Обсадата на Лайтнинг

13.

Зоната на Панамския канал

Денят беше горещ и влажен, небето ясно. Стиснал здраво специалния вариант на автомата „Колт Командо“, старшина Франсиско Ортис бавно и предпазливо си пробиваше път сред гъстата гора. Преди всяка стъпка той внимателно оглеждаше плътната зеленина наоколо — проверяваше дали нещо не се вписва добре в обстановката: необичаен шум, следи от боти, счупени под неестествен ъгъл клонки.

Нищо.

Доволен, той направи още една крачка, приведен ниско, опипвайки леко земята с върха на ботата си, преди да стъпи. Напрежението в тънките му, но мускулести крака беше огромно, ала все още поносимо. Ортис служеше в седми оперативен отряд „Делта“17, която се състоеше от доброволци от зелените барети, 82-ра въздушнодесантна дивизия и рейнджъри18, специално обучени за война в тропическите джунгли. „Делта“, която наброяваше над сто души, се делеше на извънредно маневрени взводове.

Взводът на Ортис го следваше на петнайсетина метра. Животът на другите четиринайсет души зависеше от това дали той ще си свърши добре работата. Ортис беше очите и ушите на своя взвод, който носеше кодовото име „Мамбо“

Старшината надуши нещо чуждо, но не беше сигурен какво е. Той спря, вдигна лявата си ръка, свита в юмрук, и безшумно се смъкна на земята.

Кое от сетивата му беше открило нещо? Беше ли го видял, чул или подушил? Ортис не знаеше, но беше уверен, че пред него нещо не се вписва в естествената среда. Изчака няколко секунди, сетне бавно, почти незабележимо се отлепи от земята в присвита поза.

Ето пак. Този път реши, че това е звук, едва доловим от люлеещите се клонки на близкото палисандрово дърво. Ортис се усмихна. Който и да е отпред, е отракан, но не дотам, че да се изплъзне от тренираните му уши. Франсиско беше положил много усилия, за да развие в еднаква степен всичките си сетива. Повечето от бойците в джунглата разчитат най-вече на едно от тях за сметка на останалите. Ортис знаеше, че това ограничава възможностите им да се нагаждат към различни бойни условия. Нощем, дори когато носеше очила за нощно виждане, Ортис разчиташе още на слуха и на обонянието си. Много трудно е да откриеш в тъмното враг, който стои неподвижен в гората, дори с очилата „Сопелем ТН2–1“, които използваше Ортис. Но неприятелят може да предизвика лек шум или тялото му да излъчва мирис, и това щеше да бъде доловено от Ортис. Франсиско полагаше всички усилия да не свиква с електронните уреди, използвани постоянно от другите разузнавачи, защото знаеше, че в крайна сметка ще попадне някой ден в ситуация, когато ще бъде сам срещу врага, само с ловджийския си нож и гората. И знаеше, че ще бъде готов, ако стане така. Според него нямаше друг начин. Истинският воин в джунглата може да използва единствено нея, за да издебне, да атакува и да се оттегли, без изобщо да бъде забелязан, като остави врага да се чуди откъде му е дошло.

Ортис тръгна към източника на шума от другата страна на редица храсти, зад тясната ивица висока трева отдясно. Той се плъзна през нея; движеше се само когато ветрецът прошумяваше надолу по хълма.

Минута по-късно беше в храстите и бавно отмести една клонка с дулото на колта. На около шест метра от себе си видя четирима от караулните — всички гледаха в обратната посока.

На тия трябва да им присъдят годишната награда за глупост, помисли си той. Ако трябва да застанеш в средата на сечището, поне заеми кръгова позиция, за да виждаш във всички посоки.

Ортис се усмихна. Тихо издърпа сгъваемия приклад на колта, опря го на дясното си рамо и се прицели в най-близкия от четиримата.

После стреля два пъти. Колтът издаде едва доловим звук, щом лазерният лъч попадна в сензорите, прикрепени към жълтата жилетка на караулния. Те затвориха електрическата верига, която включи множество червени и жълти лампички. Караулният моментално засвети като коледна елха. Без да чака реакция, Ортис смени целта и стреля пак. Второ попадение. Бърза смяна на целите и нови два изстрела. Четирима убити. Всичко стана за по-малко от десет секунди.

— По дяволите! Някой ни очисти!

— Всички сте мъртви, amigos. Не е зле да се търкулнете и да се научите как да се правите на умрели.

— Ти ли си, Тито? — попита един от войниците, използвайки прякора му.

— Точно така, amigo. Току-що избих всички ви. — Франсиско ги доближи.

— Ама че работа.

— Тръгвайте. Вие сте пленници на „Мамбо“.

Трима от неговите хора излязоха от гората да конвоират пленниците. Сред тях беше взводният на „Мамбо“, лейтенант Марк Зийгъл.

— Чиста работа, Тито. Изненада ги и четиримата.

— Gracias, jefe. Не бих казал, че се зарадваха много. Май ги хванах неподготвени. — Зийгъл беше добър началник. Новичък, но добър. Ортис знаеше, че Зийгъл се мъчи да научи колкото може повече от него и от другите по-опитни войници в „Мамбо“. При това Зийгъл се опитваше да спечели уважението им. Трудно положение, разсъждаваше Франсиско, който вече беше решил, че лейтенанта си го бива, но му липсват някои инстинкти, необходими за оцеляване при бойни действия в джунглата.

— Е, те се отърваха леко, Тито. Ако всичко това беше истинско…

— Si, jefe. Зная.

Зийгъл се обърна и включи радиостанцията.

— Координатор, тук „Мамбо“, приемам.

— „Мамбо“, тук Координатор, докладвайте ситуацията, приемам.

— Току-що пленихме последните от жълтия отряд. Играта завърши. Време четирийсет и пет минути. Никакви жертви от нашия отряд.

— Това е нов рекорд. Поздравления, „Мамбо“. Тръгнете към мястото за срещата, откъдето хеликоптерът ще ви вземе.

— Разбрано.

Ортис стигна до голямата бетонна рампа в края на тренировъчната зона, откъдето хеликоптерът щеше да ги върне във военновъздушната база „Хауърд“ за заслужена почивка. Намръщи се. Хеликоптера още го нямаше. Той седна и просто загледа небето. Слънцето беше високо. Ортис затвори очи.

В главата му нахлуха спомените от безкрайните кървави години в махалата. Спомени за войната между бандите, за сприхавата му младост. Той беше лекомислен в онези времена. Животът му принадлежеше на неговата банда. Правеше каквото правят те, държеше се по същия начин като тях. Колко много от приятелите му бяха загинали безсмислено през онези дни. Колко много станаха жертви на безполезните войни, които се водеха, за да могат едните да докажат, че са по-големи мъжкари от другите. Да докажат, че „Бунтарите“ са по-нахакани от „Вълците“. Или може би, че „Пумите“ превъзхождат „Кръвожадните“ Или да претендират за парче земя, което всъщност никой не притежаваше в истинския смисъл на думата. Това беше начин да се покаже на всички, че една банда контролира даден район от квартала и че е готова да се бие за него. Нищо друго нямаше значение. Понякога дадена банда се разрастваше и се опитваше да разшири терена си, което обикновено означаваше да навлязат в нечия територия. Тогава избухваха войни. Войни в истинския смисъл на думата, с автоматични оръжия, гранати и саморъчно направени бомби. Отдавна не се използваха бейзболните бухалки, веригите и ножовете. Полицията толкова се страхуваше от войните между бандите, че понякога изчакваше нарочно, преди да се опита да ги разпръсне, за да не се набърква прекалено много в сблъсъците. Тя беше там предимно да докладва за инцидента, да преброи убитите и да прекрати последните схватки чрез излишно голям брой полицаи. Така свеждаше до минимум опасността за себе си и оставяше бандите да правят онова, което искаха най-много: да се избиват един друг. Беше логично, помисли си Ортис. За полицията членовете на бандите и бездруго бяха престъпници, така че войните между тях й правеха услуга, защото така те се изтребваха взаимно. Съвсем просто.

Ортис прекара почти четири години с една банда, тъй като му беше писнало от побоите на баща му. Не искаше да търпи повече това. По-възрастен и в състояние да се грижи за себе си, той живееше на улицата, учеше се да се оправя с живота. Сблъска се с човешката природа, приятелствата, кръвните клетви, предателството… смъртта. Ортис се примири с факта, че той оцелява, а в бандите просто нямаше такива, които да оцелеят. Нямаше истински печеливши. На повечето им беше писано да умрат или да влязат в затвора. Франсиско беше видял как много от приятелите му свършваха по единия или другия начин.

Тогава именно той напусна улицата. Напусна любимата си махала и потърси друго място да приложи единственото си умение. Веднъж влезе в едно армейско бюро за вербуване и животът му се измени към по-добро. Беше оцелял след битките в махалата.

— Хей, Тито!

Ортис погледна вдясно от себе си към Томи Зимър, друг член на „Мамбо“, облечен също в маскировъчен халат и черни боти. Зимър обаче не понасяше ужасната горещина и влагата на тропическия ад, който техните началници наричаха Панама, и беше отрязъл ръкавите си. Франсиско харесваше Томи, младо негърче от Бронкс19, умно хлапе. Ортис го срещна във Форт Браг, Северна Каролина. Бързо се сприятелиха. Макар и отраснали в различни краища на страната, между тях имаше нещо общо. Те бяха оцелели от гетата.

— Да, братле. Какво има?

— Преместваме се, човече! Можеш ли да повярваш на такава тъпотия? Нашият взвод се мести. Току-що получихме заповед.

Ортис се наведе напред.

— Местим се? Какви ги дрънкаш? Та ние едва не си скъсахме задниците с това учение. Къде отиваме?

— Някъде в Южна Америка. Не зная къде. Знам само, че някакви чешити от ЦРУ ще ни инструктират. Хайде. Лейтенантът иска преди това да си поговори с нас.

Ортис стана, чудейки се какво, по дяволите, значи това. Предполагаше се, че в тяхното полукълбо е спокойно.

— Дявол го взел! Не ми харесва, Томи.

— А защо, момко? По-добре, отколкото да киснем тук и да не вършим нищо.

— ЦРУ предполага тайна задача. А това пък означава, че ако оплескаме нещо на вражеска територия, шансовете са, че никой няма да се застъпи за нас.

— Какви ги разправяш? — попита Зимър, сбърчил вежди в някаква смесица от любопитство и тревога.

— Че ако оплескаме нещо, пиши ни в разход, никой няма да ни се притече на помощ. Ето какво означава това.

— Откъде знаеш, че ще бъде нещо тайно?

— Ами, обикновено в ЦРУ е така — отговори той.

— Но не искам да те плаша. Да идем да видим какво ще каже лейтенантът.

Ортис чу тихия кашлящ звук на транспортния хеликоптер. Те вдигнаха снаряжението си и отидоха при останалите, които чакаха на площадката за кацане.