Облакът

21.

— Грег, чуваш ли ме от Лондон?

— Високо и ясно — отвърна образът на Грег Кохело, предаван от британското правителствено скривалище близо до „Хийтроу“.

— Одри от Берлин? — продължи Бил Дънкан. — Връзката чиста ли е?

— Всичко е наред — отвърна Одри Суейн в берлинския център на Централноевропейската компютърна мрежа.

Бил повика един по един и останалите членове на групата, проверяваше връзката, която подсигуряваха положените преди стотина години кабели, свързващи континентите.

Последни бяха Кристин Кокоран от Япония и Харис Каниф в Лос Анджелис.

— Готова съм, Бил — рече Кристин.

— На поста — потвърди Каниф.

От жизнено значение беше дванайсетимата членове на Свободни хакери да започнат атаката си едновременно. Компютърната личност, известна с името Джеръм, бе успяла по някакъв начин да клонира своя команден профил и бе окупирала и раздробила световната информационна мрежа.

Главната цел на плана на хакерите бе да се бомбардират и блокират периметрите на всеки изолиран регион от мрежата с цел да се попречи на Джеръмовците да възстановят нарушените връзки и да започнат да се местят свободно. Всяка от клонираните компютърни личности трябваше да бъде изолирана в своята индивидуална мрежа и после атакувана с широк набор от хардуерни и софтуерни технологии, разработени от членовете на групата през годините.

Тъй като синхронът бе от изключително значение, програмите, с които се готвеха да започнат хакерите, трябваше да стартират с точност до секундата. Същината на антивирусната технология на групата се състоеше в това да се вземе реалновременна проба от противниковата вирусна програма и да се копира незабавно, но с мутация в новия код, преди да се върне в мрежата, където да бъде асимилирана от вируса-майка. Малко след това мутиралият код, с чиято помощ хакерите щяха да проникнат във вируса, трябваше да предизвика разпадане на своя гостоприемник до степен, при която членовете на групата да могат да го поставят под свой контрол.

Пиер Лавал, Дърк Комер и Ани Лий се намираха във Виртуалния боен център и очакваха заповедите на своя ръководител, Сали Бъртън се бе разположила при монитора, на който имаше схема на раздробената мрежа, и щеше да докладва за процеса на нейното възстановяване. В девет други града по целия свят останалите членове на Свободни хакери също очакваха напрегнато знака от командния център. Лицата им се виждаха на мониторите, а отдолу бяха изписани и техните местонахождения: Ню Йорк, Лондон, Берлин, Москва, Истанбул, Калкута, Пекин, Токио и Лос Анджелис.

В дъното на помещението се бяха настанили Дезмънд Йейтс, генерал Томас Николс, който продължаваше да носи отрупаната си с ордени и медали униформа, и доктор Ото Крамър, също с униформа.

— Започваме на трийсет — обяви Бил и Лавал предаде съобщението и кода на останалите.

— Всички са готови — докладва той след няколко секунди.

— Добре, дай начало — каза Бил.

Часовникът продължаваше да отмерва секундите. Когато стигна нула, се задейства първата от множеството програми, които щяха да предизвикат поредица атаки, следвайки програмите, разработени от хакерите — програми, изпълняващи се за милиардни части от секундата, поради което изпълнението и резултатите им нямаше да могат да се контролират в реално време. Поради липса на по-добро название, ги бяха кръстили „ваксини“.

Трийсет и шест часа по-късно битката почти бе спечелена. Групата от Канкътската планина първа пусна кръв, като порази двойника на Джеръм в този регион на мрежата.

Втори с успех се похвалиха от Европейския център, след като само за три часа Грег Кохело успя да си възвърне контрола над местния двойник на Джеръм. Веднага щом Грег им съобщи, че в района на Британските острови е постигнато пълно радиомълчание в ефира, от Канкът реагираха с бурни викове.

Следваща падна източната част на северноамериканската матрица, където Пол Левин умело се справи с върлуващата в мрежата вирусна програма и я върна към първичния вид, в който тя изключваше предавателите един след друг. После дойде радостната вест от Западния бряг и три часа по-късно същото съобщение се получи от Одри Суейн в Берлин.

— Защо се забави толкова, Одри? — попита хапливо Пол Левин от Ню Йорк.

Най-важното бе, че един по един клонингите на Джеръм бяха впримчвани в новата програма и принуждавани да вършат онова, за което бяха създадени първоначално. В ефира около Земята постепенно се установяваше мълчание.

Единствено гъстата мрежа от кабелни, оптични, лазерни и радиовръзки, заобикаляща Токио, продължаваше да оказва съпротива. Часове след като останалите докладваха, че са приключили, Кристин Кокоран все още се сражаваше и не можеше да се похвали дори с начален успех.

Освободени вече от задълженията си, останалите членове на разпръснатата хакерска група се включиха от местата си в японския център и започнаха да действат трескаво заедно с Кристин, мъчеха се да надделеят над виртуалното оръжие. Но реалновременните, постоянно усъвършенствани ваксини, които използваха хакерите, не оказваха желания ефект върху японското превъплъщение на Джеръм. Не помогна дори специалният хардуер, който Кристин бе включила в компютрите на японския център — технология, която изгаряше мостове и връзки в мрежата с помощта на насочени изблици от високоенергийни микровълни. Сякаш нищо не можеше да забави противника им. Той просто изолираше преградите и сетне ги преодоляваше.

Сали Бъртън извади на екрана подробна карта на японската централа и като използва информацията, която Кристин подаваше до Канкътската планина, успя да създаде модел на мрежовата активност и милионите радиопредавания, които се генерираха от целия район на Япония.

— Трябва да призная, че вместо да намалява, активността расте — отбеляза обезпокоено Сали.

Бил се приближи към нея и погледна графиката. В този момент в уредбата се чу гласът на Кристин:

— Искам да опитам още веднъж отначало. Ще помоля останалите да се отдръпнат. Ще ви кажа, когато отново се нуждая от помощта ви.

Бил вдигна поглед към умореното лице на Кристин. Челото й бе обляно в пот. Той се наведе към картата пред Сали и попита:

— С какво е различна тази японска мрежа? Защо това нещо оказва толкова упорита съпротива точно там?

Някой се покашля тихо, Бил се обърна и видя, че до него е застанал доктор Ото Крамър.

— Мисля, че компютърната личност Джеръм, която се намира в японската мрежа, е оригиналният команден профил — обясни той. — Придадохме на оригинала някои характеристики, които не могат да бъдат дублирани при никакви обстоятелства — като допълнителна гаранция за неговото оцеляване дори при изключителни обстоятелства.

Бил погледна смаяно специалиста от Пентагона.

— Значи нямате нищо, с което да го убием?

Ото Крамър поклати глава.

— И да има, не е заложено в характеристиките му. Джеръм не може да бъде убит.

Бил кимна, замахна и стовари юмрук в лицето на Крамър. Полковникът отлетя назад, препъна се и рухна в средата на Виртуалния боен център.

Дез Йейтс пристъпи между двамата и улови Бил за рамото, макар да виждаше, че ядосаният професор няма намерение да продължи боя.

Дърк Комер реагира пръв. Запляска бавно с ръце и каза високо:

— Проклети тъпи военни.

Сякаш беше прочел мислите на повечето от присъстващите.

— Добре, всички на работа — рече Бил намръщено и обърна гръб на падналия Ото Крамър. — Времето ни изтича. Трябва да открием някакъв начин да повалим тази гадинка.

— Не мога да наредя ядрен удар срещу Япония! — кресна президентът Джарвис и удари с юмрук по масата. — Нито един американски президент вече няма да го направи!

Пребледнелият генерал Томас Николс го гледаше право в очите.

По съвет на Йейтс президентът бе събрал членовете на изпълнителния комитет в командния център на Канкътската планина. Присъстваше и началникът на президентската канцелария и няколко съветници.

Дезмънд Йейтс запозна участниците с досегашния прогрес на хакерите в борбата с Джеръм и възстановяването на компютърната мрежа. След това обясни и за особената ситуация в Япония и че Джеръм продължава да упорства срещу опитите на хакерите да го овладеят.

— Дънкан и хората му работят над този регион вече трети ден, сър — заключи той. — Но засега нямат никакъв напредък. Срещу тях е самият команден профил, оригиналното оръжие на Пентагона, което, изглежда, е мутирало отвъд всякакви възможности да бъде надвито и поставено под контрол.

После показа на групата кратък филм от взрива на стара ракета с химическо гориво над космическия център „Кенеди“ във Флорида.

— Ракетата, която виждате, бе изстреляна в десет часа тази сутрин — обясни той. — Както знаете, космическият облак не само се ориентира към радиосигнали. Предполагаме, че освен това не позволява на ултракъсите радиовълни да напускат пределите на нашата атмосфера. За да са абсолютно сигурни, че ще успеем да осъществим връзка с „Дружба“, нашите колеги от НАСА изстреляха в космоса сонда, която да поддържа контакта с кораба отвъд пределите на космическия облак. Сондата трябваше да предаде към космическия кораб командата да ориентира всичките си сателитни чинии към Земята и да започне излъчването на сигнали с максимална мощност и на всички възможни честоти. Тази команда ще бъде предадена след четирийсет и осем часа.

Присъстващите закимаха. Даваха си сметка, че планът не се основава на никакви сигурни данни, но друга възможност нямаше. С всеки час Земята навлизаше все по-навътре в облака. Полетите вече бяха невъзможни, движението върху повърхността също бе крайно затруднено. Оцелелите — правителствени служители, военни, обикновени хора — се бяха сгушили в скривалищата си и чакаха да видят какво ще последва. Кислородът в атмосферата бе спаднал до дванайсет процента.

— Не можем да се надяваме, че облакът ще бъде примамен в открития космос, докато не бъдат преустановени всички радиопредавания от Земята — продължи Йейтс. — За да осъществим нашия план, трябва да осигурим пълно радиомълчание.

Президентът Джарвис кимна и каза:

— Тази сутрин разговарях с премиера Какехаши. Както знаете, японските власти оказаха пълно съдействие на пратеника на професор Дънкан и въпреки това опитите да се възстанови контролът върху японската мрежа, завладяна от виртуалното оръжие на Пентагона, се провалиха.

Това бе моментът, когато генерал Николс неочаквано се надигна и направи предложението, предизвикало гневния изблик на президента.

— Сър — поде той унило. — На карта е заложено оцеляването на човешката цивилизация. Щом професор Дънкан смята, че радиосигналите от „Дружба“ могат да примамят космическия облак надалеч от планетата, наш дълг пред човечеството е да направим всичко възможно за осъществяването на неговия план. В противен случай, изгубим ли напълно атмосферата, Земята ще е обречена.

Всички мълчаха. Даваха си сметка, че не могат да пребивават безкрайно в убежищата. Щеше да настъпи момент, когато припасите и дори въздухът щяха да свършат.

— Щом не можем да установим контрол над японската мрежа, не ни остава друго, освен да я разрушим напълно — продължи началникът на Обединеното командване, подбираше внимателно думите си. — Сигурно ви е известно, че няколко от най-мощните ни подводници продължават да са в действие, с екипажи от доброволци. Все още разполагаме с ултракъсовълнова връзка с тях и можем да им предаваме команди. — Генералът спря за миг, пое си дъх и погледна президента в очите. — Сър, дълбоко под ледовете в Източнокитайско море се намира нашата атомна подводница „Хъдсън“. Тя носи пълен боезаряд от двайсет и шест ракети „Сиукс“. Всяка ракета е снабдена с двайсетмегатонна ядрена бойна глава — от този тип, който не можеше да се адаптира за атака срещу облака. — Генералът спря и си пое дъх. Приличаше на човек, който изкачва стръмен склон. — Господин президент, предлагам да изпратим команда до „Хъдсън“ за предприемане на ракетна атака срещу Япония. Мрежата трябва да бъде унищожена.

Това бе мигът, в който президентът избухна. Но след миг се поуспокои и продължи:

— Не можем да унищожим мрежата, без да унищожим Япония. А това означава да избием над сто милиона души! Никога вече Съединените щати няма да използват ядрени оръжия срещу тази страна!

Генералът — не сваляше тежкия си поглед от него — възрази:

— Но ако не го направим, до няколко седмици ще измрат милиарди. Вероятно ще изгубим деветдесет и пет процента от населението. Помислете си само, сър, бихме могли да ги спасим.