Облакът

2.

— Да, на „Дружба“ ще са му необходими четиристотин и петдесет години, за да стигне до Изо — потвърди професор Дезмънд Йейтс в отговор на поредния въпрос. — Но по време на полета той ще функционира като подвижна лаборатория и междузвездна сонда и ще праща снимки и данни на Земята. Тоест ще ни предостави отлична възможност за развитие на нашите астрономически изследвания много преди да стигне до Изо.

Тази среща бе наистина много важна. Трябваше да се реши дали „Дружба“ да излети, след като сигналът от Изо бе спрял. Малката, но влиятелна аудитория се състоеше от президента Максуел Т. Джарвис, държавния секретар, директора на НАСА и неколцина представители на министерството на финансите — те бяха най-яростните противници на изпращането на кораба. Бяха се събрали в една от малките стаи до Овалния кабинет и в продължение на петнайсет минути Йейтс бе изнесъл кратка реч, посветена на подготовката на експедицията, описанието на двигателите на „Дружба“ и на трите компютърни личности, които щяха да съставляват екипажа. Сега, след като бе отговорил на допълнителните въпроси, той отново се върна към самата експедиция.

— През целия си полет „Дружба“ ще изпраща постоянни радиосигнали към планетата. Когато пристигне там и се установи на орбита, ще поиска разрешение за скачване с орбиталната станция или съоръженията, с които разполагат изонийците. Трите компютърни личности са естествено напълно самостоятелни в решенията си, което означава, че ще могат да се справят с всякакви затруднения. Една от задачите им е да напреднат бързо в чуждоземния език и веднага щом придобият известни познания, да изпратят уверенията, че корабът е напълно стерилен и няма никаква опасност от пренасяне на земни микроорганизми на чуждата планета.

— И как по-точно ще общуват с извънземните, след като още не сме в състояние да дешифрираме сигналите им? — попита един от представителите на финансовото министерство. — Какъв смисъл от всичко това, ако ние не можем да ги разбираме, нито пък те нас?

— По-важното е, че ще ни пратят видеоизображения — отвърна невъзмутимо Йейтс. — Така ще знаем с какво си имаме работа.

— Не точно ние, професоре — намеси се вторият представител на финансистите. — Защото картината ще получат нашите далечни наследници, нали?

Йейтс вече бе чувал подобни възражения. В края на краищата се занимаваше с експедицията до Изо от седем години.

— Така е, разбира се — съгласи се той. — Но ако не изпратим кораба сега, може би човечеството никога няма да узнае какви са нашите съседи в космоса. Наш дълг пред бъдещите поколения е да продължим изследванията в тази насока.

— Пък и без това по-голямата част от парите са изразходвани, нали? — намеси се президентът Джарвис, за първи път от началото на срещата.

— Точно така, сър. Още от самото начало проектът бе определен като нискобюджетен и вече използвахме седемдесет и пет процента от средствата за построяването на космическия кораб, компютърните личности и различни бордови системи.

— Но сигналите от Изо секнаха — протестира първият финансист. — А има още осем милиарда долара, които възнамерявате да използвате, за да пратите роботизиран кораб до планета, който вече не излъчва сигнали към нас. Избирателите няма да харесат тази част, господин президент.

— Лично аз съм сигурен, че прекъсването на изонийските сигнали е само временно — побърза да възрази Йейтс. — Вероятно е предизвикано от слънчеви изригвания или космически смущения, или пък изонийците са променили честотата на излъчването. В края на краищата ние получаваме тези сигнали почти от зората на радиоастрономията на нашата планета. Но може би те датират от много по-ранен период.

— Да, но…

— При едно от последните допитвания до населението — продължи Йейтс, без да си поема дъх, — над шейсет и два процента от американците подкрепят изстрелването на „Дружба“ към планетата Изо, още повече; че финансирането на проекта е преобладаващо от частни спонсори. Както знаете, СЕТИ отдели три четвърти от необходимите средства за проекта.

— И доколкото знам, НАСА също вече е използвала своя дял в подготовката на полета — прекъсна го президентът Джарвис. Търпението му очевидно бе на изчерпване.

Всички закимаха. Двамата финансисти обаче се размърдаха неспокойно, сякаш имаха да добавят нещо по въпроса.

— Ами да го направим в такъв случай — реши Максуел и рязко стана. — Полетът до Изо ще се състои. Но не желая да чуя, че и един долар е надхвърлил предвидения бюджет. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна Дезмънд Йейтс.

Монтиран на височина 5000 метра, гигантският телескоп „Карл Сейгън“ бе най-мощният астрономически инструмент в целия свят. Издигаше се на върха на планината Черо Саманал в пустинята Атакама на северно Чили. Обикновено в астрономическия комплекс работеха шестима специалисти — студенти и учени, които пристигаха и заминаваха според предварителна програма.

В ранните часове на вторник, 13 август 2063, Брайън Нъни, австралийски астрофизик и световен авторитет върху поведението на информацията в околностите на черните дупки, проектираше живо оптично изображение от Големия Карл право върху главния холографски дисплей на обсерваторията.

— Ела да погледнеш нещо — провикна се той през рамо на Сузи Прайс, стажантка от Калифорния, която изучаваше извънземна планетарна биология. — Компютрите маркираха район с необичайно висока плътност в космоса — намира се в посока към Антилското съзвездие — обясни той, когато тя застана до него. — Кара част от звездите в региона да трептят. Какво мислиш за това?

Върху холоекрана бе проектирана голяма част от нощното небе. Увеличен от лещите на телескопа, огледалата и позволяващата висока резолюция електроника, участъкът бе 20 000 пъти по-голям, отколкото ако беше наблюдаван с просто око.

— Наистина е странно! — съгласи се Сузи. — Сякаш нещо засенчва небосклона, а тази нощ небето е съвсем ясно.

— Най-близката звезда в Антилите е на трийсет и пет милиона светлинни години — каза Нъни. — Виж, извадих снимки от същия участък на небето, направени миналата година. Ще ги пусна с ускорение петдесет.

Опитният астроном и стажантката гледаха изумено, докато компютрите показваха същия участък от небето, заснет в различни периоди и под различни ъгли в продължение на дванадесет месеца.

— Сякаш някой включва и изключва звездите — промърмори Сузи. — Как никой досега не го е забелязал?

— Антилите не са особено популярни сред астрономите — обясни Нъни. — Няма нищо интересно в тази посока — е, поне до този момент. — Погледна колонката цифри от анализите и добави: — Дали не можем да извършим някои измервания на плътността?

Стажантката въведе необходимите команди и върху изображението на съзвездието се появи червеникава мъгла.

— Хм. Каквото и да е това, определено притежава маса — каза Нъни. — Виж. Разстоянието не може да се измери по оптичен начин. Вероятно е някакъв вид материя, която не излъчва светлина.

— Дали пък не сме се натъкнали на нещо важно? — възкликна Сузи. — Какво ще правим?

— Нищо, поне на първо време — отвърна замислено Нъни. — Имам няколко приятелчета, ще ги помоля да хвърлят едно око. Единият е в Паркис, а другият работи в Сетиград. Да видим как изглежда този обект на радиовълни.

Правителственият отдел, известен като Служба по компютърна и мрежова сигурност, съкратено КМС, бе основан през 2022, след сливането на едно от звената на ЦРУ за кибернаблюдение, отдела на ФБР за компютърни измами и отряда за борба с кибертероризма към Агенцията за национална сигурност. По онова време за всички беше ясно, че компютърните мрежи са естествена среда за действие на престъпници, терористи, маниаци и психопати и че е необходимо с тях да се заемат специалисти. За по-малко от едно десетилетие КМС се бе превърнала в глобална служба, надхвърляща границите на Щатите. Бюджетът й бе по-голям от този на ЦРУ.

Агент Сара Бъртън работеше в службата от седем години и харесваше работата си, въпреки неудобствата, свързани с нея. Задачата й бе да издирва, проследява, залавя и изправя пред съда компютърни хакери и киберпрестъпници. Сара имаше докторат от Бъркли по компютърна криминология и комуникации и специалността й бе да разкрива най-хитрите измамници, „технотерористите“ и онези хакери, които се смятаха за прекалено умни, за да попаднат в мрежата на правосъдието.

Ето защо сегашната й задача й се струваше като малка бира, мислеше си тя, докато наблюдаваше от седалката на колата си яхтата на професора от МТИ, привързана на един от кейовете в бостънското пристанище. Беше изслушала емоционалната реч на Бил Дънкан в съда, след което, е помощта на двамата си асистенти, няколко месеца бе събирала цялата налична информация за радикално настроения професор.

Нямаше никакво намерение да подценява способностите на Дънкан и странния му кръг последователи и съратници. След като проведе няколко дискретни разговора с негови колеги и началници, стигна до извода, че Дънкан дължи поста си в МТИ на брилянтния си ум. А и изглежда, университетската управа държеше на способностите му дотам, че му прощаваше ексцентричните му изяви. Което бе странно, след като на пост като този и с интереси в областта на компютрите и психологията на компютърните личности от него би трябвало да се очаква дружелюбно поведение спрямо фирмите, осигуряващи средства за научни изследвания. Но Дънкан очевидно имаше солидна научна репутация както във вътрешен, така и в международен план, въпреки че политическите му възгледи биха могли да пробудят подозрения относно лоялността му.

Тъкмо действията на групата хакери и кракери, сформирала се около чудатия професор, бяха привлекли вниманието на КМС и бяха довели до това разследване. Хората му наричаха шеговито групата си Хакери на свобода и мнозина от тях бяха бивши студенти на Дънкан, специализирали по-късно в МТИ. Вместо да прилагат уменията и таланта си в полза на добре плащащи корпорации или правителствени служби, заразени от радикализма на своя професор, те бяха подхванали кибервойна срещу някои от най-могъщите държавни институции и корпорации в света.

Агент Бъртън въздъхна и изключи екрана на лаптопа. Предстоеше й за първи път да посети лично „Кейп Сентинел“ и да провери какво ще й подскаже инстинктът за Бил Дънкан. Макар че бе прекарала по-голямата част от кариерата си в преследване на „виртуални престъпници“, тя твърдо вярваше в предимствата на старомодната среща очи в очи.

Слезе от черната правителствена кола, оправи късото си сако и закрачи по дървения мостик към старата яхта — доколкото й бе известно, възрастта й надхвърляше стотина години. Беше ярко слънчево августовско утро.

„Заподозреният субект“ беше на палубата и търкаше с четка стъклата на задните илюминатори. Носеше стара бяла фланела и къси дънкови панталони, под които се подаваха мускулестите му крака. За изминалия период от съдебния процес бе успял да хване тен.

— Добро утро. Мога ли да се кача? — поде тя с любезен тон и стъпи на подвижното мостче.

Бил остави четката и се обърна да огледа непознатата посетителка. Беше малко по-ниска от среден ръст, дългата й черна коса обрамчваше лице с красиви и правилни ирландски черти. Очите й бяха яркосини и блестящи.

— Внимателно — предупреди я той, когато я видя да улавя въжето. — Може да се залюлее, ако яхтата се измести. Кого търсите?

Бе протегнал инстинктивно ръка да й помогне.

— Благодаря ви. Търся професор Уилям Дънкан — рече агент Бъртън, макар да знаеше отлично с кого разговаря.

— Аз съм. А вие коя сте? — попита Бил, оглеждаше я отгоре до долу.

Тя извади от джоба си удостоверението с холографския знак и снимката си.

— Компютърна и мрежова сигурност. Агент Бъртън. Бих искала да поговорим.

Бил замръзна, сетне отстъпи назад. Очевидно имаше лошо мнение за КМС. Според него и хората му в КМС работеха некомпетентни правителствени чиновници, които не бяха в състояние да опазват законите и правилниците за работа с компютърен разум — правила, които хората му смятаха за жизненоважни за развитието на обществото.

— Зает съм — каза той хладно.

— Гледах ви, докато давахте показания за тримата студенти — рече Сара, докато прибираше електронното удостоверение. — Чух какво мислите за компютърната индустрия. Питах се дали вие, или приятелите ви бихте искали да предприемете и други действия освен тези, с които обичайно се занимавате.

— Съжалявам, нямам време за вашата служба — отсече Бил. — По-добре си вървете.

— Но това е приятелско посещение — възрази Бъртън. В гласа й обаче не се долавяха никакви приятелски нотки. — Исках само да ви осведомя, че имаме ясна представа с какво точно се занимавате вие и вашите студенти от МТИ тук, на тази яхта.

Пристъпи няколко крачки напред и се озова в средата на палубата, откъдето можеше да надзърне през отворения люк в каютата долу. На едната страна имаше редица монитори, последна дума на техниката. Тя вече знаеше, че яхтата е оборудвана с достатъчно мощни радиопредаватели и мрежови кабели, за да поддържа нуждите на малък град.

— Като гледам, имате доста интересни играчки — подхвърли тя с привидна небрежност. — Дали обаче всичко е законно?

— Погледнете, щом искате — ако разбирате от това, което ще видите — отвърна насмешливо, дори презрително Бил.

— И какво смятате да правите сега, след като временно ви освободиха от университета? — попита тя.

Бил я изгледа така, сякаш се чудеше дали да не я хвърли през борда. Но по някаква причина се отказа и отвърна:

— Както сама казахте, отстранен съм временно, само за периода на съдебния процес. Тъй като не бях пряко въвлечен в инцидента с изкуствените деца, смятам скоро да се върна на работа.

— И все пак не ви ли се струва странно преподавател от МТИ да води кампания срещу развитието и усъвършенстването на компютърния разум?

— Не и ако бяхте прочели моята книга по въпроса.

„Възходът и по-нататъшният възход на техносапиенс“ — първата академична публикация на Бил — бе посрещната с неочакван възторг в средите на учените преди десетина години. С могъщите си послания книгата бе предизвикала многобройни и яростни обсъждания за това дали трябва да се продължава насоката на създаване на все по-способни компютри.

След този изненадващ успех Бил бе подел кампания за въвеждане на строги правила по въпроса. Беше обвинил публично не едно правителство или корпорация за безразсъдното и невнимателно разработване на компютърни личности — форми на машинен разум, които често надхвърляха установените граници.

— Какви по-точно са политическите ви пристрастия? — попита тя, като пренебрегна темата за книгата.

— Би трябвало вече да сте ги проучили — отвърна Бил, очевидно започваше да се ядосва. — Знаете, че не съм член на никоя партия и че нямам никакви, както ги нарекохте — „политически пристрастия“.

— Не вярвате ли в американския прогрес, професор Дънкан? — попита тя с намерението да го предизвика отново.

— Как смеете? — озъби се той. — Аз обичам страната си, но това не означава, че трябва да обичам компютърната индустрия или правителството. И тъй като това все още е свободна страна, махнете, се от яхтата ми.

— Благодаря ви за отделеното време — рече агент Бъртън и стъпи на нестабилното мостче.

— Прилича на огромен междузвезден облак газ — обяви Лий Каку на дежурния екип в Сетиград. — И се носи към нашата слънчева система с доста голяма скорост — около хиляда километра в секунда.

Преди три дни свръхмодерната обсерватория на СЕТИ на обратната страна на Луната бе получила молба от групата, работеща на „Карл Сейгън“ в Чили. Бяха поискали от тях да измерят петното от непозната космическа материя, открито в района на Антилското съзвездие.

Въпреки че усилията на Сетиград в момента бяха съсредоточени върху издирване на прекъснатия сигнал с Изо, директорът Каку се съгласи временно да насочат една от редиците големи телескопи към Антилите.

И ето че в момента той и Стефани Дювал, френският член на дежурната група, на която бе възложено да проследи и анализира странното засенчване, обясняваха резултатите на десетината останали членове.

— Облакът се намира на петдесет до шейсет милиарда километра от нашата слънчева система и изглежда, е съставен преимуществено от водороден газ, какъвто досега не сме засичали — добави Стефани с френския си акцент, който всички направо боготворяха. — Какво ви е известно, естественият водороден газ не излъчва видима светлина. Но тази маса от вещество отделя характерните двайсет и един сантиметрови радиовълни на водорода, което е доста необичайно.

Обърна се към компютърното изображение на космическия облак, проектирано върху стената, и продължи:

— Що се отнася до размерите, дължината му е сто и четирийсет милиона километра — което е почти една астрономическа единица, или приблизително разстоянието от Земята до Слънцето.

— Освен това съдържа известно количество хелий — прекъсна я Каку. — Както и прах, ледени частици и достатъчно непознати газове, които вероятно ще можем да видим с нашите оптически телескопи. Разбира се, облаци, носещи се с толкова голяма скорост, в никакъв случай не са редки в Млечния път. Необичайното е, че този се намира толкова близо. Засега получаваме много добри радиоизображения.

— Щом това нещо се носи към нас, не трябва ли да предупредим Системата за астероидна защита? — попита Петер Густафсон, биолог, пратен тук от Мюнхенския университет.

— Съмнявам се, че е необходимо — отвърна Каку.

— При толкова ниска плътност космическите облаци лесно попадат под влиянието на силни гравитационни полета. Най-вероятно този ще промени посоката си много преди да приближи границите на нашата слънчева система.

Обърна се към Дювал и добави:

— Пратете данните на останалите обсерватории. Вижте дали ще могат да уловят нещо интересно с оптиката и им кажете да го държат под око. А, и освен това, нека засега държим новината в тайна.

Отвън сто петдесет и шест годишната яхта „Кейп Сентинел“ по нищо не приличаше на високотехнологичен компютърен център. Шейсет и пет футовият й корпус бе боядисан в черно, с дълга червена лента по протежението. На доста места по желязната обшивка се виждаха ръждиви петна, а някои от илюминаторите очевидно се нуждаеха от подмяна на стъклата.

Но след четири следобед всеки ден вътрешността на яхтата се озаряваше от светлините на свръхмодерните холомонитори и компютри, за каквито можеха да мечтаят дори служителите в КМС. Част от техниката бе инсталирана от Бил Дънкан през трите години, откакто се пренесе тук след развода си, останалата бе дарена от малка група приятели с отлични връзки и финансови възможности или от служители в неговата Лаборатория по компютърна психология.

Мнозина от неговите студенти бяха привлечени на добре платена работа в различни софтуерни фирми, както в Бостънския високотехнологичен коридор, така и в Силициевата долина, но повечето рано или късно се появяваха в неговото обкръжение, привлечени и очаровани от радикализма и убедеността му, че човешкото общество трябва да наложи по-строги ограничения в развитието и създаването на изкуствен интелект.

Като компютърен специалист — нещо повече, като специалист по психологическите смущения на компютърните личности — Бил нямаше нищо против техниката сама по себе си. Мразеше само безотговорното й развитие за военни, правителствени или комерсиални цели.

Мнозина от неговите студенти — сред тях доста изтъкнати умове на съвременното поколение — споделяха напълно неговите възгледи. Двайсетина от най-фанатизираните му последователи бяха сформирали изследователската група Хакери на свобода. Пет пъти седмично десетина членове на тази група, чийто неизбран и неофициален водач бе Дънкан, се събираха на „Кейп Сентинел“, за да атакуват мрежата — следяха бдително за компютърни мощности, надхвърлящи международно определените норми.

— Още един за проверка — обяви Кристин Кокоран високо от долната каюта. — От Пекин е и говори мандарин.

Свали си слушалките, обърна гръб на екрана, завъртя се със стола и каза на помощника си:

— Този е за теб, Левин сан.

— Добре, Крис, прехвърли ми го — отвърна Пол Левин, по призвание дизайнер на изкуствена памет, а през свободното си време — сътрудник в тяхната група.

Кристин прехвърли данните на неговия монитор, изправи се и протегна ръце над главата си. Беше се схванала след дългото дежурство.

— Ще дойдеш ли да гледаш, Крис? — попита я Бил от вратата.

— След минутка — отвърна тя и го дари с топла усмивка. После запали цигарата, която бе оставила в пепелника.

На горния етаж Бил и още петима доброволци се бяха скупчили зад Левин, за да гледат как ще подложи на тест капацитета на мрежовата личност в Пекин. Планът им бе пределно прост — ако тестът покажеше наличието на мощности, надхвърлящи определения лимит, те дори не си правеха труда да докладват за съществуването на компютърна личност на международните организации. Вместо това заемаха местата си и действайки в отдавна установен синхрон, изпращаха поредица разработени от самите тях базирани на вирусен строеж програми, които обезвреждаха нелегалното компютърно съзнание и го прогонваха от мрежата. Бяха наистина добри в това, което правеха — най-добрите в целия свят, както вярваха — и без да знаят кой е причината, немалко оператори на нелегални интелектуализирани компютърни системи се бяха оказвали жертви на групата им.

— Без никакво съмнение поредният престъпник — обяви Левин само след минути. — Над петнайсет терафлопа — а бе, тези китайци никога не се отказват.

— Да се захващаме, момчета — рече Бил тъкмо когато Кристин застана до него. — И внимавайте да не оставяте следи — не искаме от КМС да ни навестят отново, нали?

— Скъпи, някакъв репортер от „Ню Йорк Таймс“ иска да разговаря с теб — чу се откъм вратата.

Дезмънд Йейтс въздъхна и свали ръце от раменете на Алития, десетгодишната си дъщеря. Беше неделя и той се наслаждаваше на спокоен ден със семейството си.

— Казва, че се отнася за космически облак, който се насочвал към Земята — добави Гейл, втората му жена.

Йейтс смръщи вежди и се надигна.

— Добре. — И включи монитора.

— Аз съм Рандал Тейт от „Ню Йорк Таймс“ — представи се човекът от другата страна на линията. — Какво е мнението ви за големия космически облак, който се носи към нашата слънчева система?

— Нямам коментар по въпроса, господин Тейт.

— Това означава ли, че не знаете за облака?

— Означава, че нямам коментар — повтори Йейтс.

— Но аз дори разполагам с картина на облака — продължи да настоява репортерът и на екрана се появи познатата на Йейтс снимка. — Имам също така данни за неговото местоположение, посока и скорост — добави Тейт, докато прехвърляше координатите на Йейтс. — Нима старши научният съветник по космическите въпроси на президента не е в течение за появата на подобен феномен? Не са ли ви съобщили още?

Йейтс въздъхна. Всички, с които бе разговарял за облака, бяха обещали да запазят информацията в тайна. Но явно отнякъде все пак бяха изтекли сведения.

— Вижте, господин Тейт, подобни високоскоростни облаци са доста често явление в Млечния път — почна Йейтс. — Някои от тях несъмнено ще преминават близо до нас. Но те са безвредни.

— Значи няма пряка опасност за Земята, професоре?

— Ни най-малко — заяви с твърд глас Йейтс.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 12 септември 2063

От основаването на Масачузетския технологичен институт през 1861 г. Дисциплинарната комисия на Управителния съвет се бе събирала само три пъти официално, за да наложи наказание на член на колегията. Решенията на университетския съд обикновено носеха тежки последствия за професионалната кариера и личния живот на нарушителя.

Когато научи, че ще бъде призован пред комисията, Бил Дънкан се смая. Разбира се, даваше си сметка, че радикалните му възгледи не срещат подкрепа сред повечето му колеги, но беше сигурен, че не е направил нищо, което да доведе до изправянето му пред една толкова сериозна институция.

Прослушването трябваше да се проведе в облицованата с дъбова ламперия Голяма зала на белокаменната старинна постройка с колони отпред, която напомняше на сградата на Белия дом — често я показваха по телевизията, когато вървяха репортажи за МТИ.

Зад масивната дъбова маса се бяха настанили ректорът, заместник-ректорът и административният директор, а наоколо бяха насядали представители на юридическия отдел и чиновници от различните служби.

Самият непокорен професор седеше в средата на залата, зад малка масичка, а на стол до него бе настанен избраният от него адвокат.

Изслушването продължи почти цял ден. Ректорът на МТИ Корнелиус Суакили поведе атаката. Съобщи, че с действията и убежденията си професор Дънкан се явява подбудител и непряк участник в трагичния инцидент, предизвикан от нападението на трима студенти от института и довел до смъртта на охранителя на фирмата. След това към обвинението се присъедини заместник-ректор Касандра Куин.

— От това, което се каза тук, стигнах до извода, че вашите политически изказвания не са друго освен постоянни призиви за радикални действия — каза тя. — Нещо, което продължава от години. Вие подтиквате студентите си да предприемат преки действия срещу онези компании или правителствени учреждения, които са си навлекли личната ви ненавист. Професор Дънкан, при подобни обстоятелства не се учудвам, че сте били замесен в инцидент, завършил с убийство.

Адвокатът Пол Коен се пресегна и положи успокоително ръка на рамото на клиента си. Бил го беше наел да го представлява на това прослушване — познаваха се доста добре покрай процеса срещу тримата студенти.

Дойде ред думата да вземе и административният директор Уолтър М. Уилямс. Той сумира накратко позицията на университетското ръководство и повтори обвиненията в радикализъм, антиправителствени и антикорпоративни изяви.

— Научната общественост ви познава като един от най-талантливите криптолози още от времето, когато постъпихте при нас като стажант. Но вашите последващи интереси в областта на компютърния интелект, изглежда, ви поведоха по лош път. От името на управителния съвет ще ви помоля да дадете обяснение за поведението и действията си, с които излагате на риск собствения си пост в университета.

Бил хвърли ядосан поглед на адвоката и понечи да се изправи.

— Ще позволите ли да разговарям накратко с моя клиент? — обърна се Пол Коен към членовете на съвета, като същевременно задържа Бил на стола.

Бяха се разбрали всички изказвания да се правят от адвоката и той дори бе убедил Дънкан да си сложи официален черен костюм и бяла риза. Сега обаче Бил изглеждаше твърдо решен да вземе думата.

— Недей да го правиш — прошепна му Коен. — Само ще ги настроиш срещу себе си.

Но Бил не му обърна внимание, изправи се и пристъпи към малката маса.

— Уважаеми членове на управителния съвет — почна спокойно, владееше се отлично. — Вярно е, че моите възгледи относно развитието на компютърния интелект може да се сторят странни на някои представители на тази научна общност, но никога не съм проповядвал действия, различни от мирния протест срещу онези, които нарушават установените правила. Искам също така да припомня на съвета, че в МТИ съществува дълга и почетна традиция много от членовете на преподавателския състав да споделят възгледи, различни от тези, които се ширят сред обществеността. Преди повече от сто години професор Джоузеф Вайзенбаум, един от първите титуляри на моя настоящ пост, е написал историческото произведение „Компютърна мощ и човешки разум“, в което призовава за разумно и отговорно развитие на компютърния интелект. Това, което искам, почти не се различава от неговите възгледи и съвети. — Направи пауза и погледна адвоката си. Коен кимна одобрително, макар все още да изглеждаше обезпокоен от промяната в плановете. — В наше време компютрите са много по-мощни от човешкия мозък — продължи Бил — и ние не бива да позволяваме този процес да се развива без нашата намеса. Още преди сто години професор Вайзенбаум посочва опасностите, които ни дебнат: въпросът в края на краищата опира до това кой да е доминиращият вид на тази планета, човекът или разумната машина.

В залата цареше абсолютна тишина. Повечето от присъстващите познаваха добре радикалните възгледи на Бил Дънкан.

— Аз несъмнено заклеймявам действията, довели до случайната и нежелана смърт на пазача — продължи обвиненият учен, — но не мога да заклеймя мотивите, които се крият зад тях. Ние в МТИ трябва да бъдем нещо повече от мажоретки при неумолимия марш на технологичния прогрес. На нашите плещи лежи задължението да насочваме и съветваме обществото при употребата на техническите достижения. Надявам се, че като мои колеги, вие ще проявите уважение към моята позиция и ще ми позволите да продължа работата си, която оценявам като особено важна.

Приключи с отривисто кимване и се върна на мястото си до адвоката.

— Много добре — прошепна Коен. — Не бих се справил като вас.

Съветът започна да обсъжда решението си. Бил и адвокатът вече бяха почти сигурни, че няма да има последствия, но изведнъж ректорът се прокашля и се размърда в креслото си.

— Професор Дънкан, макар да разбираме чувствата ви по въпроса, ние стигнахме до единодушното решение, че в действията си сте стигнали твърде далеч, с което сте причинили сериозна вреда на реномето на института. Много от нашите спонсори задават въпроси относно действията ви и ни питат дали ви оказваме подкрепа дори само с това, че ви държим на заемания от вас пост. С тревога узнахме също така, че в момента спрямо вас тече федерално разследване от страна на Службата за компютърна и мрежова сигурност. След като взехме всичко това предвид, ние смятаме, че не ни остава алтернатива, освен да ви освободим от заемания пост и да ви помолим да напуснете института.