Облакът

23.

— Три минути — каза генерал Томас Николс. Беше се изправил в средата на Виртуалния боен център, с парадна униформа, но без фуражка. До него стояха един флотски и един армейски генерал. По краищата на помещението и пред вратата имаше въоръжени морски пехотинци. Доктор Ото Крамър и помощниците му от Пентагона също присъстваха.

Бил Дънкан, Сали и неколцина членове на Свободни хакери се бяха преместили в дъното, откъдето следяха развоя на събитията. При тях бе и съветникът на Белия дом Дезмънд Йейтс. Всички мълчаха и чакаха да започне бомбардировката на Японския архипелаг.

Внезапно един от мониторите блесна и на него се появи в едър план Кристин Кокоран. Търкаше сънено очи.

— Извинявайте, момчета, спала съм повече, отколкото възнамерявах. Бил, какво става? Не получавам образ от вас.

Генерал Николс вдигна ръка в знак никой да не отговаря.

— Ей, какво става? — повтори стреснато Кристин и се наведе над пулта. — Момчета, вие…

Централният екран премигна отново и се появи Джеръм, изкуствената компютърно генерирана личност.

— Професор Дънкан — заговори той, — мрежовите радарни станции засичат приближаващи се ракети. Давате ли си сметка колко хора ще загинат?

— Две минути — обяви с твърд глас генерал Николс. Думите му отново прозвучаха като предупреждение към останалите да не реагират.

— Бил, чуваш ли ме? — провикна се Джеръм. — Не мога да те видя — нито вашите мрежи.

Бил Дънкан затвори очи.

— Доктор Крамър, на линия ли сте? — продължи да упорства Джеръм.

Ученият от Пентагона стоеше неподвижно.

— Една минута — прозвуча гласът на Николс.

Внезапно от всички говорители във Виртуалния боен център се надигна дълбок пулсиращ рев. Зелените лазерни монитори, които показваха радиоемисиите на Японския архипелаг, се изпълниха с нови колони данни — данни, които се меняха толкова бързо, че мониторите първо замигаха в червено, сетне засияха в ослепително бяло и техниците неволно отстъпиха назад. Всички японски предавателни станции, изглежда, излъчваха едновременно с максималната си мощност.

Пулсиращият рев продължи да нараства и премина в оглушителен писък. После, петнайсетина секунди след като бе започнал, екраните се рестартираха, а централният монитор угасна. В помещението цареше мъртвешка тишина. На потъмнелия монитор блещукаше само дигиталният часовник — показваше „00:00:28“.

— Бил? Чуваш ли ме? — провикна се изплашено Кристин, когато централният монитор отново се озари в светлина. Беше се навела и работеше трескаво над пулта. — Бил, Джеръм е изчезнал — няма и следа от него в тукашните мрежи. Пълно радиомълчание в ефира. Но какво искаше да каже с тези ракети — да не планирате директна атака срещу мрежата?

Николс дори не погледна към нея. Продължаваше да следи с нетрепващи очи часовника.

— Бил, плашиш ме. Аз…

Чу се остър пукот и изображението на централния екран изчезна, заменено от бял статичен шум.

Присъстващите във Виртуалния център можеха само да си представят какво се случва на 7000 мили от тях, където върху Япония точно в този момент се изсипваше дъжд от ядрени ракети.

Един по един мониторите преставаха да показват данни от региона. Всички японски радиопредаватели бяха напълно унищожени.

В дъното на помещението Бил Дънкан и Сали Бъртън се бяха прегърнали и бяха стиснали очи.

Дванайсет часа след масирания ядрен удар срещу Япония президентът Джарвис събра членовете на изпълнителния комитет в командния център. Беше поканен и професор Уилям Дънкан.

— Искам да изразя най-искреното си и дълбоко съжаление за загубата на вашата приятелка и колежка — обърна се към него президентът в началото на срещата. — Но нямахме друг избор.

Бил не отговори. Все още не се беше отърсил от вцепенението. За негова изненада, след като напуснаха Виртуалния център, двамата със Сали бяха спали цели шест часа. Но още щом се събуди, почувства в душата си някаква неестествена и мъчителна пустота.

А когато се върна във Виртуалния център, Бил направи изумително откритие.

Междувременно Дезмънд Йейтс запознаваше членовете на изпълнителния комитет с последните данни за движението на облака.

— На всички ви е известно, че успяхме да постигнем пълно общопланетно радиомълчание — почна той навъсено. — Но на ужасна цена. Японската нация вече не съществува.

Сведе глава за няколко секунди и присъстващите направиха същото.

— Междувременно засякохме сигнали от кораба „Дружба“ — продължи Дезмънд. — Мощни радиосигнали на всички възможни честоти — точно както го бяхме планирали. Има телевизионни програми, новинарски емисии, филми, астрономически данни — всичко, каквото се съдържа в архивите.

— И какъв е ефектът върху облака? — попита Джарвис.

Йейтс сви рамене.

— Никакъв, поне за момента, сър. Но са изминали само няколко часа. „Дружба“ има нареждане да не прекратява радиопредаванията.

— Значи не ни остава друго, освен да чакаме и да се надяваме — изсумтя президентът.

— Да, сър — съгласи се Йейтс. — Но професор Дънкан разполага с нова информация, която вероятно би искал да сподели с комитета. Точно затова го поканих на срещата.

— Добре, Бил, какво има? — попита президентът.

— Нека ви припомня — каза Дънкан, — че преди Джеръм да изчезне от мрежата, имаше кратък период на усилена радиопредавателна активност. Подложих на анализ малка част от предаването точно преди да дойда на срещата.

Президентът му кимна да продължи.

— Сигналите, излъчвани едновременно от всички японски радиостанции секунди преди Джеръм да бъде унищожен, бяха идентични по състав с радиосигналите, които получихме за първи път преди трийсет години от планетата Изо — и със сигналите, генерирани във вътрешността на облака. Притежават същите модулации, същата синусоидна вълна и същата честотна характеристика.

В помещението цареше тишина. Всички погледи бяха извърнати към професора от МТИ.

— Мисля, че Джеръм накрая е успял да дешифрира напълно чуждоземния код, макар че е пропуснал да ни го съобщи — обясни Бил. — Джеръм е знаел, че приближаващите се ракети вещаят неизбежна гибел. Мисля, че е успял да се прехвърли в облака с надеждата да си намери ново убежище, дом, нов процесор, над който да поеме контрол.

— Да не искате да кажете, че облакът е някакъв вид процесор? — попита стъписаният президент.

— Сър, ще позволите ли? — обади се дежурният офицер от командния център. — Доктор Крамър е отвън. Извинява се за прекъсването, но каза, че разполага с информация от огромна важност.

— Да влезе — нареди Джарвис. Полковникът влезе и се изправи до овалната маса.

— Господин президент, получихме съобщения, че един земен предавател продължава да излъчва — от някакъв остров в Големия бариерен риф в Австралия.

— Това трябва да е онзи идиот Ходжисън — изсумтя Дезмънд Йейтс. — Безумецът, който апелираше към всички да изпращат сигнали до облака. Един Господ знае какво е намислил сега!

— Трябва да бъде заглушен незабавно — заяви генерал Томас Николс.

— С какво разполагаме? — попита президентът.

— С нищо, сър — призна началникът на Обединеното командване. — Ракетите от „Хъдсън“ биха могли да стигнат до Австралия, но използвахме всичко, което имаше на борда. Нямаме други подводници в региона, нито самолетоносачи или бойни кораби — всичките бяха прибрани в пристанищата, преди океаните да замръзнат. Нямаме и балистични ракети — бяха изстреляни срещу облака. Нито един самолет не може да излети в подобно време.

— Разполагаме ли с кабелна връзка с Австралия? — попита президентът.

— Тъй вярно, сър — изпъна се дежурният офицер.

— В такъв случай свържете ме незабавно с австралийския премиер — заповяда Джарвис. — Незабавно!