Обсадата на Лайтнинг

16.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Вонящото, но хладно блато изведнъж се превърна в гъста кална маса, в която всяка крачка изискваше върховно усилие. Пот обливаше лицето на Ортис, мускулестите му крака тръпнеха. Стичащите се капки пот отмиха лосиона против насекоми, с който беше намазал ръцете си, врата и лицето. Но може би е по-добре да си в гъстата кал, помисли си Франсиско, припомняйки си абзаца в разузнавателната сводка, който не изключваше възможността в района да има алигатори… или по-точно близките им братовчеди — кайманите. Не беше особено зарадван, когато го прочете, но тъй като възможността от среща с каймани намаля значително със сгъстяването на калта в блатото, Ортис вече не се тревожеше толкова, както в началото. Той съсредоточи вниманието си върху изпълнението на задачата, вместо да се пита дали няма да го изненада някой от тези праисторически на вид зверове.

Изтекоха около два часа, откакто се приземиха, но на Ортис му се стори цяла вечност, докато с мъка придвижваше тялото си напред. Притискаше колта към гърдите си, прикрепяйки дулото с лявата ръка, а дясната — близо до скобата със спусъка. Оръжието беше в тънка пластмасова торбичка, за да не се задръсти, ако случайно го изтърве в блатото. Това не му пречеше всеки момент да открие огън с него.

Отдавна беше изчезнало чувството на облекчение, което беше изпитал при нагазването в блатото. Наложи си да не обръща внимание на парещата болка в краката и се мъчеше да не губи темпо в дълбоката до кръста тинеста вода. Нощта беше безлунна и тъмна, принуждаваше го да напряга зрение, докато оглеждаше група дървета на няколко метра пред себе си. Прецени, че са на километър и нещо от целта. Възможността да се натъкнат на часови стана съвсем реална.

Ортис имаше доста добра представа за вражеската сила от информацията на Мари, но знаеше, че не трябва да бъде прекалено самоуверен. След неотдавнашните събития охраната около комплекса може да е много по-солидна от описаното от нея. Ортис трябваше да допусне, че могат да се натъкнат на съпротива отвсякъде. Това му даваше още едно основание да се радва на безлунната нощ, защото „Мамбо“ щеше да има предимство пред врага, освен ако и той не разполагаше с бинокли с инфрачервени лъчи. Всъщност, помисли си Ортис, това ще бъде второто им предимство, първото ще е елементът на изненада. Ортис знаеше колко важно е то. Тук, на вражеска територия, „Мамбо“ фактически беше лишен от предимството да действува на свой терен. Въоръжението им се изчерпваше с индивидуалните автоматични оръжия плюс ракети „Джавлин“ върху едно салче, което теглеха последните двама в редицата. Врагът може би разполагаше не само със стотици мъже, но и с неограничен запас от огнева мощ. Ортис поклати глава при мисълта какво би станало, ако врагът открие местоположението им, преди да пристигне хеликоптерът.

Той стигна до групата дървета и се запромъква през гъстата зеленина. Ортис не беше ходил другаде освен в Панама, Калифорния и югоизточните райони на Съединените щати, но ако съдеше от прочетеното и от онова, което му бяха разказвали ветераните, Гвиана положително беше едно от най-негостоприемните места на земята.

По дяволите! Почеса врата си с дясната ръка. Проклети комари! Не мина много време, преди летящите безгръбначни да разберат, че лосионът се е отмил.

Ортис пъхна колта под лявата си мишница и бръкна в джоба на маскировъчния халат. Изстиска от тубичката малко лосион и леко разтърка шията и врата си. Намръщи се, когато напипа няколко подутини по кожата си. Досадните ухапвания от комарите се прибавяха към все по-силното главоболие. Ортис бръкна в друг джоб и извади пластмасово пликче с шест силни капсулки против главоболие. Пъхна две в устата си и прибра пликчето. Прокара капсулките с глътка вода от манерката.

Отново стисна здраво колта и подмина бавно дърветата. Всяка крачка му струваше големи усилия, докато влачеше изтощените си крака в гъстата кал. Вървеше приведен напред, но блатото пак го дърпаше назад. Излезе отново от група дървета. На открито се чувствуваше много уязвим и се съмняваше, че насред сечището може успешно да отблъсне евентуално нападение.

Огледа тъмното небе. Беше чисто, осеяно със звезди, но без луна. Ортис пъхна пак автомата под мишница, сложи си очилата за нощно виждане „Сопелем ТН2–1“ и включи системата. Изведнъж мракът около него оживя в палитра от зелени петна. Погледна зад себе си и моментално зърна светлозеления силует на Зимър. Ортис бързо огледа сечището. Не забеляза други аномалии в тъмнозеления фон.

Продължи към следващата група дървета отпред и дочу звук, който се беше надявал да не чуе — тихото бръмчене на хеликоптер.

Прехвърли бързо през ума си вариантите. Не бяха кой знае колко. Всъщност само два. Да си плюе на петите към дърветата… нещо, в което не смяташе, че ще успее. Или… Ортис видя с очилата термичния образ на двигателя на хеликоптера, който бавно се очерта над дърветата.

Нямаше избор. Не знаеше как ще постъпят другите от взвода, но знаеше какво трябва да се направи: подгъна крака и легна във вонящата кал заедно с колта и очилата.

Изведнъж всичко се скри. Шумът изчезна, той потъна в спокойна прохлада. Ортис стискаше очите си затворени и тихичко проклинаше калпавия си късмет. Не беше сигурен колко дълго трябва да остане под калта. Колко дълго е достатъчно? Двайсет, може би трийсет секунди? Може би минута? Няма значение. Инстинктът го държеше отдолу, докато дробовете му вече не можеха да издържат повече, а дори и тогава той си позволи още няколко секунди. Когато вече гърдите му щяха да се пръснат, Ортис се привдигна, колкото да си покаже главата на повърхността.

— Ето те и теб, Тито. Господи, братле! Мислехме, че си се загубил или нещо такова.

За миг Ортис се обърка. Къде беше хеликоптерът? Какво прави Зимър тук? Защо не е целият в кал като него?

— Мухльо такъв! — Франсиско се изправи, рязко смъкна очилата и изтри калта и разните други гадости от лицето си. — Искаш да кажеш, че докато аз затънах до гуша в лайна, за да не ни зърне врагът, вие просто си седяхте там? Видях те, тъпанар. Ти беше насред сечището като мен. Защо не…

— Тито, ти се престара, човече. Аз видях хеликоптера над дърветата, после видях, че се гмуркаш. Канех се да сторя същото, когато хеликоптерът зави и изчезна, човече, така че продължих към теб. — Махна с ръка да се придвижат към дърветата.

Ортис тръгна пръв и за по-малко от минута беше под закрилата им. Откачи непромокаемия радиотелефон от колана си.

— Всичко е чисто до рубежа на дърветата, шефе. Приемам.

— Разбрано, Тито. Тръгваме към вас. Минаваме през сечището един по един през интервал от пет минути, приемам.

— Прието и край. — Ортис се обърна към Зимър, който стоеше на няколко крачки зад него.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че направих тази глупост за няма нищо — прошепна той, докато слагаше колта на един клон, и извади носна кърпичка от джоба си. Едва понасяше вонята. — То не се трае да джапаш в тези лайна, а пък да си навреш муцуната в тях… уф!

— Извинявай, момко. Бих искал да… о, човече — възкликна Зимър в момента, когато Ортис обърса калта от лицето и врата си. — Погледни се, човече.

— Защо?

— Пиявици, момко.

— Не се занасяй. Хич не ми е до… — Ортис спря, когато докосна с пръсти нещо лигаво отстрани на врата си. Затвори очи и си пое дъх, мъчейки се да потисне порива да повърне. — Махни тези гадини. Махни ги!

— Добре, добре, но по-тихо. Не мърдай. — Зимър изблъска автомата зад гърба си и извади черния ловджийски нож от калъфката на колана си.

Ортис затвори очи и затаи дъх, щом почувствува допира на студената стомана до врата си. Бавно острието се придвижи нагоре, все едно, че се бръснеше. За това кратко време пиявицата беше успяла да се прилепи достатъчно здраво и на врата му остана кърваво петно.

— Махнах една.

Франсиско отвори очи и загледа отвратителната твар, която пълзеше по ножа на Зимър. Той просто я изхвърли в блатото.

— Има още две. Струва ми се, че утре няма защо да се бръснеш, човече.

— Не се засягай, мухльо, но знаеш много добре какво да правиш с тъпите си шеги. Ще махнеш ли тези проклети твари от мен?

— Ш-ш-т… тихо.

— Чудесно. Можеш да се помаеш колко си щеш, тъпанар.

Зимър се ухили и натисна ножа във врата му, като отлепи втората пиявица заедно с парче кожа. Третата беше успяла само частично да се впие в дясното му ухо. Зимър я откачи с пръсти.

— Така. Сега си пак хубавец.

Ортис изкара нещо като усмивка на лицето си.

— Благодаря, братле.

Зимър му върна усмивката.

— Винаги на твое разположение.

— Мислиш ли, че тази джаджа още работи? — Ортис посочи очилата за нощно виждане.

— Дано, мамка им.

Ортис почисти очилата колкото можа и включи системата.

— Как са? — попита Зимър.

— Ще ги бъде — отговори той, докато оглеждаше района и със задоволство наблюдаваше тъмнозеления фон… По дяволите!

Скри се зад едно дърво и даде знак на Зимър да стори същото.

— Какво става?… — Зимър млъкна, когато видя, че Ортис сложи пръст на устните си, и веднага се скри зад съседно дърво.

Франсиско се премести вляво и бързо огледа района точно пред тях. Забеляза двама… не… трима часови. Светлозелените им силуети се открояваха ясно на тъмния фон. Той погледна Зимър, който също носеше такива очила. Зимър кимна.

Ортис взе радиотелефона и намали звука.

— Открих трима часови. На трийсетина метра пред нас. Разрешавате ли безшумна схватка? Приемам.

— Внимавай, Тито. Томи там ли е?

— Да, сър.

— Добре. Разрешавам изнасяне. Ще пратя двама души там да ви прикриват. Тръгнете след двайсет секунди.

— Прието. — Ортис закачи радиотелефона на колана си и погледна часовника си. Двайсет секунди. Той зачака.

Погледна към Зимър и даде знак. Зимър кимна и тръгна наляво. Франсиско погледна часовника си още веднъж. Така. Започва се. Внимателно тръгна надясно, като не изпускаше от погледа си светлозелените силуети на няколко крачки един от друг и стискаше здраво автомата в ръцете си. Стискаше го, защото нямаше какво друго да стисне. Всъщност знаеше, че не може да го използва. Щеше да издаде местоположението му. Ако само бяха имали повече време да се подготвят за задачата и ако бяха взели няколко автомата със заглушители… Но при тези два часа, които имаха, добре, че успяха да вземат и това снаряжение — стандартното за специалните части.

Ортис стигна на трийсетина метра вдясно от часовите и сви наляво, за да ги заобиколи отдалеч. Ще ги нападне от неочаквана позиция, изотзад, оттам, откъдето едва ли ще очакват появата на врага. Часовите бяха близо до дърветата и бавно се придвижваха към другите от „Мамбо“.

Изведнъж припламна ярка зелена светлина, която едва не го заслепи. Тя бързо изчезна и на нейно място остана средно интензивен отблясък близо до главата на един от масовите. Ортис поклати глава.

Цигара. Идиотът е запалил цигара!

Това го озадачи. Тези хора толкова сигурни ли са в позицията си, та не смятат, че някой ще посмее да ги нападне от тази страна? Дали мислят, че най-вероятното място за атака ще бъде откъм брега?

Ортис приключи движението в полукръг и стигна на трийсетина метра точно зад часовите, които продължаваха в същата посока. Той забеляза Зимър на дванайсет метра вдясно от себе си. Ортис вдигна ръка, стисната в юмрук, и бавно я насочи към часовите.

Зимър кимна и избута колта зад гърба си. Ортис стори същото и хвана ловджийския си нож. Бързо погледна към блатото и въздъхна. Нямаше как. Още веднъж се потопи в него до шия. Часовите бяха спрели и оглеждаха сечището между групата дървета, където бяха те, и дърветата, където вече би трябвало да бъдат останалите от „Мамбо“. Премигна още веднъж. Втори часови беше запалил цигара. Невероятно!

Ритайки с крака до болка, Ортис се придвижваше в адската кал. Вратът му потъна в блатото. Знаеше какво означава това, но вече не го интересуваше. Интересуваха го само часовите. Ако могат да бъдат наричани така, мислеше той, докато ги приближи на петнайсетина метра. Чуваше гласовете им. Звукът се носеше добре над гладката повърхност.

Дванайсет метра. Погледна през дясното си рамо. Зимър беше там. Също до шия в блатото. Ортис вдигна едната си ръка от калта и посочи към часовия, който беше най-вдясно. Зимър кимна. Франсиско погледна отново към часовите. Девет метра. Стискаше дръжката на ножа толкова здраво, че пръстите му изтръпнаха от нарушеното кръвообращение. Нямаше как. Мислеше почти автоматично, когато вече беше на пет-шест метра от тях.

Доближаваше ги тихо, отмерено. Използваше шума, който вдигаха те, за да не го усетят. Знаеше, че и Зимър прави същото.

Ортис вдигна глава за малко. Към звездите. Кристалночистото небе изглеждаше величествено, поразително, спокойно. Порадва му се още една секунда и насочи поглед към последния часови вляво. Мъжа с цигарата в дясната си ръка. Той дръпна от нея още веднъж и извърна глава. Ортис го видя в профил. Млад човек, забеляза той.

Три метра. Ортис дочу няколко думи. Говореха на френски. Бяха твърде близо. Знаеше, че трябва да действува незабавно или рискуваше да го открият. Дали ще може да се измъкне достатъчно бързо от калта?

Погледна Зимър, после последния часови вдясно, последния часови вляво, после пак Зимър. Погледите им се срещнаха. Ортис вдигна лявата си ръка и с пръсти преброи едно-две-три.

Давай!

Втурнаха се едновременно с насочени ножове, целейки се в гърлата им. Франсиско стигна до своята жертва за по-малко от три секунди, изненадвайки го точно когато се канеше да дръпне още веднъж от полуизпушената цигара. Ръката на часовия не успя да стигне до лицето му. Ортис безжалостно заби 25-сантиметровия нож във врата му. Чу гадния звук на счупена кост и разкъсан хрущял, докато острието от неръждаема стомана проникваше все по-дълбоко и излезе през ларинкса. Вдигнал ръце към врата си, мъжът изхриптя, преди да падне по лице в блатото. Ортис пусна ножа и се обърна към часовия в средата, по чието лице се изписа пълна изненада. С широко отворени от страх очи той се мъчеше да хване автоматичния пистолет, който висеше през лявото му рамо.

Ортис скочи, повали го по гръб и го натика в блатото. Сграбчи яката му с едната ръка и натисна главата му назад с дланта на другата. Мъжът се опита да извика, преди главата му да изчезне под водата. Франсиско погледна Зимър — беше обезвредил часовия вдясно. Погледна отново към човека, когото беше притиснал в блатото. Тялото му беше под водата, отгоре се подаваха само ръцете, които се мятаха неистово в безуспешни усилия да се отърве от смъртоносната хватка, но Ортис продължи да го натиска. Знаеше, че всичко беше въпрос на време. Часовият беше извикал, преди да потъне. Това означаваше, че е изпуснал въздух, вместо да поеме. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-бързо ще изразходва малкото въздух в дробовете си. Ортис беше прав. Движенията на ръцете замряха. Франсиско преброи до трийсет, преди да го пусне. Когато го направи, видя как ръцете бавно потънаха.

— Дявол да те вземе, Тито. Ти наистина можеш да бъдеш страшно мръсно копеле.

Ортис се втренчи в Зимър.

— Не мога да кажа, че се гордея с това, но не бива да допуснем техните хора да узнаят, че сме тук. — Взе кърпичката и избърса врата си. — Колко са се налепили, братле?

Зимър приближи.

— Само една. А по мен?

Ортис огледа врата му.

— Две.

След няколко минути Франсиско взе радиотелефона.

— Тук Ортис. С часовите всичко е наред. Районът е чист.

— Добре. Да се размърдаме, Тито. Вие двамата скрийте телата и продължавайте напред. Ние ще ви догоним. След няколко минути районът вероятно ще гъмжи от патрулни хеликоптери.

— Прието. Тръгваме. — Той прибра радиотелефона. — Чу какво каза шефът, Томи. Да се пръждосваме оттук.

— И още как, братле.

Вандерхоф вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Да?

— Сър, струва ми се, че възникна ситуация.

— Обясни.

— Един хеликоптер току-що извърши патрулен полет на километър и нещо източно от нас и не могат да влязат във връзка с един от патрулите.

— Може би радиостанцията е отказала?

— О, не, сър. Всеки от тях има радиотелефон. Съмнявам се, че и трите са отказали едновременно.

Вандерхоф пое дъх дълбоко, мъчейки се да се успокои. Погледна часовника си. По-малко от час до изстрелването. Трябваше да държи настрана неканените гости още един час. После всичко ще свърши. След това никой вече няма да може да попречи.

— Изкарайте всички налични хора! — отсече той.

— Искам онези два хеликоптера да прехвърлят незабавно там хора от охраната. Ясно ли е?

— Да, сър!

Вандерхоф тръшна телефона и стисна юмруци. Това беше най-критичната фаза на операцията. Само така можеше да бъде сигурен, че „Лайтнинг“ ще бъде унищожена. Да се търсят други начини, означава да се рискува и да се даде на НАСА време да помисли как да спаси повредената совалка.

На 80 километра от брега на Френска Гвиана

Сложил очилата за нощно виждане „Катс Айс“, капитан-лейтенант Кроу наблюдаваше резервоара с гориво в края на 18-метровия маркуч, който висеше зад опашката на самолета-цистерна „КС-97“. Другият хеликоптер „Сталиън-2“ търпеливо чакаше реда си зад него.

Кроу погледна приближаващия резервоар, после премести погледа си на двуметровата сонда за зареждане отдясно на носа на хеликоптера. Резервоарът вече беше съвсем близо. Номерът беше да приближи бързо хеликоптера към него, иначе въздушната струя щеше да го отвее встрани.

Кроу огледа резервоара и изравни сондата с него. Сетне натисна леко газта. Хеликоптерът подскочи.

Допир! Сондата прехвана резервоара.

— Оловен или безоловен, „Сталиън-1“? — дочу се глас от самолета-цистерна.

— Все ми е едно — отговори той. И бездруго ги точат от едно и също място. Останали са ми само 230 литра. Напълнете докрай.

— Става, „Сталиън-1“ Ще искате ли да ви измием стъклата?

— О, не, благодаря. — Кроу се усмихна. Някой на борда на цистерната беше в добро настроение.

След две минути той погледна бензиномера.

— Добре, момчета. Смятам, че ми е достатъчно. Хиляди благодарности.

— Няма защо, „Сталиън-1“. Успех в занятието.

Кроу повдигна вежди. Занятие? Добре, значи някой е дал такова обяснение на екипажа на самолета-цистерна. Те… които и да са тези „те“, искат за това да знаят минимален брой хора. Разумно е, реши той. Така, ако нещата се оплескат, „те“ няма да обясняват на твърде много хора да си траят по въпроса. Тайните операции. Беше ги вършил достатъчно във Виетнам, за да ги подуши начаса, а тази просто вонеше. Най-лошото беше, че нямаше никаква представа за какво става дума. Само това, че трябва да приберат един отряд от специалните части. Нищо повече. Бяха му дали мястото и времето на срещата. Трябваше да чака не повече от пет минути и да поддържа достатъчно високи обороти на двигателя, за да излети за секунди.

Кроу леко отмести своя хеликоптер, за да направи място за „Сталиън-2“. Кроу нямаше втори пилот. Двамата новобранци бяха на борда на „Сталиън-2“.

„Сталиън-2“ се доближи твърде бавно. Резервоарът отиде под хеликоптера.

— Отдалечете се и се върнете малко по-бързо — нареди Кроу по шлемофона.

— Разбрано, „Сталиън-1“.

Другият хеликоптер остави резервоарът да се отдалечи на пет метра и отново се насочи към него. Този път Кроу наблюдаваше с одобрение как „Сталиън-2“ приближи по-бързо и прехвана резервоара.

— Браво.

— Благодарим ви, сър.

Кроу погледна часовника си. Оставаха им четирийсет и пет минути.

Куру, Френска Гвиана

Вандерхоф набра частния номер на генерал Шардон. Чу как телефонът иззвъня два пъти, преди от интеркома да долети дрезгавият глас на генерала.

— Oui?

— Събудете се, генерале. Имаме си неприятности и ми трябва един отряд от вашите елитни части за бързо реагиране. Може би ставам прекалено мнителен, но току-що изгубихме връзка с трима от моите хора на терена. Възможно е Стоун да е успял да се свърже със своите. Не можем да си позволим никакъв риск трийсет минути преди изстрелването.

— Прав сте, monsieur. Ще дам незабавно нареждане, под предлог, че е възможно нападение на терористи срещу комплекса.

— Това ще бъде чудесно.

На 64 километра от брега на Френска Гвиана

Кроу летеше само на три метра над зеленикаво оцветените вълни със скорост 150 възела. Видя как самолетът-цистерна „КС-97“ изчезна на север в мрака на път за базата „Хауърд“. Погледна уредите и прецени, че му остава гориво за около два часа. Точно колкото да кацне, да вземе товара и да се завърне на „Блу Ридж“, преди да започне патардията.

Намръщи се. Не само беше откачил от няколкото чашки кафе, преди да излети, но хеликоптерът му бе практически невъоръжен. Той беше предназначен главно за спасителни операции, а не за поддръжка от въздуха, както хеликоптерите „Сикорски UH-60A Блак Хок“ и други, подобни на тях. Цялата му защита се състоеше от двама въоръжени морски пехотинци отзад. Те можеха да използват картечниците „М-60“, за да осигурят донякъде прикритие за хората на земята по време на операцията. Иначе хеликоптерът беше уязвим. Кроу разчиташе на нощта, на своя летателен и боен опит, за да може той и онези долу да оцелеят.

Погледна висотомера и видя, че е мръднал малко нагоре. Не можеше да си позволи да лети на повече от петнайсет метра над водата, защото рискуваше да го засекат на радара. Той направи необходимото и хеликоптерът се снижи на безопасна височина.

Кроу погледна към „Сталиън-2“, който също летеше ниско над вълните. Двойка добри пилоти, помисли си той. Неопитни, но добри.

Крайбрежните светлини проблеснаха. Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата. Точно навреме.

Куру, Френска Гвиана

Франсиско пръв забеляза високата три метра ограда около комплекса. Видя, че по-голямата част от терена му е пресушено блато. То свършваше на петнайсетина метра от оградата. Ортис изпита огромно облекчение, щом излезе от калта на твърда земя. Залегна зад няколко палмови дръвчета. Зимър допълзя до него. И двамата свалиха очилата.

— Какво смяташ, Тито? — прошепна той.

Ортис посочи вдясно. Зимър погледна нататък и кимна. После Ортис посочи вляво. Зимър пак кимна, сетне се претърколи бавно наляво, а Франсиско надясно. Забелязаха двама часови пред оградата, с лице към мястото, където беше приклекнал Ортис. Мощните халогенни прожектори зад гърба на часовия осветяваха голямата ракета на стотина метра отвъд оградата. Прожекторите бяха добре дошли за Ортис. Той виждаше часовия, но часовият не можеше да го види.

Ортис запълзя по песъчливия терен между дърветата. На всеки три-четири стъпки спираше и замираше. Часовият не даваше никакви признаци за безпокойство. Ортис извади ножа.

Три метра.

Ортис бавно се привдигна. Погледна към Зимър, който вече го чакаше. Ортис му даде сигнал, натискайки бутона на радиотелефона един, два, три пъти. Вдигна ножа над главата си и го запрати с все сила. Ножът проблесна за миг в светлината на прожекторите, преди да се забие в гърдите на часовия.

Ортис за секунди беше до него. Часовият наведе глава изумен. Канеше се да извика, но Франсиско запуши устата му с лявата си ръка и заби дясното си коляно в слабините му. С дланта на дясната си ръка удари дръжката на ножа, забивайки го още по-дълбоко в гърдите му. Ножът спря в нещо. Може би ребро. Ортис удари отново дръжката. Този път ножът потъна целият.

Втренчи поглед в очите на часовия, докато се убеди, че са безжизнени. Измъкна ножа и отскочи встрани, когато от раната бликна кръв и часовият се смъкна на земята. Завлече трупа към храстите и го скри. Зимър направи същото с другия часови.

Ортис взе радиотелефона. Бяха установили „предмостие“.

Вандерхоф завъртя стола и погледна към ракетата „Атена V“. Поддържащата кула бавно се отлепи от нея. Пет минути до старта. Още мъничко, помисли той.

Ортис и Зимър помогнаха при изтеглянето на салчето с ракетите през палмовите дръвчета и храсталаците, докато останалите хора от „Мамбо“ заеха отбранителни позиции близо до оградата. Зийгъл разположи ефикасно хората си — три групи по петима души. Той, Ортис, Зимър и още двама остават при ракетите „Джавлин“. Група „Мамбо-1“. „Мамбо-2“ заема отбранителна позиция на петнайсетина метра от тях, „Мамбо-3“ — на същото разстояние от другата страна. Като резервен вариант Зийгъл беше избрал едно място близо до района, където кацнаха, ако работата се изпорти.

— Така, Тито. Сега е твой ред — рече Зийгъл.

Франсиско кимна.

— Хей, Томи. Ще ми помогнеш ли?

Зимър отиде до него.

— Помогни ми да свалим калъфите от ракетите.

Бяха избрали британската ракета „Джавлин“ вместо обичайно използваната „Стингър“, която се насочваше от източника на топлина, докато „Джавлин“ позволяваше и ръчно насочване.

Ортис махна калъфа от първата ракета и я прикрепи към раменната пускова установка.

— Така. Готов съм, когато кажете.

Зимър го изгледа недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш? Това ли е всичко?

— Да. Това е всичко.

Зийгъл приближи до тях.

— Вие, момчета, май…

Думите му секнаха от бързото тракане на автоматични оръжия. Ортис отскочи назад, когато три куршума излетяха от гърдите на Зийгъл и той се блъсна в Зимър. И двамата паднаха на земята. Зийгъл се загърчи.

— Исусе Христе! Те уцелиха Зийгъл. Зийгъл е ранен! — изкрещя Зимър, докато се мъчеше да издърпа командира си на безопасно място.

Ортис сграбчи Зимър за рамото, дръпна го настрани и погледна Зийгъл, който лежеше неподвижен по хълбок. Широко отворените му очи казаха на Ортис всичко, което искаше да знае. Вече не можеха да направят нищо за него. Като взводен сержант, втори по старшинство, Франсиско Ортис поемаше командуването.

Светът сякаш избухна около тях, куршумите се сипеха по песъчливия терен. Ортис се затъркаля колкото може по-бързо. Пред очите му се заредуваха небе и пясък. Трябваше да се добере до палмовите дръвчета. Накрая се блъсна в дънера на едно дърво.

Докато куршумите свистяха около него, той приклекна зад дървото, мина от другата страна и опря гръб в ствола му. Бързо погледна вдясно. Зимър беше там. Погледна вляво, но не видя никого. Озадачен, отново погледна към Зимър, който поклати бавно глава и посочи към храсталаците. Ортис разбра. Трима от тяхната група бяха загинали, в това число Зийгъл. Взе радиотелефона.

— Тук „Мамбо-1“! Докладвайте обстановката! — извика той колкото му глас държи.

— „Мамбо-2“. Загубихме трима. Някой ни издебна. Не зная откъде се стреля. Мръсниците ни приковаха към земята. Не можем да напуснем прикритието.

— Стойте там и стреляйте само при сигурна цел. Пестете мунициите. Повтарям, пестете мунициите! „Мамбо-3“, чувате ли ме, приемам? „Мамбо-3“? „Мамбо-2“, знаете ли нещо за „Мамбо-3“?

— Не, „Мамбо-1“

Ортис стискаше зъби вбесен, объркан. Все още не можеше да повярва. „Мамбо“ беше загубил най-малко шестима души — без да се броят загубите на „Мамбо-3“ — през първите двайсет секунди от схватката, без да нанесе никакви щети на врага. Не много впечатляващо постижение. Погледна часовника си. Всяка секунда можеше да се очаква изстрелването. Погледна към пусковата установка на „Джавлин“ Тя лежеше до вече спукания гумен сал на десетина метра от тях.

— По дяволите! Томи, не виждаш ли откъде стрелят?

— Дявол да го вземе, не! Не мога да си покажа дори носа, ако не искам да го отнесат.

Сега я загазихме здраво, помисли си Ортис.

Вандерхоф вдигна телефона.

— Да? Каква е цялата тази бъркотия?

— Престрелка, сър. Открихме неканените гости в сектор А от другата страна на оградата. Разполагаме с повече от двайсет души в момента.

— Дръжте положението под контрол. Изстрелването трябва да продължи по план. Не им позволявайте да мръднат. Ясно ли е?

— Да, сър!

Вандерхоф затвори телефона и погледна часовника си. По-малко от минута до старта.

Ортис не можеше да чака повече. Сега или никога.

— Отивам там, Томи!

— Какво? Ти си луд, човече!

— Това е нашата задача, братле. Нали затова загинаха Зийгъл и другите! Трябва да я довърша. — Франсиско запълзя към сала. После чу оглушителния трясък. Земята трепереше и нощта се превърна в ден, когато от стартовата площадка изригна огромно кълбо оранжеви пламъци. Ортис не погледна нататък, но усети, че стрелбата значително отслабна, поне временно.

Салът беше вече само на няколко метра. Провлече тялото си през тези последни метри и се усмихна, когато пипна с ръце студената ракета. Седна, сложи на рамото си системата за насочване и я приготви, бързо видя целта в монокулярния визьор. „Атена V“ започваше да се отделя от земята.

Врагът го откри. Земята около него закипя от рикошети. Ортис не помръдна. Съсредоточи вниманието си върху издигащата се ракета, натисна спусъка.

Дванайсеткилограмовата „Джавлин“ за секунди разви скорост Мах 1.8 по пътя към „Атена V“. Полуавтоматичната система за насочване генерираше сигнали по радиото към „Джавлин“.

Куршум удари установката отстрани. Ортис залитна назад, установката се насочи към небето. „Джавлин“ реагира и също се издигна нагоре.

По дяволите!

Той се съвзе бързо. Погледна към стартовата площадка. „Атена V“ беше на около три метра във въздуха и набираше скорост. Франсиско си спомни думите на Мари, че най-подходящото време за унищожаване на ракетата е през първите петнайсет секунди след старта, преди да е набрала голяма скорост.

Ортис скочи до сала, грабна втората ракета и бързо я зареди.

Макар че летеше над самите дървета, Кроу видя заревото при изстрелването на ракетата. Той се обади по радиостанцията:

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

Никакъв отговор.

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

— Господи, „Сталиън-1“, тук „Мамбо“. Побързайте! Копелетата ни откриха. Дадохме шестима убити. Повтарям, шестима убити. Сега се опитваме да довършим изпълнението на задачата. Може ли да ни намерите с радара, приемам?

— Да, „Мамбо“ Тръгваме към вас веднага.

Този път беше различно. Ортис облегна глава на една скала и взе на прицел носа на „Атена V“. „Джавлин“ се понесе право към целта. Той видя експлозията близо до носа.

Кроу усети, че нещо не е наред. Голямата ракета бавно се издигаше нагоре, но само преди секунда нещо я удари. Едва сега разбра каква е задачата на отряда долу и изпсува наум началниците си, че не му бяха казали всичко. Двата хеликоптера бяха твърде наблизо.

— Свърни вляво, „Сталиън-2“! Боже мой! Свърни рязко вляво!

Твърде късно. Огромната ракета загуби контрол. Тя се преобърна и бързо се понесе към комплекса, точно срещу тях.

Кроу направи остър завой наляво. Усети как клоните раздраха корема на хеликоптера. Без да обръща внимание, той продължи завоя на същата височина. Голямата ракета се блъсна в земята с пълна скорост. Огромно количество летливи химикали избухнаха на по-малко от сто и петдесет метра от него.

— Улучени сме, „Сталиън-1“! Помощ! Помощ! Тук „Сталиън-2“. Падаме!

— Натискайте лоста, „Сталиън-2“! Натискайте лоста! — Инстинктивно Кроу хвана лоста с две ръце и го притегли към себе си в очакване на ударната вълна. Тя дойде и притисна надолу тежкия хеликоптер, но противонатискът държеше носа му над хоризонта.

— „Сталиън-1“, не можем да го контролираме. Не можем да контролираме…

Кроу зърна ярка светлина вдясно. Сетне бързо долетя оглушителен взрив.

— Пресвета Дево, Томи! Бягай, братко! Един от хеликоптерите току-що се взриви!

— Бягам, човече. Бягам.

Ортис хукна обратно към блатото. Взривът беше подпалил повечето от палмовите дървета в района на оградата, или по-точно където беше оградата. Горещината ставаше все по-силна. Мощната експлозия беше захвърлила самия Ортис на три метра. Той тупна на няколко крачки от Зимър, който беше останал зад дървото.

Сега и двамата тичаха с все сила. Всичко наоколо беше в пламъци и Ортис беше сигурен, че скъпо ще платят за това. Собствениците на онази ракета хич няма да са доволни, че я унищожиха под носа им.

— Какво ще правим, човече? Какво?

— Отиваме навътре. Откъдето дойдохме. Обратно към… виж, втория хеликоптер!

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“. Чувате ли ме?

Пукане в слушалките.

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

Нищо.

Опасенията на Кроу се потвърждаваха. Експлозията беше много близо до последната известна позиция на „Мамбо“. Той въздъхна.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Какво, по дяволите, става там? — Това беше гласът на Девънпорт сред пукота в слушалките.

— Загубихме „Сталиън-2“, сър. Ето това, по дяволите, става тук. Засегнаха го отломки от ракетата и той експлодира при падането. Едва ли има оцелели. Господи, сър! Защо не ни казаха за ракетата? Бихме могли да избегнем това. Дявол да го вземе!

— Ами отрядът долу?

— Вижда се нещо на радара, но никой не отговаря на повикванията ми.

— Неизправност в радиостанцията?

— Възможно е. Ще почакам още няколко минути, сър. Може би ще ги открия.

— Как сте с горивото, „Сталиън-1“?

— Под четиристотин и петдесет литра, сър, но винаги можем да дозаредим във въздуха.

— Почакайте така, „Сталиън-1“.

Кроу бутна лоста напред и хеликоптерът започна да кръжи на по-малко от метър и половина над блатото с включени светлини за кацане. Трябва да са някъде тук, мислеше той и непрекъснато шареше с очи между радарния екран и хоризонта.

Включи вътрешния телефон.

— Момчета, виждате ли нещо оттам? — попита той двамата морски пехотинци.

— Ъ-ъ, не, сър. Засега нищо… почакайте… почакайте. Видях нещо. Виждам няколко души, които тичат от оградата към блатото.

— В каква посока? — Кроу издърпа лоста и хеликоптерът замря във въздуха. Той го извъртя на 360 градуса и заоглежда терена. Ето! Забеляза ги. На трийсетина метра вдясно.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Наредено е да се завърнете незабавно. Повтарям, незабавно завръщане!

— Сър, видях много ясно войници. Като че ли са нашите хора, сър.

— Свързахте ли се с тях?

— Не, сър, но…

— Изслушайте ме, „Сталиън-1“. Тази заповед идва отгоре. Връщай се веднага. Нямаш достатъчно гориво, а не сме упълномощени да пращаме отново самолет-цистерна. Прибирай се. Повтарям, прибирай се веднага!

Кроу стисна лоста. Просто не му се вярваше, че това се случва с него. Онези момчета бяха толкова близо. Само ако можеше да доближи, може би той…

— Кени, ако искаш да летиш и в бъдеще, довличай се тук веднага! Не можем да си позволим втора катастрофа!

Кроу погледна уредите на таблото. Четиристотин литра плюс петминутния резервен запас. Едва ще стигнат за връщане. Той бързо увеличи оборотите и завъртя хеликоптера.

— „Сталиън-1“, връщам се.

— Чакайте! Чакайте! Тук сме! Върнете се! — развика се Ортис, когато видя, че хеликоптерът се извръща.

— Изчезнаха, братко. Копелетата ни зарязаха!

Ортис извърна глава наляво. Зимър беше до него.

Лицето му беше цялото в кал освен очите и отворената уста.

— По дяволите! Не мога да повярвам, че не ни видяха, Томи. — Потърси радиотелефона си. Нямаше го.

— Мамка му!

— Какво има?

— Радиотелефонът ми. Изчезнал е.

Зимър потърси своя радиотелефон. Той все още висеше на колана му. Откачи го и го подаде на Ортис.

— Невероятна работа — рече Ортис, след като го огледа.

— Какво?

— Радиотелефонът ти е счупен. Виж. — Показа на Зимър пукнатината по задния капак.

— Опитай все пак.

Ортис въздъхна и го доближи до устата си.

— „Мамбо-1“. Тук е „Мамбо-1“. Има ли някой там? Приемам.

От слушалката не долиташе дори пукот. Ортис поклати глава.

— Е, ама че разкош, мамка му — обади се Зимър.

— Какво, дявол да го вземе, ще правим сега? Нищо чудно, че си тръгнаха. Сигурно ни мислят за мъртви!

— По дяволите! — Ортис превключи радиотелефона на режим за работа при извънредни ситуации. От предавателя се чу тихо „бип“. Поне тук нямаше повреда. Погледна Зимър. — Поне ще знаят, че сме тук. Не е кой знае какво, но все пак.

Зимър поклати глава.

— Това може да помогне на друг хеликоптер да ни засече, ами другите от „Мамбо“?

— Не зная. Всяка група имаше по два радиотелефона. При последната ни връзка при „Мамбо-2“ работеше поне единият, но от „Мамбо-3“ не се обадиха… ако изобщо някой е останал жив там. Така че „Мамбо-2“ е единственият ни шанс. Работата е там, че ракетата експлодира по-близо до тях.

— Мислиш, че те…

— Не зная, братко. Не ни остава нищо, освен да тръгнем към мястото за сбор и да се надяваме, че и другите ще направят същото. Ако се съберем пет-шест души, може да имаме някакъв шанс. А сега да тръгваме, преди врагът да дойде.

Белият дом

Стайс затвори телефона. Операцията беше успешна, но с цената на един хеликоптер и един взвод. Ще докладва така на президента.

Помисли за спасителна операция, но според него беше твърде рисковано. Можеха да минат и без „Мамбо“. Бяха свършили работата си, а сега американското правителство ще се погрижи за техните семейства, като същевременно публикува обичайната декларация с опровержение за каквато и да било намеса, ако някоя част от операцията стане публично достояние.

Той затвори папката и я остави встрани.

На борда на „Лайтнинг“

— Хюстън? Тук „Лайтнинг“.

— Слушаме ви, „Лайтнинг“.

— Ситуацията тук става критична. Въздухът в модула на екипажа е на токсичната граница. Уредите показват седемдесет и шест процента азот, деветнайсет процента кислород и пет процента въглероден окис. Опасявам се, че първоначалните ни преценки бяха твърде оптимистични. Въздухът вече не е безвреден. — Кеслър не сваляше очи от показанията за съдържанието на кислород. Нормалната атмосфера се състоеше от седемдесет и девет процента азот и двайсет и един процента кислород. Въглеродният окис обикновено се пречистваше, смесен с кислород и азот, в една от подсистемите на кораба и се впръскваше обратно в модула, но сега, само с един действуващ резервоар за гориво и един за кислород, тя не можеше да осигурява необходимото количество кислород във въздуха.

— Потвърждаваме вашите данни, „Лайтнинг“.

— Страхувам се, че ще трябва да надяваме скафандрите. Усещам, че тук се диша все по-трудно и по-трудно.

— Разбрано, „Лайтнинг“. Не поемайте никакви рискове. Въглеродният окис ще ви направи сънливи. Навличайте скафандрите и се обадете пак.

— Прието.

Кеслър слезе през люка в средната палуба. Джоунс все още беше в безсъзнание. Отиде до едрия тексасец, отвърза го от койката и го задърпа към херметичната камера. Пропълзя вътре, взе един от сгънатите спасителни балони и го пъхна през люка в средната палуба. Разтвори го и го доближи до Джоунс. Напъха тялото му в балона, като се погрижи да бъде изправен от кръста нагоре, сгъна краката му, затвори ципа и включи системата. Балонът бързо се напълни с кислород.

Уверил се, че приятелят му е в безопасност, Кеслър облече скафандъра и се върна в пилотската кабина. През тези двайсет минути, докато се облече и напъха Джоунс в балона, съдържанието на кислород беше паднало с два процента.