Обречена на ранен гроб

Глава 21.

— Проба три, две, едно… Чуваш ли ме, Гери?

Лейтенант Гери Хикс, заместникът ми в екипа на Дон, се прокашля и промърмори:

— Потвърждавам.

Тя имаше приемник, който беше поставен хирургически под кожата й и изпращаше гласа ми директно към тъпанчето й. Ако извиках, щеше да я заболи. Нейният микрофон беше по-малко инвазивно поставен в колието й.

— Къде се намираш, Гери?

— Пресичам улица Света Ана и се отправям към Бърбън. Птицата още ли показва, че той е там? Проверих сателитното изображение на Френския Квартал на взетия си на заем лаптоп. Турбуленцията на самолета не помагаше, но все още можех да локализирам Боунс. И жената до него.

— Потвърждавам. Има малко забавяне във времето, както знаеш, но той трябва да бъде там. Справяш ли се?

Гери беше нервна. Не можех да я виня. Трябваше да доведе Боунс, без той или тя да бъдат убити. Да, и аз бих се притеснявала.

— Добре съм — каза Гери.

— Прието. Сега иди го вземи.

Бях единствената позната на Спейд, която имаше връзки с хора, без директна немъртва намеса, и която можеше да събере въздушна сила и да я подкрепи е авангардни оръжия и технологии. Разбира се, можеше да се поспори за това, че стария ми екип имаше връзки е Боунс, но никой от тях вече не беше под негово управление, след като напуснах. Бях голяма длъжница на чичо си за това.

Тъй като беше човек, Гери не можеше да види Фабиан. Все пак той беше там, опитвайки се да оставя подсказки съгласно плана ни, без да бъде забелязан от някой от хората на Мари. Това не беше лесна работа. Когато това приключеше, щях да съм голяма длъжница и на Фабиан. Как някой може да се отплати на призрак? По този въпрос щях да размишлявам по-късно.

— Наближавам целта, млъквам — прошепна Гери.

На екрана видях как тя се доближава до Боунс. Той беше в При Пат О’Браян, във външната зона, пиейки обичайното си уиски, както предполагах. Ръката му беше увита около привлекателна брюнетка, която почти беше залепена за него. Дори сега ръката й се придвижи по бедрото му.

Стиснах юмруци. Кучко, ти и аз ще имаме дълъг, кървав разговор след това.

Канел не можеше да чуе мисловното ми предупреждение, но Влад можеше. Той се излегна в стола срещу мен, турбуленцията на самолета не го притесняваше. Бяхме на път към мястото за среща, ако всичко минеше както трябва.

— Наистина не я харесваш.

Не отговорих на глас. Това можеше да обърка Гери, тъй като носех слушалки.

Не. Наистина, наистина не я харесвам.

— Знам, че е прибързано — измърка Гери в слушалката ми, когато сателитът показа, че е достигнала Боунс и придружителката му, Канел, — но след като видях двама ви, великолепни създания, не можах да реша кого искам да изчукам първо.

— Браво, момиче — прошепнах. Боже, окуражавам някоя, която сваля мъжа, когото обичам! Защо не можех да имам нормален живот?

Боунс остави питието си. Ако беше изненадан да види Гери, то не го показа. Поех си рязко въздух. Какво щеше да направи? Трябва да знаеше, че аз съм изпратила Гери. Щеше ли да провали прикритието й? Или щеше да продължи играта и да се махне оттам?

— Лесно решение, скъпа. — Колието й улавяше всеки нюанс от акцента му. — Дамите са с предимство. Не е ли така, Канела?

Многозначителният смях на Канел ме прониза право в сърцето. Облегалката за ръка на самолета загуби голяма част от себе си.

— Тя изглежда много буйна, cheri. Надявах се на по-нежна компания, хм?

Гери не се остави пренебрежението на Канел да я препъне. Тя топна пръстите си в питието на Боунс, а след това направи добро шоу като облиза алкохола от тях.

— Ще бъда нежна като агънце, скъпа.

Гери наистина бе изминала дълъг път от човека, когото бях тренирала преди няколко месеца. Канел хвана китката на Гери, сложи дланта й до устните си и сама облиза част от нея.

— Ще видим.

След това Канел сложи ръка около Боунс и го целуна. През микрофона на Гери почти можех да чуя търкането на Канел в него, тихото й простенване от удоволствие и мъжествения му стон, когато я притисна по-близо.

Цели две минути по-късно, той вдигна глава. До тогава почти го исках мъртъв.

Влад ме наблюдаваше без съжаление.

— Някой друг може да го направи.

Беше прав. Аз бях настояла да бъда на смяна. Не се доверявах на никого за нещо толкова важно, без значение, че за мен беше брутално.

— Накарай го да се размърда — казах много тихо на Гери.

Гери застана между тях.

— Не ми трябва предигра — каза тя, дрезгавият й глас беше почти като мъркане. — Трябва ли да се опознаваме? Просто искам да се чукам така, както не можете да си представите.

Боунс се освободи от Канел, за да поеме ръката на Гери.

— Мразя да карам хубаво момиче да чака. Хайде, Канела. Тази нощ искам тази.

— Нямам ли право на избор?

Чух цупенето в гласа на Канел. Направих всичко възможно, за да не изпищя.

— Не и този път, скъпа.

— Cheri…

— Всички останали са били по твой избор — прекъсна я той, повеждайки ги през тълпата. — Продължавай да мрънкаш и ще те накарам да чакаш докато свърша, преди да я получиш.

— Копеле — изстрелях, неспособна да се спра. Всички останали? Не е ли просто страхотно!

Боунс спря на бордюра. Напрегнах се. Чул ме е през слушалката на Гери?

Но тогава те тръгнаха отново. Издишах. До тук добре. Копеле.

— Продължавайте да се движите към църквата — казах на Гери почти недоловимо.

Сред това свалих слушалките си и заговорих по мобилния си.

— Добре, Дон, разгърнете се. На път са. Кажи на Купър да не спуска стълбата, докато не е на петдесет ярда.

— Разбрано, Кат.

Нагласих слушалките. Гери казваше на Боунс, че иска да прави секс на покрива на църквата, но Канел протестираше.

— Non, там може да има плъхове! Защо не може да останем тук за вечерта? Казах ти, че имам много хубави приятелки в Матаире, с които искам да се срещнеш.

— Слушай какво, сладурче. Ще отидем утре. От дни ме караш да се срещна с тези девойки, трябва да са ужасно специални.

— Oui. Tres magnifique.

Значи Канел се опитва да го измъкне извън града, право при Грегор, помислих си, а гневът ми се усили. Може би хобито на Влад да набива на кол не беше чак толкова лоша идея. Какво му ставаше на Боунс, че не се бе зачудил за настоятелността й? Толкова ли беше заслепен от похот?

— Утре ще правим каквото ти хрумне, а тази нощ ще е моята вечер — продължи Боунс. — Обещавам ти, че ще видиш напълно нова страна от мен.

И от мен също. Наистина бързах да се видя отново лично с Канел.

Не можех да видя трима им повече. Бяха извън обсега на сателита ми, когато тръгнаха.

— Огледай се, Гери. Следят ли те?

— Нали не мислиш, че някой ще ни хване, докато се качваме на покрива? — попита Гери, звучейки престорено свенливо.

Боунс я целуна. Не можех да го видя, но можех да го чуя.

— Изобщо.

Добре. Беше чисто. Боже, исках това да свърши скоро. Безопасно и скоро.

— А, ето я църквата. Сега, скъпа моя, погледни ме за момент. Не трябва да се притесняваш от очите или зъбите ми, нали? Не забелязваш нищо необичайно в тях. Не се страхуваш, защото знаеш, че няма да те нараня. Кажи го.

— Няма да ме нараниш — повтори Гери. — Не съм изплашена.

Значи така процедираше Боунс със светещите очи и стърчащите зъби, когато чукаше хора. Мислила съм си много, но никога не съм искала да попитам. Знаех повече за миналото му, отколкото ме беше грижа. Предполагах, че тази сцена е заради Канел, след като Боунс знаеше, че Гери е посветена в тайната му. Просто минаваше през рутинната процедура.

Мислех си, че ще повърна.

— Канел, ще го направим ли?

— Щом трябва, cheri.

— Трябва.

След няколко момента на силни шумолящи звуци, Боунс проговори отново.

— Най-накрая на покрива. Няма плъхове, petite, спри да се свиваш.

Влад, свържи се с хеликоптера.

Той се подчини на мисловното нареждане и взе мобилния ми, натискайки повторно набиране.

— На покрива са — кратко информира Дон. — Колко дълго?… Да. — Остави обратно мобилния ми. — Шест минути.

— Имаш шест минути, Гери. Помни, Боунс трябва да вземе и двете ви с Канел, когато скочи, а тя няма да иска.

— Елате тук, красавици. Така е по-добре.

Гласът на Боунс се промени. Превърна се в разкошното мъркане, което ме разтапяше. Да го слушам сега, ме накара само да побеснея. Още по-лошо, след това се чу задъхване и меките звуци от целуване.

Тогава Гери каза:

— Хайде сега, сладур. Забави за малко.

— Защо? — Гласът на Канел беше войнствен. — Готова съм да ми доставиш удоволствие.

Погледнах часовника.

— Още две минути. Печели време, Гери.

— Канел, не бъди толкова алчна. Ще я подготвя за теб. Ще ти хареса повече от чакането.

Забих юмруци в краката си, но не изпищях. Вместо това, наблюдавах как секундите отминават и се опитвах да слушам с цинично безразличие за знаци на опасност. За нещастие, по-голямата част от това, което чух, не бяха звуци от опасност.

Още тридесет секунди. Дори и някой да подслушваше, не можехме да чакаме повече.

— Кажи му плана, Гери — казах.

— Боунс, хеликоптер ще мине над църквата на около двеста ярда височина. От него ще виси подвижна стълба. Когато го видиш да идва, си изстреляй задника нагоре е двете ни и я хвани. Веднага щом напуснем града, ще се прехвърлиш на друг самолет. Спейд ще бъде на него.

— Какво е това? — изсъска Канел.

— Десет секунди — казах грубо. — Девет, осем, седем…

— Знаеш ли какво, Канел? — Боунс изгуби прелъстителния тембър на гласа си и той се превърна в студена стомана. — Писна ми от оплакванията ти.

— … едно — извиках.

След това бяха само звуците от хеликоптера, преди да чуя дрънчене на метал, тупване и думите, които чаках от Гери.

— Вътре сме!

Хеликоптерът имаше специални безшумни перки, които намаляваха обичайния шум. Те обаче правеха Купър и двамата втори пилоти недоловими. Разбира се, Гери все още не беше.

— Тя все още ли диша? — попита Гери. — Доста силно я удари.

— Жива е.

Имаше звук от плъзгане, след което Гери каза рязко:

— Опита да пъхнеш моята глава между краката си, а? Кой е щастливият сега, кучко?

— Не може да усети, че я риташ — каза Боунс, без критицизъм в гласа си.

— Да, е, аз мога да го усетя и се наслаждавам!

Последваха още тупкащи звуци. Не исках да я прекъсвам. Да бъде ритана Канел, ми доставяше твърде голямо удоволствие.

— Къде е тя? — попита Боунс.

Замръзнах. Гери издаде последно ууф!, което звучеше като пухтене от ритник за coup de grace и отговори.

— Когато се качиш на самолета, ще те закарат при нея.

Боунс не каза нищо, но мълчанието му изразяваше всичко. Няма нужда да го виждам лице в лице, помислих си мрачно. Всички останали бяха по твой избор, беше казал на Канел. Да, точно това имах нужда да чуя, за да знам, че е приключило. Вампирите можеха и да прощават изневярата като приемлива форма на отмъщение, но аз трябва да бях твърде много човек за това. Бих се примирила с много неща от Боунс и ги смятах за оправдана отплата, но не и това.

Изчаках докато Боунс бъде прехвърлен на самолета на Спейд, както беше запланувано, преди да сваля слушалките си. Гери вероятно се наслаждаваше на това гласът ми повече да не тупти в тъпанчето й. Само Боунс направи въздушния скок; Гери и Канел останаха в хеликоптера. Самолетът на Спейд трябваше да се срещне с мен на едно от местата на Дон, но това не беше наложително сега.

Звъннах на чичо си.

— Смени плана за полета на Боунс — казах. — Не ми казвай къде, но не го карайте там, където ще съм аз.

Чичо ми не зададе ненужни въпроси.

— Добре, Кат.

Затворих. Влад ме наблюдаваше през цялото време. Успях да извикам нещо, което трябва да беше ужасна имитация на усмивка.

— Това отговаря на въпроса.

— Не е като предишните му навици да са ти били неизвестни — отговори Влад, без фалшива състрадателност в гласа си.

Не, не бяха. Но не бях очаквала да слушам, докато Боунс признаваше безбройните си връзки. Или бях? Може би щеше да ми каже същото нещо в лицето, когато се срещнех с него. Боже, поне това можех да избегна. Избухнах в сълзи и изгубих последните остатъци от достойнство, които ми бяха останали.

Два часа по-късно се приземихме в базата, въпреки че не знаех къде. Отвън всички военни инсталации изглеждаха еднакви, не че гледах. Държах очите си затворени и ръката си върху тази на Влад, докато слизах от самолета.

— Здравей, Командире — каза мъжки глас.

Усмихнах се със затворени очи.

— Купър, бих казала, че се радвам да те видя, но ми дай минутка.

Той изгрухтя, което беше неговата версия на неудържим смях, и скоро бях вътре в сградата.

— Вече можеш да отвориш очи — каза Купър.

Познатото му лице беше първото нещо, което видях, тъмнокож и с коса дори по-къса от тази на Тейт. Дадох му бърза прегръдка, която изглежда го изненада, но се усмихваше, когато го пуснах.

— Липсваше ми, изрод — каза той, все още с усмивка.

Засмях се, въпреки че беше дрезгаво.

— Ти също, Куп. Какво ново?

— Хеликоптерът на Гери пристигна преди тридесет минути. Затворничката беше затворена и е будна. Иън е тук. Разпитваше затворничката.

Това ме накара наистина да се усмихна. Иън беше долетял тук, защото беше хладнокръвно копеле… и точно сега харесвах това у него.

— Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен, от теб зависи — казах на Влад.

— Ще дойда — отговори той, отправяйки бегъл поглед към Фабиан, който току-що се бе появил. Призракът се понесе над земята до Купър, който не можеше да го види, защото беше човек.

— Фабиан, ти беше невероятен — казах. — Без значение какво ще стане, ще се погрижа за теб. Винаги ще имаш място, на което да останеш.

— Благодаря — каза той, прекарвайки ръката си през моята в неговия израз на привързаност. — Съжалявам, Кат.

Нямаше нужда да казва за какво. Беше очевидно.

Усмивката ми стана крехка.

— Който е казал, че незнанието е блаженство, е бил късоглед, ако ме питаш. Но стореното е сторено и сега имам да подновявам познанство.

Призракът моментално погледна обнадеждено.

— Боунс?

— Не. Малката кучка вътре и вероятно няма да искаш да ме последваш този път. Ще стане грозно.

Нямаше нужда да му повтарям. С едно завъртане, Фабиан изчезна. Хубав трик. Жалко, че трябва да си фантом, за да го направиш.

Чичо ми ме чакаше по-навътре в коридора. Изглеждаше… зле.

— Нещо не е наред ли? — попитах, моментално притеснена. Самолетът на Боунс беше ли проследен или нападнат, или по-лошо?

— Не. — Той се прокашля. — Просто съм настинал.

— О. — Дадох му прегръдка за поздрав. Изненада ме, когато ме стисна в отговор и ме задържа.

Ние не бяхме семейство, което обича да се гушка.

Влад подуши въздуха.

— Настинка?

Дон ме пусна и го дари с раздразнен поглед.

— Точно така. Не се притеснявай. Не съм заразен за твоя вид.

Каза го грубо. Господи, може би Дон наистина се чувстваше отвратително. Чичо ми обикновено не беше толкова груб, дори имайки предвид, че вампирите не бяха любимата му група хора.

Влад го огледа от горе до долу и сви рамене.

Дон премина направо на въпроса. Това беше негова отличителна черта.

— Тъкмо дойдох от килията долу. Затворничката не е особено общителна относно ролята си в това.

— Тогава е време да се срещна със старата си приятелка.