Облакът

18,

С помощта на взривове в западния склон на Канкътската планина бяха пробити няколко огромни кухини, които после бяха превърнати в хангари за самолетите и поддържащата техника. Сега вратата на един от тези хангари бе отворена и Бил Дънкан гледаше свирепите ветрове, които духаха над Аризона. Въпреки че бе вече осем сутринта, светът бе окъпан в зловещо червеникаво сияние.

На площадката пред хангара три мощни булдозера с включени светлини разчистваха снега и оформяха кръгла площадка. Вътре огромният хеликоптер на президента вече подгряваше двигателите си и перките му се въртяха бавно, докато техниците приключваха с проверката. Вертолетът бе завързан с въжета за два армейски влекача, готови да го изтеглят навън.

— В зимен режим на работа моят „Сикорски“ може да излети дори при минус трийсет и пет градуса по Целзий — обясняваше Брайън Чандлър, първи пилот на президентския вертолет. — Разбира се, винаги има риск да не успеем да се върнем.

Бил Дънкан, четирима пилоти, четирима навигатори, шефът на техническата група по поддръжката и един сержант от морската пехота се бяха събрали в топлата стая на просторния подземен хангар.

Когато получи заповедта на президента да отлети до района на Бостън, първият пилот предложи да бъдат пратени два вертолета, като вторият да служи за горивен танкер и осигуряваща машина. Това означаваше, че в Канкът ще останат само още два вертолета, но Чандлър настояваше, че това е единственият относително сигурен начин:

— Ще летим без въздушен контрол и по пътя няма удобни места за приземяване — обясни той на шефа на канцеларията на Белия дом. — Не можем да разчитаме, че ще презаредим с гориво по време на пътуването, и ще зависим изцяло от себе си. Най-сигурният начин да върна вертолета на президента е, ако разполагам с втори за поддръжка.

— Къде по-точно трябва да отидем? — попита един от пилотите.

На екрана се виждаше карта на Бостън и околностите му. От десетина минути навигаторите планираха маршрута на полета от Канкът до района на Бостън. Трябваше да минат през Финикс, Санта Фе, Уичита, Индианаполис, Колумбия и Спрингфийлд — полет с обща дължина над 2200 мили.

— Първата ни спирка ще е тук. — Бил посочи една точка непосредствено до Хъртфорд, Масачузетс.

— В този район е скривалището на моята координаторка и тя трябва да знае къде са останалите членове на групата. Предполагам, че ще са в околностите на Бостън.

Вратата се отвори и влезе жена на средна възраст в бледосин парашутен комбинезон. Над десния джоб бе избродирано името й — Джейн Балантайн — и емблемата на Американската метеорологическа служба.

— Това е най-доброто, което успяхме да направим, момчета — каза тя и им подаде разпечатка от синоптичната прогноза за районите на полета. — Оттук до Индианаполис вали сняг и таванът на снеговалежа достига два километра и половина. Имаме информация за времето в целия Среден запад, не успяхме да се свържем единствено с Охайо. От Бостън потвърдиха, че снегът при тях е спрял и облаците са на височина до километър. Разбира се, нямаме представа какви са атмосферните условия над облачната покривка.

— Не смятаме да летим над облаците — успокои я първият пилот. — Кой знае какви магнитни клопки могат да ни дебнат там.

Пилотите се заеха да изучават метеорологичната обстановка. За хора, привикнали непрестанно да разполагат с пълна информация за всичко около летателната машина, предстоящият полет щеше да е истинско изпитание. Съвременните пилоти все още се обучаваха да управляват машините ръчно, за да могат да се справят при извънредни обстоятелства, но по принцип целият процес бе изцяло в ръцете на компютрите. Да се лети без навигационна система, радар, връзка с команден център, въздушен контрол и метеорологична прогноза бе като връщане в първите дни на авиацията — само дето към това трябваше да се прибави и изключително тежката атмосферна обстановка. Дори връзката между двата вертолета щеше да е ограничена. Вярно, работата на предавателите бе възстановена, но на пилотите бе наредено да прибягват до радиосигнали само в краен случай.

Изведнъж зазвъня зеленият телефон на масата и един от сержантите вдигна слушалката. Послуша няколко секунди, после я подаде на Бил.

— Вас търсят, професор Дънкан.

— Аз съм — каза Сали и без да чака отговор, добави: — Обаждам ти се от скривалището под Сентръл Парк. Нали ме помоли да ти звънна, щом се прибера на сигурно място.

— Радвам се да те чуя — тихо каза Бил. — Но как ме откри тук, по дяволите?

— Трябваше да чакам цял ден, докато ми дойде редът да се обадя — обясни тя. Гласът й бе съвсем слаб, сякаш минаваше през тънка тръба. — Радиовръзките са прекъснати и всички съобщения минават по кабелите. Има някакъв много сериозен проблем с предавателите и мрежата. Не можах да те открия веднага и затова помолих да го направи Дез Йейтс. Той ми каза, че си на летището и се готвиш да пътуваш. Къде сте тръгнали в това време? Какво всъщност става?

— Заминавам за Бостън — продължи Бил все така шепнешком. — С президентския вертолет. Открихме, че облакът е радиочувствителен — ориентира се по нашите сигнали. Така че се опитахме да прекъснем всички радиоемисии и мрежи.

— Божичко! — възкликна тя. — Но какво ще правиш в Бостън?

— Виртуалният питомец на Крамър превъртя — отвърна Бил. — Опитахме какво ли не, за да си възвърнем контрола над него, но не се получи. Надявам се моите хора да успеят да открият начин.

Сали се разсмя — беше си доста странно, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Е, аз поне знам, че ви бива за тази работа. Така и не успях да намеря улики, за да получа право на обиск на яхтата.

— Трябва да тръгвам — рече Бил.

— Бил, знаеш, че аз също съм специалист по компютърни мрежи — заговори припряно Сали. — А и Ню Йорк е на пътя за Бостън. Ела ме вземи, искам и аз да помогна с каквото мога. Познавам топографията на мрежата по-добре от всеки друг.

— Няма да имаме време, Сали — възрази той. Останалите бяха приключили с подготовката и го гледаха очаквателно. Зад дебелите прозорци перките на вертолета се въртяха все по-бързо. — Наистина трябва да тръгвам. Ще ти се обадя, когато се върнем.

След двайсет минути зеленият президентски хеликоптер с кодово име „Марин 1“ — се издигна над изчистената площадка. Увисна за миг, като че ли мереше сили с вятъра, и после се насочи на североизток, право към Финикс. След минута вторият хеликоптер повтори маневрата и зае позиция на сто и петдесет метра зад първия над заснежените равнини на Аризона.

— Не мога да се ориентирам — каза Бил. — Всичко ми изглежда еднакво.

Огромният вертолет бе увиснал над покрит със сняг черен път в селски район на Барнстейбъл, Масачузетс. Полетът дотук бе отнел тринайсет часа и вече наближаваше девет вечерта. Полето под тях и невисоките хълмове наоколо бяха обгърнати от бледокафяво сияние. Плътните облаци пропускаха неоновосиня светлина, породена от триенето на земната атмосфера с облака. Земята бе покрита с толкова дебела снежна покривка, че нямаше разлика между пътища, синори и канавки.

Хеликоптерът се спусна още десетина метра и на светлината на насочения надолу прожектор Бил видя как вятърът от перките разпръсква снега настрани.

— Следвайте пътя — каза той в интеркома. — Мисля, че къщата е на ей онзи хълм.

Търсеха фермата Доус, притежание на семейството на Кристин Кокоран. Бил беше идвал няколко пъти и знаеше, че семейството й възнамерява да използва старото скривалище, построено под хамбара. Но когато предложи този план, не предполагаше, че всичко ще е скрито под дебел сняг.

Вертолетът се издигна и в светлината на мощните му прожектори Бил зърна централната постройка и на известно разстояние — стария обор.

— Май е това — рече той и посочи. — Можете ли да се приземите пред вратата?

— И без това скоро трябваше да кацнем за презареждане — отвърна пилотът. — Нищо не пречи да го направим тук.

В просторния хеликоптер имаше място за двайсет и шестима пътници и тричленен екипаж. Освен основната група бяха взели и шестима морски пехотинци, които да осигуряват охраната.

Първият вертолет кацна сред невероятна вихрушка от сняг на двеста метра от главната постройка. Пилотът се свърза с втората машина и й нареди да кацне до тях.

На Бил и тримата морски пехотинци, които го придружаваха, им трябваха цели десет минути, за да изкатерят заснежения склон — на места затъваха почти до кръста. Зад тях пилотите вече се бяха заели с трудната задача по презареждането на първия вертолет.

Най-сетне стигнаха до обора, Бил едва си поемаше дъх. Един от войниците извади фенерче и освети вътрешността на паянтовата постройка. На пръв поглед изглеждаше занемарена и изоставена, виждаха се само няколко бали слама и части от стара селскостопанска техника. Но Кристин му бе казала, че в дъното ще намери дървен капак в бетонния под.

Намериха то. Нямаше дръжка, но един от войниците намери лопата и го вдигна с нея. Отдолу бликна светлина, после Бил чу шум от приближаващи се стъпки. Чу се и трясък и светлината угасна. Бил инстинктивно се отдръпна и в същата секунда отдолу отекна изстрел и сачмите профучаха на сантиметри от лицето му. Морските пехотинци смъкнаха автоматите от раменете си и се проснаха на пода. Ръцете им машинално заопипваха закачените на коланите гранати.

— Господин Кокоран? — извика Бил. — Аз съм Бил Дънкан — приятел на Кристин.

Последва кратка тишина, после се чу глас:

— Ти ли си, Бил? — Беше Кристин.

— Да, Крис, аз съм — отвърна Бил и даде знак на морските пехотинци да не стрелят. — Правителството се нуждае от помощта ти. Дойдох да те взема.

— Чакай малко — провикна се отдолу Кристин и след миг блесна светлина. После през отвора се подаде дървена стълба и след секунди Кристин Се покатери при тях.

— Божичко, Бил, да знаеш само как ни изплаши! Не очаквахме гости.

— Тези момчета са тук, за да ни пазят — каза той и посочи войниците, които вече се бяха изправили.

— Ама че е студено! — Кристин потрепери. — Слизайте бързо долу, че губим топлина.

Каменното мазе беше просторно и сухо. Десетина души втренчиха погледи в Бил и войниците. Бащата на Кристин все още стискаше ловната пушка. Зад насядалите хора Бил видя планина от консервирани храни, кислородни бутилки и всякакви необходими за оцеляване неща. В ъгъла бръмчеше генератор.

— Толкова се радвам да те видя — възкликна Кристин, прегърна го и го целуна. — Мислех си, че живееш потънал в разкош в някой правителствен бункер.

— Имаше нещо такова — отвърна неохотно Бил. — В Аризона. Искам да дойдеш с мен. Освен това трябва да открием Пол и останалите членове на групата. Имаш ли представа къде може да са се скрили?

— Да — отвърна тя. — Но защо сме ти? Какво става?

— Ще ти обясня по пътя — отвърна той. — Събирай си нещата.

Бащата на Кристин остави пушката, пристъпи към Бил и протегна ръка.

— Професоре, съжалявам, че ви посрещнах така. Но как да повярвам, че ще дойде някой с приятелски намерения? Мислех си, че е банда, която иска да ни ограби запасите.

След половин час вертолетът вече бе увиснал в североизточния край на централен Бостън. Градът тънеше в мрак, по улиците не се виждаше никакво движение.

— Можете ли да кацнете на ей онзи покрив? — попита Кристин и посочи една ниска сграда.

— Невъзможно. Постройката е стара и може да поддаде — отвърна пилотът. — Ще опитаме някоя от новите. Вие пък ще трябва да намерите начин да слезете до улицата.

Пилотът описа кръг над квартала и избра една модерна сграда с широк плосък покрив, вероятно предназначен и за хеликоптерна площадка.

— Все пак трябва да внимаваме. Машината е тежка.

Вертолетът се спусна плавно надолу и когато наближи покрива, вятърът от перките му вдигна вихрушка от сняг.

— Наистина е хеликоптерна площадка — обади се навигаторът.

Докато вертолетът кацаше, Бил, Кристин и четирима пехотинци навлякоха дебелите дрехи и си сложиха маските. Взеха и бутилки с кислород. Пилотът не спря двигателя и трябваше да се наведат, за да притичат под въртящите се перки. На няколкостотин метра над тях вторият вертолет следеше как се развива операцията.

Стоманената врата към стълбището беше заключена. Един от пехотинците прикрепи към нея пластичен експлозив и нареди на групата да се отдръпне. Отекна приглушен взрив и вратата отхвръкна навътре.

Първи влязоха пехотинците. Сградата беше пуста и след десетина минути всички излязоха на улицата — взривиха и тази врата.

— Там — посочи Кристин една железария на другия тротоар. Прозорците й бяха заковани с дъски.

— Сигурна ли си? — попита Бил.

— Тук са — настоя Кристин. — Можете ли да отворите вратата? — обърна се към сержанта.

Пехотинците потретиха процедурата с пластичния взрив и всички влязоха в сумрачния магазин. Светлините на фенерчетата затрепкаха по голите стени.

— Насам — каза Кристин и ги поведе към дъното на магазина.

Минаха през тясна врата и влязоха в пуст склад. Отсрещната стена беше прясно иззидана, с масивна врата в средата.

— Това е старо хладилно помещение — обясни Кристин. — Някога магазинът е бил месарница.

После блъсна с юмрук тежката врата и извика:

— Пол, аз съм — Кристин!

— Погледни нагоре — каза Бил и посочи миниатюрната видеокамера, монтирана на тавана. Кристин вдигна глава и камерата бавно се извъртя към нея.

— Здрасти, Пол — викна отново Кристин и помаха на камерата. — Водя ти Бил. — И го дръпна в обхвата на камерата.

Чу се приглушено дрънчене на метал, вратата се отвори и отвътре бликна светлина и топлина. На прага стоеше ухиленият до уши Пол Левин.

— Нощес температурата падна до минус двайсет и седем — каза Джейн Балантайн на Мари Шевез, която дойде да я смени в оборудваната с бронирани стъкла наблюдателница на върха на Канкътската планина. — Част от радиосигналите се възстановиха — продължи Джейн, докато си събираше нещата. — Но все още не ни е позволено да използваме предаватели. Проклетият облак бил радиочувствителен. Смятат, че това го е привлякло към Земята.

— И аз чух същото — каза Мари, докато проверяваше данните на мониторите. — Температурата спада средно с по един градус на нощ. — Ако продължава така, идната седмица ще ударят минус четирийсет.

— Кислородът в атмосферата също намалява — каза Джейн. — Вече е под единайсет процента.

— Май дълго ще киснем в тази планина — въздъхна Мари.