Облакът

16.

Сали Бъртън — пришпорваше умореното си тяло да продължава в същото темпо — се тътреше през дълбокия сняг покрай катедралата „Сейнт Патрик“ на Пето авеню. При кръстовището с 53-та улица спря да си поеме дъх.

Петнайсет минути по-късно бе възнаградена с очертанията на историческия хотел „Плаза“ и блока до него. Пътешествието й бе отнело повече от четири часа. Скованият от студ град сега бе озарен от бледосинкаво сияние, почти като ултравиолетова светлина.

През последния половин час нямаше и следа от преследвачите й. Според писмената заповед, която й бяха връчили преди няколко седмици в службата, Сали трябваше да открие прохода към скривалището откъм страната на хотела. Тя знаеше, че има и друг, главен вход, който се намираше северно, близо до Зоологическата градина на Сентръл Парк, но й бяха казали да използва незабележимия южен вход.

Като всички останали сгради в Манхатън, хотелът тънеше в мрак и Сали спря, за да извади фенерчето от раницата. Докато го включваше, й се стори, че мярва някакво движение с периферното си зрение. Но светлината бе крайно недостатъчна, а и тя знаеше, че човешкото око е склонно да се подлъгва при подобни обстоятелства, а умът — да дорисува това, което поражда изплашеното въображение.

Плъзна светлината на фенерчето по тротоара и скоро откри двата противопожарни крана, които трябваше да бележат южния вход към правителственото убежище. Покрай стената на хотела бе навял сняг и Сали си свали ръкавиците, за да разкопчае лопатката от презрамките на раницата.

Ободрена от мисълта за близкото спасение, започна да копае енергично на мястото, където предполагаше, че ще открие входа. След няколко минути трескаво ровене острието удари в метал. Беше на правилното място.

Тя извади комуникатора от джоба си и понечи да набере номера за достъп, който й бяха дали — номера, който щеше да я свърже с хората зад вратата. Но изведнъж зърна предупредителна червена светлина. Нямаше никакъв радиосигнал. Тя бръкна в раницата, извади резервния комуникатор и го включи. Той също показваше, че няма връзка.

Сали изруга, прибра безполезните машинки и продължи да копае с удвоени усилия. След още няколко минути неспирна работа най-сетне успя да разрови голяма метална врата. Нямаше и следа от дръжка или външен механизъм за отваряне, нито устройства за комуникация. Сали удари няколко пъти с дръжката на лопатата по вратата. Не последва отговор и тя се изправи да си поеме дъх.

В същия миг забеляза няколко тъмни фигури, стаени в сенките на тясната уличка. Намираха се на петнайсетина метра от нея, но се бяха разпръснали, за да не бъдат лесна цел.

Сали пусна лопатата, свали си дясната ръкавица и посегна към пистолета. Почувства мрачно задоволство при мисълта, че си бе направила труда да постави нов пълнител, докато крачеше по Пето авеню.

Щом лазерната светлинка на мерника затрептя в краката на непознатите, те заковаха на местата си. Тя се извърна към другата пряка и там също зърна няколко души. Осем или девет — и се приближаваха предпазливо.

Сали местеше оръжието от едната група към другата, лазерният мерник описваше неравни линии по снега. Тя се наведе, вдигна лопатата и отново заблъска с нея по желязната врата. Сетне, тъкмо когато най-близкият от нападателите се готвеше да се хвърли към нея, пусна лопатата, сграбчи оръжието с две ръце и дръпна спусъка. Куршумът попадна право в главата на непознатия и той се преметна по гръб в снега.

Тя бързо извъртя оръжието към втората група и отново натисна спусъка. Този път уцели нападателя в гърдите.

Изведнъж я завладя гняв и отчаяние. Обърна се и пусна три куршума право в металната врата. Чу се свистене на рикошети, но вратата дори не помръдна.

Сали отново се огледа. И двете групи нападатели се бяха стаили в мрака. Изведнъж в рамото я удари тежък камък, друг профуча покрай ухото й. Тя се извърна рязко и успя да зърне една ръка, която се подаде за миг иззад купчина покрити със сняг празни консервени кутии.

Следващият камък удари вратата над главата й и Сали инстинктивно погледна нагоре. Едва сега забеляза две пригодени за всякакво време видеокамери, закрепени над вратата. Бяха насочени право към нея.

Бръкна в джоба на якето си и извади безполезния комуникатор. Още един камък я удари по рамото, втори изтропа над: нея, отскочи от стената и я забърса.

Тя погледна към уличката. Вече не се съмняваше, че преследвачите й са сменили тактиката си. Възнамеряваха да я дразнят с камъни, докато не изстреля всички патрони.

Пусна един куршум към купчината кутии, обърна се, отвори комуникатора и вдигна пропуска върху капачето право към обектива на камерата.

— Аз съм федерален агент — извика с всичка сила. След това си смъкна маската и качулката. — Имам пропуск за това скривалище с шибания подпис на президента!

Още един камък я удари по рамото и тя се извърна и приклекна, протегнала ръце напред, както я бяха учили по време на заниманията по стрелба. Стреля още два пъти, броеше наум патроните, които оставаха в пълнителя.

Изведнъж прозвуча оглушителен сигнал, последван от хидравлично свистене, и вратата зад гърба й плавно се отмести.

Блесна ярка светлина, през отвора нахлу топъл въздух. После се показаха двама морски пехотинци, последвани от още шестима — заеха позиция пред входа, насочили оръжията си на всички страни. Тъмните фигури панически побягнаха.

— Я да го видя този пропуск — каза някой зад гърба й.

Сали се обърна. До нея стоеше лейтенант от морската пехота, също в пълно бойно снаряжение и с преметнат през рамото автомат.

— Преди малко изчезнаха всички радиовръзки — обясни той, докато разглеждаше пропуска й. — Съжалявам, че ви накарахме да чакате, агент Бъртън.

— Както виждате, всеки нов процесор, до който се добира Джеръм, му позволява да си върши работата още по-бързо! — обясняваше възторжено доктор Ото Крамър, докато гордо следеше прогреса на своето протеже на сребристия екран.

До него се бе изправил Бил Дънкан, все още изпълнен със съмнения относно приложението на този военен супервирус.

След като бе разгърнат в пълен боен режим, Джеръм атакува всички компютри, управляващи и отговарящи за контрола на радиопредаватели. От началото на операцията бяха изминали седемдесет и два часа. Вече се бяха сменили деветима дежурни, но Крамър и Бил Дънкан присъстваха почти постоянно. Един по един големите радио– и телевизионни предаватели бяха заразени с вируса и после изключвани. В началото Джеръм се ориентира към военните и граждански обекти на територията на Щатите, после към техните близки съюзници, и след като завладя милиони процесори в Северна Америка и Европа, се зае с останалата част на света. В списъка на целите му фигурираха не само военни и цивилни компютърни мрежи, но и всички персонални комуникатори и телефони, милиарди миниатюрни микропроцесори и радиоелектронни прибори, използвани от фирми, фабрики, складове, превозни средства и домакински уреди. Сред тях бяха и електронните ключалки за врати, бойлери, радиатори на коли, датчици на сгради, медицинска апаратура, дори консервите по рафтовете в супермаркетите, детските играчки, устройствата за проследяване на домашни любимци, автоматичните системи за контрол на трафика и милиони други подобни. Цялата Модерна мрежова система на съвременната цивилизация бе запокитена десетки години назад — почти в края на двайсети век.

След този забележителен успех безбройните превъплъщения на Джеръм се насочиха към далеч по-трудното предизвикателство на неприятелските средства за комуникация и командни мрежи — системи, за които Пентагонът разполагаше със съвсем оскъдна информация. Въпреки че всички правителствени ръководители бяха информирани за намеренията на американците, тези добре охранявани, свръхподсигурени системи се оказаха много по-трудни за проникване.

— Търпение — промърмори Крамър, когато един от помощниците му изрази на глас тревогата си от забавянето при преодоляването на руската военна компютърна мрежа, която продължаваше да упорства срещу атаките на няколко милиона вируса.

Само след три часа тя също се предаде, както и останалите военни инсталации.

Същевременно други разклонения на Джеръм се заеха с много по-леката задача да обезвредят комуникационните спътници около планетата и дори тези на повърхността на Луната. Останаха да действат само разположените в открития космос телескопи и сонди, които продължаваха да излъчват картина от напредването на облака през Слънчевата система. Космическият кораб „Дружба“ естествено също бе пожален. Той вече се намираше далеч отвъд орбитата на Плутон и след като продължително време бе използвал своя термоядрен двигател „Орион“, се отдалечаваше със скорост от почти седем милиона километра на ден.

— Да видим какво е положението със самия Джеръм — предложи Крамър и кимна на един от помощниците си.

Централният холотеатър се озари от светлина и се появи фигура, която Бил познаваше добре от съвместната им работа. Но сега образът на студента от Източния бряг бе изчезнал и на негово място стоеше по-възрастен и суров мъж, който би могъл да е по-големият брат на Джеръм. Беше с бойна униформа на лейтенант от морската пехота и дори носеше и преметнат през рамо автомат.

— Преценихме, че новият му облик по-добре съответства на бойния режим — обясни Крамър, забелязал объркването на Бил Дънкан.

Джеръм вдигна ръка, отдаде чест и каза отсечени:

— Лейтенант Джеръм, сър, разрешете да доложа. Радвам се да ви видя отново, професор Дънкан.

— Как се справяме, Джеръм? — попита Крамър. — Колко радиопредавания успя да заглушиш?

— Сър, на този етап държа под контрол 94,1 процента от световните радиопредаватели — обяви Джеръм, застанал мирно. — Непрестанно следим ефира, в случай че се появят такива, за които не ни е известно.

— Добра работа, лейтенант — доволно каза Крамър. — Продължавай в същия дух.

— Слушам, сър — отвърна холограмата и отново отдаде чест. След това изчезна.

— До полунощ ще приключим с тази задача — каза Крамър все така доволно.

На двеста метра източно от тях президентът Максуел Джарвис, членове на изпълнителния комитет и множество съветници се бяха разположили в командния център, за да изслушат доклад за придвижването на облака към планетата. Професор Дезмънд Йейтс бе единственият, който стоеше прав.

— В момента са изключени почти всички радиопредаватели на повърхността на Земята — започна той. — Това означава, че цялата информация се предава единствено по кабелна връзка. Ето защо не разполагаме с картини, нито с графики, които да ви покажем. — Той прелисти няколко страници и се върна към началото на доклада. — От няколко дни всички земни океани са замръзнали. В началото бяха покрити само с повърхностен слой лед. Тъй като нямаме връзка с океанографските изследователи, не знаем каква дълбочина е достигнало леденото покритие. Ако се съди по последните картини, които получихме от големите телевизионни станции, преди сигналите им да бъдат заглушени, по повърхността на планетата не се наблюдава никакво движение — само правителствените и военни летателни апарати все още са в състояние на функционална готовност. Прекратени са всякакви други транспортни връзки. Разбира се, без радарна и навигационна помощ и без въздушен контрол не можем да сме сигурни какво става отвън. — Йейтс се чувстваше малко неловко, че е единственият източник на информация и че не разполага с никакви изображения, които да потвърдят думите му. — Точно преди да бъдат изключени новинарските агенции, успяхме да приключим с анализа на световната информация и смятаме, че до момента Земята е изгубила около десет процента от населението си най-вече в бедните райони на планетата. — Той отново прелисти доклада, отпи глътка вода и продължи с печалните си обобщения: — Температурите на морското равнище са спаднали до двайсет-трийсет градуса под нулата. В планините са дори по-ниски. Има данни за нарастване на вулканичната активност в районите, предразположени към трусове. Ала пак поради липса на връзка със сеизмичните станции нямаме повече информация. Членовете на Американската служба за сеизмични наблюдения, които се присъединиха към нас тук, в Канкът, Съобщават, че уредите им засичат трусове в различни части на планетата. И накрая, Американската метеорологическа служба продължава да извършва наблюдения върху промените на времето също от нашата база и обменя информация по кабелна връзка с други страни. Докладват, че триенето в йоносферата продължава и че земната атмосфера показва белези на разреждане. В някои части на света кислородното съдържание е спаднало с над десет процента. — Йейтс бавно огледа присъстващите. — Тази вечер имам само една снимка, която мога да ви покажа — добави той и отстъпи встрани. Холотеатърът блесна и там се появи изображението на космическия облак: изглеждаше увиснал неподвижно в космоса. Издължената му опашка вече бе напуснала пределите на Слънцето, но от Земята все още нямаше и следа.

— Получихме тази картина от космическия телескоп „Азимов“ — каза Йейтс. — Поддържаме връзка с него, за да можем да следим движението на облака. Настоящата ни позиция е тук.

Малка ярка точка засия на около една четвърт от предния край на облака.

— Ако облакът продължи да се движи със сегашната си скорост — обясни Йейтс, като продължаваше да сочи червената точка, — ще изминат още четири седмици, преди опашката му да се отдалечи от нашата планета.

— Дайте пак, пак! — нареди сър Чарлз Ходжисън и извъртя стола си, за да погледне телевизионния оператор.

— Дадено — кимна Брад Търман и се усмихна. После докосна една от иконите на екрана и записът се върна към началото. Мощният предавател на остров Орфиъс излъчваше повторно песента с благопожелания към облака, записана от сър Чарлз и последователите му. В помещението, разположено непосредствено до главното убежище, имаше три мощни генератора, които осигуряваха постоянна енергия за предавателите, както и за пречиствателните инсталации на въздуха.

Милиардерът, фантаст и гуру на цяло едно поколение работеше с трима от най-способните си инженери. Задачата им беше да излъчват постоянен поток от информация към сърцето на космическия облак. Сър Чарлз бе абсолютно сигурен, че всеки момент ще открие способ за общуване с облака и странното извънземно създание, което го обитаваше. Освен това бе изпълнен с увереността, че съдбата му е отредила да е първият, който ще поздрави госта с добре дошъл. Бедата бе, че напоследък не му идваха нови идеи.

— Ей, какво става? — неочаквано попита Търман и започна да натиска копчетата. — Нещо не е наред!

Сър Чарлз Ходжисън стана, отиде при пулта и се наведе към монитора. На него едновременно мигаха десетки предупредителни светлинки.

— Задействаха се всички вирусни аларми! — извика Търман. — По дяволите, подложени сме на масивна атака!

— Бързо — нареди Ходжисън. — Излизайте навън. Прекъснете всички външни връзки от острова — кабели, радио, микровълнови, всичко. Веднага!