Облакът

1.

— Леле! — възкликна Уокър Донахю, репортер на списание „Тайм“, когато подскачащият върху огромните си гуми лунен автобус прехвърли билото и лунната станция изникна пред тях. — Нямах представа, че е толкова голяма!

— Сетиград се простира на територия от три хиляди акра лунна повърхност — каза Мелъди Барън, представителката на отдела за връзки с обществеността към СЕТИ: стоеше на пътеката в херметически затворения автобус и се опитваше да поддържа добро настроение и висок градус на интерес сред петдесетината журналисти, репортери и оператори. Знаеше, че повечето от тях са недоволни и дори сърдити, че са ги накарали да изоставят всичките си лични и служебни средства за връзка в хотела, но както им бе обяснила вече няколко пъти, на обратната страна на Луната бяха забранени всякакви видове радиосигнали. Тук не биваше да има нищо, което да замърсява свободния от смущения ефир.

— Има шестнайсет редици радиотелескопи с общо над четиристотин чинии — продължи тя. — Някои от чиниите са двеста метра в диаметър.

Докато се спускаха по склона, журналистите можеха да разгледат отблизо редовете телескопи, насочени към яркото нощно небе. „Добре дошли в Сетиград“, сияеше огромен осветен надпис над входа на селището — по-скоро малко градче от множество отделни сгради, свързани с херметизирани тунели. Някои от постройките бяха на два, дори на три етажа, с което можеха да се мерят с най-големите сгради в Лунаград, който се намираше на осветената страна на спътника на Земята.

Журналистите бяха поканени да посетят Сетиград като част от празненствата, организирани от СЕТИ, за да се отбележи трийсетата годишнина от улавянето на първите радиосигнали от планетата Изо. Сигналите продължаваха да пристигат, а Сетиград се бе превърнал в естествено средище за издирване на други чуждоземни предавания.

През трийсетте години след откриването на сигнала богатството на СЕТИ бе станало легендарно. Всяка година в организацията постъпваха нови дарения и, както бе обяснено на гостите журналисти, средствата се използваха за щателно претърсване на онези части от вселената, които все още не са прослушвани с радиотелескопи.

Представителите на медиите влязоха в постоянно действащата експозиция, която се помещаваше в един от просторните куполи — бе достатъчно голям да побере оригиналната шейсет и четири метрова чиния, с която за първи път бяха уловени изонийските радиосигнали. Освен това изложбата включваше холографско пресъздадена сцена на момента, когато младият Дезмънд Йейтс засича извънземния сигнал и си дава сметка, че примитивните компютри от онова време го идентифицират като „модулиран“. Имаше и копие от Нобеловата му награда, поставено в стъклена витрина.

— Разбира се, всички знаете, че понастоящем професор Йейтс е почетен председател, на института СЕТИ — обясняваше Мелъди. — И освен това е съветник по космическите въпроси в Белия дом.

Групата се насочи към следващата холографска експозиция, този път на компютърно генериран модел на планетата Изо и нейното слънце Джилис 76.

— Все още не можем да извършваме оптически наблюдения на Изо намира се твърде далече — обясни Мелъди. — Но спектралните анализи ни дават достатъчно основания за преценка на водната маса й размерите на сушата на повърхността.

В задната част на групата Уокър Донахю се прозя. Дори не си правеше труда да си води бележки или да записва беседата. Чуждоземните сигнали отдавна не бяха новина, смятаха се за прочетен вестник, но пък трийсетгодишнината бе подходящ повод да напусне офиса в Ню Йорк и да се присъедини към това доста скъпо пътешествие до Луната. Никога не бе летял дотук, но и не съжаляваше. Разходката по лунната повърхност се оказа невероятно забавна, а луксозните хотели на околоземна орбита предоставяха великолепна гледка към родната планета и звездите.

Донахю крачеше покорно в опашката на групата, която вече приближаваше следващия ъгъл на експозицията.

Тук ги очакваше доктор Лий Каку, сетиградският директор на научните изследвания.

— Дами и господа — посрещна ги той тържествено, — поканихме ви тук, за да чуете важно съобщение. Възнамеряваме да посетим планетата Изо. В партньорство с НАСА през идния август СЕТИ ще изстреля автоматичен космически кораб към съзвездието Водолей. — Докато говореше, на екрана зад него се появи холографско изображение на кораба.

Директорът пристъпи напред и насочи светлината на лазерен показалец към модела на звездолета.

— Нарекохме го „Дружба“. Ще са му необходими четиристотин двайсет и пет години, за да стигне до Изо. Ще носи компютърни копия от личностите на трима от нашите най-изтъкнати учени. Със специалното разрешение на Отдела за компютърен контрол към ООН тези личности ще получат хуманоидна форма.

В тълпата се възцари видимо оживление. Експедиция до Изо, при това само след четири месеца, и временно вдигане на забраната върху прехвърлянето на компютърни личности в хуманоидни тела — това вече бе истинска новина.

Директор Каку предостави още подробности за кораба и пътешествието и репортерите научиха, че въпреки екипажа от андроиди и двигателя с хибридно ядрено задвижване експедицията ще е относително евтина и че половината от парите ще са осигурени от фондове на СЕТИ.

— Разбирате, че никой от нас няма да доживее момента, в който да види с очите си ползата и резултатите от тази инвестиция — обясни директорът. — Но го дължим на бъдещите поколения, които ще получат възможността да разберат какво представлява Изо. Това е съвременен еквивалент на европейските галеони от петнадесети век, отправящи се към Новия свят.

— Дешифрирали сте кода, нали? — провикна се една репортерка. Чуха се и други развълнувани викове. През годините имаше многобройни журналистически спекулации, че сигналите, получавани от планетата Изо, отдавна са били разчетени или от СЕТИ, или от някое от водещите правителства и че съдържанието им се пази в тайна.

— Разменяте ли в момента информация с обитателите на Изо? — провикна се друг.

Директорът разпери ръце.

— Ни най-малко. Ако някой бе успял да дешифрира сигналите от Изо, СЕТИ щеше да съобщи на света незабавно. Както на всички ви е добре известно, нашата работа е открита за обществеността и е изцяло в полза на хората.

— Защо тогава изпращате кораба точно сега? — извика някой.

— В чест на трийсетгодишнината от извънземния контакт — отвърна директорът. — А и ако изонийците са получили първите сигнали от Земята, които бяха пратени преди трийсет години, скоро би трябвало да пристигне и отговорът им.

Междущатската магистрала И-95 се простираше от Мейн на север до Флорида на юг и в участъка, където пресичаше Масачузетс, се бе превърнала в нещо като високотехнологичен коридор. Тази тенденция, започнала още през 60-те години на двайсети век, се дължеше несъмнено на близостта на Масачузетския технологичен институт, Бостънския университет и Харвард. Фирмите, основани от випускници на тези учебни заведения, по правило се разполагаха в близост до магистралата и се възползваха от всички удобства, която им предоставяше тя.

Тъкмо по тази причина бяха избрали това място притежателите на заведението, известно като Център за предоставяне на деца за осиновяване. Огромни билбордове, поставени на трийсет, двайсет, десет и пет мили от отбивката, съобщаваха на минаващите пътници, че центърът разполага с „широка гама“ от деца за осиновяване — от новородени до двегодишни, с различен расов произход.

В самия център имаше четирийсетина дечица, които седяха, пълзяха или стояха в зависимост от възрастта си и нивото на физическо развитие. Десетина от най-малките бяха все още в кувьози, но всички бяха под щателно наблюдение от страна на три опитни детегледачки с бели престилки, които в момента бяха на смяна. В други части на дневната деца си играеха с различни играчки, рисуваха, упражняваха се или се хранеха, също под внимателните грижи на детегледачките.

Бебето Люк, осеммесечно, седеше на един гумен матрак и очевидно не бе особено доволно от живота. Виковете му изпълваха стаята, което тук не бе рядко явление, тъй като децата постоянно се нуждаеха или от храна, или от подмяна на пелените.

Сестра Ани Ломан остави едно русокосо момиченце със златисти къдрици и тръгна към разперилия ръчички Люк.

Внезапно двойните врати към главния паркинг за клиенти се отметнаха — въпреки че от съображения за сигурност винаги ги държаха заключени.

В дневната нахлуха трима младежи с маски. Стискаха оръжия със зловещо разширени дула.

— Дръпнете се от децата! — извика един от тримата младежи.

Дечицата се разреваха. Нито една от детегледачките не помръдна — бяха се вцепенили от страх.

— Казах — дръпнете се от децата! — викна младежът отново и насочи оръжието си към детегледачките. Разположените на различни места из помещението камери записваха всичко. — Никоя от вас няма да пострада!

Уплашените жени заотстъпваха към стената. Децата гледаха нападателите с огромни, ококорени очички. В дневната се възцари тишина — децата сякаш бяха осъзнали, че се случва нещо важно, нещо, което не може да се разреши с плач. Детегледачките инстинктивно бяха прегърнали по едно от подопечните си.

Водачът кимна на спътниците си и тримата откриха огън с високоволтови лазерни импулси право по невръстните дечица.

Телцата им — някои бяха още бебета — избухнаха в пламъци, кожата им се сбръчка, сякаш беше от пластмаса, косите им запламтяха от 50 000-волтовите заряди.

Нападателите сипеха огнени импулси върху групата. Телцата на дечицата се разпукаха и от тях бликна кръв, заля пода и се превърна в голяма черна кипнала локва.

Един от тримата нападатели внезапно закрещя — тънък женски писък, — свали си маската и се видя лице на момиче, едва ли имаше и двайсет години.

— Кърт, виж! Тече им кръв! — Момичето свали оръжието си. — Виж!

— Просто последната добавка към модела — извика водачът, без да спира да изстрелва пукащите заряди. — Хайде, складът е натам!

И прескочи купчината димящи останки. Другарите му го последваха към една бяла врата в дъното на всекидневната.

Влязоха в складово помещение, пълно с палети. Върху всичките бяха подредени по двайсетина кашона.

Момичето, което си бе свалило маската, погледна надписите върху кашоните и се усмихна.

„МОЕТО МЪНИЧКО ДЕСЕТМЕСЕЧНО МОМЧЕНЦЕ“ — пишеше с големи букви, а отдолу имаше рисунка на бебе, ококорило очички към света. „СЕГА ВЕЧЕ С КРЪВ КАТО ИСТИНСКА“ — бе добавено с жълти букви. „Още един чудесен продукт на «Някой, на когото да говориш»“ — бе добавено с по-дребен шрифт отдолу.

Водачът кимна с мрачно задоволство и даде знак на другите двама да се отдръпнат. Изправени рамо до рамо, тримата нападатели вдигнаха оръжия и насочиха високоволтовите заряди към сандъците и кашоните. Опаковката мигновено лумна в пламъци. Някъде зад тях зазвуча тревожният вой на аларма, от тавана започнаха да се сипят ситните пръски на противопожарната система. Но нападателите като че ли изобщо не мислеха да бягат.

Внезапно над пукота на пламъците и шума на течащата вода отекна сух изстрел. Куршумът просвистя над главите им и се заби в бетонната стена.

Третият нападател се извърна бързо, тъкмо навреме, за да забележи влизащия през вратата отсреща пазач — той тъкмо вдигаше пистолета си за втори изстрел.

— Недей… — викна водачът, но в мига, докато го казваше, другарят му вдигна зашеметяващото си оръжие, насочи го към пазача и натисна спусъка.

Пазачът отхвърча назад, пометен от силата на високоволтовия заряд, и рухна на пода. За разлика от пластмасовите бебета с компютърни мозъци, тялото му не лумна в пламъци.

Следван от двамата си партньори, водачът изтича при падналия мъж, наведе се над него и си смъкна маската, без да го е грижа, че камерите записват изплашеното му лице. Коленичи до падналия пазач и напипа шийната му артерия. Лицето на пазача бе пребледняло, от сивата му коса се вдигаше пушек.

— Още е жив — промълви водачът. — Мичъл, помогни ми да го изнесем. И повикайте линейка.

Мич, членът на бандата, който бе стрелял по пазача, също си бе свалил маската и бе захвърлил оръжието. Двамата млади мъже вдигнаха отпуснатия охранител и го изнесоха пред склада. Зое, момичето, крещеше в комуникатора си незабавно да пратят помощ.

Сложиха пазача на земята и водачът почна да му прави изкуствено дишане и сърдечен масаж. Двамата му другари стояха безпомощно до него.

— Бързо — той умира! — извика изплашено водачът, без да спира да натиска гърдите на възрастния мъж. Наведе се, долепи уста до посинелите устни на пазача и се опита да му вкара въздух.

— Но моят пистолет е със зашеметяващ заряд! — започна да се оправдава младежът, който бе стрелял.

Водачът не му обърна внимание, продължаваше с трескавите си усилия. Спираше само колкото да си поеме дъх.

Завиха мощни сирени и пристигна брониран камион на Специалния отряд, следван от десетина полицейски коли. Чу се и равномерното бумтене на приближаващ се хеликоптер.

— Хвърлете оръжията и легнете по очи! — прокънтя усилен от високоговорители глас.

Водачът на групата скочи и викна:

— Доведете лекар! — Мъчеше се да надвие грохота от перките на хеликоптера и бумтежа на развилнелия се зад гърба му пожар.

— Хвърлете оръжията и легнете по очи! — повтори гласът.

Водачът и двамата му другари се спогледаха, после се проснаха по очи на твърдия бетон. Тежковъоръжените полицаи се втурнаха към тях.

— А сега имам удоволствието да ви представя нашата специална изненада — каза доктор Каку. — Този, човек рядко посещава Сетиград, така че, дами и господа, позволете ми да посрещна с „добре дошъл“ почетния председател на СЕТИ, човека, който пръв откри изонийските сигнали… професор доктор Дезмънд Йейтс!

Докато високият мъж с къдрава черна коса и аристократична осанка заставаше на подиума, откъм журналистическата група се разнесоха вежливи ръкопляскания. Годините се бяха смилили над прочутия астрофизик и движенията му бяха все така енергични, а видът — почти младежки.

— Ще се постарая да не съм многословен — почна той, след като се възцари тишина. — Искам само да подчертая колко се радвам, че най-сетне изпращаме експедиция до Изо — мисля, че отдавна беше време да го направим.

След което се зае да обяснява някои ключови моменти. Съобщи, че ядреният двигател е от клас „Орион“ и ще бъде използван, за да ускори „Дружба“ до необходимата скорост, след което корабът ще премине на йонни двигатели, които ще поддържат ускорението през целия път до Водолей. При приближаването си до планетата корабът щял да разпъне огромни слънчеви платна, които да го забавят чрез улавяне на слънчевия вятър от звездата на Изо. През цялото време на полета корабът щял да е под управлението и командването на екипаж от компютърни личности.

— Накрая — рече той — бих искал да ви припомня как звучат сигналите от Изо в реално време. — Йейтс кимна на доктор Каку. — Ако не греша, точно в този момент трябва да получаваме ретранслирани сигнали от обсерваторията Паркис в Австралия.

Журналистите зачакаха. Доктор Каку отиде в дъното на залата, поговори оживено с някого, после се върна, прошепна нещо на председателя на СЕТИ и се обърна към присъстващите:

— Дами и господа, боя се, че поради техническа неизправност няма да можете да чуете на живо сигналите, които получаваме от планетата Изо. Вместо това ще ви предложим записи от предишни техни излъчвания. Професор Йейтс любезно се съгласи да му зададете някои въпроси. Ако бъдете така добри да последвате госпожица Варън, тя ще ви отведе в централната зала, където е организиран малък коктейл.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 20 април 2063

За случайните посетители в коридорите на Бостънския окръжен съд Бил Дънкан изглеждаше по-скоро като музикант, комуто предстои да излезе пред развълнуваната нетърпелива публика на някоя сцена. Гъстата му кестенява коса бе дълга до раменете, а сребърната обеца на лявото му ухо по-скоро подчертаваше, отколкото да смекчава орловия му профил. Беше облечен с бяла фланела, дънково яке, джинси и черни каубойски ботуши, които само допълваха общото впечатление за китарист от някоя успяла рок група в края на двайсети век.

Въпреки че функционираше в едно определено високотехнологично общество, криминалното съдопроизводство си оставаше изцяло човешки процес. Макар прослушванията и част от заседанията да се провеждаха във виртуалното пространство, където защитници, прокурори, съдебни заседатели и съдии се срещаха, за да се запознаят с фактите, да пледират или да обвиняват, законодателите все още смятаха, че повечето сериозни криминални деяния трябва да бъдат съдени по традиционния начин. И макар защитниците на модерното съдопроизводство да обясняваха, че това е просто един скъп анахронизъм, съдиите и дума не даваха да се издума за промяна на статуквото — както подмятаха злите езици, може би защото това щеше да повлияе съществено върху заплатите им. Но за съдебни процеси като този, на който трябваше да присъства Бил Дънкан, не можеше да става и дума за каквото и да било изключение — участниците в процеса щяха да се срещнат в реално време и очи в очи. Тримата млади обвиняеми бяха заплашени с обвинение за убийство и в щата Масачузетс наказанието за това бе само едно — доживотен затвор.

Вратата на заседателната зала се отвори и отвътре надникна млада жена. Видя Бил, излезе и го покани да седнат на пейката, където обикновено чакаха свидетелите.

— Прокурорът се съгласи да се откаже от обвиненията в предумишлено убийство — прошепна му. — Остават обаче обвиненията в непредумишлено убийство, които също могат да бъдат наказани с доживотна присъда.

Той поклати глава и прокара пръсти през косата си.

— Те са още деца. Направили са онова, което смятат за правилно. — Въздъхна. — Просто са искали да изразят протеста си срещу гротескната търговия с имитации на бебета. Не са искали да наранят никого.

— Точно това очаквахме да чуем от вас и ако имаме късмет, ще ги пуснат под гаранция. Ще ви повикат след няколко минути, веднага след като господин Коен приключи с пледирането на защитата. Имате ли нужда от нещо?

След около час Бил Дънкан най-сетне застана на свидетелското място в заседателна зала номер девет на Бостънския съд, отказа Светата библия и се закле да говори истината и само истината.

Заседателната зала буквално пращеше по шевовете. Присъстващите бяха запълнили всички места и стърчаха прави от двете страни на пътеките. Имаше много журналисти. Тримата бивши студенти седяха на скамейката на подсъдимите, прилежно облечени и с бледи умислени лица. Адвокатът им си бе позволил да посъветва Дънкан да си прибере косата и да си свали обецата, за да направи добро впечатление, но срещна хладен отпор и се отказа.

Щом официалната част приключи, адвокат Коен се надигна и се приближи към масата, зад която седеше свидетелят.

— Ако обичате, съобщете на почитаемия съд името, възрастта, адреса и професията си.

— Уилям Ендрю Дънкан, на четиридесет и четири години, живея на яхтата „Кейп Сентинел“, помещаваща се на пристан шейсет и шест в Бостънското пристанище. Преподавам и се занимавам с научноизследователска дейност в Масачузетския технологичен институт.

— Имате научна степен по психология на компютърните личности и сте директор на лабораторията за изследване на компютърната психология към МТИ, нали така, професор Дънкан?

— Точно така.

— Не сте ли също така носител на наградата за научни изследвания „Макартър“ и член на Националната научна академия?

— Това е само предварително прослушване, защитник — прекъсна го съдията. — Нужно ми е мнението на свидетеля, не биографията му.

— Разбира се, ваша чест — съгласи се Коен. — Исках само да уточня, че професор Дънкан е специалист тъкмо по въпросите, които предстои да обсъждаме днес.

И отново насочи вниманието си към свидетеля.

— Казано накратко, професор Дънкан, вие сте един от водещите световни специалисти по развитие, психология и патология на изкуствените разумни форми на живот, наричани в обществото компютърни личности, нали така?

— Така погледнато — да, един от тях съм.

— Бихте ли ни казали тогава какви може да са мотивите на тези трима студенти, за да извършат нападение срещу фирма, занимаваща се тъкмо с продажба на персонифицирани играчки?

Адвокатът бе подготвял свидетеля близо два часа за това какво трябва и не трябва да казва. Бил си пое дъх, преди да почне обяснението за това кое според него е накарало тези младежи да изразят по такъв начин протеста си, превърнал се, поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, в трагедия с фатален изход.

— Познавам добре тримата обвиняеми и мога отговорно да заявя, че са добропорядъчни и честни младежи, които никога не биха сторили зло комуто и да било преднамерено. Зная също, че са протестирали срещу една непочтена търговия с наподобяващи малки деца андроиди, които напоследък се предлагат на бездетни семейства и самотни възрастни хора, без да се отчита психологическата вреда, която може да бъде причинена на хората, решили да се обвържат емоционално с машини. Тази търговия, по мое лично мнение, трябва да бъде незабавно забранена — също както бе забранено производството на възрастни човекоподобни машини, снабдени с компютърни личности.

— Ваша чест, какво общо има всичко това с извършеното брутално убийство? — провикна се един от съветниците на обвинителя.

— Тъкмо смятах да попитам същото — отвърна съдията.

В дъното на залата една скромно облечена в „интелигентни“ дрехи, на вид около трийсетгодишна жена, следеше внимателно лицето на даващия показания професор от МТИ. Федерален агент Сара Бъртън не се съмняваше, че ако има подобна възможност, Бил Дънкан би използвал трибуната, за да заклейми както американската компютърна индустрия, така и правителството, че не е наложило необходимите стриктни мерки. Всъщност от известно време тя тайно разследваше дейността на професора и бе запозната добре не само с пряката му работа, но и с кръга приятели, с които той се срещаше. Не за първи път си задаваше въпроса защо Масачузетският технологичен институт търпи подобни антинаучни изказвания от един от своите видни преподаватели — изказвания, които бяха в разрез с интересите на самата компютърна индустрия. Изглежда, професор Дънкан бе просто чудак.

— Общото със споменатия трагичен инцидент е, че милиони деца по целия свят непрестанно се привързват към тези машини повече, отколкото към родителите си — заговори свидетелят, без да обръща внимание на трескавите сигнали на адвокат Коен да замълчи. — Чувал съм за осемгодишни дечица, които са получили тежко нервно разстройство и дори са посегнали на живота си, след като са били разделени принудително с някоя компютърна личност.

— Професор Дънкан… — опита да го прекъсне съдията.

— Хората изобщо нямат представа какви емоционални вреди могат да причинят компютърните личности, нито за социалния ефект, който вече имат върху нашето общество — както в страната ни, така и в целия свят — продължи професорът въпреки опитите на съдията да го спре.

— Достатъчно, професоре! — нареди съдията.

— Тези машини превръщат децата ни в психопати — извика Бил, очите му блестяха възбудено. — Те подтикват възрастните хора да слагат край на живота си. Затова съм тук, нали? Аз съм не само компютърен специалист, но и психолог и познавам добре опасността, която се крие в тях. Те са безскрупулни, алчни за внимание…

Съдията стовари чукчето си върху масата.

— Прекалявате, професоре. — Извърна строгия си поглед към адвоката. — Ако свидетелят ви възнамерява да продължава с обидите към съдебната институция, ще ви помоля да го отстраните, преди да продължим.