Обсадата на Лайтнинг

9.

Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас

Нийл Хънтър излезе от контролната зала за кратка среща с журналистите. Беше подробно инструктиран от представителя на НАСА в Кейп Канаверал какво да каже и съвсем определено какво да премълчи. „Лайтнинг“ беше стандартът на новата НАСА, най-новият космически кораб, съоръжен с най-модерна техника. Последното нещо, от което космическата агенция се нуждаеше точно в този момент, беше неуместна публичност.

Той отвори двойната врата и се изправи пред тълпа репортери и фотографи. Подбрани представители на печата бяха в стаята за гости зад контролната зала, от която ги делеше звуконепроницаема стъклена преграда. Те имаха възможността да видят излитането и да слушат гласа на говорителя на НАСА в Кейп Канаверал, но за щастие връзката между космическия кораб и контролната кула не беше предавана на живо след първите не толкова критични минути. Представителите на печата може би забелязаха суетнята в контролната зала, но не можаха да чуят друго освен резюмето на коментатора на НАСА за успешния старт.

Хънтър извади бял лист хартия.

— Добро утро, дами и господа. „Лайтнинг“ влезе успешно в ниска орбита. Предстоят две включвания на маневрените двигатели, които ще изведат кораба в набелязаната орбита. Командирът на кораба Майкъл Кеслър и пилотът Клейтън Джоунс съобщават, че всички системи работят нормално. Те ще започнат програмата с опитите след пет часа, когато влязат в стабилна орбита и след тричасова почивка. Това е всичко засега. Ще разпространим съобщения за печата след час, а до два часа ще свикаме редовна пресконференция. Благодаря ви, дами и господа. — Хънтър се обърна и тръгна към контролната зала.

— Каква беше тогава цялата тази суматоха в залата преди половин час, мистър Хънтър? Има ли някаква опасност за „Лайтнинг“?

Хънтър спря и бавно се извърна. Присви очи и огледа тълпата пред себе си няколко секунди, преди да отговори.

— „Лайтнинг“ е добре. Всички обикновено са много напрегнати по време на стартовете, а по известни на вас причини бяхме особено развълнувани във връзка с този полет заради онова, което той символизира. Както казах преди малко, ще има редовна пресконференция след два часа, когато „Лайтнинг“ влезе в набелязаната орбита. Сега ще ме извините, но ме чака работа. Благодаря ви.

Тълпата от репортери го обсипа с градушка от въпроси, които Хънтър учтиво отклони, докато се връщаше в контролната зала.

На борда на „Лайтнинг“

Кеслър се привърза към седалката и видя Джоунс да прави същото. Чувствуваше се много по-удобно сега, когато бяха свалили обемистите ръждивокафяви костюми — носени задължително при излитане и при кацане, ако се наложи незабавно да катапултират, — и бяха облекли сините си комбинезони с много джобове и контактни копчета за прикрепване на дребни неща.

Кеслър посегна към химикалката, поставена в един джоб на левия му ръкав. Тя не беше обикновена. Поради безтегловността химикалът в нея беше под налягане. Хвана бележника, който плаваше над контролното табло, привързан с конец, за да не се мотае из кабината. Записа времето и кратки данни за полета.

— Хюстън, чувате ли ме?

— Да, „Лайтнинг“. Приемаме ви ясно — чу Кеслър отговора на Хънтър по радиото.

— Второ включване на СМО след две минути.

— Разбрано.

— Някакви новини за проблема с главен двигател номер едно?

— О, не, „Лайтнинг“, но това няма значение. От момента, когато изключихте двигателя, подаването на гориво към него прекъсна. Тук се тревожим единствено за евентуални повреди по кораба.

— Ние също, Хюстън, но няма да разберем, докато не излезем отвън. Между другото, направихме оглед през задните прозорци. Товарният отсек изглежда нормално.

— Добре. Точно това се канехме да ви питаме. Как сте иначе, момчета?

— Няма проблеми. Бих казал, просто поуморени. Една минута до включването.

— Добре, щом минете в новата орбита, ще имате кратка почивка, преди да излезете в открития космос. Съжаляваме, момчета, съкращаваме първата ви почивка от осем на три часа. На всички ни е необходимо да сме спокойни за вашето състояние, но не можем да сме сигурни без оглед.

— Без да се засягате, Хюстън, но Джоунс и аз предпочитаме да излезем в космоса веднага щом минем в новата орбита. Трийсет секунди до включването.

— Продължавайте броенето, „Лайтнинг“. Ще обсъдим този въпрос след включването на СМО.

— Разбрано. Двайсет секунди. Започна операцията по включването на СМО. Петнайсет секунди.

Кеслър не можеше да си го обясни, но се чувствуваше спокоен. Контролираше положението.

— Пет секунди, четири… три… две… една… включване.

Кеслър почувствува лекия откат от двата маневрени двигателя. „Лайтнинг“ увеличи скоростта, за да измени сегашната си яйцевидна орбита в кръгова на височина 256 километра.

— Трийсет секунди. Системите работят нормално. Количеството гориво в общия резервоар спадна на четирийсет процента — докладва Кеслър. При нормални условия трябваше да имат повече гориво в общия резервоар на маневрените двигатели. — Една минута. Налягането на горивото и окислителя нормално. Налягането на хелия… Хюстън, възникна нов проблем. — Компютрите с общо предназначение спряха автоматично маневрените двигатели, когато налягането на хелия в левия двигател спадна под допустимата граница. Той погледна Джоунс.

— По дяволите. Сигналните лампи показват червено и за двата двигателя — рече Джоунс.

Кеслър погледна контролното табло и се увери, че Джоунс е прав. Посегна и изключи и двата двигателя.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Двигателите СМО изключиха трийсет секунди по-рано. Новата орбита е на две-три-две километра.

— Хюстън — започна Кеслър. — Налягането на хелия в левия СМО продължава да спада. Какво става? Вече изключих и двата двигателя.

— Чакайте, „Лайтнинг“ Проверяваме.

Кеслър въздъхна, просто не му се вярваше, че всичко това се случва на него. Свали шлемофона си. Джоунс направи същото.

— Какво мислиш, Текс?

— Не зная, но започвам да се тревожа малко за този кораб. Ако това беше станало при навлизането в земната атмосфера, щяхме да се насадим добре.

Кеслър се намръщи. Джоунс беше абсолютно прав. Ако маневрените двигатели откажеха, когато навлизат в атмосферата, никой не можеше да каже къде „Лайтнинг“ ще доближи земята. Най-вероятно твърде далеч от най-близката подходяща писта за кацане, и то ако някак си съумеят да останат живи, без да изгорят при влизането в атмосферата под неподходящ ъгъл и при неподходяща скорост.

— Но, по дяволите — продължи Джоунс. — Струва ми се, че няма защо да се тревожим, тъй като шибаните двигатели вече изобщо няма да включат.

Кеслър бавно поклати глава и въздъхна.

— По дяволите! — Сложи шлемофона. Джоунс направи същото. — Какво става, Хюстън?

— „Лайтнинг“, диагностиката показва силен теч в газопровода от левия резервоар с хелий към левия маневрен двигател. Току-що забелязахме също, че нивото на горивото в левия резервоар пада.

— Искрено се надявам, че тече към космоса, а не вътре — отбеляза Кеслър, докато гледаше на контролното табло данните за налягането. На него засвяткаха още няколко червени лампички.

— Дявол да го вземе! — Джоунс дръпна шлемофона си, развърза се и се придвижи към задните прозорци. Той включи осветлението в товарния отсек.

— Какво казахте, „Лайтнинг“?

— Джоунс проверява дали няма теч в товарния отсек. Споделям опасенията му дали ще останем цели, Хюстън. — Кеслър поклати глава при мисълта, че корабът ще се напълни с хидразин14. За разлика от хелия хидразинът се възпламенява незабавно при досег с всякаква газова смес, съдържаща кислород.

— Смятаме, че течът е в космоса, „Лайтнинг“.

— Хей, Майк — извика Джоунс откъм кърмата. — Кажи им, че не виждам никакъв теч тук. Всичко изглежда нормално.

— Хюстън, Джоунс не вижда теч вътре. Сигурно тече навън. Налягането на хидразина в левия маневрен двигател продължава да пада. Налягането на хелия също. Някакви идеи?

— Съобщете данните за налягането в десния двигател.

Кеслър огледа нивата.

— Налягането на хелия и на хидразина в десния двигател нормални.

— Правим диагностика, „Лайтнинг“, но ако съдим по контролните лампички, изглежда, има голяма повреда в СМО. И двата двигателя дават отказ.

Кеслър знаеше много добре какво означава това. Тези двигатели бяха най-важното средство за намаляване скоростта на „Лайтнинг“ при навлизане в земната атмосфера.

— Някаква възможност да използваме четирите кърмови реактивни двигателя за излизане от орбита? — попита той. Те бяха предназначени главно за пространствено ориентиране на кораба.

— Ще изпробваме на тренажора, „Лайтнинг“. Междувременно, отдъхнете малко. Начало на излизането в космоса след четири часа.

— „Лайтнинг“ настоява за разрешение да започнем незабавно операциите за излизане в космоса. Ние сме пилоти, сър. Трябва да разберем веднага състоянието на кораба.

— Почакайте така, „Лайтнинг“.

Кеслър зачака.

Минута по-късно в шлемофона му пропука гласът на Хънтър.

— Не се разрешава, „Лайтнинг“. Първо почивайте. Стига ни този малшанс и дотук. Няма защо да наливате масло в огъня, като работите изтощени. А сега се нахранете и лягайте да поспите. Момчета, ще ви събудя точно след четири часа. Това е заповед.

— Разбрано, Хюстън. Изпълняваме. — Кеслър свали шлемофона си и се развърза. Слезе при Джоунс в помещението за екипажа.

Ленгли, Вирджиния

Том Пруит мина по късата пътека между двете редици кабинки, където работеше Джордж. Не видя никого там. Погледна часовника си. Обедната почивка.

Вдигна вежди и погледна парчето хартия в ръцете си — кратката, но интригуваща бележка, която Джордж му беше оставил по-рано днес, докато Пруит беше в заседание. Джордж пишеше, че е открил противоречиви данни за една престрелка в Париж, набъркваща Кемрън Стоун. Само това беше достатъчно Пруит да зареже всичко друго и да слезе в стаята на племенника си.

На последната кабинка вляво видя табелка с името на Джордж и до нея бележка, че той ще се върне в два следобед. Пруит влезе в кабинката и забеляза, че компютърната система е изключена въпреки залепения отстрани на монитора надпис. Племенникът му забраняваше на когото и да било да изключва системата, но ето че тя беше изключена. Не само това, Пруит откри и нещо друго. Липсваше твърдият диск. Макар че не беше специалист по компютрите, Пруит беше се навъртал достатъчно около тях, за да знае, че системата обикновено включва и твърд диск.

Един оглед отблизо показа, че всъщност някой беше откачил диска от компютъра. Той стисна зъби, когато почувства парещата болка в стомаха си. Какво, по дяволите, става тук?

Заразхожда се по пътеката, проверявайки всяка кабинка. Всички други компютри май бяха в ред. Хвърли още един поглед на стаята, излезе и тръгна право към будката на охраната от тази страна на коридора.

Джордж, къде си?

В противоположния край на коридора Хигинс надникна иззад ъгъла и видя как началникът му доближава будката. За малко да загази.

Погледна часовника си. Имаше уговорена среща.

Бетезда, Мериленд

Харолд Мърфи, старшина от запаса от американската армия, изкара чисто новата си косачка от гаража. Щеше да коси за последен път през този сезон и беше безкрайно щастлив. Ненавиждаше косенето на градината, особено защото живееше срещу семейство Пруит, чийто син Джордж ползваше услугите на една фирма, за да може домът на майка му да изглежда като картинка от списанието „House & Garden“. Това принуди Мърфи да поддържа двора си поне в полуприличен вид, за да не го нарочат като лентяя на квартала.

Всъщност Мърфи харесваше младия Пруит, добър младеж, който успя да остане настрана от наркотиците и да завърши училище, като работеше едновременно на две места, когато баща му почина, а майка му не беше в състояние да се труди. От нея преди няколко дни той разбра, че Джордж си е намерил чудесна работа в ЦРУ. Браво на него, помисли си Мърфи.

Преди година Джордж си купи едно старо „Порше 356“. Мърфи, който имаше „Порше 911“ отпреди десет години, му помогна да го стегне. Едно от нещата, които липсваха на Мърфи, беше, че никога не беше се женил и нямаше деца. Затова винаги търсеше начини да помага на хлапетата в квартала с техните велосипеди, мотоциклети или коли. Опитен механик в армията, той държеше сега гараж, пълен с инструменти и хидравличен крик. Не минаваше ден, без някое дете да се отбие със спукана гума, за смазване на веригата на велосипеда или смяна на маслото на колата. С годините гаражът му стана централен пункт за ремонт на всякакви детски превозни средства в квартала. А той си спечели прозвището „Мистър Поправка“. Мърфи се гордееше с него.

Зърна поршето на Джордж, паркирано пред дома му, и погледна часовника си. Обедната почивка. Мърфи се усмихна. Още една причина да харесва Джордж. Младежът винаги се грижеше за майка си след оня нещастен инцидент с колата, който я прикова към инвалидната количка до края на живота й.

Предната врата се отвори, Джордж излезе и махна на Мърфи, който веднага отвърна на поздрава и продължи да бута косачката покрай къщата. Докато правеше това, забеляза на улицата една кола, която увеличи скоростта. Той спря косачката и се канеше да викне на шофьора да намали, когато видя, че стъклата бързо се свалят и различи някаква пушка.

Мърфи, 55-годишният ветеран, остана изненадан от собствените си светкавични реакции. Прекараните в армията години го бяха заставили да бъде във форма.

— Скрий се, Джордж! Бързо! — изкрещя Мърфи, колкото му глас държи, докато лимузината, сив мерцедес, спря със скърцане зад колата на Джордж. Без да чака отговор, Мърфи хукна към гаража, където имаше шкафче с оръжие. Задърпа дръжката, но тя не се превъртя. Заключено. Винаги държеше шкафчето заключено. В гаража играеха деца. Така беше най-сигурно.

Изстрели!

Чу изстрели и хвърли поглед през рамо. Джордж тичаше покрай дома си. Мърфи блъсна с юмрук тънката стъклена врата на шкафчето. Извади един автоматичен колт, калибър 45, любимото му оръжие. Грабна два пълнителя, зареди единия и изтича обратно на алеята.

Бяха четирима мъже. Двама бяха останали край колата срещу дома на Пруит. Можеше само да предполага, че другите са след Джордж. Мърфи не пое рискове. Армията го беше научила, че когато врагът има числено превъзходство, разумно е първо да стреляш, а после да задаваш въпроси. Изтича до редицата ниски храсти покрай неговата алея за коли и се скри зад тях. Пропълзя към улицата, докато стигна бордюра. Двамата до колата бяха на не повече от десетина метра. Единият се беше облегнал върху капака на мотора, а другият на багажника. Мърфи насочи оръжието си срещу онзи отпред, зареди го с палец и го взе на мушка.

— Оставете ме! Пуснете ме, копелета такива!

Мърфи погледна вляво. Двамата влачеха Джордж по моравата към паркираната кола. Мърфи пое дъх с облекчение. Жив е още.

Мърфи взе решение и се прицели в мъжа отдясно на Джордж. Стреля веднъж. Мъжът отхвръкна назад след удара на куршума, който излетя от дулото със скорост близо 610 метра в секунда. Без да остави време на втория придружител на Джордж да реагира, Мърфи стреля един път, втори път, целейки се в гърдите му. Отново улучи. Мъжът се изви назад и рухна до първия гангстер. Джордж замръзна на място, очевидно не знаеше какво да прави.

— Върни се в къщата, Джордж! Повикай фантетата! Бързай! — изкрещя Мърфи, но преди Джордж да направи и крачка, Мърфи чу два изстрела и Джордж падна на моравата.

— О-ох… краката ми… — Мърфи чу виковете му, докато се търкаляше по тревата.

Копелета такива… мръсни копелета!

Мърфи видя, че другите двама насочиха оръжията си към него и се затъркаля, мъчейки се да се добере до гаража. Около него затрещяха изстрели. Куршумите рикошираха от бетонната алея.

Почувствува пареща болка в крака си и знаеше точно от какво е, но продължи да се търкаля с все сила. Лактите и гърбът му смъдяха от ударите. Уцелиха го още веднъж, този път в лявото рамо. Куршумът го повдигна от земята и кажи-речи го подхвърли във въздуха. Той се блъсна в един железен сандък за инструменти.

Зашеметен, но в съзнание, Мърфи погледна дясната си ръка и остана изненадан, че все още стиска колта. Беше стрелял три пъти. Имаше още дванайсет. Няма да се даде с почти пълен пълнител. Хвърли поглед на раната в рамото. От нея бликаше кръв. Знаеше от опита си през войната, че може би след минута-две ще припадне от загубата на кръв.

Стрелбата спря. Нападателите не се виждаха зад редицата от храсти, но той знаеше горе-долу местоположението на мерцедеса. Джордж беше ранен, но още жив. Само да успея да ги държа настрани от Джордж…

Мърфи се прицели в една точка в храстите, зад които според него се намираше мерцедесът, и започна да стреля. Показалецът му неистово натискаше спусъка, изстрел след изстрел. Стреляше ритмично, както не бе правил от години. Изчакваше отката на колта и го насочваше отново и отново, докато не изпразни пълнителя.

Тишина.

Мърфи остави пистолета и се помъчи да извади от джоба си втория пълнител, но не успя. Ръцете му не го слушаха. Беше надценил силите си и бързо му се зави свят, почувства шемет. Зрението му се замъгли, но още виждаше, когато някаква полупрозрачна фигура доближи до Джордж.

— Ти? Гаден предател! — извика Джордж.

С непреклонна решителност Мърфи пое дълбоко дъх и насили ръката си, докато тя бръкна в джоба. Треперещите му пръсти обхванаха пълнителя и той продължи да упорствува, докато не го стисна достатъчно здраво и не го извади. Сложи го до колта. Не разполагаше с много време. Гангстерът вече беше до Джордж с оръжие, насочено в главата му.

Със сетни сили Мърфи вдигна колта, извади празния пълнител и стисна пистолета между краката си. После с трепереща ръка грабна новия пълнител и го пъхна в ръкохватката. Чу как с прищракване влезе на мястото си и се помъчи да зареди, но не успя да накара палеца си да дръпне ударника назад. Мърфи напразно се мъчеше с ударника и някак си успя да го издърпа… твърде късно. Видя в безпомощно вцепенение как мъжът стреля два пъти в главата на Джордж. Майко божия, не, не! Беше се провалил след всичките тези години във въоръжените сили, с всичките тези оръжия в гаража си. Джордж беше мъртъв.

При шума на бързо отдалечаващия се по улицата мерцедес Мърфи беззвучно кълнеше глупостта си, докато натисна спусъка и даде последния изстрел. Оръжието падна от ръката му. После всичко потъна в мрак.

На задната седалка на мерцедеса, с изпоцапани от кръвта на Джордж панталони, Роланд Хигинс трепна, когато куршумът пръсна страничния прозорец и го обсипа с дъжд от парчета стъкло. Те изпорязаха лицето, врата и ръцете му. Почувства вцепеняваща болка в лявото рамо. За секунда помисли, че куршумът го е улучил. Стисна кървящото си лице с една ръка, а с другата опипа рамото там, където го болеше. Не беше куршум, а голямо парче стъкло.

— По дяволите!

— Добре ли сте, сър? — попита шофьорът.

— Кучи син! Лицето ми, рамото ми… по дяволите!

— Да карам ли към болницата, сър?

— О… не, не. Откарай ме в… в тайната квартира и вземи някакви… превръзки… о, по дяволите!

Хигинс задиша тежко и се помъчи да се отпусне. Трябва да запази самообладание въпреки страхотната болка.

Ленгли, Вирджиния

Пруит влезе в канцеларията и забеляза бледото лице на секретарката си.

— Какво има, Тами? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— О, господи. О, божичко!

— Какво? Какво има?

— Съжалявам, мистър Пруит. Толкова съжалявам.

Пруит въздъхна дълбоко. Почувствува отново парещата болка в стомаха си.

— Какво има, Тами? Можеш ли да ми кажеш най-сетне за какво говориш?

— За племенника ви, сър, вашия племенник Джордж.

— Какво за него?

— Той е убит, сър.

— Как… какво? Джордж? Кога… кога е станало?

— Преди няколко минути, сър. Снаха ви току-що позвъни. Имало е престрелка пред дома й в Бетезда.

— Звъннѝ на снаха ми и й кажи, че съм тръгнал натам!

— Да, сър.

Пруит се втурна в стаята за ключовете от колата и изтича навън. След минута беше в автомобила и потегли.

Париж, Франция

Кемрън Стоун стоеше край предния вход на хотела. Беше облечен в дънки „Ливайс“, бяла риза с дълги ръкави и черно кожено яке, които заедно с черните очила в рогови рамки, купени от някакъв оптически магазин на няколко преки от хотела, го караха да се чувствува малко по-уравновесен.

— Искам да дойда с теб, Кемрън.

— Тук ще е по-безопасно за теб, Мари. Повярвай ми. Доста хора ни търсят. Освен това ти нямаш паспорт.

Тя обърна поглед към Сена. Очите й се насълзиха.

— Чувствувам се по-сигурна с теб. Страх ме е.

Той се усмихна окуражително.

— Недей. Всичко ще се уреди. Никой няма да те намери в този хотел. Ще ти се обадя, щом получа помощ. Помни, не вярвай на никого, дори и на ЦРУ. По-добре да не рискуваме, докато разбера кому можем да се доверим.

Тя го хвана за ръцете.

— Много неловко ми е да ти кажа, Кемрън, но ме е страх и за теб. Държа на теб. Не искам да те видя пак пострадал.

Кемрън впери очи в нейните. Гледаха се така няколко секунди. Той погали с пръст бузата й и лекичко избърса сълзите й.

— Ще се върна. Обещавам. Не ме бива да изразявам чувствата си, но мога да ти кажа, че и аз държа на теб. Точно затова не мога да ти позволя да дойдеш. Твърде опасно е. Ще се върна. Можеш да разчиташ на това. — Той я целуна нежно по челото.

Без да каже дума повече, Кемрън се обърна и заслиза по стълбите към улицата. Огледа „Ке Сен Бернар“ и от двете страни. По тротоара беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от миниатюрни Айфелови кули до евтини репродукции на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи.

Видя такси и му махна. То спря на няколко крачки от него. Кемрън огледа улицата и седна на задната седалка.

— Bonjour, monsieur.

— Bonjour. Conduisez-moi a l’aeroport „Charles De Gaulle“.15

— Oui, monsieur.

Таксито рязко потегли. Кемрън бе притиснат към седалката и за момент затвори очи. Беше си позволил да се забърка емоционално… грешка. Чувства и логика не си пасват. Засега не трябва да мисли за Мари. Тя е на сигурно място.

Бръкна в коженото яке и извади два кафяви плика. Отвори първия и измъкна дебела пачка банкноти по сто долара. Половината от неприкосновения му запас валута. Другата половина беше в друг плик у Мари.

Сложи половината от банкнотите в портфейла си, а останалите върна във вътрешния джоб на якето. Отвори втория плик. Вътре имаше три комплекта паспорти и шофьорски книжки. Всичките американски, но под различни имена. Два от тях му бяха дадени от ЦРУ като част от неговата легенда. Третият беше за непредвидени случаи, паспорта и книжката си беше поръчал в Мексико при един художник, майстор по фалшификациите, срещу прилична сума. Тогава си беше помислил, че някой ден ще му потрябват. Кемрън се усмихна. Оказа се, че е бил прав.

Таксито го остави пред входа на компанията „Ер Франс“. Той влезе през въртящите се врати и погледна през широкото фоайе към дългата редица билетни гишета. Кемрън преброи осем — пред всички имаше опашки от пътници. На всяко гише работеха по двама служители. Усмихна се, когато откри онова, което търсеше: митничарят беше само един и кажи-речи тичаше от гише на гише да слага печатите. Кемрън бръкна в якето си и извади паспорта за непредвидени случаи. Макар че фалшификацията беше шедьовър, в него нямаше печат, който да показва кога и къде е влязъл в страната. Беше пристигнал във Франция с обичайния дипломатически паспорт, който остави в посолството.

Навел глава, той приближи към най-късата от осемте опашки. Пред него беше американско семейство — мъж и жена на средна възраст и две малки дъщери. Майката се закачаше с децата, а бащата буташе количка с куфари.

Двамата служители, обслужващи гишето, бяха на мястото си. Семейството се запъти към единия, Кемрън към другия.

— Bon soir, monsieur — обади се зад гишето мъжът на петдесет и няколко години.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, monsieur.

— Казвам се Блеър, Стийв Блеър.

— С какво мога да ви помогна, мосю Блеър?

— Трябва да се върна в Щатите колкото може по-бързо. Кога е следващият полет?

— Докъде, мосю?

— Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Служителят набра няколко команди на клавиатурата, изчака две-три секунди, набра още няколко. Погледна към Кемрън.

— Днес ли възнамерявате да пътувате, мосю Блеър?

— Да. Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Страхувам се, че може би няма да стане. Местата във всички наши външни полети са резервирани за пет дни напред. Краят на туристическия сезон е, мосю. Всички искат да се приберат. — Служителят посочи към опашката пред билетното гише. — Повечето от тези хора са направили резервации отпреди месеци.

— Абсолютно сигурен ли сте, че няма нищо? За мен е много важно да пътувам днес. Сигурно има някое свободно място.

— Може би с друга авиокомпания, мосю, но не и с „Ер Франс“.

Кемрън посегна към портфейла си, измъкна три стодоларови банкноти, прегъна ги на две, сложи ги върху плота и ги покри с ръката си.

— Хъм-м… Странно. Бих се заклел, че има поне едно място първа класа за следващия самолет. Помня дори, че беше транзитен полет. — Плъзна дланта си върху плота към служителя, който се огледа встрани и бързо сложи ръка на плота.

Кемрън задържа дланта си върху парите. Служителят го изгледа озадачено.

— Е, дали има някое свободно място?

Служителят въздъхна, без да сваля очи от ръката на Кемрън.

— Дали да не проверя още веднъж, мосю.

— Да, защо не?

Служителят набра още няколко команди с кратки паузи помежду им през следващите две минути. Вдигна глава от клавиатурата и погледна Кемрън.

— Май имате късмет, мосю Блеър. Ето тук някой се е отказал в последната минута от полет 1143, самолетът излита след двайсет минути. Още може да успеете, ако побързате. Но полетът не е транзитен. Ще трябва да се прехвърлите на международното летище „Джон Фицджералд Кенеди“. Това устройва ли ви? — Очите му още веднъж се стрелнаха към ръката на Кемрън.

Кемрън се усмихна.

— Разбира се, добре е. Ценя търпението ви. — Вдигна ръка от плота.

Служителят бързо придърпа парите и продължи да работи с клавиатурата. Кемрън огледа семейството вдясно от себе си, бащата слагаше два големи куфара върху теглилките между гишетата. Видя табличката върху гишето с техните паспорти, видя също, че митничарят тръгна към тях.

Кемрън извади паспорта си и бързо показа първата страница на служителя, който мярна снимката, кимна и посочи към табличката. Кемрън го хвърли в нея секунди преди митничарят, нисък набит мъж с лъскава черна коса, да я вземе. Кемрън чуваше тежкото дишане на дебелия, който бързо сверяваше снимките и датите за валидността, подпечата един след друг и петте паспорта, хвърли ги в табличката и заситни с късите си крака към следващото гише.

Кемрън бавно въздъхна и прибра паспорта си от табличката.

Служителят му каза:

— Имате потвърждение за полет 1143, самолетът излита от Париж в 18:40 и каца в Ню Йорк в 21:00 часа местно време. Оттам вземате полет 477, самолетът излита от Ню Йорк в 22:30 и пристига във Вашингтон в 23:46 часа. Цената на билет първа класа, еднопосочен, е три хиляди сто и осем долара, включително местните такси.

Кемрън извади пачка банкноти, отброи необходимата сума и подаде парите на служителя.

— Merci, monsieur. Минавате през изход 22А в секция „Международни линии“. Имате точно двайсет минути до качването на борда. Имате ли някакъв багаж? — Той подаде билета на Кемрън.

— А, не. Благодаря за помощта. — Той грабна билета, отдалечи се от гишето и тръгна към изхода. Докато наближаваше опашката за контролната врата за оръжие, Кемрън забеляза двама млади мъже край гишето на „Трансуърлд еърлайнс“, които го гледаха напрегнато. Те тръгнаха към него. Той ги позна — двамата нови агенти, които охраняваха Мари в болницата. И двамата бръкнаха в тъмносивите си тренчкоти.

Инстинктивно Кемрън тръгна обратно. Хората от ЦРУ закрачиха по-бързо. Кемрън стори същото, за да поддържа дистанцията от петнайсетина метра помежду им. Крачеше толкова бързо, колкото да не привлича вниманието върху себе си, просто пътник, който се мъчи да не изпусне самолета. Кемрън хвърли поглед назад. Ръцете им оставаха в джобовете на палтата.

Тринайсет метра. Мъжете го приближаваха. Кемрън трябваше да им отвлече вниманието. Нещо, което ще му даде достатъчно време да се отърве от тях и да стигне до изхода. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Видя двойна врата, която водеше към покрития паркинг.

Кемрън сви вдясно и изчезна зад вратата, като моментално се впусна да бяга няколко секунди, преди да пропълзи под една синя лимузина.

Както очакваше, двойната врата се отвори и Кемрън дочу приближаващите им стъпки.

— Къде, по дяволите, отиде той? — рече единият.

— Дявол да го вземе. Трябва да е някъде тук, — обади се другият.

Кемрън пропълзя по замърсения с масло бетонен под към предницата на колата, за да вижда по-добре нападателите си. Надзърна изпод предната броня и видя единия да стиска автоматичен пистолет със заглушител. Само това му беше достатъчно, за да разбере намеренията им. Оперативните агенти рядко носят обемисти оръжия със заглушители, освен ако не изпълняват нареждане да ликвидират някого.

Но сега нямаше време за такива мисли. Къде е вторият?, се питаше той, като продължаваше да наблюдава първия близо до вратата. Кемрън погледна часовника си. Не му оставаше време. Трябва да действува бързо, иначе рискува да изпусне самолета.

Първият агент на ЦРУ закрачи по тясната пътека между две редици коли по цялата дължина на паркинга. Кемрън видя, че той наднича между колите, а и… под тях!

После дочу други стъпки зад себе си и разбра тактиката им. Единият търсеше пред колите, а другият зад тях. Щяха да го спипат!

Знаеше, че има само една възможност. Ако останеш тук, Кемрън, ще те убият. Ако побегне, поне ще има известен шанс да се отърве. Ох, само ако ми беше под ръка беретата!

Погледна към агента, който надничаше под една кола на разстояние петнайсетина метра. Петнайсет метра. Пресметна, че заглушителите намаляват с повече от шейсет процента точността на оръжията.

Кемрън взе решение и светкавично се претърколи изпод лимузината към съседната редица от коли. За негова изненада, стрелбата започна със закъснение. Счупеното предно стъкло на една кола до него окончателно потвърди опасенията му. Хората от ЦРУ стреляха без предупреждение, без да искат от него да се предава. Кемрън разбра, че е набелязан за ликвидиране.

Чу писък… някаква жена! После извика мъжки глас. Ще пристигнат частите за сигурност. Един куршум рикошира от пода и проби пластмасовата скара на друга кола.

Бетонираното помещение сякаш усилваше писъците. Кемрън премина друга пътека и стигна до следващата редица коли. Приведе се и тръгна вляво зад тях. Чуваше още гласове и писъци в далечината, докато преброи петнайсет коли. Спря рязко, мушна се между две от тях, близо до предните им гуми, и затърси агентите.

Видя единия да тича по пътеката в обратна посока. Вторият идваше към него, но оръжието му беше насочено към редицата коли от другата страна на пътеката. Агентът още не го беше видял.

Кемрън се сниши до пода и напрегнато се ослушваше за стъпките. Чакаше. Мъжът продължаваше със същото темпо. Кемрън се отдръпна. Стъпките приближиха. Видя фигурата му пред себе си.

Кемрън се хвърли напред с двете ръце. Агентът го видя и започна да обръща дулото към него. Твърде късно. Кемрън пресрещна ръката му с дясната си ръка, стисна и извъртя китката му, отклонявайки пистолета от себе си. Същевременно го ръгна в очите с два пръста на лявата си ръка, разтворени като змийски език. Агентът моментално изпусна оръжието, изпищя и се хвана за лицето с две ръце. Кемрън го блъсна в слабините с дясното си коляно, той се преобърна и се сгърчи на пода като зародиш.

Кемрън грабна автоматичния пистолет — колт 45-и калибър — и видя, че вторият агент обръща пистолета си. Кемрън насочи дулото към него и стреля два пъти. Мъжът изкрещя и падна, като изпусна оръжието и посегна към раните в бедрата си.

В далечината завиха сирени.

Кемрън посегна надолу и сграбчи първия агент за реверите.

— Защо? Защо се опитвате да ме убиете?

Кемрън видя как от очите му струи кръв.

— Проклет да си, Стоун. Ка… карай. Убий ме… копеле мръсно. Убий ме… както уби Потър.

Потър? Какво, по дяволите, става?

— Кажи ми кой даде нареждането! Кажи ми!

— Ти си… обречен, Стоун.

— Кажи ми, глупак такъв! Кой се разпореди?

— Ти не… чаткаш, нали? Ти си… набелязан за ликвидиране, идиот.

Кемрън отпусна ръка. Агентът падна по гръб. Набелязан за ликвидиране?

Сирените приближаваха. Кемрън пусна колта и хукна към двойната врата. Фоайето на летището изглеждаше спокойно. Кемрън се смеси с тълпата и се отправи към своя изход. Погледна часовника си. Целият инцидент беше продължил по-малко от две минути. Все още имаше време да хване самолета.