Обречена на ранен гроб

Глава 6.

Скитах се из градската къща, поразена от размера й. Имаше прекрасен интериор, ковани от метал балкони и три етажа. Стените бяха боядисани в наситени нюанси, със сложно моделиран бял корниз. Всички бани, които видях бяха от мрамор. Накратко, беше богато и с вкус, без да ме кара да се страхувам да седна на столове от осемнадесети век. Виждаха се фрагменти с влиянието на Боунс наред с женствения стил. Колекция от сребърни ножове. Столове, които се люлееха, вместо да са неподвижни. Разбира се имах време да забележа подобни неща. Той отиде да се срещне с Мари без мен. Неговото изявление, че отива сам предизвика в мен разгорещен яростен протест, който накара Лиза да се изстреля от стаята. Боунс прие гнева ми мълчешком, изчаквайки ме да приключа, за да ми каже, че категорично отказва да ме вземе. Той каза, че присъствието ми ще разсейва Мари от изслушването му или някакви глупости от този род. Не му повярвах и за момент. Боунс просто отново се опитваше да ме предпази. Ако нямаше да ходя, без значение от уверенията му за безопасен престой това означаваше, че срещата му с нея е опасна. И все пак нещата се свеждаха до това или физически да се преборя с него, когато стане време да отиде, или да го пусна с обещания за разплата. Избрах второто.

Така че, след като се поскитах из къщата си взех вана, чийто крачета бяха оформени като животински лапи. След това си сложих дантелена роба и започнах да бродя из къщата отново в търсене на сешоар. Нямах чисти дрехи, които да облека и нищо от тези на Лиза не би ми станало. Освен това беше твърде рано да си купя нещо ново. Единственото нещо все още отворено в три часа сутринта бяха баровете.

Когато Боунс се върна беше почти призори. Той влезе през вратата, спирайки се при вида на мен и Лиза. Бяхме на пода и аз й сплитах косата. Докато него го нямаше, бях подхванала разговор с Лиза. Тя изглеждаше наистина приятен човек и аз започнах да я харесвам изненадващо бързо. Отправих към Боунс един-единствен пронизващ поглед, докато се разтапях от облекчение, че е в безопасност, след което върнах отново вниманието си върху косата на Лиза.

— Косата ти е разкошна. Толкова е гъста. Би трябвало да я оставиш да ти расте докато не се запрепъваш в нея.

— Виждам, че вие двете се разбирате — каза Боунс с леко учудване. — Няма ли да ме попиташ как мина, Котенце?

— Влезе и изкачи по стълбите една по една — отвърнах му аз. — И не ми кресна да скачам в колата, така че приемам, че Маджестик не ти е казала, че задниците ни са трофеи за ловния сезон.

Греша ли?

Устните му се извиха.

— Виждам, че все още си ми ядосана. Тогава това трябва да ти хареса — Мари иска да се срещне с теб и отказва аз да присъствам, когато това стане.

Засмях се с остър самодоволен смях.

— Господи, Боунс, трябва да си спорил докато не ти е посиняло лицето. По дяволите, тя вече ми харесва.

— Мислех си, че това ще ти допадне. — Изражението му ми казваше за колко не развеселяващо го намира той.

— Да те оставя ли да се занимаваш със сплитането си и да си лягам ли сам? Изглежда намираш компанията на Лиза за по-предпочитана пред моята.

— Много е дразнещо, когато трябва да стоиш и да стискаш палци, докато човекът, когото обичаш отива на опасно място, нали? — казах, без да се чувствам ни най-малко виновна.

— Мисълта да те оставя не ми е доставила удоволствие — изстреля той обратно. — Но ето че ти почти се кикотиш при шанса да направиш същото.

Главата на Лиза се въртеше напред-назад между двама ни. Тъй като все още държах три от плитките й в ръката си все пак това правеше нещата по-трудни.

— Не ти пукаше как се чувствам докато си стоя назад. — Пламнах. Напрежението от последните няколко дни ме застигаше. — Така че да, наслаждавам се на разплатата. Предполагам, че това ме прави повърхностна.

— Прави те злобно хлапе — отсече Боунс, крачейки напред, докато не надвисна над мен. — Какво ще кажеш за това?

Пуснах плитките на Лиза и се изправих на крака. Значи ръкавиците бяха хвърлени, а?

— Че е необходимо един човек да познава друг. Какво има? Да не си бесен, понеже си влязъл спокойно там, полюшвайки оная си работа към Мари, напомняйки й за старите времена, но не си получил резултата, който си искал?

— За твоя информация, никога не съм чукал Мари. — Боунс действително ме сръга в гърдите докато говореше.

Лиза излетя бързо от пътя му. Отправих невярващ поглед надолу към пръста му, все още притиснат в гръдния ми кош.

— Махни това от мен или ще го счупя.

Веждите му се извиха нагоре враждебно с открито предизвикателство.

— Дай ми най-добрия си удар, любима.

Ти си го поиска. Юмрукът ми се свърза с челюстта му. Боунс се наведе, преди да успея да нанеса още един удар, като очите му искряха в зелено.

— Това ли е всичко, което имаш? Дори не се доближава до достатъчно добро. — И заби отново пръст в гърдите ми.

О, значи така, скъпи!

Сграбчих китката му и я дръпнах, изритвайки го в брадичката в същия момент, за да го изкарам от равновесие. Той беше твърде бърз и скочи, избягвайки крака ми и използвайки инерцията ми срещу мен. С едно леко бутване в гърба ме просна на канапето Лиза нададе ужасен хленч:

— Моля ви, и двамата спрете!

Аз я игнорирах. Както и Боунс. Пулсът ми се ускори в очакване, докато се изправях на крака. Възможността да изпусна малко пара с бурна кавга, звучеше чудесно. Съдейки по зеления блясък в очите му и той беше в играта.

Но просто за да бъда сигурна…

— Сигурен ли си, че искаш да играем грубо? — попитах, държейки съзнанието си празно откъм намеренията си.

Усмивката му беше самодоволна, подигравателна и секси докато ми позволи да се приближа.

— Защо не? Аз печеля.

Усмихнах се в отговор. След това забих юмрука си в стомаха му. Поемай всяка нечестна възможност, беше ме научил Боунс, когато ме тренираше преди години. Кой каза, че не съм внимавала?

Но вместо да се превие на две, както очаквах, той ме прехвърли над раменете си. Тялото ми се заби в тавана, изкарвайки ми въздуха. Имах част от секундата да се оттласна от корниза, преди той да полети към мен, така че той удари празното пространство. Претърколих се, когато ударих пода, събаряйки масата за кафе в бързането си да се измъкна. Той беше върху мен в следващия момент. Една злорада усмивка срещна погледа ми, докато Боунс използва цялата си тежест, за да ме удържи долу. Горната част на робата ми се беше отворила, оставяйки голите ми гърди да се отъркват срещу ризата му, докато се гърчех под него. Той погледна надолу, проследявайки вътрешността на устната си с език.

— Предаваш ли се сега? — попита той.

Сърцето ми биеше развълнувано дори и докато исках да избия самодоволната усмивка от лицето му.

Той беше оставил ръцете ми свободни. Което беше грешка.

— Още не. — Пресегнах се зад себе си и сграбчих първото нещо, с което ръцете ми установиха контакт. След това го хвърлих над главата си към него. Мраморната маса за кафе се раздроби на едри парчета, когато се разби в Боунс. Тя удари главата му, зашеметявайки го, а аз се възползвах от преимуществото си. Разшавах се, излизайки изпод него и бях на път да изпълзя към победата си, когато почувствах чифт железни окови да се забиват в глезените ми. Опитах се да се освободя, но той държеше здраво, отърсвайки се от остатъците на масата. Единственото нещо в досега ми беше подноса за сервиране на чинии. Сграбчих го и го размахах заплашително като оръжие.

— Ще използвам и това! — предупредих го.

Все още държейки глезените ми, Боунс премигна към мен. Погледнах набързо наоколо, виждайки Лиза в отдалечения ъгъл с ръка на устата и ужасена. Хопскоч и Банд-Ейд се мотаеха близа до вратата, без да знаят какво да правят.

Изведнъж започнах да се смея.

Устните на Боунс трепнаха. Очите на Лиза се разшириха, когато той се изкикоти. Смехът му нарасна докато и моя нарастваше, докато не се пусна от глезените ми и не се смяхме безпомощно заедно.

Боунс изтръска остатъците от мраморната маса от главата си, все още смеейки се.

— По дяволите, Котенце. Никога не съм си мислел, че ще бъда пребит със собствените си мебели. Знаеш ли, че видях звездички, когато това се разби в главата ми?

Коленичих до него, прокарвайки пръсти през косата му, за да изкарам и последното парче от масата. Очите му бяха яркозелени и смехът заседна в гърлото ми, когато той ме издърпа по-близо и ме целуна.

Устните му бяха твърди и изискващи отговор. Адреналинът в мен се промени до нещо друго, когато се захванах за него със съответната настойчивост.

Имах време да чуя вратата да се затваря зад бързото отстъпление на тримата ни зрители, преди тялото му да повали моето.

— Не сме се изправяли един срещу друг от известно време — прошепна Боунс, докато устата му се спускаше към гърлото ми. — Бях забравил колко много ми харесва.

Ръката му погали бедрото ми без затруднение, тъй като все още нямах нищо под робата си.

Един първичен звук се изтръгна от мен, когато пръстите му ме помилваха между краката.

— Изглежда и на теб също ти е харесало — прошепна той.

Издърпах блузата му, игнорирайки парчетата от масата, намиращи се навсякъде и плъзнах крака около него.

— Нуждая се от теб.

Не говорех само за това колко много го исках. Мразех отчуждаването помежду ни през изминалите няколко дни. Точно в момента исках отчаяно много да се чувствам близо до него.

Да повярвам, че всичко ще се оправи, без значение колко откачени станат нещата.

Той ме повали на канапето, сваляйки панталоните си. Простенах при потопа от усещания, който причини първото му проникване, захапвайки рамото му, за да не изкрещя колко ми е хубаво. Боунс притисна главата ми по-близо, докато потъваше по-дълбоко в мен.

— По-силно — каза той със стон.

Забих зъбите си, поглъщайки кръвта му, когато пробих кожата му. Малката рана се излекува веднага щом се отдръпнах, за да го целуна. Устните му покриха моите, спирайки дъха ми с интензивността на целувката му.

— Обичам, когато ме хапеш — изръмжа Боунс, когато се дръпнах, за да си поема дъх. Хванах го по-плътно, забивайки нокти в гърба му.

— Покажи ми колко.

Той се изсмя ниско и започна да се движи по-бързо.

— Имам такова намерение.

Боунс ме събуди с понички и кафе, а след това се позаседяхме в леглото. Грубостта помежду ни от преди това беше изчезнала, поне за момента. Тъй като срещата ми с Мари беше тази вечер, все още бяхме под нейната закрила, така че имахме безопасен достъп до града. За да се възползваме от това предприехме обиколка на Френския квартал. С горещината на август не ми беше необходимо яке, но си сложих слънцезащитен лосион.

Боунс ме отведе от улица Бърбън до площада Джаксън, след това до катедралата Свети Луи, която изглеждаше доста сходна с някои от църквите, които бях забелязала в Париж. След това спряхме в магазина на Лафит Блаксмит, една от най-старите сгради в Квартала. Докато бяхме навън, сърбайки джин с тоник на една от масите, погледнах нагоре, за да открия един призрак, внезапно застанал до нас.

— Разкарай се, друже. — каза му Боунс. — Както ти казвах, любима, по време на Големия Пожар…

— Жалка справедливост е, че само най-лудите ги е грижа достатъчно, за да си говорят с теб, когато си мъртъв — измърмори призрака. — Нито един вампир или гул никога няма да ти пожелае дори приятен ден.

Боунс издаде звук на раздразнение.

— Добре тогава, приятен ден и върви си по пътя.

— Тя ще се зачуди с кой си говориш — призракът се усмихна самодоволно в моя посока. — Ще си помисли, че си откачен, да…

— Мога да те видя — прекъснах го.

Ако някой, който е наполовина прозрачен, можеше да изглежда объркан, то той беше. Очи, които можеха и да бъдат сини се присвиха.

— Не те чувствам като докосната — обвини ме той.

— Искаш да кажеш като медиум? Аз съм много неща, но не и това. И все пак, не е ли малко грубо да се тръснеш тук и да започнеш лафче, когато ние водехме разговор? Дори не каза извинете.

— Котенце, предупредих те относно говоренето с тях — въздъхна Боунс.

— Не мислех, че ти би ми проговорила — отвърна призракът, започвайки да се усмихва. — Немъртвите — той кимна към Боунс — просто ни игнорират. Те са сред малцината, които могат да ни видят, но на тях даже не им пука!

Той говореше с толкова пламенен тон, че бих могла да го потупам по гърба ако беше плътен. Вместо това му се усмихнах съчувствено.

— Как се казваш? Аз съм Кат.

Той се поклони с глава, минавайки през масата.

— Аз съм Фабиан дьо Брак. Роден 1877, умрял 1922.

Боунс се облегна назад в стола си.

— Фабиан, прекрасно е да се запознаем. Сега, ако обичаш, ние сме доста заети.

— Ти си Боунс — заяви призракът. — Виждал съм те и преди. Ти винаги си прекалено зает, за да говориш с нас.

— Дяволски вярно, шумно привидение…

— Боунс — дръпнах го за ръката, — той знае кой си!

. Котенце, какво значи…

Гласът му заглъхна, когато това, което му крещях наум достигна до него. След това той обърна пълното си внимание към Фабиан и се усмихна.

— О, друже, смятам, че си прав. Понякога трябва да ми бъде напомняно за маниерите ми, да. Роден през 1877 казваш? Помня 1877. Времената тогава бяха по-добри, нали?

Боунс беше прав за това колко са словоохотливи призраците. Фабиан се разбъбри ентусиазирано за отминалите дни, канализацията на модерната култура, любими президенти и промените в Луизиана. Той беше като ходеща енциклопедия. Беше невероятно колко много може да регистрира в съзнанието си един фантом. Да кажем, например, случващият се напоследък наплив на извънградски гули в Ню Орлиънс. Техните безмълвни събирания. Името на Грегор продължаваше да изскача редом с шепотите за заплахата на рода на гулите.

— Грегор и гули, а? — подтикна го Боунс. — Какво още се говори…

Фабиан му отправи проницателен поглед.

— Не искам повече да бъда забравян.

— Разбира се, че няма. — съгласи се Боунс. — Имам внушителна памет, ще те помня завинаги.

— Той няма предвид това.

Това беше един от малкото пъти, в които се бях намесила в разговора им.

Поясних. Не можех да си разменям истории за ранния живот на двадесети век, тъгата от това да виждам как автомобилите заменят конете или на какво е миришел въздуха преди изкопаемите горива. Но тази част я разбирах.

— Фабиан иска приятелство — казах аз. — Той е самотен. Това имаше предвид, нали?

— Да. — Може би беше отражение на слънцето, но можеше и да има сълзи в очите на призрака. — Искам дом. О, знам, че не мога повече да имам истинско семейство, но искам отново да принадлежа на някого.

Някои неща никога не се променят. Нуждата от приятели превъзхожда смъртта или безсмъртието.

Боунс имаше примирено изражение на лицето си.

— Грижиш се за бездомните, а Котенце? Но не и без правила първо. Всяко отклонение от тях, Фабиан, ще завърши с незабавен екзорсизъм от най-квалифицирания търговец на роби призраци, който успея да намеря, загряваш ли?

— Слушам. — Фабиан се опитваше да изглежда преситен от удоволствия, но почти трепереше от въодушевление.

— Първо, няма да изнасяш никаква информация за мен, жена ми или хората ми на никого — жив, мъртъв, немъртъв или в друго състояние. Разбра ли?

Фабиан кимна рязко.

— Съгласен.

— Личното пространство ще се уважава точно колкото ако беше истинско момче, друже. Ако смяташ, че да бъдеш призрак ти дава право на воайорстване, в грешка си.

Това беше посрещнато с възмутено намръщване.

— Ще извиня неразбирането ти за характера ми, дължащо се вероятно на днешната развратност, която е толкова често срещана сред съвременните хора.

— Това да ли е? — попитах със смях.

— Да.

— Добре. — Боунс изпука кокалчетата си. — И последно, без хвалби за уреждането ти. Не искам да бъда преследван навсякъде от нуждаещи се призраци. Нито една проклета дума, разбрано?

— Разбрано.

— Значи имаме споразумение, Фабиан дьо Брак.

Призракът се усмихна с една от най-щастливите усмивки, които някога бях виждала. Боунс се изправи от стола си. Аз последвах примера му, отпивайки последна глътка от чашата си.

— Добре, Фабиан, сега си един от моите. Не мога да кажа, че това е най-добрата сделка, към която би могъл да се стремиш, но ти обещавам, че ако поддържаш съгласието никога вече няма да ти липсва дом.

Прекосихме външния двор и се отправихме обратно към къщата, заедно с призрака, реещ се зад нас с една ръка на рамото ми.