Обречена на ранен гроб

Глава 22.

Канел изглежда не беше остаряла и с ден през дванадесетте години, откакто не я бях виждала. Всъщност, само червеникавокафявата й коса беше по-различна с новата си по-къса дължина. Предполагам, че от тук беше получила името си. Канел. Френският вариант на канела. Тя седеше на стоманена пейка, която заемаше цялата стена в квадратното, приличащо на кутия пространство. Канел не беше вързана, тъй като Иън и Гери бяха в стаята при нея. Дори ако по някакво чудо успееше да мине през тях, пред вратата имаше още трима пазачи. Окото й беше посинено, а от устата и слепоочието й капеше кръв, но не се беше уплашила.

Когато влязох вътре, тя премигна и се разсмя.

— Bonjour, Катрин! Мина много време. Най-накрая изглеждаш като жена. Много съм изненадана.

Усетих как на устните ми разцъфва цинична усмивка.

— Bonjour и на теб, Канел. Да, пораснаха ми цици и задник, и още много неща. Каква разлика оказват дванадесет години, а?

Тя мина директно на въпроса.

— Трябва да те поздравя за любовника ти, Боунс. Qu’un animal, non? В такъв случай репутацията му беше… не достатъчно ласкателна.

Кучка. Исках да изтръгна усмивката от лицето й.

— Твърде жалко, изглежда не е останал завладян от креватните ти умения. Имам предвид факта, че не си успяла да го изкараш извън града заради menage a cinq не говори особено добре, нали?

Иън се изкикоти със злобен хумор.

— О, вие, дами, имате история, нали? Може да поискаш да започнеш да говориш сега, кукло. Бях внимателен с теб, но Кат има зъл нрав. Вероятно би те убила преди да успея да я разубедя.

— Нея? — Канел вдигна презрително пръст към мен. — Тя е дете.

Избра си грешното момиче в грешното настроение.

— Дай ми този нож, Иън.

Той го подаде, тюркоазените му очи блестяха. Гери изглеждаше малко нервна. Канел дори не мигна.

— Няма да ме убиеш, Катрин. Играеш го твърда жена, но пред себе си все още виждам малко момиченце.

Иън изгледа Канел е изумление.

— Тя е смахната.

— Не, тя помни тази, която бях. Отначало и Грегор направи същата грешка.

Усмихнах се на Канел, докато прехвърлях ножа от едната си ръка в другата. Очите й проследиха движението и за първи път тя изглеждаше несигурна.

— Помниш ли онази голяма лоша кучка, в която Грегор не искаше да се превърна? Е, случи се. Сега бързам, така че ето какво ще направя. Ще забия този нож в ръката ти и единственият начин да ме спреш е като говориш, така че моля те. Моля те. Не говори.

Тя не ми повярва. Когато Иън притисна китката на Канел върху пейката, държейки я неподвижна, тя все още ме гледаше с онзи няма-да-посмееш поглед. Когато задържах ножа над ръката й, давайки й последна възможност да говори, тя все още мислеше, че блъфирам. Чак след като забих острието в ръката й, между китката и пръстите, завъртайки острието, тя схвана картинката.

И не можа да спре да пищи.

— Знам, че боли — отбелязах. — Баща ми направи това на китката ми миналата година и, мамка му, болеше. Осакатяването също. Когато измъкнах острието, всичките ми сухожилия бяха прекъснати. Имах нужда от вампирска кръв, за да излекувам щетите. И ти ще имаш, Канел, или никога повече няма да можеш да използваш тази ръка отново. Така че можеш да говориш и малко вампирска кръв ще те направи като нова. Или да не говориш и след това ще осакатя и дясната ти ръка.

— Оправи я! Оправи я!

— Ще ни кажеш ли каквото искаме да знаем?

— Да!

Въздъхнах и измъкнах ножа.

— Иън?

Канел все още пищеше, когато Иън разряза дланта си и покри устата й с нея.

— Стига си ревала и гълтай.

Тя преглътна над дланта му. За секунди кървенето спря и раната в ръката й изчезна.

Гери не можеше да откъсне очи от възстановената ръка на Канел. Тя потрепери и потри собствените си ръце една в друга като по рефлекс. Бях по-загрижена за лицето на Канел. Преценявах дали ще спази думата си или няма.

— След като установихме, че съм в наистина отвратително настроение, нека преминем на въпросите и отговорите. О, и ако ме накараш да използвам отново този нож… Няма да излекувам нищо, което отрежа. Каква беше целта ти във Френския Квартал е Боунс?

Канел продължаваше да извива ръката си, докато се взираше в мен е ужас.

— За да го чукам, naturellement, и щом се уверях, че си разбрала за изневярата му, щях да го заведа при Грегор. Мари нямаше да допусне хората на Грегор в Квартала, въпреки че каза на Грегор, че той може да дойде.

Това беше нещо ново. Мислех, че никой не е допускан вътре.

Иън също беше заинтригуван.

— Ако му е разрешила да премине, тогава защо Грегор не се е срещнал е Криспин в Квартала и да го победи там, щом толкова много е искал да го убие?

Устата на Канел се изкриви.

— Грегор каза, че Боунс не заслужава честна битка.

— Или Грегор е просто един страхливец и иска да има преимущество — промърморих.

— Грегор е по-силен — възрази Канел, — но защо би позволил на опонента си да загине с чест, имайки предвид престъпленията му?

Нямах намерение да влизам в спор е Канел заради Грегор.

— Значи Грегор е получил Мари, Кралицата на Орлеан, на своя страна. Интересно.

Канел сви рамене.

— Мари каза, че Грегор може да нападне Боунс само извън пределите на града й, което беше причината да не позволи на Грегор да влезе в Квартала с войските си. Мари не искаше да взема участие и като накара Боунс да си тръгне, но Грегор я накара.

— Принудил я е?

— Non, не разбираш. Накара я. Неговата кръв я е превърнала в гул и Грегор убил другия създател на Мари в нощта, когато я променил, така че верността й принадлежи само на него.

Грегор се съгласи да освободи Мари в замяна, а Мари иска да се освободи от Грегор от около стотина години.

— А Боунс щеше да се довери на Мари, защото тя винаги гарантира безопасно преминаване по време на срещите си. — Този хитър, мръсен мухльо.

Канел всъщност се ухили самодоволно.

— Oui.

Гневът ми се превърна в лед.

— Това ли е всичко, Канел?

— Oui.

Обърнах се към Иън.

— Мислиш ли, че има още?

Той срещна погледа ми е равностойна студенина.

— Не, кукло. Мисля, че това е всичко.

Държах ножа в ръка, все още хлъзгав от кръвта на Канел.

— Канел — казах е твърд, ясен тон. — Ще те убия. Казвам ти го, за да имаш време да се помолиш, ако решиш, или за да реагираш, каквото и да е. Подмами съпруга ми е пълното намерение да го заведеш на клане и за мен това е просто непростимо.

— Кат, недей — каза Гери.

Не й отговорих. Канел ми отправи поглед, изпълнен със злобно предизвикателство.

— Но Боунс не е твой съпруг. Грегор е.

— Семантично погледнато. Губиш време. Отправи се към Бог. Бързо.

— Аз съм човек — просъска тя. — Жива, дишаща личност. Може да искаш да ме раниш, но не и да ме убиеш.

Игнорирах и това.

— Мари получи свободата си за участието си в това. Какво ти обеща Грегор? Да те превърне във вампир?

Още един враждебен поглед.

— Oui. Това е отплатата за годините, през които му служих.

— Заложила си на грешния кон — казах. — Няма да бъдеш вампир, Канел, но ще те оставя да умреш като такъв.

Тя се изправи.

— Няма да посмееш. Грегор ще те убие.

След това сведе поглед. Сребърният нож беше промушен в гърдите й. Той дори вибрираше за няколко секунди с последните удари на сърцето й. Канел наблюдаваше с учудване треперенето на дръжката преди очите й да станат стъклени и краката й да се подгънат.

Стоях над нея и усещах повече от тази отвратителна студенина.

— Може би Грегор ще ме убие заради това, Канел. Ще приема тази възможност.

Отидох да видя Дон. Беше зает със собствените си приготовления за отпътуване. Не знаех къде е разположен в момента бившият ми отряд и това беше добре за мен. Нямаше да предоставя на Грегор възможността да се възползва от информацията. Нито пък Дон. Затова всички от дивизията ни бяха изчезнали, след като дойдох.

Влад беше в офиса на Дон. Щом влязох, двамата спряха да говорят. Устата ми се изкриви.

— Колко сте очевидни вие двамата? Хайде, момчета, каква е темата? Ще получи ли Кат нервен срив? или Десет лесни стъпки да откажеш някого от самоубийство? И двамата можете да си го спестите. Добре съм.

Чичо ми се прокашля.

— Не бъди толкова драматична. Щях да се свържа с теб, след като не можеш да ми пратиш картичка, а Влад ме информира, че ще си при него.

Дарих Влад с поглед, който трябваше да е предизвикателен… ако не бях прекарала безброй часове, летейки над море на празен стомах, липса на сън и високо кръвно налягане.

— Засега.

Влад се усмихна, едновременно пренебрежително и развеселено.

— Изборът е твой, Кат. Не те притискам.

Дон гледаше напред-назад между двама ни, сивите му очи бяха присвити. Бяха същият опушен цвят като моите и точно сега блестяха с подозрение.

— Става ли нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Не става ли нещо с теб, за което тя трябва да знае? — отговори Влад.

Сега беше мой ред да местя поглед между тях.

— Какво?

Дон се прокашля и отправи бърз поглед към Влад.

— Нищо.

Влад издаде неопределено ръмжене.

— Тогава това е всичко, което ще получиш от мен, Уилямс.

Бях на път да настоя да ми кажат какъв, по дяволите, беше подтекстът на това, когато Дон проговори.

— Кат, беше ми казала да открия дали тези потискащи сънищата лекарства имат странични ефекти. Проверих в Патология и те казаха, че може да причинят депресия, промени в настроението, избухливост, параноя и хронична умора. Забелязала ли си нещо такова?

Върнах мислите си до последните пъти, когато бях с Боунс и не можах да се спра да не избухна в луд смях.

— Да. Всичко изброено и наведнъж. Тази информация щеше да е полезна преди няколко седмици, но сега е някак безсмислена.

Нямаше да използвам отново тези хапчета. Предпочитах да бъда невежа относно местоположенията ми, отколкото да се подложа на страничните ефекти, които помогнаха да се разделим с Боунс. Дон трябва да беше отгатнал посоката на мислите ми, защото ми отправи тъжен поглед.

Моментът се провали, когато Купър влетя в стаята тичайки.

— В4358 се приготвя за кацане.

— Какво? — сопна се чичо ми. — Не са получили разрешение!

Очите ми се разшириха. Това беше номерът на самолета на Дейв. Онзи, който превозваше Боунс и Спейд.

— Знам, сър. От кулата са им наредили да не се приземяват, но казаха, че някакъв англичанин се обадил по станцията и казал да млъкват или ще избие седем нюанса лайна от тях.

Боунс.

— Трябва да тръгваме — казах на Влад. — Веднага.

— Бягай, Форест, бягай! — присмя се Влад.

— Млъкни, Драк — сопнах се. — Със или без теб ще бъда във въздуха преди да е слязъл от самолета.

— Ще бъде с мен. Уилямс — Влад кимна към чичо ми, — на добър час. Малко хора имат твоята решителност да извървят пътя си до самия му край.

Не губих време дори да прегърна чичо си. Бях на половината на коридора, когато подхвърлих едно Мерси, чао! през рамо.

— Пази се, Кат — извика след мен Дон.

Щях да се постарая.

Беше толкова близо, знаех, че това ще ме преследва и призрака на борда нямаше нищо общо е това. Купър беше заредил е гориво самолета ни, докато се бях разправяла е Канел, така че нямаше губене на време. Влад крачеше, влизайки мигове след мен с Фабиан, вкопчен в рамото му. Щях да съм добре, ако не бях принудена да погледна през малкото прозорче на двумоторния самолет, когато излетяхме. Самолетът ни достигна небето, точно когато вратата на другия самолет се отвори и болезнено позната фигура излезе от него. За един налудничав, спиращ сърцето момент почувствах сякаш Боунс гледа право към мен.

— Защо чувам музиката от Казабланка в главата си? — попита Влад с ироничен глас.

Отместих поглед от пистата.

— Ти си коректна филмова енциклопедия, нали?

— А ти си момчето, което викало вълк. Ако кажеш, че е свършило, то нека да е свършило или спри да изкарваш лъжливи доказателства, на които ти самата не вярваш.

Проклет безжалостен румънски узурпатор. Защо изобщо бях на самолета с него? Защо не заминах сама, да поема към дъждовната гора и да се крия там сама, докато Грегор, гулите и всички останали забравят напълно за мен, както забрави Боунс?

Погледнах за последно през прозореца. Вече бяхме достатъчно високо, че да не мога да бъда сигурна дали все още гледа след нас… или е отместил глава, както трябваше да направя аз.

— Прав си — казах на Влад.

Ръката му се протегна. Белезите, които я покриваха бяха неми свидетелства за десетилетията на битки, които бе водил и то само докато е бил човек.

Поех я, доволна, че моята вече не е празна и мразейки се, задето се чувствам по този начин. Колко слаба бях.

Влад стисна веднъж.

— И аз не бих желал да бъда сам сега — каза той, карайки го да звучи много разумно и никак като нещо, от което трябва да се срамувам.

Въздъхнах. Отново си прав, приятел. Стават две от две.