Облакът

6.

— Агент Бъртън, много ми е приятно да се срещнем отново — каза високият възрастен мъж с благородна осанка, който току-що бе влязъл в стаята. — Простете, че ви накарах да чакате.

Беше почти единайсет вечерта и Сара Бъртън и Бил Дънкан бяха чакали повече от час, за да се срещнат с Дезмънд Йейтс. През това време Бил трябваше да се пребори със собствените си колебания. От една страна, се ядосваше, че бе позволил на агент Бъртън да го изнуди да сподели откритието си с представител на Белия дом. Но от друга, бе развълнуван от възможността да се срещне с човека, открил изонийските сигнали — в детството му той беше негов идол.

Агент Бъртън се изправи, ръкува се с Йейтс, след това представи Бил Дънкан.

— О, професоре, репутацията ви ви изпреварва — засмя се Йейтс. — Четох за случилото се в МТИ и съжалявам.

Бил отвърна само с усмивка.

— И тъй — продължи Йейтс, — предполагам, че става въпрос за нещо важно?

Това бе недвусмислена подкана да преминат направо към въпроса. Бил и агент Бъртън знаеха, че Йейтс не разполага с времето си като тях — очакваха го важни срещи. Обсъждаше се въпросът със заплахата, която представляваше космическият облак. Сара бе успяла да уреди срещата с много усилия — наложи се да убеди секретарката му, че въпросът е от изключителна важност и освен това е строго поверителен.

— Успях да дешифрирам малка част от изонийските сигнали — каза Бил прегракнало. — В нея се съдържа цифрова информация, чист двоичен код. Има математически формули, графики и знаци с непонятно значение. Разполагам с около четиридесет петабита от дигиталния аналог, но ми е нужна помощ от специалисти, за да разбера какво има вътре — а също и достатъчно мощни компютри.

Йейтс, потресен от новината, неволно отстъпи и зяпна. След това поклати глава.

— Господи, крайно време беше! Значи е дигитална! Как го направихте? Какво точно имате? Можете ли да ми покажете? — Въпросите се редяха един след друг.

Бил продължаваше да се колебае.

— Съжалявам, професор Йейтс, но трябва да ви призная, че изпитвам неохота да споделя тази информация с правителствен представител. Правя всичко това само защото съм под натиск. И искам да запазя правата си върху това откритие.

— Под натиск? — повтори Йейтс. — Какъв натиск?

— Не бих го нарекла чак натиск — заговори помирително Сара Бъртън. — Професор Дънкан ни оказа помощ в издирването на изчезнал секретен процесор. Аз бях тази, която го посъветва да сподели откритието си с вас.

— Разбирам. — Йейтс кимна замислено. — Вижте, Професор Дънкан, готов съм да ви дам думата си, че от мен няма да излезе нищо — докато вие сам не решите да разпространите новината. Това стига ли ви?

Бил помисли за миг, после кимна, извади комуникатора си, вдигна капачето и включи холографския проектор…

След час Дезмънд Йейтс и Бил Дънкан все така стояха пред бялата стена, върху която се редяха различни картини.

Бившият преподавател от МТИ обясни, че ключът към разгадаването на сигналите е в тяхното забавяне с над два милиона пъти, след което се появяват повтарящи се участъци в различни диапазони на радиовълните.

Йейтс не можа да сдържи развълнуваното си възклицание, когато на екрана се появиха формули и таблици, които му се сториха познати. Двамата се заеха да сглобяват разхвърляните парченца на мозайката. Сара Бъртън се мъчеше да следи разсъжденията им. Отдавна беше забравила математиката, ала съвсем се обърка, когато учените започнаха да говорят за квантова теория, шестнайсетична система и Айнщайнова традиционна астрофизика.

— Още колко има от разшифрованата част? — попита Йейтс и хвърли тревожен поглед към часовника.

— Около осемнайсет минути в двоичен код — отвърна Бил. — Но има и много аналогова информация — общо шест милиарда години по предварителни изчисления.

— Не е нещо, с което да не можем да се справим — засмя се Йейтс. — Можем да разхвърлим задачата в световната мрежа — както направихме преди много години със старата програма на СЕТИ. Ще поискаме помощ от всички и така можем да разчитаме на поне трийсет милиарда процесора. До няколко месеца ще прехвърлим в дигитален формат целия запис.

— С риск да проявя неуважение, професоре — намеси се Сара Бъртън за първи път от половин час, — това може да стане само ако съобщим на всички за откритието. Не смятате ли, че трябва да обмислим внимателно този ход, преди да го направим? Особено в несигурни времена като сегашното?

Двамата я изгледаха, сякаш току-що им бе признала, че е масов убиец. След това Йейтс остави комуникатора, закопча ризата си и си стегна вратовръзката.

— Права сте, разбира се, агент Бъртън. — Започна да си облича сакото. — Не знаем какво може да се съдържа в сигнала, нито дали има някаква връзка с приближаващия се облак. — Обърна се към Бил Дънкан. — Готов ли сте да представите всичко това в Белия дом на моите колеги от НАСА?

Бил преглътна. Всичко в него крещеше да извика „НЕ!“, да им каже да вървят по дяволите. Още повече сега, когато научната му кариера бе приключила така внезапно и позорно.

Но от друга страна, приближаващият се облак и ужасната заплаха, която може би представляваше, бяха променили всичко. Изглежда, поне за известно време трябваше да забрави старата вражда в името на по-важни и значими неща.

— Добре, стига да сте съгласни, че ще разговарям с пресата само когато настъпи подходящият момент — отвърна Бил, затвори комуникатора и го прибра в джоба си. — Ще трябва обаче да се върна до Бостън, за да си взема нещата.

— Аз ще уредя това — намеси се бързо агент Бъртън. — Освен това ще ви намеря хотел за тази вечер. Ще се срещнем отново утре сутринта.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 20 април 2064

— Какво се надяват да постигнат? — изпъшка президентът Максуел Т. Джарвис, докато гледаше по телевизията огромната тълпа, събрала се пред сградата на ООН в Ню Йорк. Звукът бе изключен и десетината присъстващи в Овалния кабинет се зачудиха дали въпросът е риторичен, или очакват от тях някакъв отговор.

След разпространението на вестта за подготвяната ядрена атака срещу космическия облак животът в града бе застинал. Стотици хиляди протестиращи с плакати, на които пишеше „НЕ НА РАКЕТИТЕ“, „СПАСЕТЕ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА“ и „ВОЕННИ, ВЪН ОТ КОСМОСА!“, блокираха пътищата и предизвикаха огромни задръствания.

Заради протестите учените, които участваха в тайното съвещание на ООН, не можаха да се съберат за втора среща и се наложи да я проведат виртуално.

— Сър, не съм сигурен, че тези хора имат ясна представа какво всъщност искат — рече Дезмънд Йейтс. — Но действията им ще окажат влияние върху предстоящото политическо решение. Отделни членове на Съвета за сигурност също изказаха съмнение дали трябва да атакуваме облака с ракети.

— И какво да направим тогава? — попита президентът и погледна военния министър.

— Каквото и да е, ще действаме независимо от останалите, сър — отвърна председателят на обединеното командване. — Готови сме да изстреляме ракети с ядрени глави срещу облака веднага щом наближи Слънчевата система. Щом професор Йейтс смята, че рискът е минимален, не виждам какво може да ни притеснява.

Джарвис погледна Йейтс за потвърждение.

— Така е — кимна Йейтс. — Или поне такова е мнението на преобладаващия брой учени. Същите данни получихме и от компютърната симулация.

Всички погледи се впериха в президента — от него се очакваше да вземе решение.

— Щом в ООН не могат да постигнат съгласие — каза Джарвис, — може би трябва да поискам среща с главите на останалите велики сили. — Обърна се към един от съветниците си. — Хенри, свържи ме с ръководителите на Европа, Русия и Китай — в същия ред.