Обречена на ранен гроб

Глава 3.

— … Се събуди сега…

— … Скоро ще заминаваме, той ще пристигне утре.

Над мен се носеха откъси от някакъв разговор. Беше ми топло. Е, навсякъде, освен на ръката ми.

Нещо меко и хладно докосна челото ми.

— Будна ли си, Котенце?

Това ме накара да отворя очи, прогонвайки летаргията. Опитах се да седна, но един решителен захват около ръката ми ме възпря.

— Не се движи, любима. Дай на кръвта няколко минути да циркулира.

Кръв ли? С няколко премигвания Боунс дойде на фокус в полезрението ми. Той все още имаше червени петна навсякъде по себе си, но погледът му беше непоколебим. Това ме успокои достатъчно, че да потъна обратно там, където се бях намирала, което очевидно беше просната в скута му. До него имаше две празни кръвни банки, спринцовка и катетър.

— Къде сме?…

— В микробус на път към Лондон — отвърна той. — Помниш ли атаката?

— Помня как видях от теб да излиза достатъчно сребро, че да се спонсорират плановете за колежа на някого — отвърнах, оглеждайки се наоколо, за да открия Менчерес и четирима други вампири с нас. — Можеше да бъдеш убит. Никога повече не прави така.

Той се засмя.

— Кой го казва, жената, която вля почти цялата си кръв в мен.

— Имаше твърде много сребро в себе си, за да се излекуваш. Какво се предполагаше да направя, да седна и да те гледам как умираш?

— А тези въоръжени мъже можеха да те гръмнат в главата — беше равният му отговор.

— Кои бяха те? Измъкнаха ли се?

Докоснах бузата си. Нямаше болка. Това, което Боунс ми беше дал не беше само човешка кръв. Можеше и да се лекувам по-бързо от средностатистическия човек, но само вампирската кръв можеше да поправи счупена кост толкова бързо.

— Съжалявам, любима — измърмори Боунс. — Почти те убиха при това нападение по такъв малоумен начин.

— Колко умряха?

— Трима от шестимата бяха убити.

Имаше нещо повече от самообвинение и тъга в гласа му, но все пак не можех да определя точно какво.

— Атакуваха ни гули и те бяха дяволски добре въоръжени, както знаеш. Веднага след като ти тръгна с мен, около осем други вампири се присъединили към битката.

— Поне помощта все пак е дошла — усмихнах се към Менчерес. — Благодаря ти.

Устните на Боунс се свиха.

— Не хората на Менчерес ни се притекоха на помощ. Нашите спасители след това по-скоро биха атакували мен, ако Менчерес не се беше появил най-накрая с подкрепление.

Може би новата кръв не беше достигнала все още мозъка ми, защото не разбирах.

— Ако не са били твоите хора, чии са били?

— Били сме следени от две групи хора — прецени Боунс. — Тези гули и хората на Грегор, предполагам. Той трябва да се е уморил да се опитва да те достигне чрез сънищата ти и да е решил да заложи на по-физическата форма на отвличане.

Не ми убягна, че Менчерес не беше казал и дума.

— Какъв е твоят дял от това?

Той ме погледна.

— Когато пристигнем у Спейд ще бъдем в по-добра обстановка, за да продължим този разговор.

— Сега. — Една дума от Боунс, изговорена с резолюцията на хиляда.

— Криспин…

— А сега се обръщаш към мен с човешкото ми име, сякаш аз съм все още онова момче — прекъсна го Боунс. — Аз съм ти равен чрез нашия алианс, така че ще ми кажеш всичко, което знаеш за Грегор.

Боунс предизвикваше Менчерес да започне гражданска война между редиците им като откаже. Не бях очаквала Боунс така да тегли черта в пясъка и практически да й се изпикае и от обърканото изражение на Менчерес съдех, че нито пък той го очакваше.

След това Менчерес се усмихна тънко.

— Добре. Казах ви, че заключих Грегор за това, че планираше да се намеси в бъдещето на Кат, така че тя никога да не те срещне. Това, което не ви казах е, че Грегор вече беше взел Кат със себе си, преди да го заловя.

Подскочих.

— Никога през живота си не съм срещала Грегор!

— Това помниш — отвърна Менчерес. — Чувстваш болка в главата си, когато чуеш за Грегор, нали? Това са пробожданията на притиснатите ти спомени. Ти си била с Грегор седмици преди да открием двама ви в Париж. Дотогава той беше успял да те омае и обърка с лъжите си. Знаех, че ще трябва да променя спомените ти, за да поправя нещата, ето защо ти нямаш спомен за времето, прекарано с него.

— Това не може… но той не може… — Тогава чуковете в черепа ми забиха. Той не ти е съпруг… Съжалявам, че не се е получило с онзи другия… Беше в Риц на площад Вандом…

— Но вампирският контрол над ума не действа върху мен — изломотих накрая. — Аз съм полувампир, никога не е действал върху мен!

— Точно затова аз бях единственият, който може да го направи — каза Менчерес тихо. — Беше необходима цялата ми сила заедно със заклинание, за да се изтрие това време от ума ти. По-нисшите вампири не биха могли да се справят.

Боунс също изглеждаше зашеметен.

— Partir de la femme de mon maitre. — измърмори той. — Това изкрещя един от вампирите на Грегор преди да избяга. Значи затова Грегор е толкова обсебен от нея.

Менчерес се беше смълчал. Боунс погледна към него, а след това към мен.

— Не ми пука — каза той накрая. — Грегор може да си завре претенциите право в задника.

Аз все още не бях убедена.

— Но аз мразех вампирите преди Боунс. Никога не бих заминала с някой от тях за седмици.

— Мразеше ги заради влиянието на майка си — каза Менчерес. — Грегор се е справил първо с нея и я е омагьосал да ти каже, че той е неин приятел, който ще те защитава.

Боунс изръмжа.

— Колко далеч се е разпространило искането на Грегор?

Менчерес обмисли въпроса му.

— Не си ме попитал дали това се е случило вече.

Чувствах се сякаш говорят на чужд език.

— Какво?

— Няма значение. Той ще я получи само над съсухрения ми сбръчкан труп.

— Какво! — потупах Боунс за повече подчертаност.

— Искането на Грегор — каза Боунс ледено. — Сега, когато е свободен, той казва на хората, че по някое време през тези седмици, през които сте били заедно, той се е оженил за теб.

Противоположно на общественото мнение имаше няколко пъти в живота ми, в които съм оставала без думи. Когато бях на шестнадесет и майка ми ми каза, че всичките ми странности се дължат на това, че баща ми е вампир, беше единият път. Да видя Боунс след четири години раздяла беше другият. И все пак това се нареждаше над тях. За времето от няколко смразяващи мига не можех да асимилирам това в ума си с достатъчно силното си отрицание. Не бях единствената с опулени очи. Дори и в състоянието, в което се намирах забелязах, че останалите вампири в микробуса имат изумени изражения, които бързо преминаха в празни, след какъвто и зъл поглед да им беше отправил Боунс. Менчерес продължаваше да гледа с все същия непреклонен поглед и накрая аз назовах на глас първата ясна мисъл, която дойде в ума ми.

— Не. — Само да го кажа ме накара да се почувствам по-добре, така че го повторих по-силно. — Не. Не е истина.

— Дори и да беше, няма да важи след смъртта му — обеща Боунс. Посочих към Менчерес.

— Ти си бил там, нали? Кажи му, че не се е случило!

Менчерес сви рамене.

— Не съм видял кръвната обвързваща церемония. Искането на Грегор се е случило точно преди да пристигна. Неколцина от неговите хора казват, че са били свидетели на церемонията, но те биха могли да лъжат, а честността на Грегор не е без недостатък.

— Но какво съм казала аз?

Изведнъж се почувствах уплашена. Бях ли се обвързала някак си с непознат вампир? Не бих могла, нали?

Погледът на Менчерес се прикова в моя.

— Ти беше истерична. Грегор беше манипулирал емоциите ти и беше отведена към непознато наказание. Ти би казала всичко, истина или не, за да го предотвратиш.

С други думи…

— Боунс заяви своята позиция по този въпрос. — Менчерес обходи с очи вътрешността на микробуса. — Подкрепям го като негов съдружник. Някой има ли различно мнение?

Последваха незабавни отрицания.

— Значи е уредено. Грегор има необоснован иск, който ще бъде игнориран. Кат не може сама да потвърди обвързването, а тя е единственият друг човек, който ще знае ако то се е случило.

Боунс?

На лицето му разцъфна внезапна усмивка, но тя беше толкова студена, колкото се чувствах и аз отвътре.

— Да видим колко дълго ще оцелее някой, ако предположи, че жена ми не ми е жена.

— Както желаеш. — Менчерес беше невъзмутим за потенциалното изтъняване на редиците. — Ще пристигнем у Спейд преди съмване. Аз във всеки случай съм уморен.

С мен ставахме двама. Но се съмнявах, че ще мога да спя. Да открия, че повече от месец от живота ми е бил изтръгнат от съзнанието ми ме караше да се чувствам като изнасилена. Вгледах се в Менчерес. Нищо чудно, че винаги съм имала проблем с теб. На някакво подсъзнателно ниво инстинктите ми бяха запомнили, че той ме е манипулирал против волята ми, дори и ако точният спомен за това събитие беше изгубен. Или не беше?

— Защо не можеш просто да погледнеш в съзнанието ми и да видиш сам какво се е случило? Ти си изтрил спомена ми, не можеш ли да го върнеш?

— Заровил съм го дори отвъд моя обхват, за да бъда сигурен, че ще остане забравен.

Велико. Ако мега-повелителят Менчерес не можеше да надникне в спомена, тогава трябва той наистина да беше изгубен…

— Не ми пука в какво вярва Грегор или някой друг — каза ми Боунс с по-мек тон. — Всичко, от което ми пука, е какво мислиш ти, Котенце.

Какво мислех аз? Това, че съм дори още по-прецакана, отколкото вярвах преди. Да имам един месец от живота си, отнасящ се за непознат, за когото може би, а може би не се бях омъжила изтрит? Мамка му, откъде да започна?

— Ще ми се хората просто да ни оставят на мира — казах. — Помниш ли когато бяхме само двамата в една голяма тъмна пещера? Кой да знае, че това би било най-малко сложното време от живота ни?