Обсадата на Лайтнинг

19.

Космически комплекс „Мир“

За Майкъл Кеслър светът не беше на фокус. Колкото повече присвиваше очи и примигваше да проясни зрението си, толкова по-неясно му изглеждаше всичко. Отказа се и въздъхна, когато видя, че някаква фигура се навежда към него. Кеслър се опита да се раздвижи, но не можа. Беше като парализиран.

— Астронавт Кеслър? Михаил Кеслър? Чувате ли ме?

Михаил? Кеслър беше поразен не толкова от въпросите, колкото от плътния женски глас и силния славянски акцент. Стори му се, че жената се мъчи да имитира.

— Михаил Кеслър? Държа ви ръката. Ако ме чувате, стиснете ми силно ръката.

Дали те чувам? Разбира се, че те чувам. Кеслър стисна ръката й.

— Добре, Михаил, много добре. Сега слушайте внимателно. Вие сте на борда на космическата станция „Мир“. Вашето правителство помоли за помощ нашето. Разбирате ли какво ви казвам?

Ново стискане.

— Добре. Приятелят ви, капитан Джоунс, е в критично състояние. Изглежда е получил вътрешни увреждания при инцидента с вашия модел космически велосипед. Трябва да го върнем на земята възможно най-бързо.

Бавно лицето й дойде на фокус. Леко мургава жена с къса черна коса и кафяви очи, облечена в светлооранжев анцуг. Тя се усмихваше.

— Коя…

— Името ми е Валентина Терешкова. Аз съм бордният инженер и имате късмет, че говоря английски.

— Откога аз… ние сме тук?

— Спасихме ви преди повече от шест часа. Бяхте изразходвали запасите от кислород във вашия кораб.

— „Лайтнинг“… къде е корабът?

— На трийсетина метра под нас. Знаете ли, имате късмет, че ви открихме навреме. Още малко и вашият приятел щеше да умре.

Кеслър разгледа помещението. За космически кораб беше просторно. Определено много по-широко от помещението на средната палуба на „Лайтнинг“.

— Казахте, че Текс е в…

— Текс ли? Искате да кажете капитан Джоунс?

Кеслър се усмихна леко.

— Да.

— Да, временно стабилизирахме състоянието му, но е получил сериозни вътрешни увреждания. Трябва да бъде опериран незабавно.

Кеслър премести погледа си към каишките, с които бе прикрепен към койката, много подобни на тези в „Лайтнинг“. Терешкова кимна и го развърза. Той бавно раздвижи крайниците си и завъртя врата си няколко пъти.

— Хм-м… така е много по-добре.

В помещението влезе едър мъж със силно очертани скули и квадратна челюст. Той се придвижи до Терешкова и загледа Кеслър.

— Това е командирът Николай Александрович Стракелов. Говори съвсем малко английски.

Кеслър протегна ръка. Стракелов се усмихна и я стисна здраво.

— Трябва да се свържа с контролната кула в Хюстън, Валентина. Трябва да има начин бързо да свалим Текс на земята.

— Казаха ни, че корабът „Атлантис“ ще бъде изстрелян до двайсет и четири часа.

Кеслър поклати глава.

— Двайсет и четири часа? Плюс още най-малко осем, докато се скачат с нас? Смятате ли, че Текс ще издържи толкова?

Терешкова се намръщи, обърна се към Стракелов и му заговори на руски. Спря, Стракелов също се намръщи и бавно поклати глава. Кеслър разбра. На Джоунс не му оставаше много. Ако искаше да спаси приятеля си, трябва да действува бързо. Сигурно има някакъв начин да го свалят на земята по-скоро. Той погледна Терешкова.

— Предполагам, че сте пристигнали с кораба „Союз“?

— Да, Михаил, но ако имате предвид онова, което си мисля аз, предлагам да помислите пак. Имахме проблеми при излитането. Няколко от термичните плочки се пробиха. Повечето се отлепиха. Някои все още се крепят по кораба. След месец очакваме товарен кораб с нови плочки. Освен това състоянието на капитан Джоунс е доста деликатно. Вече е страдал достатъчно в спасителния балон. Николай Александрович смята, че има няколко счупени ребра. Ако го движим повече от необходимото, рискуваме да му пробият дробовете. Вътре в „Союз“ е доста тясно и той може да не издържи пътуването.

Кеслър затвори очи и пое въздух. Как? Как да свали Джоунс навреме и да спаси живота му? Май беше изпаднал в патово положение. „Лайтнинг“ е заседнала, докато „Атлантис“ не достави термичните щитове, които беше поискал, за да закърпят оголените места по нея. „Атлантис“ ще даде също необходимата електроенергия на „Лайтнинг“, за да затворят вратите на товарния отсек и да получат достатъчно кислород за безопасно завръщане във военновъздушната база „Едуардс“ в Калифорния. Но тъй като „Атлантис“ ще пристигне след повече от трийсет часа, Кеслър реши, че това не му върши работа сега. Корабът „Союз“ беше в не по-добро състояние, от него също липсваха термични щитове… термични щитове? О, боже!

Той рипна от койката.

— Казахте, че от кораба „Союз“ все още висят някои термични щитове?

Терешкова присви очи.

— Да, Михаил. Защо питате?

Кеслър се усмихна. Беше намерил начин. Не много сигурен, но трябваше да опита. От това зависеше животът на приятеля му.

Куру, Френска Гвиана

Четиритонният комуникационен спътник „Интелсат 9-Ф2/Атена“ кръжеше в същата орбита, на която беше изведен преди пет години. Отказ във втората степен на ракетата-носител „Атена“ беше причина спътникът да остане в ниска земна орбита вместо в предвидената геостационарна орбита на 40 000 километра над земята. Първоначалният план на Атена беше да се изчака подходящ „прозорец“ в космоса и да се използват все още действуващите ускорители в третата степен на ракетата-носител, за да може спътникът да бъде насочен за среща с един американски космически кораб, който да го върне обратно на земята. Но след катастрофата с „Чалънджър“ връщането се беше забавило почти с десет години. Междувременно „Атена“ реши да не допуска огромния, струващ двеста милиона долара спътник да навлезе в земната атмосфера и го поддържаше в безопасна орбита, като веднъж месечно включваше ускорителите.

Вандерхоф прочете доклада на младия техник и се усмихна. Това беше последният шанс. Ускорителите на „Интелсат 9-Ф2“ току-що бяха задействувани за трийсет секунди, но не за да издигнат — както десетки пъти досега — спътника на по-висока и по-безопасна орбита. Преди това чрез радиосигнали младият техник бе включил малките стартови ускорители, които го извъртяха в обратна посока, забавиха скоростта му и го принудиха да влезе в по-ниска орбита, седемдесет и два километра по-надолу.

Вандерхоф погледна часовника си. Все още можеха да успеят. Дори и след провала с изстрелването на ракетата „Атена“ Вандерхоф още можеше да се справи. Имаше риск, но можеше да се направи.

Телефонът иззвъня. Той веднага вдигна слушалката.

— Да?

— Здравейте, мосю Вандерхоф.

— Генерал Шардон, как се справя вашият отряд?

— Точно затова се обаждам. Отрядът съобщи, че са дали една жертва.

— Е, това винаги може да се очаква.

— Съгласен съм, но добрият командир се старае да мине с по-малко жертви. Изпращам още хора, за да гарантирам на всеки един от отряда сигурен тил. Убитият войник е бил сам.

— Разбрано, генерале. Позвънете ми, когато вашите хора имат някакви новини.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Кемрън забеляза дванайсетте войници, който стояха от другата страна на широкото сечище. Изглежда, чакаха нещо или някого да дойде и да ги прибере.

Сви рамене и се обърна към резервния сборен пункт на сто и двайсет метра по-назад. Той го беше избрал. От двете страни имаше кални блата. Можеха да видят всеки, който наближава мястото, почти от осемстотин метра разстояние. От другите две страни беше гъстата джунгла, което ги улесняваше, ако се наложи да отстъпят и да се крият. Самото сечище беше достатъчно голямо, за да може на него да кацне хеликоптерът „Сталиън“, който вече беше излетял от „Блу Ридж“.

Кемрън стигна до едно място на шейсет метра от сечището и се усмихна, когато видя Зимър и един войник да монтират „минни сюрпризи“.

— Върви ли?

— Момент — обади се Зимър, който закачаше найлонов шнур към ръчна граната, сетне махна предпазителя и внимателно я постави между ниския клон и дънера на едно дърво. После опъна шнура на височина на коляното и го завърза към друго дърво на шест метра по-далеч, като провери дали е добре обтегнат. Доволен, той се обърна към Кемрън.

— Какво ще кажеш?

Кемрън беше впечатлен.

— Не е лошо, Томи. И аз не бих го направил по-добре.

— Това е шестият сюрприз, който заредихме. Мисля, че още шест-седем са достатъчни, за да усетим всеки, който наближава това място.

Кемрън кимна.

— Така ми изглежда и на мен. Знаеш ли къде е Тито?

— Трийсетина метра по-назад.

— Добре. Ще се видим по-късно. — Кемрън продължи да върви още минута, после забави ход.

— Тито? Тук ли си? Тито?

Никакъв отговор. Отиде малко по-нататък.

— Тито? Тук някъде ли…

— Още една стъпка и ще съжаляваш, човече.

— Какво по дяволите…

— Тук горе сме.

Кемрън вдигна глава и сепнато изгледа трите оръжия, насочени към него. Едното беше колтът „Командо“ на Ортис. Другите бяха автомати „М-16“ на двама от хората му, на чиито лица бяха грейнали усмивки. И тримата лежаха по корем върху дебели клони на шест метра над него.

— Не мърдай, Кемрън. Говоря ти сериозно, човече. — Ортис окачи автомата на рамото си, пропълзя към ствола и слезе по него.

— Какво става? Какво е това предупреждение?

— Виждаш ли го? — Ортис коленичи и внимателно разрови листата, под които се показа найлонов шнур.

— Да, и какво?

— Ела, ще ти покажа накъде отива. — Той заобиколи от другата страна на дебелото дърво и посочи към голяма канара, увиснала на девет метра над тях. — Единият край на шнура е завързан към мрежа, която заложихме ей там. — Той посочи към мястото, откъдето Кемрън се канеше да мине. — Другият край е привързан за тази канара. Всеки, който стъпи в мрежата, ще се оплете в нея и докато се усети, ще се озове на девет метра над земята. Предполагам, че това може да оправя по двама войници наведнъж.

— Струва ми се, че вас, момчета, сега ви учат на по-добри неща, отколкото по мое време.

— О, ти си от армията?

— Бях. Изкарах четири срока във Виетнам, три от тях в специалните части. ЦРУ ме вербува няколко години след войната и ме прати на продължителна почивка в слънчево Мексико.

Ортис се усмихна.

— Hablas Espanol22?

— Lo hablo mejor que tu, cabron23.

Ортис се разсмя високо.

— Съмнявам се, че го говориш по-добре от мен, но няма да спорим точно сега. Трябва ли да направя нещо?

Кемрън се усмихна.

— Всъщност, да. Има нещо, което можеш да направиш за всички ни. Хайде да идем да вземем нещо от раницата ми.

Ортис не хареса тона на Кемрън, но така или иначе го преглътна.

— Добре. Покажи ми.

Пет минути по-късно Кемрън погледна Ортис, докато вървяха към края на сечището с мачете в ръце. Младият сержант от испанско потекло беше доста талантлив във военното изкуство. Или поне достатъчно талантлив, щом е оцелял досега.

По преценка на Кемрън сечището едва би побрало хеликоптера „Сталиън“. Той просто възнамеряваше да го поразшири малко, като изсече клоните, които надвисваха над него от джунглата.

— След колко ще дойдат да ни вземат?

— След около час — отговори Кемрън, докато вдигаше мачетето над главата си и го стовари върху един дебел клон. Той падна, Кемрън го вдигна и го хвърли в джунглата. — И то при положение, че няма повече бюрокрация около спасяването ни.

Ортис усърдно сечеше друг дебел клон.

— Какво?

— Смятали са да не се захващат с това.

Ортис се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

Кемрън се намръщи.

— Не ми е известна цялата история, но май някакъв политик във Вашингтон не одобрил идеята да ви спасим.

— Ама че шибана история, човече. Как ми се ще да стисна за врата това копеле.

Кемрън се усмихна.

— Не се шегувам, мръснико.

Кемрън продължи да се усмихва.

— Слушай. Участието на специалните части в тайни операции наистина крие известни рискове. Такива мръсотии ни се случваха постоянно във Виетнам. Просто след време привикваш.

Ортис се намръщи.

— Виж, знаех за това, човече, но предполагам, че е различно, когато вземе, та ти се случи на теб, не знам дали ме разбираш.

— Разбирам — рече Кемрън, посягайки към друг клон. — Разбирам какво имаш предвид.

— Тогава?

Кемрън го изгледа недоумяващо.

— Какво тогава?

— Как тогава ти дойде тук?

— Тито, не ти трябва да знаеш. Това включва… по дяволите, хеликоптери!

Тихото пърпорене вече се чуваше все по-ясно. Звукът идваше от югоизток, от ракетния комплекс. Кемрън се втурна към гората. Ортис го последва.

Бяха общо четири хеликоптера, които летяха над дърветата. Един от тях застина над сечището за няколко секунди, преди да продължи с останалите.

— Лайнарска работа! Те май се връщат.

— Да.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Може би. Или са ни забелязали, или са възнамерявали да кацнат на това сечище вместо на по-широкото от другата страна на гората. Продължавай и довърши тази работа. Аз ще се обадя да разбера след колко време пристига нашият хеликоптер. Нямаме много време.

— Ами другите?

— Те трябва вече да са привършили с разполагането на сюрпризите. Ще ида да ги взема, след като се обадя по радиото.

На борда на „Сталиън-1“

Докато „Блу Ридж“ чезнеше зад хоризонта, Кроу увеличи скоростта. Погледна уредите. Сто и осемдесет възела, максимално допустимото за „Сталиън“. Увеличи я още малко — сто и деветдесет, още малко — Двеста и нещо.

Усети леко вибриране, докато хеликоптерът цепеше въздуха със скорост двеста и пет възела. Крайбрежието на Френска Гвиана се очерта под яркото слънце. Кроу Дръпна надолу зелената козирка, когато в кабината нахлу ярка светлина.

— „Сталиън-1“, тук „Мамбо“, приемам.

— Кажете, „Мамбо“ — обади се Кроу.

— Кога да ви очакваме приблизително, „Сталиън-1“?

Кроу бързо погледна екрана на радара. На него се виждаше точното местоположение на „Мамбо“.

— След около половин час, възможно е и малко по-скоро.

— Току-що забелязахме четири хеликоптера, натоварени с войници. Тук ще стане доста горещо. Всяка секунда е от значение, приемам.

— Чуваме ви, „Мамбо“. Ще дойдем възможно най-бързо. Обадете се пак след десет минути. Приемам.

— Разбрано, „Сталиън“. Край на връзката.

Кроу провери скоростта още веднъж. И без това вече летеше по-бързо от допустимото само на три метра над вълните. Увеличи мощността на двигателя на деветдесет и пет процента.

Провери по уредите запасите от гориво и видя, че намаляват 1.5 пъти по-бързо, отколкото при нормална скорост. Кроу бързо пресметна наум останалото и разбра, че има за малко повече от час. Колкото да стигнат дотам, да вземат войниците и да излетят.

Натисна бутона на радиостанцията.

— „Блу Ридж“, тук „Сталиън-1“, приемам.

— „Сталиън-1“, казвайте — чу той в шлемофона гласа на Девънпорт.

— Едва ще сколасаме с горивото по обратния път. Искаме от вас, момчета, да дойдете колкото може по-близо до брега, приемам.

— О, не, „Сталиън-1“. Вече сме твърде близо до територията на Гвиана.

— За бога, капитане! Да не искате да цопнем в океана на връщане? Ще гълтаме пушеци след малко повече от час. Приемам.

— Добре, „Сталиън-1“. Ще дойдем възможно най-близо. Не е зле да се опитате да спестите гориво при излитането. Приемам.

— Разбрано, „Блу Ридж“. Край на връзката.

Кроу свъси вежди. Много вероятно беше да свърши горивото. Не че това застрашаваше живота им, тъй като „Сталиън“ можеше да каца и в морето, но ако в района бъде доста напечено, както се очертаваше, тревожеше се да не се види принуден да кръжи известно време, преди да кацне. А можеха да се изпортят и маса други неща. От Виетнам беше разбрал, че никога няма как да се предвиди какво ще се оплеска при изпълнението на някоя задача. За да се увеличат максимално шансовете за успех, човек трябва да е сигурен, че няма да се сблъска с познати проблеми, особено с хеликоптера.

Кроу заряза тези мисли и впи поглед в бързо приближаващия се бряг.