Обречена на ранен гроб

Глава 28.

Равномерното бумтене, което чух по-рано, идваше от собствените ми гърди. За секунда, бях объркана. Не се ли беше получило? Тези два нови кучешки зъба, забиващи се в устната ми, изглежда показваха друго, но защо сърцето ми продължаваше да бие?

— Ще спре ли скоро или не?

Дали не бяха забравили да ми кажат важен детайл? Като О, ще чуваш малко туп-туп през първите няколко минути, но после ще спре. От израженията, вперени в мен, разбрах, че това не е нормално.

— Ще бъде чудесно, ако някой от вас поиска да ми отговори, когато и да е.

— Не искаш ли кръвта? — изтърси Спейд.

Погледнах бегло алената торбичка в ръката на Боунс.

— Не съвсем.

Боунс стана на крака. Погледна ме по странен начин, после откъсна със зъби крайчето на торбичката е кръв и ми я подаде.

— Пий.

— Предпочитам да не го правя.

— Просто отпий глътка от торбичката! — настоя Боунс.

Сложих уста около разкъсания край, правейки физиономия, и отпих колебливо.

Гадост! Сякаш устата ми беше пълна със стари монети. Изплюх го.

— Какво ми дадохте преди? Беше чудесно, а това тук е пълна гадост.

Спейд пребледня. Боунс взе обратно торбичката и я пресуши с няколко мощни глътки.

— Нищо й няма — каза решително. После взе ножа от панталоните си и разряза ръката ми без предупреждение.

— Ох! За какво беше това?

Стиснах наранената си ръка, но почти веднага болката се превърна само в сърбящо изтръпване. Боунс издърпа ръката ми отново, разкривайки изцапаната е кръв, но здрава кожа отдолу. Вече нямаше рана. Беше се излекувала напълно.

Напук на всичко, започнах да се хиля.

— Това ще ми спести толкова много мъка по време на бой.

— Наясно ли си, че не дишаш? — попита Боунс.

Беше прав. Не дишах — и дори не бях забелязала! Как може да пропуснеш това, че вече не поемаш въздух? Когато повече не се нуждаеш от него, ето кога!

— Пулсът й — каза Менчерес, като проговори за пръв път, откакто отворих очите си. — Забавя се. Погледнах към гърдите си, сякаш това можеше да ми каже нещо. Определено онова, което бе започнало като равни интервали туп-туп, туп-туп, постепенно намаляваше до лениво туп… туп-туп… туп е все по-дълги интервали помежду им. Чувствах го… ами, чувствах го страшно странно, това е, което правеше. Сякаш като го слушах трябваше да се паникьосвам или нещо такова.

— Това е хубаво, нали? Може би просто се нуждае от минута да осъзнае, че услугите му вече не са необходими.

Боунс ме обгърна с ръка.

— Котенце, как се чувстваш?

— Добре. Чудесно, всъщност. Нали знаеш, че ухаеш невероятно. Наистина, наистина, ммм.

Когато се свестих, имаше още от този невероятен вкус в устата ми. Този път, обаче, бях задържана е една ръка около кръста ми и е друга около врата ми. След като можех да виждам Боунс и Спейд, Менчерес трябва да бе този, който ме държеше.

— Какво стана? — попитах.

— Ухапа ме — каза Боунс.

— А?

Спейд кимна в потвърждение. Бях потресена.

— Съжалявам, дори не помня да съм го направила… — После се обърнах бавно, вдишвайки близо до ръката на Менчерес. Тази миризма. Ммм.

Следващото нещо, което помня, е, че китката на Менчерес беше в устата ми и я разтърсвах наляво-надясно като акула. След като осъзнах, какво правех, я изплюх.

— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, не е наред с мен?

Дори докато го крещях, не можех да спра да облизвам устните си. Този вкус. Беше толкова съвършен. Господи, нищо преди не е било дори на половина толкова вкусно!

— Храниш се е немъртва кръв.

Менчерес изрече това е обичайната си непроницаема самоувереност. Боунс вдигна вежда. После се приближи, пускайки кръв със зъби от китката си и размахвайки я под носа ми.

— Искаш ли я?

Хвърлих се напред под принуда, която дори нямах време да обмисля. Менчерес махна със свободната си ръка и невидима стена внезапно ме удари в лицето.

— Стой мирна.

Нямах избор — бях замръзнала наполовина наведена, със свити колене, разтворени ръце и отворена в хищно ръмжене уста. Това, което беше по-лошо, бе, че не ми пукаше.

— Дай ми това.

Знаех, че беше моя глас, но не разпознавах свирепия му звук. Болката започна да се връща, онази ужасна болка, сякаш горях отвътре навън.

— Дай ми я!

Менчерес ме пусна. Осъзнах това, едва когато го видях да стой до Боунс, който бе взел друга торбичка пълна е червена течност от хладилника и отваряше края й отново. Този път Боунс размаза кръвта директно по устните ми.

— Искаш ли това? — попита той, като държеше торбичката под устата ми.

Облизах кръвта от устните си.

— Не. — Гневно ръмжене.

Тримата мъже се спогледаха. После Боунс въздъхна.

— Добре тогава. Ще опитаме по друг начин.

Той погълна съдържанието на торбичката. Гледах хипнотизирана през цялото време как мускулите на гърлото му работят. Когато най-накрая се приближи, болката бе достигнала точка на кипене и по лицето ми се стичаха сълзи.

— Моля те. Гори, гори!

Боунс поднесе китката си към устата ми. По-късно разбрах колко свирепо я бях разкъсала, но в този момент, всичко, което знаех, бе охлаждащото облекчение на болката. Този прекрасен вкус, който течеше надолу по гърлото ми. Как цялото ми тяло сякаш въздъхваше с блаженство, което усещах много близко до оргазъм.

— Знаеш, че това е нечувано — казваше Спейд. Гласът му звучеше от далече. Все още тръпнех в прелестен екстаз от изсмукването на последните няколко тънки струйки от китката на Боунс.

— За всичко си има първи път — отвърна Боунс. — Просто доказателство, че когато си мислиш, че знаеш всичко, не го знаеш. Чуй. Сърцето й вече спря.

Това привлече вниманието ми. Е, това и пресъхването на китката му, което може би допринесе да забележа отново обкръжението си.

— Мислиш ли, че ще остане спряло?

Всички се спогледаха. Накрая, със свиване на рамене, Боунс взе друга торбичка е кръв от хладилника и ми отговори, преди да я изпие.

— Смятам, че ще разберем.

Малкото, подсилено мазе всъщност беше затвор. Без прозорци, само една врата, която беше заключена от външната страна. Двойно легло до отсрещната стена. Няколко книги, нови и стари. Химикалка и хартия. И, естествено, хладилник.

Беше пълен е торбички кръв и, за моя изненада, бутилки вода. Боунс ми обясни, че ще ми помогнат да ме поддържат хидратирана, докато метаболизмът ми, излязъл извън контрол, изгаря всички хранителни съставки, получени от кръвта, без да задържа от тях, за да предотврати да изглеждам, ами, суха. Трябваше да пия вода през първата седмица и нещо. После, казаха ми, ще трябва да пия по чаша на ден от каквато и да била течност. Джин е тоник оглавяваше списъка ми.

Въздухът беше наситен с мирис на кръв. Стаята ухаеше също така и на Спейд, Боунс, Менчерес и всички, които са били там преди нас. Опитвах се да разпозная всички различни ухания, но беше трудно, като се има предвид ограничената ми компетентност.

Още три пъти ме удари онзи непреодолим глад и изпаднах в безсъзнание, само за да се озова вкопчена в Боунс като развилняла се пиявица. Менчерес ме бе освободил от невидимия ми циментов костюм, след като Боунс оповести, че стига да се поддържа зареден е кръв, нямаше значение колко пъти го пресушавам. И след като се побърквах напълно всеки път, когато нуждата ме завладееше, нямаше никаква причина някой друг да бъде сдъвкан. Също останах с ясното впечатление, че искаха необичайната ми диета да остане тайна.

— Изглежда дори не мога да го направя по нормалния начин — казах, като облизвах последните капки от китката му още веднъж. Малка част от мен се чудеше защо не се срамувах от поведението си. Безпомощното смучене на нечия вена беше връхната точка на зависимост, но не ми пукаше. Може би, защото все още се носех върху еуфорията, която ми носеше пълния стомах е кръвта на Боунс.

— Какво да направиш, любов? Да се превърнеш във вампир? Или да хапеш?

— И хапя грешно?

Боунс се засмя, отмятайки дивата купчина коса далеч от лицето ми.

— Хапеш точно по начина, по който хапе всеки нов вампир — прекалено силно и мръсно, но напълно нормално и не можеш да контролираш ненаситната си жажда. Никой досега не е превръщал полувампир. Може би, ако го бяха правили, щеше да се случи същото нещо и тогава просто щеше да ядеш това, което се предполага, че трябва да ядеш.

— Благодаря ти за това. — Яснотата си проправяше път сега, когато гладът ми беше укротен. — Бързо разбра какво да направиш.

— Да, ами, идва от практиката. Хайде, котенце, нека те изчистим.

Боунс отвори друга бутилка е вода и изля малко върху кърпа, после изтри брадичката и гърлото ми с нея. Оцвети се в червено, естествено, и той го направи още два пъти, преди да бъде удовлетворен. Нямаше огледала, така че не можех да проверя сама, пък и харесвах той да изпълнява тази задача по простата причина че ме докосваше. Ръцете му бяха толкова силни, но се отнасяше с мен е най-голяма нежност. Сякаш всичко по-грубо от милувка щеше да остави постоянна щета.

Друга миризма изпълни носа ми. Вдишах благоуханния аромат, учудена да разбера, че идва от мен.

Боунс също вдиша, очите му се изпълваха със зелено. Сега въздухът започна да се подправя с упоително съчетание от мускус, торена захар и подправки — уханието на Боунс, по-остро и по-силно.

— Можеш ли да помиришеш колко те желая?

Гласът му беше по-дълбок. Без онзи успокоителен оттенък, който беше използвал през последните няколко часа, докато се борех с неконтролируемия глад.

Поех си още един дълбок дъх, поглъщайки опияняващото съчетание на смесените ухания.

— Да.

Гласът ми беше също по-гърлен. Почти ниско мъркане, докато усещах кучешките зъби, които се бяха скрили, да растат отново. Друг глад премина през мен. Въпреки че не болеше, го чувствах толкова спешен, колкото и онзи преди него.

Седях на пода — как се озовах там, не ме питайте, стигнах до там е китката му в устата си, — когато страстта ме завладя. Накарах Боунс да легне върху малкото легло, обгръщайки с крака бедрата му.

— Чакай — каза той, като се протегна за нещо на пода.

Не исках. Вълна на чиста нужда ме направи сляпа за всичко друго. Разкъсах дрехите си и набързо свърших с панталоните му, когато извиках с безсилие към това, което открих, когато ръката ми го обгърна.

Боунс изсумтя развеселено:

— Казах ти да изчакаш, защото има причина. Пресуши ме, но не е притеснявай. Тук има много кръв.

Той извади още едно пакетче кръв от хладилника, който беше удобно близко до леглото, забелязах, и го изпи докато сваляше останалата част от дрехите си. Беше хубаво, че цялата тази течност потече към едно място, защото за няколкото секунди, колкото му отне да направи това, нуждата ми се беше превърнала в кипяща болка.

Боунс не си направи труда за предварителна игра. Той влезе в мен, веднага след като пресуши торбичката. Извиках и се преместих върху него. Думите започнаха да се изливат от устата ми. Какви бяха, нямах идея, но не можех да спра да говоря. Боунс седна, като хвана бедрата ми, смучеше гърдите ми, хапеше зърната ми и ме държеше, докато започваше да се движи по-бързо. Миризмата на страстта ни беше навсякъде около нас, еротично узряла и наситена. Чувствах се дрогирана от нея, но в същото време никога не се бях чувствала по-жива. Сякаш целият ми живот преди това се беше случил докато съм сияла. Всеки сантиметър от кожата ми беше свръхчувствителен, пращящ от страст и бръмчащ е вътрешно електричество сега, което никога преди не бях притежавала. Нарастваше с всяко ново докосване, изстрелвайки ме към кулминацията на удоволствие, което накара обкръжаващата ни среда да изчезне. Нямаше нищо друго, освен този момент и оргазма, ако подобна тривиална дума може да бъде използвана за описание на това, което ме разкъсваше и не се ограничаваше до слабините ми. То избуха навсякъде през мен.

— Да — изстена Боунс, движейки се по-бързо. — Толкова е хубаво, любов. Още малко, остани с мен, остани с мен…

Имах бегъл момент на учудване — Къде си мисли, че ще отида?, преди всичко да стане черно.