Обречена на ранен гроб

Глава 8.

Очите на Грегор сякаш изгаряха моите. Макар и да не можех да видя цвета им от това разстояние, знаех, че ще бъдат сивкавозелени. В златната му коса имаше по-тъмни кичури, придаващи й пепеляво рус цвят. Беше сякаш Грегор е бил твърде светъл и някой го е поръсил, за да го нюансира.

— Хопскоч, Банд-Ейд. При мен, веднага.

Боунс не повиши глас, така че двамата вампири не би трябвало да бяха далеч. Те дойдоха от тълпата, заемайки позиция по един от всяка наша страна. Боунс изви рязко глава към неподвижната фигура и измърмори ниско някакво проклятие.

— Той почти е пред дома ми, жалкия мръсник. Да не си е мислел, че ще звънне на проклетата врата да те търси?

Ръката му се стегна около моята. Аз изскимтях леко. Боунс отпусна захвата си, но не с много. Дори и през разстояние, видях как очите на Грегор се присвиват, проблясвайки в зелено, след това той тръгна към нас.

Боунс ме пусна. Той завъртя глава около раменете си и изпука ставите на пръстите си, докато се придвижваше напред със смъртоносни намерения. Бих го последвала, но Хопскоч и Банд-Ейд ме сграбчиха.

— Боунс!…

Той ме игнорира и продължи да върви. Както и Грегор. Беше ясно, че нито един от тях нямаше намерение да се води приказки. Бях изпълнена с болезнен страх дори и докато се борех с двамата мъже, които ме държаха. Те бяха ме хванали добре, докато не им бях обръщала внимание. Когато Боунс и Грегор бяха на по-малко от шест метра един от друг, Жак пристъпи между тях с протегнати ръце.

— И двамата останете там, където сте.

Те го игнорираха. Жак най-вероятно би бил избутан настрани, но тогава друг глас изгърмя във въздуха.

— Няма да се биете в моя град!

Боунс спря. Грегор намали ход, спирайки на минимална дистанция от все още протегнатите ръце на Жак.

Мари не толкова вървеше, колкото се плъзгаше. Боунс и отправи поглед, който можеше да бъде дешифриран само като раздразнен.

— За Бога, Маджестик, ако не си искала да се бием, тогава защо си му казала, че сме тук?

Докато те бяха фокусирани върху драмата, аз успях да забия лакът в окото на Банд-Ейд, преди да се изплъзна от отслабения захват на Хопскоч.

— Не правете това отново — предупредих ги, докато се втурвах напред.

— Не съм му казвала — отвърна Мари. — Нито пък го е направил някой от хората ми.

Проблясък на арогантност премина през лицето на Грегор. На живо той беше още по-внушителен, отколкото в сънищата ми. Имаше нещо в него, което намирах за разстройващо, макар и да не ме гледаше с враждебност.

Ако не друго, то това, което ме накара да спра там, където бях беше копнежът в изражението му. В мозъка ми започнаха леки бодежи от болка.

… Аз съм от ферма като тази в Южна Франция, но там не могат да се намерят череши…

Ръцете ми се вдигнаха към челото. Ноздрите на Грегор се разшириха. Той вдиша продължително, предизвикателно и доловимо.

— Катрин.

— Свали си погледа от съпругата ми.

Боунс изръмжа с едва сдържана ярост. Силата, която кипеше от него ме порази дори и на няколко метра разстояние. Грегор изръмжа също толкова злъчно и направи една-единствена крачка напред.

— Това, което гледам, е моята съпруга.

Когато Грегор освободи силата си като паун, показващ величествените си пера, аз преглътнах, задъхвайки се.

Бях усещала, че Грегор е силен в сънищата си, но това бе е бледнееща версия. С енергията, изливаща се от него на постоянно увеличаващи се вълни, той би могъл да снабди електрическите нужди на целия Френски квартал. О, мамка му, той е силен най-малкото колкото Боунс, ако не и по-силен…

Наблизо изсвириха зловещо спирачки, но никой от мъжете не свали очи от другия. Аз погледнах и видях как Лиза смъква прозореца на един микробус. Очите й се разшириха и тя направи бърз жест с ръката си.

— Моля те, Кат, качвай се.

— Не и без Боунс.

Казах го както към нея, така и към Грегор. Нямаше значение, че споменът за гласа на Грегор беше пронизал подсъзнанието ми като нож. Нямаше значение, че за части от секундата, докато погледа му се забиваше в моя, почувствах проблясък на нежни чувства.

Будна или заспала, принадлежах на Боунс и на никой друг.

— Виждаш ли? Тя е направила избора си.

Боунс каза това, влагайки обилна омраза във всяка дума. Дори и с гръб към мен, просто можех да си представя дразнещата му полуусмивка. Съдейки от разяреното изражение на Грегор бях права.

— Жалък кучи син, изборът й е бил изтрит от Менчерес. Той я издърпа от мен пищяща едва час след нашето обвързване!

— Хич не ми дреме ако ще Менчерес да я е издърпал от пулсиращия ти надървен член — изръмжа Боунс. — Ходи да си мечтаеш, глупако!

Мари нямаше да бъде способна да ги разтървава да се сбият за още дълго време. Смъртоносната опасност, като оставим Боунс настрана, беше, че имаше твърде много случайни свидетели. Щеше да има наранени или убити хора, ако тези двамата си скочеха.

С периферното си зрение видях как Фабиан се втурва в микробуса.

— Боунс — накарах гласа си да звучи спокойно. Не сепвай разярения звяр. — Ако той знае, че сме тук, значи и други знаят. Трябва да тръгваме.

— В опасност си само заради сляпата му арогантност — каза Грегор. — Ела при мен, Катрин. Аз ще те пазя.

— Нахално копеле — изсъска Боунс. — Смятам, че нищо не е по-долно от мъж, който се опитва да открадне жената на друг мъж преди те дори да са се срещнали.

— Боунс, напусни. — Макар Мари да не извиси глас, тонът й беше опасен. — Грегор, ти ще останеш тук, до следващата зора. Ти дойде в града ми без покана, за да предизвикаш насилие. Без значение от нашата история, ти знаеш по-добре…

— Мари…

— Ти си в моя Квартал — отряза тя Грегор. — Ти от всички останали знаеш най-добре.

Грегор сви юмруци. За секунда си помислих, че може да удари Мари. Не го прави, приятел. Тя ще те погребе под верандата си за нула време!

— Както кажеш — каза Грегор стегнато.

Боунс наклони глава, без да се обръща.

— Влизай в микробуса, Котенце. Хопскоч, Банд-Ейд, вие също. Маджестик, надявам се, че няма и други от невежите бродяги на Грегор да разколебават преценката ти за в бъдеще…

Покатерих се в превозното средство, избягвайки този опушено зелен поглед.

— И на добър час, Сънищен Похитителю — продължи Боунс, докато се качваше в микробуса. — Надявам се да си се наслаждавал на тази нощ, понеже това е последното, което ще видиш от нея.

— Катрин. — Дори и без да поглеждам към Грегор почувствах погледа му. — Спомените ти лежат в кръвта ми. Те те чакат и аз ще спазя клетвата си…

Затръшващата се врата прекъсна заявлението на Грегор. Както и отлепянето на Лиза от тясната улица като пиян Тони Стюарт. Аз затворих очи, за да не бъда изкушена да погледна назад.

— Как мислиш, че ни е намерил?

Не зададох този въпрос до доста по-късно. Истината бе, че не ми се говореше, след като бях видяла Грегор. Нито пък на Боунс, съдейки от мрачното му затишие. Слънцето беше изгряло, а Лиза още шофираше. Гулите не бяха така чувствителни към сутрешната умора като вампирите. Хопскоч и Банд-Ейд спяха, а върху лицата си бяха поставили тъмни слънчеви очила. В този нов спортен автомобил поне имаше повече пространство, отколкото в последните две коли. В случай че бяхме следени сменихме три пъти превозните си средства. Боунс гледаше кръвнишки непознатите шофьори, омагьосвайки ги да му се подчинят, докато ограбвахме возилата им. Това беше вършено толкова бързо, че човек трябва да ни гледа от нас, за да ни хване.

Все още нямаше и следа от Грегор, а почти бяхме до Форт Уърт.

Боунс издаде раздразнителен звук.

— Освен ако някой от хората на Мари не е действал зад гърба й — а това е малко вероятно — или пък някой от моите не го е сторил, представа нямам. — Пръстите му барабаняха на крака му. — Може би Дон има пръст в това. Какво име използва той, за да бъдат доставени онези хапчета до дома ми, Котенце?

— Катлийн Смит — присмях се аз при мисълта, че чичо ми би бил тъй глупав, че да използва истинското ми име. — И ако се разгледа времевата рамка, има само един ден, откак му казах къде сме, не съвпада. Знаем, че Грегор е бил в Париж и в Лондон, когато и ние бяхме там, така че трябва да е заминал скоро след нас, за да стигне на място. Това изключва Дон.

Боунс се вторачи в мен.

— Права си. Само Чарлз знаеше накъде отиваме, след като напуснахме къщата му. Не смятам, че е хукнал да дрънка за това. Мари узна, след като пристигнахме. Това оставя няколко човека, които биха могли да информират Грегор и всички те са в тази кола.

Това събуди Банд-Ейд и Хопскоч. Лиза погледна с разширени очи в огледалото за обратно виждане. Аз се напрегнах, чудейки се дали един от двамата вампири би нападнал внезапно. Никой не го направи. Те погледнаха обратно към Боунс и той срещна погледите им с хладно и загадъчно изражение. Без да го казва знаех, че претегля възможността да ги убие.

— Създателю… — започна Банд-Ейд.

— Спести си го — кратко отвърна Боунс. — След Рътлър не оставям предателството да мине безнаказано за никого, освен за трима души и ти не си един от тях. И все пак не е необходимо да прибързваме. Никой от вас няма да напуска полезрението ми, докато пристигнем, а след това ще бъдете изолирани. Ако Грегор пак ни намери, ще знаем, че не сте били вие.

Всеки от тях имаше леко зашеметено изражение на лицето е Хопскоч се възстанови най-бързо и кимна.

— Не бих те предал. Посрещам възможността да го докажа.

— Както и аз — каза Банд-Ейд втори, отправяйки скришом поглед към Лиза.

— Каквото поискаш — каза тя нежно.

— Няма да те принуждавам. — Боунс почти въздъхна. — Но все пак бих те помолил, Лиза…

Тя се усмихна по толкова тъжен начин, че дори мен ме заболя да го видя.

— Ще се чувстваш в безопасност. Това е толкова малко нещо, което мога да направя за теб.

Беше ужасно да гледаш с подозрително око на хората около теб. Голяма тъмна пещера. Звучеше все по-добре и по-добре.

— Знам, че току-що я срещнах, но някак си не мисля, че е била Мари — казах.

Боунс повдигна едната си вежда.

— Защо?

— Е… тя ми разказа странна история, за това как е отровила съпруга си. Първо си помислих, че е било само за да ме уплаши, но това беше след като ми каза, че ако съм омъжена за Грегор тя ще застане на негова страна, тъй като вампирите не могат да се разведат.

— Наистина ли? — Боунс се замисли над това. — Това е интересно. О, всеки знае, че Мари е убила съпруга си, когато е била човек. Това, което не бях чувал преди е как го е направила.

— Мислех, че го е ударила е брадва — беше отговорът на Лиза. — Това е историята, която ми е разказвана.

— Интересно — повтори Боунс. — Защо вярваш, че това я прави съпричастна към нашата страна, любима? Изглежда е заявила кого ще подкрепи.

По-добре да не казвам. Размърдах се на мястото си, желаейки да бях млъкнала по-рано.

— Блокираш ме. — Очите му проблеснаха в зелено.

Да. Държах го вън от ума си с цялата ментална броня, която можех да събера. Голяма уста. Защо не можеше да оставиш нещата както си бяха?

Това не беше насочено към него. Мъмрех себе си. Имаше няколко неща, които исках да обсъдя с Боунс насаме след срещата е Маджестик. Това не беше насаме по ничии стандарти.

— Съгласихме се да не правиш това — продължи Боунс. — Да не криеш всяко знание или размишление. Каквото и да има, Котенце, кажи ми.

Поех си дълбоко въздух. Това нямаше да му хареса.

— Мари ми каза, че Грегор може да възвърне спомените ми и че ти и Менчерес сте знаели това. Зачуди се защо ти не си искал да си спомня какво се е случило. Там, на улицата, тя имаше шанса да поиска да си получа обратно спомените. Бяхме в задния й двор в малочислен състав, можеше да настоява. Но тя ни пусна. Мисля, че го направи, защото вярва, че съм обвързана е Грегор и знае, че ще трябва да го подкрепи ако се докаже.

Боунс застана абсолютно неподвижен. Кръвнишкият му поглед се усили, докато не се чувствах сякаш съм пронизана от изумрудени лазери.

— Ти искаш ли да си спомниш времето, прекарано с него?

Отново си поех дълбоко въздух, по продължително от първия път.

— Тревожи ме това, че има цял месец от живота ми, за който не знам нищо. Трябваше да ми кажеш, Боунс. И ти обеща, че няма да криеш повече разни неща от мен, но трябваше да разбера това от Мари.

— Не ти казах, защото не бях сигурен в нищо. Нямах намерение да оставя това мръсно псе да постави ръце върху теб, да има устните ти върху…

— Ама ти сериозно ли? — Прекъснах го аз. — От къде в цялата работа реши, че бих го целунала?

Боунс ме стрелна със суров поглед.

— Силата, която би отворила съзнанието ти е в кръвта на Грегор, както и той каза. Трябва да го ухапеш.

— Не знаех как действа.

— Да, но би го направила, ако можеше — каза Боунс с такова обвинение, че стиснах ръце, за да не го разтърся.

— Ако някой изтръгне повече от месец от паметта ти, ти също ще искаш да знаеш какво е съдържал — казах, без да викам. Браво на мен.

— Не, нямаше. — Неговият тон не беше спокоен. Беше почти ръмжащ. — Ако някой е изтрил от паметта ми събитие, което може да унищожи брака ни не бих искал да си го спомням при никакви обстоятелства, но вероятно брака ни означава повече за мен, отколкото за теб.

И точно тук се изпари Дзен моментът ми на спокойна чи енергия. Причерня ми от ярост.

— Единственият човек, който може да унищожи брака ни, си ти. Да кажем, че съм разбрала, че съм се омъжила за Грегор. Мисълта, че може да си свободен отново, звучи ли ти твърде изкушаващо?

— Ти си единствената, която признава, че си търси вратичка — отвърна Боунс с равна на моята ярост. — Хареса ли ти вида на Грегор? Зачуди ли се дали не би предпочела да чукаш него, вместо мен? Това ли искаш да си спомниш?

Бях толкова обидена, че това ме изкара от търпение.

— Изгубил си си ума!

Избутах го, но той не помръдна.

— Изгубих девствеността си с Дани, ясно? Или искаш да ти го нарисувам? — При нормални обстоятелства никога нямаше да кажа нещо подобно пред тълпа, но яростта е забавно нещо. Кара те да забравиш за всичко останало.

Боунс приближи лицето си точно до моето.

— Този нещастник може да те е чукал цяла нощ и пак да си кървяла, когато си била с Дани по-късно. Всичко, което би било необходимо да направи Менчерес е да ти даде от кръвта си, когато те намери. Лекува всички рани, нали? Ако те е взел от Грегор скоро след първия път, в който те е клатил, би имала елементарна рана, която би могла да бъде излекувана.

— Това… — Бях толкова втрещена от идеята, че не можех да започна да отговарям. — Това са глупости! — успях да кажа най-накрая.

— Така ли? — Боунс се наведе още по-близо. — Аз пък знам друго, понеже съм го правил.

Мекият начин, по който той каза думите ги накара да звучат дори още по-подчертано. Яростта, отрицанието и ревността процедиха думите ми по-бързо, отколкото можех да мисля.

— Проклет да си, за това, че си бил безскрупулна курва.

Боунс не сведе поглед от моя, нито пък отговорът му беше по-силен.

— За това се омъжи, Котенце. За безскрупулна курва. Но ако си спомняш, никога не съм се преструвал на нещо друго.

Да, знаех, че е бил жиголо, когато е бил човек, но не това ми причиняваше остра болка. Само ако чукането наляво-надясно беше спряло веднъж, щом вече не се е нуждаел от парите, за да оцелее, помислих си е горчивина. Но не. След като се е превърнал във вампир го е правел за забавление, както току-що ми напомни. Не исках да знае колко много миналото му все още имаше силата да ме наранява, така че вдигнах около себе си менталните си щитове. Те бяха единствената ми защита, с която да го изключа. След това погледнах през прозореца. Не можех да понеса гледката на красивото му лице в момента. Боунс ме пусна и седна назад. Не говорихме през остатъка от пътуването.