Облакът

12.

Първите сериозни нарушения в обществения ред започнаха, когато облакът бе на три седмици от Земята. Веднага щом сянката му се появи в единия край на небосвода, хората започнаха да осъзнават, че заплахата не е въображаема. Дори тези, които не бяха обръщали внимание на новините, взеха да се поддават на паниката.

През деня небето започна да излъчва странно фосфоресциращо сияние, тъй като облакът отразяваше все повече слънчева светлина, подобно на гигантски рефлектор, насочен към Земята. Нощем по-голямата част от небето бе закрита от черна пелена. Както предсказваха учените, температурите започнаха да се покачват драстично и въздухът стана гъст и горещ като супа.

Дори в най-развитите общества на планетата — в Америка, Европа и части от Азия и Австралия — по улиците вилнееха тълпи. Правителствата бяха принудени да приведат в изпълнение плановете за действие при извънредна обстановка.

Полицейските и военни части, които бяха избрани за „защита на обществената приемственост“ (термин, използван в САЩ за онези щастливци, които имаха осигурени места в убежищата), бяха освободени от преките си задължения и разположени на ключови постове при правителствени учреждения, средства за комуникация, летища и други важни за националната сигурност места. Но имаше обширни райони, където цареше беззаконие и поради липсата на сили на реда, бандите се занимаваха с грабежи, нападения, изнасилване и палежи, сякаш страхът от неизбежната гибел бе отключил у хората най-долните инстинкти.

Богатите се барикадираха в наскоро построените си убежища, защитени от тежковъоръжени и богато платени наемници. Средната класа трупаше запаси, онези, които живееха в къщи, си строяха собствени скривалища в мазетата или дворовете.

През месеците, откакто се следеше приближаването на облака, производството на храни, кислород и припаси се повиши, но тези жизненоважни продукти не бяха разпределени равномерно. Повечето граждани разполагаха със запаси за не повече от месец. Заради въоръжени грабежи нерядко цели семейства се лишаваха от всичко, което бяха успели да натрупат.

Някои правителства организираха обществени скривалища. В Швеция бяха осигурени места за почти два милиона души, кандидатите се определяха по точкова система, основаваща се на пол, възраст и умения. Жените под трийсет с медицинско или обществено образование се ползваха с предимство. Мъжете в пенсионна възраст бяха на дъното на списъка.

В Лондон подземната железница бе превърната в огромно убежище. Движението на метрото бе спряно, входовете бяха затворени херметически и общо 235-те мили тунели бяха пригодени да осигурят място за близо шест милиона души. Беше обявено, че когато преустройството приключи, хората ще бъдат допускани вътре по принципа „първи дошъл — първи обслужен“. Много граждани се бяха разположили на лагер край входовете и опашките се простираха на няколко мили. От всички пристигнали се очакваше да си носят храна и вода поне за месец и половина. Подобни планове бяха задействани и в Париж и Берлин, подземната транспортна система на Манхатън също бе подложена на енергично преустройство с цел да бъде превърната в обществено скривалище.

В по-слабо развитите страни цареше хаос, тъй като управляващите бяха сложили ръка на всички налични запаси и бяха побързали да се преместят в наскоро построените бункери. Смъртността, особено в екваториалните и тропическите райони, растеше лавинообразно, тъй като средните температури бяха надминали 40 градуса по Целзий. Тези, които имаха сили да издържат дневния пек, нощем ставаха жертви на свирепите набези на върлуващите банди.

Шестте хиляди обитатели на космическите станции и орбиталните туристически хотели трябваше да решат дали да останат в космоса за периода на преминаване на облака, или да се върнат на Земята. Големите станции естествено разполагаха със солидни запаси продоволствие и въздух за много месеци, както изискваха нормалните мерки за сигурност в космоса. Но както жителите на станциите, така и гостите се бояха, че крехките съоръжения могат да бъдат изхвърлени от орбита и запокитени в околната пустош при преминаването на облака. Ето защо повечето гости в края на краищата избираха да се приберат при семействата си.

Същото бе състоянието и на Луната. В Лунасити личният състав се бе смалил до необходимия минимум за поддържане на съоръженията, а в Сетиград всички, с изключение на двама учени, се отправиха към родната планета.

Дошло бе време всеки да е със семейството си — ако имаше семейство.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 26 септември 2064

— Странно е, че трябва да благодарим на Ото Крамър за това — рече Сали Бъртън, надигна се на лакът и целуна Бил.

Той се усмихна и я притегли към себе си.

— Така и не можах да разбера как успя да ми намериш място за самолета — прошепна между целувките. — Но се радвам, че съм тук.

Лежаха в леглото в апартамента на Сали, който се намираше почти в централната част на Манхатън. Доктор Ото Крамър, нещо като пряк началник на Дънкан в научната йерархия на Пентагона, не само го бе освободил от работа през двата почивни дни, но и му бе осигурил билет за обратния полет от Ню Йорк до Вашингтон.

— Иди някъде за два дни, Бил — настоя Крамър. — Прекалената работа вреди на продуктивността. Ще се почувстваш ободрен след почивката.

„Да знаеше само колко е прав — помисли си Бил и притисна Сали към себе си. — Чувствам се нов човек“.

Когато пристигна в Ню Йорк, на летище „Дж.Ф.К.“ цареше истински хаос. Сали го посрещна и го качи в колата си, след това постави пропуска на предното стъкло и подкара по пустите улици. Докато пътуваха, му показа витрините на разбитите и ограбени магазини и опустелите изоставени квартали. Имаше опожарени коли, изтикани встрани от пътя от армейски булдозери.

Бродуей бе запречена от барикада и контролен пункт.

— Достъпът до някои райони на града е забранен без специален пропуск — обясни Сали, докато войникът на поста ги проверяваше. — Това е единственият начин да се опази редът.

А щом стигнаха в апартамента й, го предупреди, че ще е най-разумно да не излизат никъде през следващите два дни.

— Не ме бива за готвачка, но ще трябва да изтърпиш буламачите ми — извини се с усмивка. — Ресторантите са затворени. Персоналът е напуснал, а и снабдяването е нарушено.

Бил кимна и докато оставяше сака си на един фотьойл, се запита какво го е накарало да дойде чак до Манхатън и да се срещне с тази жена, която почти не познаваше. Защо не бе използвал тези два безценни дни, за да прескочи до Бостън при Кристин и приятелите си?

— Получаваме храна от правителствените складове — обясни Сали, докато приготвяше спагети. — Не бих излязла да търся отворен магазин за хранителни стоки.

Апартаментът бе климатизиран, но машините се задъхваха. Отвън навярно бе над 130 градуса по Фаренхайт.

Докато се хранеха, двамата споделиха преживяванията си от последно време — Бил разказа за нарастващата си увереност, че е на път най-сетне да открие някакъв смисъл в сигналите, които получаваха от облака, а Сали сподели как й върви работата. Изпиха почти две бутилки вино, преди неусетно да преместят фотьойлите си по-близо и да започнат плахо де се докосват. Също така неусетно докосванията станаха по-чести и накрая двамата се уловиха за ръце. След това чувствата взеха връх над словесната размяна и настъпи мигът, когато, лицето на Сали се озова изкусително близо до устните на Бил. Той я целуна. Тя отвърна на целувката му и се озова в обятията му.

Няколко минути се целуваха страстно, поемаха си дъх на пресекулки. После Бил дръпна глава и без да я пуска, втренчи поглед в блестящите й сини очи.

— Агент Бъртън, ще позволите ли да ви призная… че ви желая? — И се засмя.

— Наистина ли, професор Дънкан? — отвърна тя и повдигна с престорена изненада вежди. После го целуна закачливо по носа.

— Ужасно много — въздъхна той, без да откъсва очи от нейните.

— Какво пък, сигурно може да се обясни с това, че сетивата ни са изострени до краен предел заради надвисналата опасност от космическия облак — подхвърли тя и се престори на замислена. — Казват, че в моменти на криза хората изпитват нужда от близост и… — Млъкна и прихна.

— И какво? — подкани я той.

— О, стига, искаш ли да си лягаме?

После се любиха, спаха, любиха се отново и се събудиха в яркото, необичайно топло неделно утро на късния септември. И отново се любиха, като осъдени на смърт, които чуват дишането на палача зад вратата. После Сали стана да направи кафе и сега двамата се изтягаха блажено с димящи чаши в ръце. Климатикът бръмчеше мъчително, неспособен да надвие жегата.

Внезапно екранът на телевизора блесна.

— Извинявай — каза Сали и се пресегна към дистанционното. — Програмирала съм го да се включва автоматично, ако е нещо важно.

Лицето на президента Джарвис изпълваше екрана. Намираше се в Овалния кабинет. Сали остави дистанционното и седна в леглото.

— Скъпи сънародници — започна с натежал глас президентът. — До сблъсъка между Земята и космическия облак остават само двайсет дни. Все още обаче имаме време да предотвратим най-лошите последствия. Вдругиден ще говоря пред Асамблеята на ООН и ще призова всички ядрени държави да се присъединят към подготвяната от нас атака срещу облака. По наши изчисления до момента в атаката са включени над 20 000 ядрени бойни глави.

Въпреки че в стаята беше горещо, Сали неволно потрепери и се загърна с чаршафа. Бил я прегърна през раменете.

— В момента облакът се намира на осемнайсет милиона мили от Земята — продължаваше президентът. — Сигурен, съм, че няма риск от радиоактивно заразяване на нашата планета. Ако ударът бъде успешен, ще доведе до образуването на кухина във вътрешността на облака, през която Земята ще премине почти без да пострада.

Камерата показа лицето на президента в близък план.

— Докато тече подготовката на ядрената атака, мой неотложен дълг е да обявя въвеждането на военно положение, с начало от днес следобед, източно време. Всички национални и местни военни сили и подразделения преминават под мое пряко командване. Всички държавни и местни администрации се освобождават от изпълнение на служебните си задължения и в големите градове се въвежда полицейски час от зори до мръкване. Под охрана се поставят всички пътища, гари, пристанища и летища. Затварят се всички частни и държавни служби и учреждения, нямащи пряко отношение към опазването на наложения от мен ред. — Той отново направи пауза. — Ще говоря отново пред вас, след като извършим планирания удар. Останете си по домовете, следете новините по радиото и телевизията и изпълнявайте съветите на упълномощените органи. Бог да пази всички ни.

Образът на президента изчезна и на негово място се появи говорителка. Сали изключи звука и каза безпомощно:

— Не зная как трябва да се чувствам. Допреди минутка ми беше толкова хубаво, а сега… Толкова е странно, когато ти казват, че след три седмици могат да загинат всички — включително и ние.

Бил кимна, пое си дъх и каза онова, което се готвеше да каже още от сутринта:

— Сали, предложиха ми място в правителственото скривалище. Смятат, че работата ми по анализирането на сигналите е от особена важност и ще ме преместят заедно с Джеръм и апаратурата. Отивам в Канкътската планина в Аризона — веднага щом се прибера във Вашингтон. Точно затова Ото Крамър ми позволи два дни почивка. В момента подготвят пренасянето. Там ще е и президентът. — Сали понечи да го прекъсне, но той сложи пръст на устните й. — Сали, мястото ми е за несемеен. Това означава, че мога да взема със себе си само още един човек. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го хвана за ръцете и ги целуна.

— Бил, благодаря ти. — Целуна го и по устните. — Това е чудесно, чудесно предложение. Но моята работа е тук — тук съм нужна. Не можеш да си представиш какво е в мрежата — лудите усетиха, че липсва здрава ръка, и правят каквото им скимне. Ако не сме ние, ще настъпи хаос.

— Сали, това скривалище е предназначено за правителството — настоя Бил. — Навярно е най-доброто в целия свят — истинска шестица от тотото. Даваш си сметка, че…

— Не, Бил — спря го тя решително. — Като федерален агент вече имам осигурено място в нюйоркското правителствено убежище, което е под Сентръл Парк. И наистина имат нужда от мен тук. — На лицето му се изписа отчаяние. — Виж… също както твоята работа е да анализираш сигналите, моята е да не позволявам на терористите, извратените типове и онези, които таят злоба срещу системата, да направят невъзможно използването на мрежата по време на криза. Наредиха ми да си остана на поста и ще направя точно това.

Вече три седмици посланици и делегати в ООН заседаваха почти непрестанно. Бяха повикани учени от различни страни, за да помагат в търсенето на изход от назряващата криза. Всеки даваше съвети, но истината бе, че никой не знаеше какво точно ще стане, когато облакът доближи Земята. В Щатите и някои други държави продължаваха опитите за установяване на контакт с облака — но досега безуспешни. Нямаше отговор, или поне нямаше такъв, който да бъда разпознат от земните учени.

В сградата на ООН температурата надминаваше 35 градуса по Целзий и климатичната инсталация се задъхваше. В повечето стаи бяха инсталирани допълнителни портативни климатици. Делегатите се разхождаха по ризи, с навити ръкави, непрестанно си бършеха челата и пуфтяха уморено.

При построяването на новата сграда през 2050 година в подземията бе изграден и просторен бункер в случай на терористична атака срещу Манхатън. Сега бункерът се подготвяше да приеме ръководната част от членовете на ООН.

Сутринта на първия вторник от октомври 247 представители на всички народи на планетата и над 2000 техни помощници и съветници се събраха в залата на Генералната асамблея, за да изслушат важния гост. Президентът Максуел Т. Джарвис пристигна с хеликоптер, за да направи особено важно обръщение — реч, в която щеше да съобщи какво възнамерява да предприеме могъщата американска военна машина срещу бързо приближаващия се облак.

Когато излезе на подиума, президентът също бе само по риза и с навити ръкави.

— Всички знаете защо съм тук — започна той. — До пристигането на облака остават осемнадесет дни.

Заседанията на Генералната асамблея по правило не се радваха на обществен интерес, но сега милиони зрители бяха застанали пред телевизионните екрани, за да чуят какво ще каже президентът. Дали Америка нямаше някое чудо, скрито в ръкава за последния момент? Мнозина от зрителите хранеха трогателна, почти наивна вяра в това, че американското правителство е подготвило чудодеен план за спасение и сега президентът ще го обяви.

Джарвис кимна на един от помощниците си и на екрана зад него се появи смайващо красиво изображение на облака. Снимката бе направена от космическа сонда от сравнително близко разстояние и присъстващите в залата, както и огромната зрителска аудитория, видяха гигантски колони от нещо, наподобяващо димни вихри — червени, кафяви, сини, жълти и зелени ръкави.

— Сега, когато облакът е много по-близко, успяхме да съберем повече данни за състава и строежа му — каза президентът. — Той е съставен от различни газове и други елементи, някои от които са ни познати, други не, но вече сме сигурни, че не съдържа опасни микроорганизми. Освен това знаем, че облакът няма да се възпламени или да избухне при съприкосновение с нашата атмосфера. — Президентът направи кратка пауза. В залата цареше мъртвешка тишина. — Призовавам всички страни, които притежават ядрено оръжие, да се присъединят към нашата атака срещу облака. Идеята ни е да пробием в облака кухина, през която да преминем безпрепятствено. Очаквам от всички правителства да ни предоставят своите запаси от ядрени бойни глави — дори тайните и засекретени оръжия, който досега не са били обявявани. С помощта на нашите приятели от Европа, Русия и Китай и техните космически агенции възнамеряваме да транспортираме оръжията до ракетни установки, които в този момент се изграждат от наши инженери на орбита. Тези оръжия ще бъдат изстреляни към вътрешността на облака. — Джарвис млъкна и плъзна поглед из залата. — Повтарям, настоявам всички, които притежават бойни глави с мощност над един мегатон, да ги предадат. Сега не е време да се трупат оръжия. Имаме само един шанс да се опитаме да си пробием път през смъртоносния облак.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 14 октомври 2064

Жълтите пясъци на Аризона се бяха превърнали в кал. Небето над пустинята, обикновено синьо, сега бе изпълнено със страховити черни облаци и върху пистата на летището се изливаха потоци дъждовна вода. Космическият облак бе започнал да закрива слънцето и въпреки че бе ранен следобед, бе сумрачно като привечер.

— Надолу по стълбите до автобус номер 3, сър — извика младият запасняк от пехотата, след като надзърна в бележника си. Професор Дънкан тъкмо бе слязъл по стълбичката на военнотранспортния самолет и имаше чувството, че е загърнат топло и влажно одеяло. Глобалните температури бяха започнали да спадат, но в пустинята на Аризона все още беше 130 градуса по Фаренхайт.

Нахлупи над очите си бейзболната шапка и се огледа. Огромното военно летище бе разположено в подножието на планинска верига — Бил предположи, че това е Канкът. Имаше две успоредни писти, дълги по две мили, и на двете бръмчаха самолети и тежки хеликоптери. От спрелите машини разтоварваха огромни контейнери. Цареше трескава активност.

От ниските облаци се спускаха още два транспортни самолета — металните им криле лъщяха в сумрачната светлина. Бил предположи, че карат още хора и припаси за подземното скривалище.

Докато пресичаше бетонната площадка, зърна зад оградата от бодлива тел асфалтова магистрала. И двете ленти в едната посока бяха изпълнени с безкраен конвой от камиони, коли и автобуси, които пълзяха бавно към огромен тунел в склона на планината.

При вратата на автобуса друг войник, загърнат в плътна зелена мушама, провери пропуска му — издаден специално за преместването му в Канкът, това му беше третата проверка, откакто излетя от военното летище във Вашингтон — и му кимна, че може да се качва. Зад Бил вече се беше оформила малка опашка: освен служителите на различни учреждения имаше жени и деца. Бил, изглежда, бе единственият, който бе пристигнал тук съвсем сам.

Опашката при входа на тунела бе толкова голяма, че трябваше да чакат почти час, преди най-сетне да се озоват на закрито. Автобусът имаше климатик, но въпреки това вътре бе горещо и също като другите пътници, Бил се зарадва, че са им осигурили достатъчно вода.

Докато чакаха на опашката, можа да огледа превозните средства около тях. Имаше пътнически автобуси с евакуирани и камиони с контейнери, които — ако се съдеше по надписите — съдържаха най-различни неща: храна, свещи, завивки, мебели, книги, сапун, компютри, лекарства, дори Библии. Освен това на опашката се бяха подредили и военни и търговски цистерни, въпреки че Бил не можа да установи дали карат само гориво, или и вода.

Проливният дъжд не спря, докато бяха отвън, но щом хлътнаха в тунела, ги озариха електрически светлини. Асфалтовата магистрала водеше в огромна подземна кухина. От двете страни на пътя бяха разчертани диагонални места за паркиране. Пътят пресичаше гигантската изкуствена пещера и в далечината се разделяше на две, преди да изчезне в нови тунели в скалите.

Над тях имаше метални платформи, по които крачеха войници с радиостанции — координираха движението и разтоварването. Наближиха едно разширение и Бил видя конвейерни ленти, монтирани, за да улесняват разтоварването и складирането на припасите. И тук, както и отвън, цареше трескава дейност и същевременно се усещаше военен ред и дисциплина. Цистерните се подреждаха до тръби, през които съдържанието им се източваше вероятно към големи подземни резервоари.

Автобусът спря на един паркинг до други автобуси, от които вече слизаха пътници.

— Добре дошли в Канкът — каза шофьорът по радиоуредбата. — Ако обичате, съобщете имената си на човека, който ви очаква на съответното гише. Той ще ви осигури транспорт до отреденото ви място за пребиваване.

Първото, което направи впечатление на Бил, когато слезе от автобуса, бе колко е хладно. Той вдигна инстинктивно глава, очакваше да види огромни вентилатори или мощна климатична инсталация, но бе заслепен от ярките халогенни лампи, окачени на тавана.

В края на паркинга имаше будки, където ги очакваха регистратори със списъци — обстановката наподобяваше изрядно организиран научен конгрес. Бил нагласи сака на рамото си и се подреди на опашката пред будката, обозначена с табелата „А — Д“.

Малко по-нататък, отвъд линията будки, имаше релси, които изчезваха във вътрешността на планината. Скоро по тях се приближи платформа със седалки и място за лек багаж. Трийсетина от пристигналите, които вече бяха минали регистрацията, се качиха на платформата и тя потегли.

— Професор Дънкан? — До Бил неусетно бе застанала млада привлекателна жена. — Аз съм Сю Снук, личната асистентка на професор Йейтс. Той ме прати да ви взема. За да ви спестя всичко това. — Тя кимна към опашките.

— О, много ви благодаря. — Бил тръгна с нея към перона.

— Откога сте тук? Имам предвид в планината? — попита Бил, докато чакаха.

— Пристигнах с Дез — с професор Йейтс — преди три дни — отвърна Сю. — Той ви очаква още тази вечер.

Към тях се присъединиха още пътници, скоро пристигна и платформата.

— Невероятно съоръжение — каза Бил, след като се качиха, и посочи кухината.

— Строежът е започнал преди стотина години — в онези времена, когато са смятали, че е възможно цялата страна да бъде опустошена при ядрена война. Оттогава непрестанно го разширяват и добавят нови помещения. Особено през последната година. В някои от секторите изкопните работи продължават и сега.

— Колко души може да побере това място? — попита Бил, когато влязоха в ярко осветения тунел.

— Това беше първият въпрос, който зададох — отвърна с усмивка Сю. — Но не получих отговор. Сигурно информацията е секретна. Предполагам, че хиляди.

— И за колко дълго?

Тя се засмя.

— Това беше вторият ми въпрос. Казаха ми, че има подземна река, осигуряваща 10 000 галона прясна гореща вода на ден, което е и основната причина за построяването на скривалището. От нея ще получават кислород, освен това ще рециклират всичко, което се използва. Казват, че припасите ще стигнат за двайсет години.

Бил зърна светлина отпред, после тунелът се отвори към нова, много по-малка от предишната, но също така ярко осветена галерия, оборудвана като съвременна метростанция. В края на перона два светещи ескалатора се движеха безшумно нагоре и надолу — осъществяваха връзката с по-горното ниво.

— Сега ще отидем в жилището ви — каза Сю, след като слязоха от платформата. — А след като се настаните, ще ви покажа новата ви лаборатория.