господа, хвърлете един поглед на Чили и Аржентина!

Бил и Ото Крамър пристъпиха към холограмата и се наведоха над мястото, където блещукаше мрежата на Южна Америка. Голямо черно петно се разливаше бързо върху целия регион, където мрежата угасваше.

— Зная, че ще го оцените като старомодно — продължи Каниф, очевидно се любуваше на работата си, — но току-що изпратих един мутирал Троянски кон на Джеръмовия вирусен профил. Пробива имунната им система и ги кара да се обръщат срещу самите себе си. Губят всички допълнителни характеристики и в края на краищата се връщат към първоначалната си програма. След това почват да изключват радиопредавателите, точно както са били оригиналните им инструкции. Изглежда страшно ефикасно.

— Браво, Харис — рече Бил. — Прати копия на всички и почвайте работа.

Само че не се оказа толкова лесно. След дванайсет часа всички компютърни мрежи в Южна Америка бяха изключени, а радиопредаванията — преустановени. Но когато хакерите пренасочиха атаката си към мрежите в Северна Америка, Европа и част от Азия, мрежовите мостове и връзки започнаха да се разпадат, сякаш някой преднамерено изключваше кабелите, свързващи регионалните и национални центрове.

— Джеръм май се опитва да раздроби мрежата — измърмори Бил. — Но как е възможно да се намира на толкова места едновременно?

— Сигурно се е научил да дублира собствената си личност — каза Пол Левин. — Защото според последните данни от мрежата си имаме работа с девет напълно функциониращи Джеръмовци.

— Прав си. — Бил посочи холограмата. — Виж, създават острови от изолирана мрежа и прекъсват всички връзки с външния свят.

— Прекъснаха и връзките с Европейската мрежа и сега не можем да я атакуваме — добави Левин. — Направиха същото с Близкия изток, Индия, Китай и Япония. — Заобиколи кълбото и изсумтя: — Разделили са дори щатската мрежа на две, източна и западна, без връзка между тях.

— По дяволите, вижте това! — извика Бил и посочи югозападния край на Съединените щати. — Отрязват ни!

Тъмен кръг, около 400 мили в диаметър, се оформяше бавно около Канкътската планинска верига. Пред очите им кръгът постепенно се затвори и в същия миг Кристин Кокоран се провикна от другия край на помещението:

— Изгубихме връзка с мрежата!

Един по един и останалите членове докладваха за същия проблем. Данните на блестящите лазерни екрани изчезнаха.

— Джеръм е започнал да се размножава като пълноценна личност и клонингите му разделиха световната мрежа на девет участъка — каза вечерта Бил Дънкан на Сали. — Освен това прекъсна връзките между тях. И ние останахме без изходи към света.

След няколко неуспешни опита да възстановят раздробената мрежа Бил и хората му решиха да спрат за почивка и да почнат отново на сутринта.

Но Бил така и не успя да заспи. От службата по съобщения му казаха, че ще трябва да чака поне два часа, докато може да използва някой от директните телефони между Аризона и скривалището под Сентръл Парк.

— Съжалявам, но ни предупредиха за сериозен срив на всички информационни мрежи — обясни операторът. — Всички искат да използват кабелните линии.

В края на краищата Бил все пак успя да вдигне Сали от леглото. Тя му каза, че са я настанили в женското отделение, че разполага с малка стаичка и че миниатюрните кухня и баня са на разположение на още четирийсет жени.

— Какво смяташ да правиш? — попита го.

— Не знам — призна Бил. — Единственото решение все пак е да пратим по един човек от групата във всяка от изолираните зони, за да може да действа на място.

— Добре де, какво те спира? Президентският самолет също е скрит при вас в Аризона, нали? Защо не го вземете и не откарате хората до центровете на тези мрежи?

След час Бил и Дезмънд Йейтс чакаха пред президентската спалня. Бил беше изненадан и донякъде дори възмутен от излишния лукс в апартамента на президента. За него това бе просто прахосване на ценни ресурси.

— Добър вечер, господа, или може би добро утро? — каза президентът, щом дойде при тях. Носеше червен копринен халат върху пижамата и въпреки късния час имаше съвсем представителен вид. — Предполагам, става въпрос за нещо важно.

— Важно е — рече Йейтс. — Професор Дънкан може би разполага с решение за задънената улица, в която попаднахме с виртуалното оръжие на Пентагона.

Бил повтори плана, който бе описал накратко на Дез Йейтс преди час.

— Сигурен съм, че ако успея да откарам хората си до тези места и да осигуря достъпа им до центровете, ще се справим с проблема — и ще изключим всички радиопредаватели.

— Но времето… — почна президентът.

— Току-що разговарях с директора на полетите Чандлър — прекъсна го Йейтс. — Той каза, че все още е възможно да се лети. Нямаме обаче много време. Температурите се понижават с всеки ден.

Джарвис изхъмка, после погледна Бил и каза:

— Очертава се доста опасно пътуване, професоре. За вас и за вашите колеги. Съмнявам се, че мога да ви гарантирам поддръжка през цялото време на полета.

— Но това е може би единственият ни шанс, сър — отвърна Бил. — Само така можем да преустановим радиоемисиите и да видим дали от това ще излезе нещо.

— Добре — въздъхна президентът. — Вземете „Еър Форс 1“. Ако дадете на Дез копие от летателния план и приблизителните часове на пристигане, ще предупредя нашите отвъдокеански колеги и ще им обясня за какво става въпрос. И разбира се, ще ги помоля да ви осигурят подкрепа през целия път.