Обречена на ранен гроб

Глава 4.

Барон Чарлз де Мортимър, който бе променил името си на Спейд, за да не може никога да не забравя, как някога е бил затворник в колониална каторга и към него са се обръщали единствено по името на инструмента, който му е бил назначен за работа, имаше невероятен дом. Къщата му беше просторно имение с безукорни морави и високи живи плетове по периметъра. Със своята архитектура в стила на осемнадесети век изглеждаше така, сякаш е била строена, докато Спейд все още е бил човек. Вътре имаше дълги, величествени коридори. Орнаментирани дървени изделия по стените. Боядисани тавани. Кристални полилеи. Ръчно избродирани гоблени и антична мебелировка. Огнище, около което можеш да организираш среща.

— Къде е кралицата? — измърморих непочтително, след като портиера ни въведе вътре.

— Не ти е по вкуса ли, любима? — попита Боунс с разбиращ вид.

Ни най-малко. Бях отгледана в провинциален Охайо, където най-хубавите ми дрехи биха били парцали в сравнение с материята на канапето, покрай което току-що бяхме минали.

— Всичко е толкова перфектно, че имам чувството, че ще го оскверня ако седна на него.

— Значи трябва да преосмисля спалнята ви. Ще видя дали нямаме нещо по-удобно в конюшните — подразни ме един глас. Спейд се появи, като тъмната му заострена коса беше разбъркана сякаш наскоро е бил в леглото.

Прехапах си езика.

— Домът ти е прекрасен — казах аз — Не ми обръщай внимание. Ще добия маниери, когато прасетата полетят.

Спейд прегърна Боунс и Менчерес за добре дошли, преди да поеме ръката ми и, странно, да я целуне. Обикновено не беше така официален.

— Прасетата не летят. — Устните му се извиха. — Макар че бях информиран, че ти си си намерила криле по-рано тази вечер.

Начинът, по който го каза ме накара да се почувствам неловко.

— Не съм летяла. Просто скочих много високо. Дори не знам как го направих.

Боунс ми отправи поглед, който не можех да разгадая. Спейд отвори уста да каже нещо, но Менчерес вдигна ръка.

— Не сега.

Спейд плесна с ръка Боунс по гърба.

— Доста уместно. Почти призори е. Ще ви отведа до стаята ви. Блед си, Криспин, така че ще изпратя някого за теб.

— Ако съм блед, то това няма нищо общо с липсата на кръв — каза Боунс със студен тон. — Когато дойдох на себе си, тя беше преляла повечето си кръв в мен. Ако Менчерес не беше дошъл с всички онези кръвни банки, тя можеше да се превърне, преди да е готова.

Последвахме Спейд нагоре по стълбите.

— Нейната кръв не е само човешка, което е повече от доказано, така че все пак ще пратя някого горе.

— Имам други неща в ума си вместо хранене.

Спейд все още не беше чул за черешката на тортата в нашата вечер. Той знаеше само за атаката на гулите.

Вратата се отвори, разкривайки широка спалня, с епохална мебелировка, балдахиново легло, в което можеше и да е спала Пепеляшка, след като Принцът я е отвел, разбира се, и още едно масивно огнище.

Един поглед към стената, заграждаща банята ми разкри, че е направена от ръчно боядисано цветно стъкло. Още веднъж бях поразена от неудобството си да докосна нещо. Дори и подплатените с коприна одеяла на леглото изглеждаха прекалено прекрасни, за да се спи под тях.

Боунс нямаше никое от моите притеснения. Той свали якето си, за да разкрие направената си на решето от куршумите блуза и панталоните, които още носеше, изрита настрани обувките си и се строполи в стола наблизо.

— Приличаш на парче швейцарско сирене — изкоментира Спейд.

— Изтощен съм, но все пак трябва да бъдеш информиран за нещо.

Спейд вирна глава.

— Какво?

В няколко кратки, сбити изречения, Боунс обясни откритията от онези изгубени седмици, когато съм била на шестнайсет… и претенциите на Грегор, че съм негова жена, а не на Боунс. Спейд не каза нищо за минута. Веждите му се сключиха, докато, най-накрая, той не изсъска ниско.

— Мътните го взели, Криспин.

— Съжалявам.

Измърморих това, докато гледах настрани от Боунс в надупчените му от куршуми съсипани дрехи. И всичко това заради теб, подиграваше ми се умът ми.

— Да не си посмяла да се извиняваш. — каза веднага Боунс. — Не си искала да бъдеш родена такава, каквато си, и не си искала Грегор да те преследва толкова безмилостно. На никого не дължиш извинение.

Не вярвах в това, но не спорих. Щеше да отнеме повече енергия, отколкото всеки един от нас имаше. Вместо това замаскирах мислите си зад стена, нещо, което бях усъвършенствала през последната година.

— Спейд е прав, още кръв ще ти се отрази добре. Аз ще си взема душ, а ти можеш да пиеш от който там бар е отворен.

Спейд кимна одобрително.

— Тогава е уредено. Някои неща, които би трябвало да ти свършат работа вече са поставени тук, Кат, а и за теб, Криспин. Менчерес, ще те отведа до стаята ти, а след това ще обсъдим останалото от тази бъркотия по-късно.

Смъртта ме преследваше. Тя продължаваше неуморното си преследване през тесните улици и скованите алеи, по които тичах с всяко запъхтяно поемане на дъх. Изкрещях за помощ, но знаех с ужасяваща убеденост, че няма бягство.

Имаше нещо познато по тези улици, дори и толкова опустели, колкото бяха. Къде бяха отишли всички? Защо никой не би ми помогнал? А мъглата… проклета да е тази мъгла. Караше ме да се препъвам в прикритите от нея обекти и прилепваше към краката ми, докато се хвърлях през нея.

— Насам…

Познавах този глас. Обърнах се по посока към него, удвоявайки усилията си да тичам към звука.

Зад мен Смъртта мърмореше проклятия, поддържайки темпо. От време на време по гърба ме удряха силно нокти, които ме караха да пищя от страх и от болка.

— Само малко по-нататък…

Гласът ме подтикваше към сенчеста фигура, която се появи в края на алеята. Веднага щом го видях, Смъртта остана назад, изоставайки с няколко стъпки. С всяка крачка, отделяща ме от злото, което ме преследваше в мен се разливаше облекчение.

Не се тревожи, почти съм там…

Сенките паднаха от мъжа. Чертите му се проясниха, разкривайки плътни вежди над сиво-зелени очи, извит аристократичен нос, пълни устни и пепелно руса коса. Един белег минаваше на зигзаг от веждата към челото му, дългата му до раменете коса се развяваше от вятъра.

— Ела при мен, cherie.

Едно предупреждение изникна в ума ми. Изведнъж празният градски пейзаж около нас изчезна. Нямаше нищо друго, освен двама ни и забвение от всички страни.

— Кой си ти?

Не чувствах това като правилно. Част от мен искаше да се хвърли напред, но друга част се свиваше от страх назад.

— Познаваш ме, Катрин.

Този глас. Познат, и едновременно с това съвършено непознат. Катрин. Никой не ме наричаше така вече.

— Грегор.

Веднага щом името му излезе от устата ми, объркването ми премина. Това трябва да беше той, а това означаваше, че сънувах. А ако сънувах…

Спрях се през протегнатата му ръка и отстъпих назад. Мамка му стара. Почти изтичах право в обятията му. Лицето му се сгърчи от чувство на безсилие, след това той направи крачка към мен.

— Ела при мен, съпруго моя.

— Няма начин. Знам какво се опитваш да направиш, Сънищен Похитителю.

Гласът ми отново си беше моя. Тежък. С всяка дума отстъпвах назад, ругаейки се на ум в опит да се събудя. Отвори очи, Кат!

— Знаеш само каквото те са ти казали.

Акцентът му беше френски, тук нямаше изненада, а думите отекваха. Дори и сънувайки имах усет за силата му. О, проклятие, ти не си слаба малка халюцинация, нали? Стой настрана, Кат. Това пале хапе.

— Знам достатъчно.

Той се засмя предизвикателно.

— Така ли, cherie? А казаха ли ти, че ме откраднаха от спомените ти, понеже това беше единственият начин, по който можеха да те задържат настрана от мен? Казаха ли ти, че те извлачиха от ръцете ми пищяща, умоляваща, че не искаш да си ходиш?

Той продължаваше да идва по-близо, а аз продължавах да отстъпвам. Както се и досещах в този сън не бях въоръжена.

— Нещо такова. Но не съм ти жена…

Грегор се приближи дебнешком. Той беше висок мъж, почти два метра и в чертите му имаше жестока красота, която се увеличи, когато той се усмихна.

— Не би ли ти харесало да знаеш сама, вместо да ти бъде казвано в какво да вярваш?

Изгледах го с нещо повече от подозрение.

Съжалявам, приятел, този буламач е бил затворен в затънтен край на ума ми. Менчерес не може да отдели похлупака, за да видим какво има вътре, така че е само твоята дума това, което казва, че сме женени.

— Те не могат да ти върнат спомените обратно. — Грегор протегна ръцете си. — Аз мога.

Грегор ще се опита да те застави да се подчиниш в сънищата ти, иззвъня в ума ми съвета на Менчерес. Не беше сгрешил.

— Лъжец.

Завъртях се, побягвайки в противоположната посока, само за да се появи Грегор пред мен, сякаш е бил преместен с магия.

— Не лъжа.

Погледа ми се плъзна наоколо, но тук имаше само безполезна бледа мъгла. Трябваше да се събудя. Ако този тип сложеше ръка върху мен, можеше да се събудя в голяма опасност.

— Виж, Грегор. Знам, че Менчерес те е заключил за доста време и си вкиснат заради това, но нека бъдем разумни. Обвързана съм с кръв към мъжа, когото обичам, а има изобилие от риби в морето. Да си кажем сбогом, след това можеш да отиваш да си намериш друго момиче, което да отвлечеш в пустошта.

Златокосата му глава се поклати тъжно.

— Това не си ти, която говори. Ти не искаш да си убиец и да прекараш целия си живот оглеждайки се през рамо. Мога да върна нещата обратно, Катрин. Имаше избор преди. Избра мен. Хвани ръката ми, ще върна това, което си изгубила.

— Не. — чух шум зад себе си като ниско изръмжаване. Страхът плъзна по гърба ми. Смъртта беше дошла отново. Ръцете на Грегор се свиха, сякаш и той я чу.

— Сега, Катрин, трябва да дойдеш при мен сега!

Ръмжащите звуци ставаха по-силни. Смъртта беше зад мен, Грегор пред мен и аз трябваше да отида при някого от тях. Защо не можех да се събудя? Какво ме беше събудило последния път? И тогава бягах, преследвана от чудовище…

Завъртях се, игнорирайки крясъка на Грегор и се затичах стремително към ужасяващата фигура на Смъртта. Или това щеше да проработи, или…

Един шамар ми причини остра болка, след това още един. Бях разтърсвана толкова здраво, че зъбите ми би трябвало да се строшат. Боунс ми говореше, толкова погълнат от това да ме разтърсва, че едва на третото си изскимтяване успях да хвана вниманието му.

— Стига!

— Котенце?

Той хвана лицето ми с ясни, зелени и подивели очи. Хванах ръката му треперейки и осъзнах, че съм мокра. И че ми е студено. И че гърлото ми е раздразнено. И че имаме публика.

— Какво ми правеше…?

Бях на пода. Боунс беше до мен и от накиснатия килим, разнообразните предмети наблизо и разтревожените зрители отсъдих, че съм била припаднала за известно време. Поглед надолу към мен ми разкри това, което вече подозирах. Все още бях толкова гола, колкото и когато легнахме да спим.

— За Бога, Боунс, защо просто не поканим всички следващия път, когато правим секс, по този начин ще могат да спрат да виждат нещата едно по едно!

Спейд поне не беше гол, както беше последният път, когато се събудих от кошмар пред публика. До него стояха Менчерес и непозната човешка жена.

— Дяволите да го вземат, ако никога не премина през това отново, пак би било твърде скоро. — изръмжа Боунс, прокарвайки изтощено ръка през косата си. — Това не беше като останалите, Менчерес, какво означава?

Боунс беше абсолютно незаинтересован относно голотата си. Вампирите нямат чувство за благоприличие.

Пресегнах се за най-близкото покривало, което беше покривалото на леглото и подръпнах ръката му.

— Намери някакви панталони за себе си и пеньоар за мен. Какво…?

Само от движението накара гърба ми да се извие от болка, след което да се напрегне до стабилно трептене.

Освен това в устата си имах вкус на кръв, а главата ми туптеше.

Менчерес коленичи до мен.

— Спомняш ли си нещо за съня, Кат?

Дрехи. Веднага — помислих си към Боунс. Той измърмори:

— На кого му пука?

Но дръпна рязко един чифт панталони и ми донесе пеньоар.

— Ето — каза Боунс, разрязвайки ръката си, преди да я притисне към устата ми. — Поглъщай.

Засмуках раната, поемайки кръвта му и почувствах незабавно облекчение от болките по тялото си. След това седнах на леглото, където гледката към пода, на който бях лежала ме накара да изпъшкам.

— Какво, по дяволите, ми правехте?

— Опитвахме се да те събудим. — отвърна Боунс отривисто. — Нанесох ти прорезни рани, изсипвах вода върху теб, шамаросвах те и горих краката ти със запалка. За бъдеща информация, кое от тези мислиш, че проработи?

— Мили Боже, — изсъсках — Нищо чудно, че те смятах за въплъщение на Смъртта в съня си и това ме накара първоначално да побягна към Грегор!

— Значи си спомняш съня. — заяви Менчерес. — Това вещае беди.

Страхът от това ме накара да отговоря рязко.

— Хей, господин Ходи Като Египтянин, какво ще кажеш за това веднъж да зарежеш официалностите и не говориш така, сякаш живееш в двайсет и първи век.

— Лайното ще се разплеска, започвайте да се притеснявате. — отговори Менчерес незабавно.

Загледах се в него, а след това избухнах в смях, който беше крайно неуместен, считайки много гибелното предупреждение, което току-що беше съобщил.

— Не намирам нищо смешно в това. — промърмори Боунс.

— О, нито пък аз, но това все пак е забавно. — успях да кажа. — Съжалявам за килима, Спейд. Кръв, изгаряния, вода… Може би трябваше да ни настаниш в конюшнята.

— Както казах — продължи Менчерес, — това вещае беди. — Той ми отправи поглед, който ме предизвикваше да коментирам. Не го направих, но устните ми все още бяха извити. — Помниш съня и не беше възприемчива за външни стимулиращи средства, което означава, че Грегор е наблизо. Трябва да заминете веднага.

Боунс погледна Спейд.

— Каза ли на някого, че идваме?

Спейд поклати глава.

— Мамка му, Криспин, аз самият едва забелязах. Ти си най-добрият ми приятел, а домът ми не е толкова далеч от теб. Това би могло просто да бъде логично предположение.

— Възможно е. — Боунс не звучеше убеден. — Или може би не сме били толкова предпазливи, колкото си мислехме и сме били проследени.

— Ще докарам колата, друже.

— Нека са три. — Боунс отправи премерен поглед към мен. — Всички, пътуващи в различни посоки, с човек и поне двама вампири във всяка. Нека този, който гледа да открие сам в коя се вози тя.

— Ще ти трябва повече уклончивост, за да поправиш това…

Саркастичната част от мен имаше идея. Нека Грегор да прекара малко време с мен, това би го излекувало от желанието му да съм в живота му. Бедата ме преследваше като лоша миризма.

Но просто се усмихнах с фалшива яркост:

— Спейд, харесва ми дома ти. Менчерес… класика. Боунс. — Часовникът показваше девет часа сутринта, бях спала само два часа, но да съм проклета ако имах намерение да задремя повече. — Кажи, когато си готов.

— Веднага, любима. — Той ми метна някои дрехи, нахлузвайки блуза през главата си, без дори да я погледне. — Веднага щом се облечеш.