Обречена на ранен гроб

Глава 29.

— Готова ли си за това?

Кимнах.

— Направи го.

Боунс сряза дълга линия нагоре по ръката си, отваряйки вените си. Тази великолепна червена течност веднага изпълни ръбовете й. Устата ми се напълни със слюнка.

После Боунс размаза кръвта по пръстите си и ги поднесе на сантиметри от устните ми. Преглътнах трудно, борейки се е желанието да я сграбча и да засмуча пръстите му… а после и ръката му.

След това Боунс притисна тези окървавени пръсти към устата ми, дразнейки ме е невероятната им сладост. Потреперих, но не ги облизах или захапах. Можеш да го направиш, Кат. Не се поддавай.

Боунс ми подаде кърпичка.

— Изплюй я, котенце.

Направих го, изхвърляйки тези капки, които караха устата ми физически да боли от нуждата. Ако все още можеше, щеше да ми тече кървава пот до тогава.

— Отново.

Боунс повтори това мъчение още пет пъти, плюех това, което тялото ми крещеше да задържа, докато най-накрая Боунс ми се усмихна.

— Направи го, любов.

— Браво, Кат — каза Спейд.

— Заслужава повече от браво. — Боунс ме целуна по челото. — Да започнеш да контролираш жаждата за три дни е изключително.

— Колко е часът?

— Около 12:30 — отвърна Спейд.

По-малко от шест часа до изгрев-слънце. Това беше другият страничен ефект от трансформацията. Когато слънцето изгрееше, заспивах от умора. И не само ставах сънлива, както беше нормално през целия ми живот, а изпадах в безсъзнание. В известен смисъл това ме тревожеше повече от пристъпите ми на глад. Ако се случеше да бъда в битка по време на изгрев, щях да се изпека.

Тренирах да оставам в съзнание, когато изгрееше слънцето. До сега можех да държа очите си отворени няколко минути, докато тялото ми правеше чудесно впечатление на увиснал парцал. Щеше да изчезне след време, но се тревожех след колко време. Точно сега дори не можех да се движа до обяд.

— Искам да изляза — казах. — Да шофирам до някъде, да се взирам във всяка улица, която мина, да гледам пътни карти, докато не ослепея и да получа упътване от всеки в радиус от двадесет метра. О, но първо ще си взема вана. През този малък душ в мазето тече само студена вода.

Менчерес влезе в стаята. В момента, в който видях лицето му, знаех, че нещо ужасно се е объркало.

— Грегор е, нали? — казах, преди дори да проговори. — Какво е направил?

Менчерес постави ръцете си на раменете ми.

— Кат, майка ти е изчезнала.

— Не!

Избухна от мен, заедно е внезапен изблик на сълзи. Ръката на Боунс се затегна около кръста ми.

— Как? Сметището ли е нападнато? — попита той.

Менчерес поклати глава.

— Родни каза, че е изчезнала от стаята си. Пижамата й е била все още в леглото й.

Беше я отвлякъл в съня й. О, Господи, Грегор беше издърпал майка ми направо от сънищата й, за да я отвлече.

— Той каза, че ще ме накара да страдам — прошепнах, чувайки отново ръмженето на Грегор от последния ми сън с него. — Не смятах, че ще тръгне след майка ми. Как би могъл, ако никога не е пил от нея?

Гласът ми заглъхна. Може би Грегор го бе направил. Предположих, че той просто е използвал силата на погледа си да въздейства на майка ми, за да ми каже, че той е стар приятел в нощта, когато го срещнах. Но очевидно, също така беше взел от кръвта й.

— Трябва да говоря с Грегор — казах веднага. — Някой трябва да знае как да се свържа с него.

Менчерес отпусна ръце от раменете ми.

— Знаеш, че той иска това. Ще иска да направите размяна, теб срещу нея.

— Тогава ще го направя — казах.

Хватката на Боунс около мен стана като стомана.

— Не няма.

— Какво очакваш да направя? Да свия рамене и просто да се надявам Грегор да не я убие? Знам, че не я харесваш, Боунс, но тя ми е майка. Не мога да изоставя!

— Той със сигурност няма да я убие, котенце — отвърна Боунс, гласът му беше твърд. — Тя е единственото предимство, което има над теб сега, когато си вампир и повече не може да те отвлича в съня ти.

Страх, гняв и безсилие кипнаха в мен, за да се формират суров аромат, като горяща пластмаса.

Може да отидеш при Грегор, но тогава Боунс може да нападне веднага, след като разберат къде е той. Не, Грегор ще го очаква и ще подготви капан. Ако Боунс вземе достатъчно хора, че да се измъкне от капана, Грегор ще разбере, че се опитваш да го изиграеш и вероятно ще я убие напук.

— Менчерес! — възкликнах, сграбчвайки ризата му. — Може да дойдеш с мен. Затвори Грегор веднъж, можеш да го направиш отново! Или още по-добре, ще го убием.

Той поклати глава.

— Затворих го преди тайно, за да избегна война между неговите съюзници и моите. Ако сега Грегор изчезне, всички ще знаят, че или аз, или Боунс имаме пръст в това. Съюзниците му със сигурност ще ни нападнат за отмъщение.

Замислих се за друга алтернатива.

— Можеш да задържиш Грегор и хората му в менгеме само с ума си — виждала съм да го правиш. Тогава ще взема майка си и ще избягаме.

Малко от дългата му черна коса се разпиля по рамото му от силния начин, по който го дръпнах, но погледа му беше унил и тъжен.

— Не мога да направя това, Кат.

— Защо? — извиках.

— Защото Грегор има права над майка ти според нашите закони — тихо каза Менчерес. — Да го нападна, защото е взел един от собствените си хора, ще изправи срещу нас не само съюзниците на Грегор.

— Той няма никакви права над майка ми — озъбих се. Тогава през мен пробяга нещо студено, което нямаше нищо общо е новата ми телесна температура.

Да, имаше. Според вампирския закон бях съпруга на Грегор, което означаваше, че всеки, който принадлежеше на мен, беше също и негов. И отгоре на всичко, той беше ухапал майка ми, правейки я негова собственост според вампирските закони, ако пожелаеше да предяви правата си.

О, Господи. Никой вампир нямаше да наруши законите си, за да ми помогне да върна майка си, нито дори Влад.

— Ако законите са толкова стриктни, защо не бях насилена да се върна при Грегор? — попитах горчиво. — Защо съм свободна, а тя не е?

— Първо, не си признала публично, че си негова съпруга. И въпреки това, някой вампири вярват, че Грегор е задължен да те накара да се върнеш при него, котенце. Но повечето смятат, че не е тяхна работа, че си избрала някой друг. И все пак, нападение над него, за да върнеш майка си, ще го направи тяхна работа. Знаеш, че тя е смятана за негова собственост по един или друг начин, така че кражбата на негова собственост отваря възможност в представите на хората, че Менчерес и аз може също да опитаме да откраднем някой от техните хора без причина.

— Без причина? — Тонът ми беше смъртоносен.

Боунс ме погледна.

— Причина в техните очи, не в нашите.

— Не мога просто да я оставя при Грегор, законно или не — заявих.

Той ме завъртя, докато не застанахме лице в лице.

— Котенце, нито пък аз, но трябва да изчакаме. Щом Грегор умре, майка ти ще бъде свободна. Той очаква да изтичаш при него с цялата си прибързаност. Няма да бъде подготвен, ако действаш предпазливо. Ще ми се довериш ли и да изчакаш докато настъпи точното време?

Прехапах устна. Кръвта, която изпълни устата ми, ми напомни, че кучешките ми зъби бяха навън. Освен всичко останало, през мен премина вълна от глад. Как можех просто да чакам и да се надявам, че Грегор няма да стане нетърпелив и да започне да ми праща части от майка ми като мотивация да се върна при него? И все пак, как можех да се втурна в боя без план или подкрепление? Проклети торпеда, пълна скорост напред, стратегията не беше на моя страна напоследък.

Боунс докосна бузата ми.

— Ще го намеря. И ще го убия. Довери ми се.

Преглътнах, чувствайки сълза да се спуска по лицето ми и знаейки, че е оцветена в розово.

— Добре.

Боунс ме целуна бързо, но нежно. После се обърна към Менчерес.

— Ще обявим промяната й. Официално събиране е най-добре, така че представянето й във вампирското общество да бъде направено с цялостен мир, за да избегнем опасността от нападение.

— Съгласен съм — каза Менчерес. — Веднага ще го подготвя.

— Искаш да направим купон? — попитах, несигурна дали съм ги чула правилно. — Това е твоя голям план?

— Все още има гули, които те смятат за заплаха за техния вид — отвърна Боунс. — Един определен, Аполон, вдигна повечето шум около теб. Като покажем на него и на другите, че си вампир, ще се отървем от проблема. Също ще спечелим благоразположението на другите вампири в обществото, от което ще се нуждаем след ужасната и злочеста смърт на Грегор.

Студено и практично. Това бяха силните страни на Боунс. Ако исках майка си обратно жива, най-добре да станеха и мои.

— Добра идея. — Усмивката ми беше горчива. — Ако те слушах по-често, майка ми най-вероятно нямаше да е в тази каша.

Боунс хвана брадичката ми.

— Да не си посмяла да се виниш. Количеството хора, които си защитила в краткия си живот, не е нищо по-малко от забележително. Твърде много изискваш от себе си. Не всички отговори трябва да идват от теб, котенце. Вече не си сама.

През целия ми живот, освен двете години, в които Боунс беше част от живота ми, се чувствах самотна. Нищо чудно, че беше толкова трудно да махна тази нагласа.

— Добре, ще направим моето немъртво тържествено парти. Дори ще смуча от човешка вена публично, ако ще помогне, тъй като предполагам, че ще продължим да пазим хранителните ми навици в тайна.

Боунс сви рамене.

— Не виждам причина да съобщаваме на всички нещо толкова незначително, така че да, ще запазим това в тайна. Но няма нужда да правиш нещо така драматично. Очевидно вече си напълно вампир. Това е всичко, което трябва да видят.

— Къде ще бъде това дебютантско парти?

— Тук. Останахме в тази къща достатъчно дълго. Ще направим събирането тук, след това ще заминем някъде другаде. И след това, скоро, ще намерим начин да спасим майка ти.

Нямах търпение за това. Точно сега, да премина през пазачите на Грегор звучеше много по-задоволително от всичко, което можех да си представя.

Но какво щеше да стане ако не можех да премина през пазачите му? Сега можеше да бъда слаба колкото всеки нов вампир. През последните няколко дни нямаше време да изпробвам физическата си сила. Само психическата сила на духа си, докато превъзмогвах лудостта на глада.

— Боунс. Трябва да се бием.

За огромно мое облекчение открих, че силата ми не е намаляла до тази на обикновен новороден вампир. Всъщност Боунс беше зашеметен в първия ни двубой, когато взех предимството на сдържаното му нападение и го победих. Той зяпна от изненада към ножа в гърдите му — стомана, не сребро — после отметна глава и се засмя, преди да ме нападне без задръжки, което ме остави, чувствайки се сякаш бях паднала от скала, а след това прегазена от влак.

Периодът ми на възстановяване сега беше бърз като светкавица в сравнение с това какъв бе, когато бях хибрид, но имаше цена, която трябваше да платя за тези подобрения. Чувствах всичко по-силно. Това беше чудесно що се отнасяше до занимания в спалнята, но не и що се отнасяше до боя. Счупената кост и раната от нож може и да заздравяваха за секунди, но тези секунди боляха с вцепеняваща ума сила. Боунс обясни, че това беше, защото тялото ми вече не можеше да изпадне в шок. Не, просто направо преминаваше от изгаряща болка към напълно заздравяване, предполагайки, че ще бъда достатъчно бърза да не получа нови наранявания преди старите да са се изчистили.

Другото нещо, което открих, беше колко различно чувствах порязването със сребърен нож в сравнение е друг метал. Никога преди не бях осъзнавала колко силна е вампирската омраза към среброто, нито колко много това, че бях получовек ме беше защитило от нея. Когато бях наранена от сребро, чувствах цялата експлозивна болка от изпадащите ми в шок нерви, плюс допълнителна изгаряща агония, която караше да усещам наранената ми от метала рана като блаженство в сравнение е това.

Трябваше да се науча да контролирам инстинктивните си реакции към новите, усилени нива на болка. Точно сега те ме объркваха и ми костваха време. Време, което не можех да си позволя, в задаващата се битка за връщането ма майка ми.

Минаха четири дни без вест за майка ми. Прекарах ги в непрекъсната работа… когато не бях обездвижена от силата на зората над мен. Открих, че колкото повече кръв пиех от Боунс, толкова повече можех да се насиля да стоя будна, когато слънцето пълзеше по хоризонта. Стигнах до там да съм будна час след зазоряване. Разбира се, този час се състоеше в състояние близо до парализа, но беше напредък, въпреки че нямаше с какво да сравнявам този напредък.

Не бях единственият познат на света хибрид, но явно бях единственият, който е бил превърнат във вампир. Никой не знаеше колко дълго ще ми се отразява типичната слабост на младия вампир към зората. Можех да правя цигански колелета по изгрев-слънце след седмица… или можеше да ми отнеме година.

Петата нощ беше дебютантското ми тържество. Не бях в настроение да стоя там, да се усмихвам и да поздравявам куп хора, които може би са викали за главата ми скоро, но това щях да правя. Ако щеше да предотврати повече напрежение между вампири и гули, както и да вдигне шансовете ми за връщане на майка ми, щях да го правя и гола, ако се наложеше. След като това беше официално немъртво събиране, щеше да има храна — всякакъв вид — напитки, танци и веселие, докато тези с власт обмисляха дали да изколят половината хора около тях.

С други думи, като гимназиален бал.

Тъкмо бях приключила със сушенето на косата си, когато чух входната врата на долния етаж да се затръшва, след това бързи крачки по стълбите. Боунс се беше върнал. Беше излязъл да ми вземе рокля, тъй като, по каквато и да е причина, не смяташе, че има нещо в къщата, което да е достатъчно добро. Той мина през вратата с калъф за дрехи в ръка.

— Точно навреме — казах. — Тъкмо щях да накъдря косата си. И така, нека видим роклята.

Боунс разкопча калъфа, за да разкрие дълга черна рокля, с тънки презрамки, стесняваща се към неподчертана талия, но със закрепени кристали в тъканта около корсажа. От кройката можех да кажа, че тези камъчета щяха да очертават гърдите ми и дори в слабо осветената стая, те блестяха и излъчваха заслепяващи цветове.

— Красива е — казах, после се усмихнах криво. — Макар че не мога да нося сутиен с нея. Сигурна съм, че е било неволно от твоя страна.

Той се ухили.

— Естествено.

Наистина беше красива рокля. Семпла, готическа и все пак блестяща. Много подходяща за вампирско дебютантско тържество.

— Чудесно ще отива на кучешките ми зъби — казах, като се опитвах с несериозност да прикрия нервността си. И въпреки това, можех да я подуша върху себе си. Беше ужасно сладка, като презряла праскова. Само ако имаше начин вместо това да прикрия напрежението си с тоалетна вода от месингови топки.

Боунс целуна голото ми рамо, което беше лесно, тъй като все още бях само по хавлия.

— Всичко ще бъде наред, котенце.

Усмихнах се, като игнорирах присвиването на корема ми, който не се съгласи.

— Разбира се, че ще бъде.

Последния път, когато стоях до врата за прием на гостите, беше на погребението на Ранди. И този път беше почти толкова весело. Първо, разговорът ми с Боунс бе сведен почти до думите му Това са еди-кой си и еди-кой си. Еди-кой си и еди-кой си, мога ли да ви представя Кат, най-новия член на рода ми и аз стисках ръце с някой, който също толкова бързо би ме изпекъл върху горещи въглени.

Родни беше тук, с толкова мрачно лице, колкото се чувствах и аз. Той винеше себе си за това, че не е събудил майка ми, когато Грегор я е преследвал в съня й. Опитах се да кажа на Родни, че изобщо не е имало начин да е знаел какво се случва, но уверенията ми потъваха в глухите му уши.

Фабиан се носеше наоколо като прозрачен капитан, който докладваше когато свършеха питиетата или ордьоврите. Спейд и Иън отдадоха официалното си уважение. Около тридесет представяния по-късно, Анет беше следващата. Носеше рокля без презрамки, която изглеждаше сякаш се изливаше върху чувствената й фигура. Дълги черни ръкавици прибавяха стилна нотка към сексапила на роклята. До нея се чувствах като Керъл Топ.

Тя обви ръцете си около мен. Дръпнах се назад и замръзнах. Анет ме стисна веднъж и прошепна:

— Взе правилното решение — после ме пусна с усмивка. — Изглеждаш прекрасно, Кат. Изглежда наистина смъртта ти отива.

Не очаквах подобен топъл поздрав от нея.

— Благодаря — успях да кажа. — Чух, че този сезон е на мода.

Тя се засмя, в хихикането й имаше греховни нотки.

— Да се осмеля ли да се надявам, че изключителната ти хетеросексуалност е погребана заедно с пулса ти?

Ето това беше Анет, която познавах. Ненаситна акула, дегизирана като красива жена.

— Това не се е променило — казах й сухо. — Въпреки това е мило от твоя страна да попиташ.

Очите й заискриха.

— Не рискуваш, не печелиш, както казват. О, добре, трябва да тръгвам. Ужасно много хора са дошли да те видят как не дишаш, все пак.

Видях познат силует да се промъква близо до входната врата. Тъмна права коса е ясно изразена V-образна форма към челото обрамчваше ъгловато лице, докато медно зелените очи срещнаха моите.

— Влад!

Напрежението от последния час така ми тежеше, карайки ме толкова много да се зарадвам, че виждам някого, на когото вярвах, че напуснах мястото си, за да го поздравя. Той мирише на канела и пушек, помислих си, когато го прегърнах. Колко интересна комбинация от аромати. Тогава разбрах, че стаята е затихнала. Когато се огледах наоколо, всички бяха спрели със заниманията си и ни зяпаха… а погледът, който ми хвърли Боунс, можеше да има ледено суха пара.

— Котенце — каза той. — Би ли се върнала… веднага.

О-о. Предполагам бях направила гаф като поздравих приятел извън приетия ред.

— Трябва да го направя — промърморих на Влад. — Благодаря ти, че дойде.

— Разбира се. — Усмивката му се промени от искрена към обичайната му язвителна извивка. — Върви да поздравиш феновете си.

Феновете ми, как ли пък не. Никога досега през живота си не се бях чувствала по-съдена или анализирана, колкото тази вечер. Да забравим за липсата на пулс или дишане; ако някой отвореше широко устата ми и настоеше да види кучешките ми зъби, нямаше да бъда учудена.

— Толкова съжалявам — казах на Боунс. Изненада ме това, че той бе така скован, а гневът се носеше от него сякаш беше залян е керосин.

— Би трябвало — каза той, а ледът бе по-топъл от гласа му. — Нека те представя на Малкълм Ънтар. Познаваш го е името Аполон.

Почти издърпах обратно ръката си от вялата хватка на мъжа, към който едва бях погледнала. Това ли беше гулът, който разпространяваше повечето слухове за мен?

Малкълм Ънтар, или Аполон, както се наричаше, беше с моята височина, ако бях боса. Имаше черна коса, която всеки можеше да види, че беше боядисана, и дори имаше един дълъг кичур увит около главата му по онзи начин, с който някои мъже се опитваха да заблудят останалите, че не са плешиви. Устоях на внезапен силен импулс да дръпна този кичур и да изкрещя ку-ку! към голото му теме отдолу. И все пак, тъй като току-що го бях оставила да стой там, след като бях хукнала да поздравя Влад, помислих, че това може би щеше да е прекалено.

Но някой неща не могат да се сдържат.

— Как сте? — попитах, давайки му много здраво ръкостискане.

Аполон ме пусна, сякаш да ме докосва беше отблъскващо. Имаше матови сини очи и тези гладки бебешки бузи изглеждаха странно е личността му. Някак си си помислих, че той трябва да е покрит е брадавици, защото ми напомняше на зла, тумбеста жаба.

— Ти си такава, каквато очаквах да бъдеш — каза той е презрително извиване на устните си. Изправих се до пълната си височина. С токчета бях с пет сантиметра по-висока от него. Никаквец като Аполон би мразил да бъде гледан отгоре от жена.

— Нека върна комплимента.

— Котенце — провлече Боунс.

Вярно, тази работа трябваше да е без хвърляне на камъни.

— Радвам се да се запознаем, Аполон, и се увери, че ще ми запазиш танц. Убедена съм, че си обул танцувалните си обувки.

Влад не направи опит да скрие смеха си. Менчерес ми хвърли един от онези погледи тип не си благоразумна, а Боунс ме гледаше сякаш искаше да ме удуши. Е, много жалко. Аполон се беше опитал да подстрекава хора да убият мен и други вампири, всичко основано на лъжи и параноя. Проклета да бъда, ако целуна задника му и кажа, че има вкус на бонбони.

Аполон мина покрай мен вонящ на гняв — ставах все по-добра в тази работа е миризмите — а аз сложих друга фалшива усмивка на лицето си, докато поздравявах следващия съмнителен доброжелател.