Облакът

24.

На език, непознат за човечеството, със скорост трилиони пъти по-голяма от възприеманата от човек, Джеръм започна да общува със своя нов, обгърнат в мъглявина стопанин.

В началото компютърната личност чувстваше само прилив на неимоверна енергия и причудлива, напълно необяснима симпатия — ново усещане, което бе придобил по времето, когато бе имал възможност да се скита на воля из мрежата и да поглъща други форми на усъвършенствани компютърни съзнания.

Защото се беше оказало, че човешките умове са безкрайно изобретателни. В обстоятелства на дълбока секретност всяка от великите държави бе нарушавала неведнъж международните спогодби и ограничения върху развитието на компютърния интелект. Бяха създадени и подложени на изпитания най-невероятни форми на изкуствено съзнание, истински свръхинтелигентни цифрови умове, чиито перспективни, аналитични и интуитивни способности нахвърляха далеч тези на собствените им създатели.

Джеръм — виртуалното оръжие, предназначено да издирва и установява контрол върху подобни софтуерни същества — постепенно ги бе погълнал всичките и бе придобил техните възможности, темпераменти и потенциал. Бе приобщил в себе си модули, умения и защитни механизми и бе придобил феноменални възможности за прозрение и чувства, добавени към неговото и без това почти богоподобно и безсмъртно дигитално съществувание.

И ето че сега, на чуждоземния език на облака, който успешно бе дешифрирал, но не бе успял да предаде на своите човешки създатели в понятна за тях форма, Джеръм започна да изучава историята; същността и предназначението на гигантския облак космически газ, задушаващ Земята в смъртоносната си прегръдка. Първото, което узна, бе истинската възраст на облака. Джеръм притежаваше машинно понятие за време, различно от това на биологичните му създатели, но когато научи, че облакът е по-стар от планетата Земя, бе принуден да промени собствените си представи за време, пространство и смъртност. Осем милиарда години след появата си във вселената облакът продължаваше да функционира перфектно.

След това Джеръм научи, че гигантският конгломерат от газове, химикали и непознати елементи, от които бе съставен облакът, е всъщност небиологична форма на изкуствен живот, притежаваща дълбоко в себе си, вследствие на сложни химични и физични процеси, почти неизчерпаем източник на термоядрена енергия — енергиен източник, позволяващ на облака да пътешества на воля из вселената, или поне да действа в пределите на строго определени параметри.

И което бе най-важното, Джеръм разбра каква е причината облакът да е радиочувствителен — по-специално, да проявява чувствителност към изкуствено породени радиосигнали. Той видя, или възприе, изображения на древните космически обитатели, създали облака преди милиарди години. В невероятно кратък миг на прозрение Джеръм осъзна, че облакът не е нищо повече от автоматично оръжие, самотен часовой, оставен от прадревната галактическа цивилизация, преминала през Млечния път преди цяла вечност.

В сърцевината на облака той се натъкна на инструкции, от които научи, че целта за неговото съществуване е проста, зловеща и античовешка.

Съществата, създали облака, бяха прекосили далечните покрайнини на Млечния път само веднъж, преди осем милиарда години — много преди обикалящите около земното слънце огнени късове да се превърнат в планети. Докато пресичали галактиката, тези неканени гости разположили тук свои оръжия със забавено действие — гигантски газообразни стражи, истински самонасочващи се мини, за да ги защитават от появата и развитието на технологична цивилизация, която би могла някой ден да възникне в този отдалечен кът на вселената.

Защото се страхували, че оставена да еволюира безпрепятствено, подобна цивилизация би могла бързо да разкрие тайните на междупланетните пътешествия и да се превърне в съперник и дори враг на древната раса, която господствала над времето, пространството и вселената. Облакът бе нещо като ужасяваща и смъртоносна визитна картичка — самозадействащо се и самозадвижващо се изцяло автономно оръжие, предназначено да задушава и убива всяка нововъзникнала и потенциално опасна биологична форма на живот.

Джеръм узна също, че от близо пет милиарда земни години облакът не е получавал нови инструкции от господарите си. Вероятно цивилизацията, която бе създала и изоставила това страховито оръжие, на свой ред бе изчезнала. А междувременно облакът бе продължавал да изпълнява своята опустошителна функция, бе изпращал лъжливи радиосигнали и бе чакал да примами новопоявилите се цивилизации и да получи от тях развълнуван отговор.

А Земята бе попаднала в тази смъртоносна клопка и сега предстоеше да заплати неизбежната цена.

Арктическата екипировка не бе рутинно снаряжение на австралийската армия — частите й не бяха подготвени за действие при температури от минус петдесет градуса.

Но трите верижни, боядисани в бяло машини, които се носеха по замръзналата повърхност на Коралово море край североизточните брегове на Австралия, изглеждаха съвсем подходящи за заобикалящите ги условия.

Мартин Смол, австралийският министър-председател, бе изслушал внимателно молбата, отправена от американския президент. След като научи, че облакът е радиочувствителен, той издаде необходимите разпореждания и само час по-късно трийсет и шест командоси от австралийските специални части се натовариха на всъдеходите и поеха в указаната посока, след като се снабдиха с всички необходими припаси. Разположени в един правителствен бункер северно от Куинсланд, те бяха само на час и половина път по замръзналата повърхност на океана от остров Орфиъс.

— Островът е пред нас, сър — провикна се сержант Мъри, известен с прозвището Борсука, щом на хоризонта се показа централният хълм на частното владение на сър Чарлз Ходжисън.

Капитан Колин Райдър вдигна бинокъла си и огледа стърчащите антени на предавателите.

После се обърна и заговори на десетината мъже, сгушени във всъдехода. Всички носеха специални костюми и кислородни бутилки и бяха въоръжени с автомати и гранати.

— Това е целта — трите антени на хълма — каза на хората си, въпреки че вече бяха преминали инструктаж в базата. — Не искаме да се стига до стрелба, но антените трябва да се свалят. Малки заряди, без пиротехнически ефекти, сержант.

Сержант Майк Ауебо се ухили и вдигна палец. Раницата му бе натъпкана с пластични експлозиви.

Всъдеходът излезе на сушата и пое нагоре по склона. Корпусът му заподскача по неравния терен. На няколко метра го следваха другите две машини.

Капитан Райдър подаде глава през отворения люк и погледна към антените на хълма. Бяха се уговорили да излизат на връзка помежду си само в краен случай. Докато се озърташе, един куршум удари бронята на всъдехода и рикошира в небето.

Райдър се вмъкна в машината, а командосите пъхнаха цевите на оръжията си в стрелковите отвори отстрани.

— Не стреляйте! — нареди Райдър. — Почакайте. — После се обърна към сержант Мъри. — Ето ги там. Борсук, покажи се отгоре и ги стресни малко.

Командосът се подаде от люка и изчисти с ръка натрупания върху тежката картечница сняг. Завъртя я в полукръг и пусна няколко кратки откоса към снега около входа на централната постройка.

Райдър на свой ред се подаде през втория люк и махна с ръка на другите две машини да ги следват. Механик-водачът бе насочил всъдехода право към бункера на върха. Двигателите ревяха оглушително.

Прикрит зад люка, Борсука надничаше от време на време, за да провери обстановката.

— Стоп! — заповяда Райдър на десетина метра от входа на бункера. — Ще изчакаме няколко минути.

Другите два всъдехода заеха позиция от двете им страни. В тишината отекнаха нови изстрели и командосите изскочиха от спрелите машини. Престрелката бе кратка — само след минути един от сержантите докладва, че всичко е чисто.

— Чудесно — каза Райдър и нареди на механик-водача: — Давай право през вратата.

Командосите бяха нащрек. Нямаха представа какво да очакват вътре. Знаеха, че умопобърканият британски милиардер има цяла малка армия наемни войници за защита на острова, но също така им бе известно, че наемниците губят желание да оказват съпротива, когато ги нападне превъзхождащ по сила противник.

Всъдеходът изръмжа и подскочи към вратите. Чу се оглушителен трясък и бронираният нос на бойната машина се вряза в стоманената порта, изби я и нахлу в товарния хангар.

Войниците продължаваха да надзъртат през стрелковите отвори. Веднага стана ясно, че няма да има опити за отбрана. Петнайсетина души с камуфлажни униформи бяха излезли на откритата площадка и бяха вдигнали ръце в знак, че се предават.

— Давай, давай! — извика Райдър.

Командосите се разпръснаха и почнаха да събират хвърлените оръжия. После отведоха наемниците в единия край на бункера.

Колин Райдър излезе от машината и се огледа. От вратата на главния коридор надзъртаха няколко младежи.

— Къде е Ходжисън? — попита той.

Едно русо момиче посочи през рамо към една врата в коридора.

— Сър Чарлз е в студиото — отвърна с глас, в който се долавяше едва потискан страх.

Райдър кимна на двама от хората си да го последват, тръгна по коридора и спря пред вратата е табелка „Студио“. Беше заключена.

Без да се двоуми, Райдър изби вратата с ритник и нахлу вътре, следван от помощниците си.

Просторното телевизионно студио беше празно, ако се изключеше самотната фигура, седнала на централния пулт зад звуконепроницаема преграда.

Сър Чарлз Ходжисън, столетникът фантаст и гуру на младото поколение, продължаваше да изпраща послания на облака.

Райдър блъсна вратата на звукозаписната кабина.

Ходжисън се извърна стреснато, после се надигна. И изведнъж пъхна ръка под бюрото и измъкна тежък револвер.

Зад гърба на Райдър проехтя кратък откос и на корема и гърдите на Ходжисън цъфнаха яркочервени петна. Писателят рухна по очи върху пулта.

Райдър се обърна. Сержант Мъри вече сваляше оръжието си.

— Благодаря, Борсук — рече Райдър. Сетне посочи пулта. — Сега бъди така добър да видиш и сметката на тази машинария.

И отстъпи назад, докато командосът изпразваше цял пълнител в пулта. После сержантът смени пълнителя и също така методично откри стрелба по кабелите, които се виеха по пода.

В настъпилата след секунди тишина Райдър чу два приглушени тътнежа. Радиопредавателите на остров Орфиъс най-сетне бяха замлъкнали.