Обсадата на Лайтнинг

5.

Ленгли, Вирджиния

Пруит остави куфарчето си върху голямото бюро и се запъти към своя минибар. Секретарката му винаги поддържаше хладилничето заредено с любимото питие на Пруит: мляко. Той пиеше с литри от него като лек срещу язвата. Отвори хладилника и се усмихна, като видя две нови картонени кутии: едната с обикновено мляко, другата с обезмаслено. Грабна опаковката с обикновеното и погледна за всеки случай срока за годност. Доволен, отвори кутията и пийна две големи глътки.

Пруит разхлаби вратовръзката си, върна се до бюрото и се отпусна във въртящия се кожен стол. Той принадлежеше на предишния му началник, бившия шеф на тайните служби, убит преди няколко години по време на работа. Пруит тогава беше началник на отдел „Западно полукълбо“. Директорът на ЦРУ го помоли да поеме поста, докато управлението намери заместник, но след няколко успешни месеца превърна временното му назначение в постоянно.

В десния ъгъл на бюрото си забеляза кутийка, увита в хартия за подаръци. Пруит погледна календара и се усмихна. Беше пропуснал собствения си рожден ден. Сви рамене и вдигна кутията. Разтърси я два пъти като любопитен малчуган, но не можа да разбере какво има вътре. Разгъна червената опаковка и я отвори.

Пруит се усмихна през сълзи. Извади прозрачно преспапие. Вътре имаше цветна снимка на братовото му семейство — единствените близки на Пруит освен двете му деца. Всички по-възрастни роднини отдавна бяха починали, а работата никога не му даде възможност да завърже ново запознанство, след като жена му го напусна преди близо две десетилетия. Двете деца така и не го видяха повече — бяха отгледани от майка си и пастрока им, а Пруит беше останал доста встрани. Така е може би по-добре, размишляваше той, докато въртеше в ръцете си квадратното парче плексиглас. Винаги беше някъде по служба и на практика не би могъл да им отдели време. Така е по-добре за теб, Том… но дали е така? Това положително беше цената, която беше платил за сегашното си положение. Пийна още една глътка мляко и се замисли дали голямата му саможертва реално имаше някакво значение. Дали неговият принос в управлението компенсираше факта, че собствените му деца — неговата плът и кръв — всъщност са му чужди хора, живеещи чак на Западното крайбрежие? Бъди снизходителен към себе си, Том! — помисли си той. Ти реши това много отдавна. Твърде късно е да се върнеш.

Пруит успя да се отърси от тази мисъл, докато гледаше фотографията, и си отбеляза да провери утре как се справя племенникът му в отдела за събиране на сведения. Беше добро момче, реши той, поело по стъпките на баща си толкова младо. Пруит се почувства малко виновен, че беше виждал Джордж само няколко пъти, откакто дойде в управлението, но работата… По дяволите, все тази работа.

Парещата болка в стомаха му понамаля. Продължи да пие мляко направо от кутията — то успокояваше повече от таблетките антиацид, които винаги носеше със себе си. Пък и по-полезно е, помисли той, докато гледаше плексигласовото преспапие.

Париж, Франция

На Кемрън Стоун му бе необходим един час да извърви отсечката от красиво подредените градини между площад „Конкорд“, срещу американското посолство, до Лувъра. Беше решил да прекара почивния си ден, преоткривайки отново Париж, особено след бъркотията през последните два дни. Докато обедното слънце стопляше въздуха, туристите се събираха при огромните пирамиди от стъкло и стомана на централния площад пред Лувъра. Предизвикалите спор пирамиди бяха построени преди няколко години, за да модернизират достъпа до различните крила на музея.

Кемрън се нареди зад туристите, за да слезе с ескалатора под земята, където бяха приемните и билетните каси — оттам започваха всички обиколки на Лувъра.

Изведнъж почувства някаква ръка на рамото си. Сепна се и се обърна.

— Мари!

Беше облечена небрежно, само обикновени дънки „Ливайс“ и бяла фланелка с дълги ръкави. Дългата й коса беше стегната в конска опашка, а на ушите си имаше златни обици.

— Здравей, Кемрън.

Още веднъж той почувства силно влечение към нея и малко вина поради това.

— Ти… добре ли си? Как е раната на главата?

— Каква рана на главата?

Кемрън се усмихна, но усмивката бързо изчезна.

— Проследи ли ме тук?

— Кемрън, има нещо, което трябва да знаеш. За онзи слух в Атена, за който ти казах онази вечер.

— Остави, знаеш, че не мога да…

— Моля те, изслушай какво казват те. Информацията, с която разполагат, е много тревожна.

— „Те“? Кого имаш предвид?

Мари премести поглед вляво. Кемрън обърна глава и забеляза човека с прошарената брада. Човека от улица „Кюжа“

Той бръкна инстинктивно под палтото си. Мари сложи ръка върху неговата.

— Спокойно. На наша страна е.

Мари махна на мъжа. Той приближи.

— Здравейте, господин Стоун. Казвам се Жан-Франсоа. Бях телохранител на господин Клод Гийю.

Кемрън примига два пъти. Телохранител?

— Това ли правехте там, в хотела? Пазехте Мари?

— Опитвах се, monsieur. Просто се опитвах да изпълня едно от последните желания на господин Гийю. Елате сега, моля.

— Къде? Няма да ходя ни…

— Няма да се бавим — рече Мари. — Ще чуеш сам защо Атена уби съпруга ми.

Кемрън се поколеба. Оперативният работник в него му казваше да се придържа към правилата. Свържи се с Потър и получи разрешение. Но инстинктът му подсказа друго. Мари беше говорила за възможна корупция в редиците на Атена. Ако Атена действително беше унищожила руския космически кораб, тогава за Кемрън беше логично, че проблемът изисква намесата на ЦРУ. Макар че той рядко престъпваше разпоредбите — познаваше мнозина, които ги престъпиха и загинаха, — опитът му каза, че това е изключение. Ако действува по обичайните канали за разрешение, може да продължи дълго. Потър дори може да забрани по-нататъшна намеса. Кемрън реши и последва Мари и Жан-Франсоа до колата, паркирана при западния вход на Лувъра.

Пет минути по-късно с Жан-Франсоа на волана едно износено рено профуча надолу по улица „Риволи“ към площада на Бастилията, където Жан-Франсоа зави на юг и продължи по авеню „Домснил“.

Кемрън седеше отзад с Мари. Гледаше през стъклото и се чудеше дали постъпи правилно, като тръгна с тях. Знаеше, че така беше нарушил изричното нареждане на Потър.

Накрая колата спря в средата на дълга редица сгради от дясната страна на безлюдна улица. От същата й страна покрай Сена се нижеха големи складове. Кемрън виждаше спокойните води на реката между тях. Отсреща складовете закриваха гледката към градския хоризонт. Жан-Франсоа извърна глава.

— Пристигнахме. Моля ви да изчакате моя сигнал.

— Къде сме? — попита Кемрън.

— Моля ви, monsieur.

Жан-Франсоа слезе и прекоси покритата с калдъръм улица до един склад отляво с огромна желязна врата на релси. Тя беше затворена, но Кемрън видя друга по-малка до нея. Жан-Франсоа огледа улицата и от двете страни, отвори по-малката врата и изчезна.

Кемрън се обърна към Мари.

— Не ми харесва да седя в тази кола. Доста уязвими сме.

— Искаш ли да слезем и да чакаме край складовете?

— Това звучи чудес…

— Ето. Той ни дава сигнал. Сега можем да влезем.

Кемрън погледна назад към склада. Жан-Франсоа им махаше с дясната си ръка.

Кемрън бързо слезе и помогна на Мари.

— Да тръгваме.

Огледа предпазливо и двете страни на улицата. Нямаше никой. Пресякоха и последваха Жан-Франсоа вътре.

Вонята на пикоч и плесен го лъхна като влажен ветрец. Не видя никого, докато Жан-Франсоа ги водеше през склада. Кемрън забеляза някаква врата в другия край. Жан-Франсоа извади ключ, отключи, отвори я и даде знак на Кемрън и Мари да минат. Последва ги и заключи след тях.

Кемрън спря. В помещението беше тъмно като в рог.

— Къде сме?

Преди Жан-Франсоа да отговори, светнаха ярки лампи, които почти заслепиха Кемрън. Той се озова под внимателните погледи на трима добре облечени възрастни мъже, седнали зад дълга дървена маса.

— Кои сте вие? — попита той озадачен.

— Имената ни нямат значение, господин Стоун — отговори мъжът в средата. — Необходимо е само да знаете, че сме колеги на господин Гийю.

Тази игра не се хареса на Кемрън. Докато оглеждаше помещението за евентуални възможности за бягство, той се ругаеше жестоко, че се остави да го сгащят. Нямаше никакви прозорци, не се виждаха и други врати освен онази, през която влязоха. Помещението май беше широко към 18 и дълго най-малко 60 метра. Таванът беше висок колкото самия склад. От него висяха няколко флуоресцентни лампи.

Кемрън стоеше в средата, Мари от дясната му страна.

— Добре. За какво е всичко това?

— Страхувам се, че засяга бъдещето на вашата космическа агенция — каза един от изисканите джентълмени зад масата.

Кемрън помисли за миг.

— НАСА ли имате предвид?

— Oui, monsieur. Всички ние бяхме уволнени от постовете си в „Атена Аероспейс“, където работехме с господин Гийю. Извадихме късмет. Никой от нас не се задълбочи колкото него по този въпрос. Убиха го по тази причина. Но ние знаем какво откри той и няма да позволим смъртта му да остане напразна.

— Ръководителите на Атена възнамеряват да саботират НАСА, точно както саботираха руснаците миналия месец.

Кемрън се втренчи в суровото лице на мъжа от другата страна на масата.

— Саботаж? Убийство? Осъзнавате ли какво говорите? Какви последици може да има това? Каква ще бъде реакцията на моето правителство?

— Oui.

— Добре. Започнете отначало. Кажете ми всичко, което знаете. Искам да зная всичко. — Кемрън се взря в хлътналите очи на мъжа. И видя там страх.

Мъжът заговори бавно. Понякога се запъваше на някоя дума, за която не намираше английския еквивалент. Използваше френската, спираше и чакаше реакцията на Кемрън, който просто кимваше и му правеше знак да продължи. Това продължи само няколко минути. Когато мъжът свърши, Кемрън затвори очи, задъха се няколко пъти, мъчейки се да осмисли току-що чутото, принуждавайки логичния си ум да асимилира невероятното разкритие. Обърна се към Мари. Тя го гледаше и чакаше реакцията му. Той пак погледна към масата.

— Така, да видя дали съм разбрал добре. Атена е изпробвала този… спътник-убиец, за да провери точността му, преди да го използва срещу американски космически кораб?

— Oui.

— Кога Атена ще изстреля този спътник?

— След три дни.

— Колко преди изстрелването на „Лайтнинг“?

— Утре…

Взрив. Оглушителен взрив, последван незабавно от мощна ударна вълна, запрати Кемрън през помещението. От счупените лампи се посипа дъжд от стъкла. Кемрън се стегна при силния удар в отсрещната лява стена. Той отскочи и щом падна по гръб на мокрия бетонен под, се претърколи — изявиха се заучените рефлекси.

Видя как няколко тъмни фигури влизат в помещението през голямата дупка, пробита в стената отсреща. Силуетите им се очертаваха рязко на фона на ярката слънчева светлина, проблясваща през отвора. Кемрън отначало не виждаше много добре. Загуби ценни секунди, мъчейки се да разпознае тънките удължени предмети в ръцете на фигурите.

Автоматични оръжия!

Посегна за беретата, докато очите му шареха из помещението. Мари трябваше да е някъде тук. Но къде? Къде стоеше преди взрива? Стоеше вдясно от мен. Вдясно от мен. Вдясно от мен. Това значи, че сигурно е някъде пред мен. Между мен и пистолетите.

Той чу един, два, три приглушени изстрела. Разпозна по плющящите звуци, че се стреля от автоматичен пистолет със заглушител. Огледа се наоколо и откри откъде идват. Някаква фигура лежеше неподвижно на пода в средата на помещението.

Копелета!

Преброи шестима неканени гости. Беретата побираше петнайсет патрона, а той нямаше резервен пълнител. Беше почивният му ден. По два куршума за всеки, не повече. Кемрън видя, че дългата маса лежи преобърната на три метра от него.

Чу още три плющящи звука, последвани от тих вик. Още две плющенета. Нов вик.

Кемрън се търкулна към масата и спря на сантиметри от дървения плот. Привдигна се, сгушен ниско. Стиснал беретата с две ръце, той използва ръба на масата за подпора.

— Чупката, тъпанари такива! — Кемрън погледна вдясно от себе си. Мари!

Премери се в тъмната фигура, която стоеше пред Мари. Стреля веднъж. И пак. И двата пъти точно в средата на фигурата. Мишената му загуби равновесие и рухна наляво под удара на двата 9-милиметрови куршума. Докато стреляше, Кемрън бързо се претърколи встрани. Оръжието му нямаше пламъкогасител или заглушител. Стреляйки, той издаде местоположението си. Останалите пет фигури извъртяха оръжията си и откриха огън там, където Кемрън беше само преди секунди.

Трябваше да се доближи до Мари. Да заеме нова позиция и може би да очисти още една-две мишени. Дясното му рамо се блъсна в стената. Нещо поддаде, но не стената.

По дяволите!

Извъртя беретата и се прицели в мъжа, който все още стреляше в масата, вече на шест метра от него. Един изстрел. Мишената се свлече на колене. Преди да падне, Кемрън вече се беше прицелил в друг. Стреля още веднъж. Станаха трима.

— Кемрън… ела…

Той чу думите, долови нейната болка. Беше ранена. Кемрън хукна през трите метра, които ги отделяха, плъзгайки се покрай нея до първия, когото застреля. Погледна вляво и видя двама, които насочваха оръжията си в него. Инстинктивно, Кемрън грабна трупа на убития и го издърпа пред себе си, докато пазеше Мари със собственото си тяло. Стегна се, но смъртта така и не дойде. Вместо това чу четири силни детонации.

Объркан, насочи поглед към дясната страна на помещението, откъдето бе видял пламъчетата от дулото. Жан-Франсоа! Облекчението падна жертва на страха, докато три приглушени изстрела възвестиха края на Жан-Франсоа.

Кемрън видя мишената. Прицели се с беретата и стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в целта. Мъжът рухна. Кемрън огледа помещението още веднъж, но не видя никого. Обърна се към Мари.

— Ранена ли си?

— Не, струва ми се, че е само ударено. Не чувствувам нищо счу… — Думите й бяха прекъснати от воя на сирени в далечината. Помощ. Но не му трябваше. Това не беше вече местен проблем. Трябваше да види началника си, трябваше да докладва. Спомни си за един фойерверк, наречен „Чалънджър“. Спомни си за една млада учителка и за една потопена в скръб страна.

Излязоха от склада през дупката, пробита от неканените гости, и тичаха до първата пряка, позабавиха ход и вървяха нормално няколко пресечки. Посолството беше на трийсет минути път. Там беше помощта, там беше подкрепата. Той се нуждаеше от тях. От тях зависеше бъдещето на Америка в космоса.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Кеслър и Джоунс доближиха тълпата репортери. Бяха инструктирани от служители на НАСА какво могат и не могат да кажат открито.

Администраторът на НАСА, застанал до микрофона, погледна към тях.

— Дами и господа, представям ви Майкъл Кеслър и Клейтън Джоунс, екипажа на „Лайтнинг“!

Публиката от репортери и персонал на НАСА започна да ръкопляска. Кеслър погледна Джоунс, който въртеше очи.

— Това е невероятно, Майк — прошепна Джоунс. — Искам да кажа, виж ги. Те всички мислят, че ние можем да ходим по вода. Съмнявам се дали в техните очи бихме могли да извършим нещо лошо.

Кеслър се усмихна.

Администраторът извади един-единствен лист хартия.

— Дами и господа от печата. Стартът за първия полет на „Лайтнинг“ е определен за утре сутринта в 6:54 източно стандартно време. Капитанът от ВМС Майкъл Кеслър ще бъде командир на кораба. Пилот ще бъде капитан Клейтън Джоунс от военновъздушните сили. С това ви давам думата за въпроси.

— Капитан Кеслър — обади се една жена от дъното на стаята. — Марта Уорън, ЮПИ.

Кеслър приближи до микрофона.

— Да, мис Уорън?

— Не е ли малко странно, че отивате в космоса като командир на кораба?

Кеслър присви очи.

— Не съм сигурен какво искате да кажете.

— Ами, новобранци като вас обикновено ги „кръщават“ първо като пилоти, преди да станат командири на совалката.

Джоунс се канеше да пристъпи към микрофона, когато Кеслър му даде знак да мълчи. Кеслър втренчи поглед в репортерката. Заговори бавно, претегляше думите си.

— Трябва да се съглася с вас, в смисъл, че не е обичайно един астронавт да полети в космоса за пръв път като командир на кораб, но, от друга страна, защо пък не? Вижте фактите. Вижте подготовката, която сме получили. Стотиците часове, прекарани в тренажьора в космическия център „Джонсън“, репетирайки изстрелване, изкачване, влизане в орбита, скачване, излизане от орбита, кацане и доста голям брой извънредни ситуации, които могат да възникнат в космоса. Тренажьорът е далеч по-взискателен от истинската совалка. Той ни изпробва в ситуации, много по-лоши от всичко, което досега се е случвало по време на полети. Проучихме подробно всички проблеми, възниквали при предишни полети. Освен това ние двамата с Джоунс навъртяхме над петстотин часа упражнения на заход със застопорен щурвал с учебния самолет „Гълфстрийм“, който също е много по-взискателен от совалката по отношение на контрола и стабилността. Готови сме, излитаме и ще успеем. Следващият въпрос, моля.

Преди друг да успее да попита, същата жена се обади отново:

— Това още не обяснява защо вие излитате толкова бързо, когато списъкът с астронавти, чакащи своя шанс да полетят, е дълъг. Някои чакат повече от десетилетие. Не е ли малко нечестно вие да полетите толкова бързо? Човек би казал, че още не сте си платили данъците.

Кеслър се канеше да отговори, когато Джоунс пристъпи към микрофона.

— Бих искал да отговоря вместо теб, ако нямаш нищо против, Майк. — Джоунс се обърна към репортерката. — Вижте, мис Уорън. Нямам представа какво целите, но бих искал да кажа — за сведение, — че този човек тук е най-добрият пилот, когото съм виждал през живота си. Той ще лети, защото е най-добрият, а „Лайтнинг“ заслужава само най-добрия на щурвала. Много горд съм, че получих възможността да летя с него и това ще бъде един от най-успешните досега полети на совалката. Сега защо не се придържаме към по-сериозни неща и да оставим шегите настрана?

Стаята утихна няколко секунди. Кеслър затвори очи и въздъхна.

— Следващият въпрос, моля — обади се Джоунс.

— Робърт Кинзли, Ей Би Си. Колко дни ще продължи полетът?

Джоунс се усмихна и се обърна към Кеслър.

— Смятам да предоставя отговора на теб. В края на краищата ти си командирът.

Кеслър отвърна с усмивка:

— Сегашната програма предвижда да останем в орбита четири дни.

— Каква е главната цел на полета? — попита същият репортер.

— Преди всичко да бъде проверена „Лайтнинг“ за използване за търговски и военни цели. Капитан Джоунс и аз ще направим цяла серия от проби, за да потвърдим функционалността на „Лайтнинг“ в космоса. Това е основната причина за двучленния екипаж. Няма да има никакви други специалисти на борда при този полет… да, дамата на втората редица.

— Предвижда ли се излизане в космоса при този полет?

— Не.

— Но „Лайтнинг“ носи най-съвременната апаратура за разходки в космоса, така ли е?

— Всеки космически кораб, независимо от задачите, винаги разполага с два комплекта за излизане в открития космос. Ако ни се наложи по каквато и да е причина, двамата с капитан Джоунс имаме стотици часове подготовка, за да направим това.

Кеслър погледна Джоунс, докато десетина души изпъваха ръце за въпроси. Джоунс повдигна вежди и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Джордж Пруит остави криминалето и сбърчи вежди, когато ограденото в жълто квадратче на НАСА стана изведнъж червено. Дясната му ръка посегна към мишката и той защрака с нея, докато изведе на екрана последното попълнение в съответния списък.

Чете няколко минути и изсумтя.

— Боже мой!

— Добре ли си, Джордж? — попита един специалист, надничайки над ниската преградка в кабинката на Джордж.

— Ъ-ъ… да, да, добре съм, благодаря.

Колегата му го изгледа озадачено, преди да се върне към работата си.

Какво значи това? запита се Джордж. Трима бивши учени от Атена убити при нападение в един склад? Двама от тях застреляни в главата от упор? Кой е стрелял? Може би другите седем неидентифицирани мъртви мъже, намерени там? Всичките са имали автоматични оръжия. Никой не е носел никакви документи за самоличност.

Съобщението беше кратко, но изчерпателно. Първоизточникът беше всекидневната сводка за дейността на Surete11, осигурявана от специалисти на ЦРУ.

— Хъм-м… Виж, това е интересно, помисли Джордж, докато избираше командата за разпечатка от списъка с опциите в дясната страна на екрана. Първо Клод Гийю, а сега още трима учени от същата космическа агенция? Секунди по-късно лазерният принтер „Хюлет Пакард“ се включи с леко бръмчене. Той засмука лист хартия от наредените на подложката и го изкара от другия край. Джордж го грабна и внимателно прочете отново целия списък. Аналитичният му ум сега му подсказа, че Гийю също е бил убит. Ами злополуката в НАСА?

Джордж не можа да се стърпи. Може би беше попрекалил с шпионските романи или просто искаше неговият алгоритъм да засече нещо важно, но той грабна телефона и поиска от бюро „Справки“ номера на отдела за връзки с обществеността в космическия център „Кенеди“. Дадоха му го и той вдигна телефона отново.

Десет минути по-късно сложи слушалката и нагласи компютъра така, че никой да не може да получи достъп до него, ако не знае паролата. Доволен, Джордж стана и тръгна към факса през коридора, където служителят от космическия център „Кенеди“ му изпрати копие от официалния доклад за злополуката.

Джордж се върна в кабинката си, седна на въртящия се стол и бавно прочете доклада от две страници. Изглежда, че Вера Баумбъргър беше загубила равновесие, докато слизала от един от главните двигатели на совалката — това според един млад техник, който работел с нея на платформата и който също пръв стигнал до мястото, където паднала тя. Докладът не хареса на Джордж, но реши засега да остави този въпрос. Учените от Атена обаче несъмнено заслужаваха известно внимание.

Набързо провери шестцифрения брояч на лазерния принтер и си записа номера на разпечатката. По този начин гарантираше, че никой не може да разпечата нещо от неговия компютър, без той да знае за това.

Джордж натрака кратка записка на малката електрическа пишеща машина до бюрото му, взе разпечатката и тръгна към архива на компютърния отдел на втория етаж. Мина през двойната врата и подаде документите на архиварката.

— Моля ви да изпратите копия на Европейския отдел и да приберете оригиналите.

— Дадено — рече тя, стана и отиде до ксерокса.

— Благодаря. — Джордж погледна часовника и тръгна обратно към компютъра си.

Париж, Франция

След три прехвърляния в метрото и кратко разстояние пеша Кемрън отключи вратата на хотелската им стая и вкара Мари вътре. Погледна и двете страни на коридора, преди да влезе, и заключи. Нямаха никакви проблеми с намирането на стая. Туристическият сезон почти привършваше.

Изтощени, и двамата се строполиха върху двойното легло. На Кемрън му хрумна за миг, че е неприлично да бъде така близко до повереничката си и гузно осъзна, че хич не го е еня. От стажа си знаеше, че двама души, често двама агенти, са склонни да изпитат физическо влечение един към друг по време на стресови задачи, но нещо му подсказа, че ако това стане между него и Мари, ще се дължи не толкова на стреса, колкото на шеметната й красота.

Приоритетите. Кемрън знаеше, че са чисти, че не са ги проследили от склада. А нарочно реши да не търси убежище в посолството, защото забеляза паркирания до страничната му врата закрит сив камион. За миг се запита дали в посолството знаят за този надзор, после започна да мисли за надеждно място, където да се срещне с началника си. Гласът на Мари прекъсна мислите му.

— Така, а по-нататък?

— К-какво?

— Какво ще правим сега?

— О, свързвам се с Потър и го карам да ни прибере.

— Как?

Той се усмихна.

— Разчитай на мен.

— Ами френската полиция?

— Още не съм сигурен как да се справя с това. Нека първо да сме на сигурно място и да поговоря с нашите хора. Убеден съм, че има начин да се уреди нещо.

Тя се намръщи.

— Как смяташ, че ще реагира Потър?

— О, отначало ще бъде отегчен и вероятно ще ме ругае няколко минути. После мисля, че ще ни изслуша.

— Кога възнамеряваш да…

— Видях две телефонни кабини на другата пресечка. Просто исках да те настаня първо на безопасно място.

Тя се усмихна пак и докосна ръката му с признателност.

Силна жена, помисли Кемрън. След всичко преживяно все още пази хладнокръвие и не рухва. Гийю действително е бил късметлия.

Кемрън стана.

— Ще се върна след няколко минути.

— Моля те, внимавай.

Кемрън се усмихна и излезе от стаята.

Ленгли, Вирджиния

На втория етаж Хигинс вдигна телефона и погледна през прозореца.

— На телефона Хигинс.

— Здравейте, сър. Рич Потър се обажда. Съжалявам, че ви безпокоя.

— Няма значение. Какво има?

— Може да си имам проблем с един от моите агенти. Още не мога да кажа.

— Продължавай.

— Казва се Стоун — Кемрън Стоун. Обади ми се преди няколко минути и поиска незабавно обгаряне — рече Потър, имайки предвид прибирането на компрометирани агенти.

— Основанията му?

— Твърди, че някаква организация се кани да саботира НАСА. Че тя ще унищожи новата совалка, по-точно казано. Той смята също, че може да е замесена и френската полиция.

Хигинс пое дълбоко дъх и затвори очи. Наложи си да запази самообладание.

— Определи ли мястото, откъдето да го приберете?

— Да, сър.

— Много добре тогава, приберете го и го охранявайте добре. Уведоми ме какво ще каже той. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Кога и къде?

— Ботаническата градина, пет часа днес следобед. След един час.

— Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.

— Зная, сър. Довиждане.

— Довиждане и на добър час. — Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?

Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.

Париж, Франция

Кемрън стоеше до прозореца и гледаше навън. Небето тъмнееше и се заоблачаваше, задаваше се буря. Огледа улицата долу. Всичко изглеждаше нормално. Погледна часовника си. Един час до срещата.

— Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?

Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.

— Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.

— Няма значение. Давай.

Кемрън се усмихна.

— Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.

— Виетнам?

— Да. Изкарах четири години там.

— Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?

— Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.

Мари седна и обгърна коленете си като дете.

— Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.

Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.

— Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.

Мари стана от леглото и отиде до него. Докосвайки леко ръката му, тя каза:

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Както казах, беше много отдавна.

— Кемрън…

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Как беше там? — попита тя.

Той отвърна поглед.

— По-добре да не знаеш.

— Загубих брат си там, Кемрън. Да, искам да зная.

Кемрън седна на прага на прозореца и загледа Мари. Коя си ти, Мари Гийю? Какво става с нас? Кемрън се опита да потисне чувства, които не бе изпитвал от години. Тя го привличаше физически от деня, в който я видя. Но нещата се задълбочиха. Чувствуваше се спокоен с нея. Доверяваше й се. Тя не беше просто още една кукличка, а истинска жена.

Много добре, Мари. Ти си го търсеше. Кемрън заговори. Гласът му беше леденостуден, думите завладяващи. Разказваше й за болките, за объркването, за скръбта. Обясняваше й как младите войници са загивали безсмислено, главно поради недостатъчна подготовка. Започне стрелба, а те просто замръзват и след секунди се просват на земята, пълни с олово. Каква лудост. После гласът му се промени. Заговори по-ниско, дишаше тежко. Стискаше юмруци. Тялото му се напрегна. Върна се отново там. Джунглата го обкръжаваше. Тръгвай, Кемрън. Бягай… спасявай се. Имаш шанс… самичък. Потърси помощ… и се върни… Господи, защо го зарязах? Но аз се върнах. Върнах се! Но твърде късно. Виетконгците бяха изкормили Скергън като животно и го бяха оставили да виси от едно дърво.

Мислите му станаха твърде неясни, думите несвързани. Кемрън се обърна и се загледа през прозореца, притеснен, виновен, безсилен да я погледне. Мари беше първият човек, на когото той разказа тази история.

Почувствува ръцете й върху раменете си, пръстите й нежно го притискаха. Те стигнаха до врата му и го разтриха. Кемрън затвори очи за малко, усещаше как тялото му се отпуска.

— Всичко е наред, Кемрън. Всичко е наред.

Кемрън се обърна и я погледна в очите. Видя сълзи, чувствуваше се като хипнотизиран. Тя усети състоянието му. Разбра болката му.

— Благодаря ти — каза той.

— Не. Аз трябва да ти благодаря.

Централата на „Атена Аероспейс“, Мюнхен, Германия

Всички прозорци на дългата и тясна заседателна зала с огромната маса, заемаща по-голяма част от мраморния под, гледаха към града на фона на небето. Така трябва да изглежда правителственият център на един световен лидер, отбеляза си Фридрих Вандерхоф, докато оглеждаше хората, насядали в петнайсет от четирийсетте черни кожени стола около овалната махагонова маса. Присъствуващите тук този следобед бяха неговите приближени, шепа проницателни мъже, които като Вандерхоф бяха сред най-влиятелните финансови лидери на Европейската икономическа общност. Той ги смяташе за гръбнака на Атена, космическата агенция на общността, и за единствените, склонни да рискуват каквото трябва, за да направят към края на столетието от Европа лидер в космоса.

Но Вандерхоф не беше само инвеститор. Беше започнал като учен с усет към добрите търговски рискове през 70-те и 80-те години. Тогава натрупа състояние, използвайки таланта си на инженер в разработката на оръжия — портативната противотанкова граната „Армбруст“, както и редица леки оръжия „Хеклър & Кох“. После той употреби умението си да води преговори и връзките си с фабриките при уреждане на продажби на оръжие за много страни в Близкия изток, Южна Америка и Африка.

Вандерхоф хвърли поглед към празния стол вляво от себе си, стола, на който преди седеше ракетният специалист Клод Гийю. Макар и много надарен в техническо отношение, Гийю беше показал, че не притежава необходимата всеотдайност и решителност, за да се сбъдне видението на Вандерхоф за Европейската космическа общност.

След катастрофата с „Чалънджър“ ЕИО беше инвестирала стотици милиони долари, за да модернизира ракетния полигон на Атена в Куру, Френска Гвиана, и да подобри качеството на ракетите. Големият наличен капитал позволи на Вандерхоф да наеме най-добрите учени в Европа, за да проектират усъвършенствувана ракета-носител със съвременни системи за насочване, която да може да извежда в орбита много спътници наведнъж. Крайният резултат беше „Атена V“, 40-метровата тристепенна ракета, която можеше да извежда един спътник в геостационарна или повече — в ниска земна орбита. Седем години след дебюта бяха изстреляни петдесет ракети „Атена V“ без нито един отказ, което гарантира надеждността на Европейската космическа агенция. При тарифа 60 милиона долара за извеждане на спътник в ниска и 100 милиона — за геостационарна, Вандерхоф и неговият инвеститорски картел увеличиха сто пъти първоначалния си капитал. При това предизвикаха изведнъж небивал разцвет в европейската икономика, която започна да произвежда с най-модерна технология всичко — от спътници до отделни части за ракетите на Атена.

Но над доходния бизнес на Атена надвисна тъмен облак, който заплашваше не само да отнеме печалбите, на които се радваше тя, но, което беше по-важно, да погребе плановете на Вандерхоф за една доминираща в космоса Европа. Новата НАСА. Една подобрена НАСА. Една възродена космическа агенция с реална цел: да си възвърне водещата позиция от края на 60-те и началото на 70-те години, да се наложи още веднъж като лидер в космоса. Неуспехът с „Чалънджър“ доведе НАСА само до едно ново, енергично усилие да осъществи мечтата на президентите Айзенхауер и Кенеди: пътуването в космоса да стане обичайно всекидневие. Вандерхоф знаеше, че това беше крайната цел на американската програма за космическата совалка. Това беше причината НАСА да се откаже да щурмува космоса с груба сила и да заложи на фини методи, на космически кораб за многократно използване, който да излита като ракета и да се приземява като самолет. Да превозва редовно пътници и товари до орбиталните станции, изградени от материали, доставени в космоса пак от този усъвършенствуван космически кораб. Това беше задачата на совалката и, както смяташе Вандерхоф, това беше бъдещето.

Но Вандерхоф вярваше, че бъдещето в космоса принадлежи на Европа, не на Съединените щати, дори не на независимите републики от бившия Съветски съюз, които останаха обединени под ръководството на Русия, когато става дума за изследване на Космоса. Атена вече имаше планове за собствена совалка и космическа станция, но й трябваше време да разработи проектите. Време, което Вандерхоф знаеше, че няма да получи, ако НАСА продължи успешно новата си енергична програма за изстрелване на совалки, много от които ще бъдат използвани, за да извеждат в орбита модули за космическата станция „Фрийдъм“.

Вандерхоф огледа генерал Марсел Шардон, който седеше от дясната му страна. Шардон беше заместник-командуващ френските въоръжени сили и най-влиятелният военен в коалицията на Вандерхоф.

Както и двамата старши офицери от германския Бундесвер до него, генерал Шардон беше решил да участвува в конспирацията на Вандерхоф по тактически съображения. Шейсет и две годишният генерал беше уверен, че Европа ще бъде заплашена от конкуриращите се американски и руски космически станции, които ще бъдат използвани — със или без студена война — като опитни полигони за оръжието от арсенала на Инициативата за стратегическа отбрана.

ИСО. Вандерхоф въздъхна. Той безрезервно споделяше убеждението на Шардон, че Европа трябва да предприеме незабавни стъпки сега, за да се утвърди като лидер в космоса с крайна цел: да се превърне в единствената свръхсила в света. Вандерхоф като Шардон лелееше мечтата Европа да бъде най-голямата сила на земята, а превъзходството в космоса бе първата решителна стъпка към осъществяването на този блян.

Вандерхоф и неговите съмишленици разполагаха с необходимите средства да финансират докрая изследването, нужно, за да се построи съвършено новата совалка на Атена „Хермес“ и космическата станция „Колумб“, но времето не чакаше. НАСА се съвземаше твърде бързо. Прототипните модули за „Фрийдъм“ вече бяха завършени, а с „Дискъвъри“, „Атлантис“, „Колумбия“, „Индевър“, а сега и с „Лайтнинг“ американската космическа агенция имаше достатъчно възможности да пренесе цялата необходима железария, за да се настани преди края на столетието задълго в космоса.

На Атена й беше необходимо време и Вандерхоф знаеше как да го осигури. Вече беше изпробвал своя таен спътник-убиец срещу руснаците, а сега беше ред на американците. Той откри събранието.

— Имаме да обсъждаме два важни въпроса. Първият засяга един агент на ЦРУ на име Стоун. Очевидно той е отговорен за поражението в склада. Стоун, изглежда, е взел под закрила г-жа Гийю. — Вандерхоф видя как лицето на Шардон се вкамени. — Току-що ми позвъни нашият човек в ЦРУ и ми предостави информация, която ни гарантира ликвидирането на мистър Стоун. Като свършим с него, ще намерим жената на Гийю и също ще я премахнем, както постъпихме със своеволния й съпруг и с другите учени, които ни се противопоставиха. Не можем да си позволим нещо да се разбере преди изстрелването на „Лайтнинг“.

Шардон размърда стокилограмовото си тяло в стола и въздъхна.

— Тревожи ли ви нещо, генерале?

— Стоун трябваше да е мъртъв вече, monsieur. Изобщо не биваше да излиза жив от склада.

— Добре, погрижете се само вашите хора да са готови в Ботаническата градина и той да не избяга втори път. Някакви проблеми с местната полиция?

— Не — отговори Шардон. — Префектът е наш човек.

— Добре, погрижете се всеки участник да знае, че този път не трябва да допускат никакви грешки. Разбрано ли е?

— Oui.

Вандерхоф спря да огледа масата и видя, че няколко души кимат в знак на съгласие. Беше ги убедил. Облегна се във въртящия се стол и си наложи да поотпусне изражението на лицето си.

— Господа, вторият въпрос за обсъждане е бъдещето на Атена в космоса в ерата след НАСА. Срещнах се на място в Куру и констатирах значителен напредък, главно поради големия капитал, който инжектирахме в нашия изследователски и развоен отдел. Ето резултатите от усилията ни. — Вандерхоф стана и отиде до едната страна на залата, свали бялото платно, което покриваше макети в естествена величина на совалката „Хермес“ и на космическата станция „Колумб“.

— Това е модел на „Хермес“, господа, който в технологично отношение е крачка напред в сравнение с американската космическа совалка. Той ще бъде в състояние не само да каца като самолет при завръщане от космоса, но и ще излита като самолет.

Вандерхоф веднага забеляза как хората зашушукаха помежду си. Почака да спрат и продължи:

— Преди да го отстраним, Гийю изобрети съвършено нов и изкусен метод за достигане до космоса. Виждате ли, господа, три четвърти от теглото на американската совалка при старта не е нищо друго, а течен кислород — тежкият окислител, без който не може да се получи изгаряне на горивото от течен водород. По-голямата част от него се изразходва през първите три минути от полета, когато совалката все още е в земната атмосфера. На Гийю му хрумна интересна идея. Защо да носим целия този кислород, когато в атмосферата го има колкото щеш? И така Гийю предложи ракетен двигател, който ще всмуква кислород, докато лети през атмосферата, а преди да навлезе в космоса, ще превключи към бордните запаси от течен кислород. Така намаляваме драстично теглото и усложненията и увеличаваме товарната площ. Просто и елегантно.

— Но приложимо ли е? — попита Шардон.

— Нашите учени работят по въпроса. Ето защо трябва да забавим НАСА. Необходимо ни е време да преодолеем две главни пречки. Едната е създаването на засмукващ въздух реактивен двигател, който е в състояние да развие скорост над Мах 10, за да се навлезе в космоса. Втората е да разработим ефикасна охладителна система за корпуса. За разлика от плочките за термична защита на американския орбитален кораб нашата система ще охлажда целия корпус: под обшивката му ще се вкарва течен водород чрез технология, подобна на онази, която се използва сега за охлаждане дюзите на конвенционалните ракетни двигатели. Смятаме, че въпросът с охлаждането е прост, но реактивните двигатели… за разработката им ще са нужни време и много пари. Но ако успеем, ще разполагаме с истински космически самолет.

— Колко време? — попита Шардон.

Вандерхоф посочи двигателите в задната част на еднометровия пластмасов модел на обтекаемия „Хермес“.

— Конвенционалният реактивен двигател извлича кислород от атмосферата, но той не е подходящ за скорости над Мах 3. Разработихме двигател, който използва тласкателната сила на свръхзвуковата скорост на самолета, за да сгъстява въздуха в горивната камера преди смесването му с горивото. Това е т.нар. правотоков въдушно-реактивен двигател. Решихме, че тази технология ще ни даде възможност да достигнем скорост Мах 6. Освен това проектирахме — на хартия — специален вид правотоков въдушно-реактивен двигател, при който въздухът минава със свръхзвукова скорост през горивната камера. Тази технология, господа, ще ни даде скоростта, необходима за преодоляване на земното притегляне. Сърцето на „Хермес“ е тъкмо този тип двигател, но за да го разработим, са ни необходими време и пари. Имаме парите. С отстраняването на „Лайтнинг“ ще спечелим и необходимото време. — Вандерхоф направи пауза, за да осмислят казаното.

— Ще успеем ли да изстреляме навреме нашата ракета? — попита Шардон.

— Всичко е готово. Една ракета „Атена V“ с експлозивен заряд с дистанционно управление, който е прикачен към комуникационен спътник, трябва да излети в 23:35 часа местно време вдругиден, но помнете, господа, спътникът е за всеки случай. Не очакваме „Лайтнинг“ да стигне до орбитата си.

— Някакви проблеми в НАСА?

— Не. И там всичко е наред.

Шардон се облегна и кимна. В залата настъпи мълчание.

— Много добре — заключи Вандерхоф. — Генерале, вие ще се заемете със Стоун. Аз незабавно се връщам в Куру, за да контролирам изстрелването. Обадете ми се веднага, щом имате новини. Закривам заседанието.