Обречена на ранен гроб

Глава 18.

Анет остави пердето да се спусне отново, закривайки прозореца.

— Вали. Казах ти, че мога да го подуша.

Насочих вниманието си към кутията със сладолед пред мен. Карамелизирани ядки и сметана. Беше почти празна и следващото нещо, което щях да отворя беше швейцарския шоколад.

— Няма да те заблудят с лъжлива прогноза за времето.

— Ще гледаме филма, вместо да излезем на разходка — продължи Анет. — Чух, че бил добър.

Добър? Изглежда не можех да си спомня какво беше това. Чувствах се като ходеща отворена рана. Не можех дори да спя повече от няколко минути, без значение колко уморена бях, защото се страхувах, че ако Боунс се върне, щях да пропусна и миг с него. Единственото облекчение в сегашното ми нещастие беше, че майка ми не бе тук. Тя беше някъде с Родни, но по очевидни причини не знаех къде.

— Криспин се нуждае от време — беше казал Спейд след ужасния спор — Не се тормози заради него. Дори аз не знам къде е.

И аз чаках, постоянно мислейки за всички ужасни неща, които ми беше казал и по-лошо, как повечето бяха верни. Нямах намерение да държа Боунс настрани. Не знаех защо бях крила част от себе си. Но повече от всичко исках с цялото си сърце онази сутрин да не бях тръгвала с Грегор.

Без да бъде задоволен от ролята си в съсипването на връзката ми, Грегор беше зает да разпространява слуховете, че без неговата намеса може да се превърна в хибрид между вампир и гул. Така беше събрал повече от двехилядна гулска армия, която ни бе нападнала в Бавария. Беше им обещал, че веднъж има ли ме, ще ме превърне във вампир. Грегор дори имаше наглостта да заяви, че ако Менчерес не ме беше отвлякъл и не го беше затворил преди дванадесет години, вече щях да бъда вампир и днес нямаше да имам толкова лоша слава.

И все пак Грегор ме пусна с недокоснат пулс. Сега имаше слухове, че аз също съм му повлияла. Това, което никой не се интересуваше да чуе беше, че Грегор нямаше избор за промяната ми. Сребърната кама в гърба му взе решение вместо него. Като добавим и тези страхове за хибрид между гул и вампир, това беше най-големия ми пробив в Париж. Кой да си помисли, че щях да съм виновна за толкова много параноя? Но след като да лети беше умение, което можеше да има само вампир-повелител, фактът, че почти го демонстрирах, дори и за кратко, накара хората да се чудят какви ли други сили бих могла да крия. Той подсили страховете за това, какво ли щеше да се случи ако гулските способности се добавят към моите. Щях ли да бъда непобедима? Безсмъртна? Да мога да вдигам високи сгради с едно-единствено подхвърляне нагоре и да обърна въртенето на Земята, за да върна времето назад?

Теориите ставаха все по-диви и по-луди.

Малцина знаеха, че единственото нещо, което напоследък застрашавах беше всичко сладкото. Преди посягах към алкохола за безполезно утешение. Сега използвам захарта, но има много болка и недостатъчно количество захар.

— Кога се връща Спейд? — попитах Анет. Той беше излязъл рано е неясно обяснение за работа. Никой не ми казваше нещо, което можеше да бъде използвано срещу мен. Всички знаехме, че Грегор все още слухти в ума ми, въпреки че едва спях и така не можеше да научи почти нищо. Не знаех къде сме. Колко хора бяха с нас. Кой ден беше. Всъщност, никое от тези неща не означаваше нещо за мен. Всичко, което знаех беше това: бяха изминали пет дни откакто Боунс си беше тръгнал. Ето как отмервах времето. С минутите и секундите откакто за последно бях с него.

— По тъмно — отговори тя.

Фабиан слезе от горния етаж и седна — по неговия си начин — до Анет. Призракът й се усмихваше по начин, който можеше единствено да се нарече влюбен.

Завъртях очи. Изглежда дори призраците си падаха по Анет. Тя сигурно щеше да намери начин да прави секс с него. Въпреки че беше прозрачен и плътен като частица облак, ако някой можеше да го направи, това беше Анет.

— Какъв очарователен мъж — отбеляза тя. — Вярвай, Кат, може да си започнала тенденция. Когато си тръгна, ще се осмеля да кажа, че ще се опитам да ти го отмъкна.

Отне ми толкова много воля, за да не попитам: И колко скоро ще бъде това?. Все пак се опитвах да контролирам мислите си, наречете го задължение.

— Анет, мисля да пропусна филма и да почета нещо. Гледай го без мен.

На половината път по стълбите, минах покрай Влад. Той беше останал, като бе казал, че ще си тръгне, когато нещата се поуталожат. Обзалагам се, че не си е мислел, че ще остане толкова дълго.

Бях почти до спалнята си, когато чух мобилният ми телефон да звъни. Звукът ме накара да се втурна през вратата, почти гмуркайки се, за да го вдигна.

— Боунс? — отговорих.

Надменен присмех изпълни ухото ми:

— Не, мила. Още се надяваш, че любовника ти ще се върне? Колко забавно.

Грегор. Точно от това се нуждаех.

— Какво става, скъпи? — попитах саркастично. — Още душиш в сънищата ми, както виждам. Извини ли се на гулите си, за това, че смуча въздух вместо кръв? Точно когато си помисли, че притисна малката жена до стената, опа, забрави, че тя има нож.

— Трябваше да останеш с мен и да си спестиш унижението да бъдеш поредната, отхвърлена от тази селска курва — измърка той. — Докато ти тъгуваш за Боунс, той оправя други жени.

— Лъжец. Боунс може да ми е бесен, но е по-добър човек от това. Естествено, това е нещо, което ти няма как да разбереш.

Грегор просто се засмя.

— О, Катрин, скоро ще видиш, че много грешиш. Наистина ли си мислиш, че се е променил? Той видя начин да се измъкне и го направи.

Затворих, спирайки се да не стъпча телефона, само защото се притеснявах, че Боунс може да се обади, а аз ще съм го счупила. Дишах така тежко, сякаш бях тичала. Когато Влад почука на рамката на вратата, се завъртях и го сграбчих за раменете.

— Знаеш ли къде е Боунс? Кажи ми истината!

Влад отмести погледа си към ризата си, сякаш казваше Ще ме пуснеш ли?.

— Не, Кат. Сега ще ме раздрусаш ли?

Пуснах ръцете си, свивайки ги в юмруци от безсилие.

— Това копеле си играе с мен. Знае от какво най-много се страхувам и го използва, за да ме нарани!

— Грегор? — попита Влад спокойно, — Или Боунс?

Спрях и му хвърлих премерен поглед.

— Имам предвид Грегор, но… може би имаш право.

Влад се усмихна.

— И какво ще направиш?

— Когато Спейд се върне — казах сурово. — Ще го раздрусам.

Спейд тъкмо беше влязъл през входната врата, когато го сграбчих за ризата.

— Ще се свържеш с Боунс и ще му кажеш, че е постигнал това, което иска. Може и да сгреших, но той се държи жестоко и ми писна.

Спейд махна ръцете ми сякаш бяха леки като бинт.

— Не можа да кажеш това, без да съсипваш ризата ми?

— Привличам внимание — отвърнах с блясък в очите. — В случай че се нуждаеш от това.

Влад беше в отсрещната страна на стаята с Фабиан и Анет. И тримата чакаха да видят дали Спейд щеше да се съгласи или да откаже. Бях преместила някои от мебелите, в случай че Спейд избере второто. Нямаше нужда да се потрошава мястото.

— Кат — започна Спейд. — Дай ми още няколко дни.

— Грешен отговор — казах с усмивка и го ударих.

Може би усмивката приспа бдителността му. Главата му се отметна на една страна от удара, после ме взе на сериозно. Стойката му загуби отпуснатостта си и той направи няколко внимателни крачки назад, ръцете му се извиха в готовност.

— Не е толкова просто, но не мога да обясня защо.

— По-добре намери начин.

— Нуждая се от повече време — отсече той.

Спрях, осенена от внезапно прозрение и се засмях грубо.

— О, схванах. Не можеш да го откриеш, нали? Затова мънкаш и заекваш. Не знаеш къде е!

Спейд изпсува.

— Прекрасно представление, Жътварке! Веднага, след като заспиш, това ще бъде повторено на Грегор. Искаш да закачиш шибана мишена на врата на Криспин ли?

— Колко още? — подтикнах го аз, а първото чувство на страх потече през мен, — Знаеш ли поне къде е отишъл?

— Няма да дам повече информация, която може да застраши…

— Да, ще дадеш — казах, а тревогата и гнева изостриха тона ми. — Не се притеснявай за мен, ако се наложи ще стоя будна докато това не се нареди. Ако се наложи ще разбия световния рекорд за безсъние, но ще изпееш всичко и то веднага.

Устните на Спейд се свиха. Смарагдово зелено проблесна в светлокафявите му очи и той ми хвърли един стоманен поглед.

— Дано да си подготвена да спазиш клетвата си или аз ще те принудя.

Детайлите, които разкри Спейд ме хвърлиха в емоционално влакче на ужасите. Да, знаеше как да се свърже с Боунс. Още преди да се върна с Влад, Боунс набързо му беше дал номер за спешни случаи, но не казал местоположението си. Преди два дни Спейд му оставил съобщение, за да разбере кога ще се върне. Но обратно обаждане нямало. От тогава Спейд му бе изпращал съобщения, имейли и се бе свързал с няколко доверени приятели. Никой не бе чувал нищо за Боунс.

— Правя дискретни разузнавания, като днес, когато ме нямаше, и мисля, че той може би иска аудиенция с Мари — завърши Спейд. — Родни каза, че е говорил с Криспин преди три дни и той е направил коментар колко топло било в Ню Орлиънс. Заради какво друго ще бъде там? Пратих Родни да разследва. Това е всичко, което знам.

— Защо просто не се обади на Лиза и не я попита, вместо да чакаш Родни да стигне там?

— Обадих се на Лиза — Спейд стисна зъби. — Каза ми, че Мари й е наредила да се махне от Квартала преди седмица и че няма разрешение да говори с никого от него. Мари не й е дала обяснение, просто й е казала, че ще я уведоми кога може да се върне.

— Кога разбра това? Как можа да не ми кажеш?

— Точните инструкции на Криспин бяха да не те намесваме — противопостави се Спейд. — Последния път избяга като Хенри Пени в неистов страх и не се получи добре, нали? Предлагам ти да си търпелива в този рунд.

Щях да го попаря, когато съзнанието ми ме спря. Той беше прав. Ти наистина избяга последния път и това са последствията. Може би Боунс просто не може да се обади точно сега. Позволи им да го направят по техния начин. Почакай докато се обади Родни.

— Добре — седнах. — Ще чакаме новини от Родни.

Спейд ме гледаше предпазливо, сякаш чакайки да си върна думите назад.

— Сигурен съм, че ще звънне скоро.

Скоро се оказаха пет часа по-късно. Гласът на Родни се чуваше от всички дори преди Спейд да го пусне на високоговорител. Той крещеше.

— … по дяволите се случва там, но са затворили целия квартал! Маджестик позволява само на хора, които не са от рода на никой вампир или гул, да преминават. Не знам дали Боунс е тук.

— Как може да направи това? — Спейд изглеждаше смаян. Аз също бях изумена. Как би могла Мари да постави под карантина цяла част от града?

— Имат гули и полиция във всяка чат от квартала, преструващи се, че търсят някакво отвлечено дете. Правят го наистина лесно — върви си или ще съжаляваш, че не си го направил. Опитах се да премина през реката, но и там охраняват. Мари не си играе игрички. Трябва да опитаме нещо друго.

Анет пребледня.

— Използват полицията. — Издишах, в ума ми се вихреха идеи. — Мога да помоля някой от стария ми екип да отиде и да провери. Те са хора и имат високи правомощия… но това ще обяви намесата ни. Трябва да е някой друг.

Хванах телефона си. Беше голяма услуга, която можеше да се окаже пълна загуба на време, но щях да попитам и без това. В края на краищата, нали се предполага, че трябва да разчиташ на семейството си?

— Дон — казах веднага, щом чичо ми вдигна. — В случай че пазаруваш рано за рождения ми ден, имам най-прекрасния подарък, към който да те насоча. Ще ти дам Спейд на телефона и ще си запуша ушите, докато ти казва къде сме. После ще те помоля веднага да изпратиш самолет да отведе един призрак в Луизиана. Просто го отведи до Ню Орлиънс и той ще свърши останалото.

— Кат? — Дон изчака секунда преди да отговори. — Да не си пила?

Неволно се разсмях остро.

— Иска ми се.

Отново чаках. Изглежда това бе единственото нещо, което правех напоследък. Спейд направи още няколко обаждания до общи приятели, опитвайки се да разбере малко по малко и по заобиколен начин, дали те имаха информация за Боунс, но никой нямаше. Краткият въпрос Виждал ли си Криспин наоколо? беше болезнен и безсилен процес.

Ето защо, когато една кола спря отвън, изтичах до прозореца, молейки се да беше Боунс. Не беше и не можех да бъда по-изненадана да видя кой идва към къщата.

Тейт, капитанът на бившия ми екип и мой дългогодишен приятел, прекрачи в стаята и дойде право към мен, сякаш там нямаше никого друг.

— Как можа да не ми кажеш нищо за това? — настоя той.

Спейд и Влад го гледаха враждебно. Тейт може и да беше мой приятел, но не беше техен. Отблъснах ръцете му преди сърцето му да е било продупчено със сребро.

— Не знаех, че Боунс е изчезнал, просто си мислех, че е ядосан.

Тейт издаде презрителен звук.

— Не Пазителя на криптата. Не ми пука за него. Имам предвид теб и вампира, за който Дон току-що ми каза, че те е преследвал от седмици.

О, Господи. Тейт се сърдеше, че не съм му казала за Грегор? Сякаш се нуждаех от това на куп е всичко останало.

— Защото едва те виждам откакто напуснах работа при Дон. Тук си, за да помогнеш ли? За разлика от теб, на мен ми пука много, че Боунс е изчезнал.

— Не е изчезнал — заяви Тейт студено. — Просто е задник.

Беше на крака, когато го каза, а момент по-късно гледаше нагоре от пода.

Спейд се мръщеше над него. Гневът, излъчващ се от него ме накара да пристъпя между тях.

— Беше достатъчно ясен.

— Криспин не е тук, за да отвърне на обидата му и няма да слушам как някой го клевети — язвително отвърна Спейд е ръка върху един сребърен нож.

— Момчето ти не е изчезнало — повтори Тейт, докато ставаше на крака. — Той е във Френския квартал, както си мислехте, и ако е държан против волята си, със сигурност се наслаждава на това.

— За какво говориш?

Тейт ме погледна състрадателно, но твърдо и измъкна някакви листове от палтото си.

— Сателитни снимки. Принтирах ги от компютъра, преди да дойда тук, така че са малко замъглени, но няма да го объркаш. Виждаш ли щампата? 23:32 местно време снощи. Боунс ми изглежда добре.

Със Спейд разпръснахме снимките върху намиращата се наблизо маса. Първата беше кадър от улица Бърбън. Не много ясен, но да, определено беше Боунс. Вървеше по средата на улицата. Дори сред обикновената тълпа хора, той се отличаваше.

Благодаря ти Господи, беше първоначалната ми мисъл.

Прехвърлих се на следващата снимка. Боунс беше пред къщата си, ако разпознавах правилно фасадата. И имаше жена в прегръдките му.

Изплъзна ми се ниско ръмжене. Хванах следващата страница. Третата снимка ме накара да изпсувам и почти да я хвърля по Спейд.

— Нуждаел се от време за себе си, а? Смешно, как явно не го прави сам!

На последната снимка беше само част от лицето на Боунс. Беше наполовина вътре през портата, водеща към вратата му. Същата уличница се беше лепнала за него, можех да разбера това по облеклото й, и чертите на лицето му не се виждаха, защото я целуваше.

— Той е изневеряващ нещастник — каза Тейт глухо. — Според сателита не е излизал от къщата си откакто е правена тази снимка. Няма нужда да ти казвам, че скоро трябва да го насочим отново към мястото, към което трябва, Кат. Дон нарушава правомощията си с това.

— Копеле — извиках аз.

— Това не доказва нищо — каза Спейд, възстановявайки се от удивлението си. — Не знаем какво се случва или коя е тази жена. Може да е свръзка, а тези действия — заблуда.

— О, има свръзка и още как. — Исках да изучавам снимките и да ги унищожа в същото време. — Напълно централна, от това, което виждам!

— Точна така — измърмори Тейт.

— Тихо — кресна Спейд към Тейт, успокоявайки тона си, когато се обърна към мен. — Криспин не би те предал по този начин, без значение колко е бил ядосан. Има обяснение за това. Нека Фабиан да отиде и да го намери.

Под повърхността на яростта ми имаше също и пробождаща болка. Исках да повярвам, че всичко това е недоразумение. И все пак, някъде дълбоко в мен имаше проникващ, пълзящ страх. Ами ако не беше?

— Добре — насилих се да кажа, докато главата ми започваше да пулсира. — Фабиан, отиди там и намери Боунс. Нека ти обясни коя е тази мацка. Ще чакам да видя какво ще каже.

— Да не си си изгубила шибания акъл? — избухна Тейт, — Не видя ли снимките? Какво друго искаш, жива видео връзка?

— Понякога това също не е правилно — извиках в замяна. Очите ми смъдяха, но не заплаках. — Разбрах го по трудния начин и няма да направя същата грешка два пъти.

Тейт просто се взираше в мен е неверие.

— Ти си глупачка — каза после, преди да се отдалечи отвратен.

— Ще ти донеса новини — обеща Фабиан.

— Моля те, направи го. — Погледнах към снимките отново. — Без значение какви са.