Обсадата на Лайтнинг

8.

Ленгли, Вирджиния

Том Пруит стисна носа си и затвори за малко очи, докато отиде до прозорците зад бюрото си. Погледна към облачното небе. Необичайно ниските за сезона температури бяха предизвикали ранно заскрежаване във Вирджиния. Зимата настъпваше преди края на лятото и дори преди есента да успее да започне. Така беше и в целия свят. Предстоеше много студена, тежка зима. Но унинието на Пруит не се дължеше на това. Той току-що беше чул най-удивителната история за един таен агент в парижкото бюро. Пруит го познаваше още от времето, когато самият той беше оперативен началник. Обърна се и се взря в будните, но студени очи на Хигинс, недоумявайки как неговият подчинен бе съумял да се дистанцира емоционално от всичко.

— Абсолютно уверен ли си в това, Роланд?

— Напълно. Стоун е убил оперативния си началник Ричард Потър по време на среща, поискана от самия него. Твърдял, че разполага с важна информация за нещо от национално значение, което не може да бъде разисквано по телефона, и че не можел да отиде в станцията, защото била под наблюдение. — Интонацията на Хигинс издаваше недоумение. — Потър дал съгласие за срещата и според възприетата практика ме уведоми за това, преди да отиде — продължи Роланд. — Установено е, че намереният в гърдите му куршум е изстрелян от пушка, по която има отпечатъците на Стоун. Разполагаме също с показанията на двама полицаи, които са били дежурни в парка по време на инцидента. Те и двамата са разпознали фотографията на Стоун сред близо сто моментални снимки. Всичко съвпада.

— Да, виждам. Всичко съвпада прекалено много. — Той отиде до барчето, отвори хладилника и взе кутия с мляко. — Кажи ми, каква е подбудата му според теб?

— Действуваме по въпроса. Може би пари? Не сме сигурни.

— Не е зле да разберете, и то бързо. Познавам Стоун. Съмнявам се, че подбудата е пари. — Пруит забеляза, че думите му повлияха силно на неговия подчинен. Хигинс примига два пъти, въздъхна дълбоко и отмести погледа си.

— Мога да разбера съображенията ти — каза Хигинс. — Но доказателствата! Всичко е налице. И инцидентът преди това същия ден. Имаме основания да смятаме, че той е замесен в убийството на трима френски полицаи по време на престрелка в един парижки склад. Куршумите, извадени от труповете, са от беретата на Стоун, намерена в парка. Стоун е опасен човек. Трябва да бъде спрян.

— Кога ще получим официален доклад от френската полиция с всички веществени доказателства?

— Най-много до два часа. Ще ни отиде още час да преведем интересуващите ни данни.

— Много добре, донеси ми ги. Ще ги проучим заедно, след това ще се обадя по телефона.

— Дадено, Том. — Хигинс се обърна и излезе.

Пруит се тревожеше. През всичките тези години като началник на секретните служби никога не беше набелязвал агент за ликвидиране. Не искаше и сега, особено човек, когото познаваше лично, но ако доказателствата действително са неопровержими, както намекна Роланд, Пруит знаеше, че няма друг избор, освен да обяви оперативна тревога. Все още нещо го смущаваше, дори след убедителните думи на Хигинс. Какво целиш, Кемрън? Убиваш група фантета, после и собствения си оперативен началник? Защо? От какво се ръководиш? За кого работиш?

Един етаж по-горе Джордж Пруит забеляза, че едно квадратче се оцвети в жълто. Квадратчето със списъка на личния състав. Той щракна с мишката и на екрана се появиха осем нови квадратчета, по едно за всеки отдел. Всичките бяха бели с изключение на това за отдел „Европа“. Щракна още веднъж и прочете за смъртта на оперативния началник Ричард Потър от бюрото в Париж. В съобщението се посочваше, че е умрял от огнестрелна рана в гърдите.

Париж? Същото място, където бяха убити учените от Атена. Той се облегна на стола, без да сваля очи от екрана. Какво става? Смята се, че Европа е спокойна тези дни. Поразмърда се неспокойно, не беше сигурен какво означава новото откритие. Има ли връзка?

Джордж превключи от своя алгоритъм към картотеките на ЦРУ и потърси допълнителни данни за смъртта на Потър. След няколко секунди компютърната система извести, че повече информация ще има до един час.

Джордж погледна часовника си и се върна към своя алгоритъм.

Париж, Франция

Кемрън отново изживяваше кошмара. Пак блясна светкавица, дъждът и вятърът неистово блъскаха изнуреното му тяло. Триетажната джунгла сипеше върху него водни потоци, насекомите смучеха кръв от незащитената кожа. Вече трети ден бягаха от Виетконг — само двамата, единствените оцелели след кървавата засада, която струваше живота на други двайсет души. Кемрън и Скергън бяха оцелели, като се криеха под труповете на своите другари, не помръдваха с часове, чакайки Виетконг да се изтегли. Бяха избягали през нощта под прикритието на мрака. Втори ден вече не бяха виждали врага; после, късно през третия ден, Скергън стъпи върху мина. Тя откъсна крака му до коляното. Кемрън го пристегна с турникет и успя да го превърже криво-ляво, после се затътриха на юг. Но експлозията издаде местонахождението им. Виетконгците се примъкваха все по-близо и по-близо. А те се придвижваха бавно поради откъснатия крак на Скергън. Въпреки турникета и импровизираната превръзка той продължаваше да губи твърде много кръв. Беше само въпрос на време. Двамата спряха и впериха очи един в друг.

Тръгвай, Кемрън… имаш шанс… самичък, каза му Скергън, но Кемрън не можеше да се насили да го остави на сигурна смърт. Войникът упорствуваше. Трябва… Кемрън. Ти имаш… шанс самичък. Аз… ще се крия и ще чакам. Това беше разумно. Ако го остави скрит и после изтича за помощ, може би и двамата ще успеят. Така и направи. Кемрън го остави, прикрит зад един голям дънер, и вървя на юг половин час, преди да го завладее чувството за вина. Беше изоставил другаря си по оръжие. Беше извършил непростимия за един воин грях.

Кемрън се обърна и тръгна назад… твърде късно. Докато се върне там, виетконгците вече бяха убили Скергън. Кемрън го завари да виси гол от едно дърво. Беше кастриран. По-късно същия ден Кемрън се натъкна на американски разузнавателен патрул и го прехвърлиха по въздуха на безопасно място. Същия ден. О, господи! Можех да го спася. Можехме да оцелеем заедно. Вината окончателно го съсипа, когато след войната посети семейството на приятеля си. Млада жена и две момчета. Спомените за смъртта на Лан Ан оживяха в паметта му, докато гледаше изписаната по липата им мъка. Тъгата в очите им беше непоносима за него. Кемрън напусна дома им минути след като беше отишъл там. Беше ги унищожил. Той носеше отговорността. Беше съгрешил, беше причинил болка. Щеше да носи вечно това бреме.

Със струйки пот, стичащи се по челото и по врата му, Кемрън се събуди с най-ужасното главоболие през живота си. Очите му огледаха стаята, в която се намираше. Беше скромна, но чиста. Една-единствена крушка осветяваше слабо дървените стени и тавана.

Извърна глава. Край малкото му легло имаше обикновена маса с голяма бяла купа върху нея. До купата имаше кана. Освен един стол до масата, в стаята нямаше нищо друго. Успя да седне и да погледне през прозорчето над леглото. Водите на Сена се носеха тихо под чистото ясно небе.

Откога ли съм тук? Часове? А може би дни?

Неумолимо мислите му се върнаха назад и той преживя отново схватката в Ботаническата градина. Стрелците бяха несъмнено изпратени от Атена да му попречат да разкрие плана за унищожаването на новия космически кораб на НАСА. Но откъде са знаели?

Оперативният му началник беше мъртъв, а той беше изолиран. Ако началникът му беше спазил обичайната практика в ЦРУ, тогава шефът на отдел „Европа“ трябва да е забъркан, тъй като никой друг освен него не знаеше за срещата… освен ако разговорът не е бил подслушан. Кемрън знаеше, че не може да си позволи да рискува. Шефът на отдел „Европа“ не беше от възможните. Кой тогава? Към кого би се обърнал той с неговата информация? Към някого в парижкото бюро? Как? Той едва ли познаваше някого. Кому би се доверил? А Мари, къде е тя? Тя трябваше да го чака край Сена. Дали са я заловили?

Вратата се отвори със скърцане.

— Кемрън! Слава богу, събуди се!

Мари изтича до него и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Поколеба се. От една страна, искаше да върне прегръдката, но професионалистът в него го спря. Колкото и да се засилваха чувствата му към Мари, той трябва да остане емоционално дистанциран. Нуждаеше се от дисциплинирания си логичен ум, който да му помогне да оцелее. Чувствата и емоциите само ще помрачат разума му. Трябва да остане съсредоточен.

— Да, да. Добре съм. — Той леко я отблъсна и видя сълзи в очите й.

— О, боже, о, боже. За известно време си мислех, че ти…

— Малко оставаше. Много малко. Как съм се добрал дотук? Помня вълните. Водата беше студена… после всичко изчезна.

Тя приседна до него.

— Мисля, че чух някакви изстрели, но не бях сигурна дали това не е просто бурята. После те видях да тичаш надолу по стъпалата. Преследваха те двама души. Видях как скочи в реката. Водата те понесе към мен. Изчаках да наближиш и скочих след теб. Издърпах те до брега, помогна ми капитанът на едно туристическо корабче. С негова помощ те докарах тук.

— Къде сме?

— В един малък хотел на няколко пресечки от Ботаническата градина.

Кемрън огледа очуканото си тяло, после отново се обърна към Мари.

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Тук дават стаи на ден или на час. Никой не се интересува какво правиш в стаята си или как изглеждаш. Тук сме в безопасност засега.

— Ти си спасила живота ми — каза Кемрън, без да откъсва очи от нея. — Благодаря ти.

— Така се радвам, че си добре. — Тя го прегърна отново.

Този път Кемрън върна прегръдката.

— И аз.

— Какво… какво се случи? Мислех, че става дума за обикновена среща.

— Заварих Потър мъртъв. Някой ни е натопил.

Лицето на Мари стана сериозно.

— Мъртъв? Какво ще правим сега?

— Къде е сакото ми?

Мари го изгледа озадачено, стана и отиде в другия край на стаята.

— Ето го. За малко да го изхвърля. То е почти съдрано.

Кемрън го грабна и го опипа отстрани с дясната си ръка. Водонепроницаемата кесия беше на мястото си. Той я погледна в очите и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс прочете изпратеното по факса съобщение от своя човек във френската полиция и се усмихна. В него подробно и недвусмислено се излагаше становището на френското правителство, че Стоун е дирижирал убийствата на Потър и тримата френски полицаи. Стоун ще бъде набелязан „за ликвидиране“. Ако все още е жив, все едно, че вече е мъртъв. Никой няма да посмее да го докосне, преди първо да го е убил. Никой няма да слуша брътвежа на един обречен, който най-вероятно ще каже какво ли не, за да отърве кожата си.

Той стана и тръгна към канцеларията на Пруит. Беше премахнал последната бариера пред началника на секретната служба. Със или без подбуда, неговият шеф ще трябва да даде нареждането. А Хигинс ще получи полагащото му се съвсем заслужено.

Джордж Пруит забеляза, че квадратчето на ЦРУ със списъка на личния състав пак се оцвети в жълто. Също толкова внезапно квадратчето на НАСА още веднъж почервеня. Той насочи показалеца към квадратчето на ЦРУ и намери ново попълнение в списъка. Нямаше други убийства в агентурния свят, но по някакъв начин беше установена самоличността на убиеца на Потър. Кемрън Стоун беше набелязан „за ликвидиране“.

Ама че работа, помисли си Джордж. Тоя все едно че е мъртъв.

Върна се в главното „меню“ и избра квадратчето на НАСА. Отново защрака с мишката, докато стигна до списъка. В него имаше добавка. Очите му се разшириха от учудване, когато видя името Кемрън Стоун. Беше заподозрян в убийството не на тримата учени от Атена, но на трима полицаи на същото място. Куршумите от трите трупа съвпадали с куршумите от пистолета на Стоун, намерен близо до тялото на Потър:

Почакай малко! Какво става? Това не се е случило така. Джордж килна глава. Май нещо не беше наред.

Влезе в списъка на НАСА и започна да чете третата добавка. Спомни си, че там се говореше за трима мъртви учени от Атена и за други седем души с неустановена самоличност. В такъв случай откъде се взеха тримата полицаи, убити от Стоун? След това ли ги е убил?

Тези мисли изчезнаха, когато очите му видяха различно съобщение от онова, което беше прочел първия път. „Новото“ трето съобщение гласеше, че в склада заедно с тримата учени от Атена са намерени трима полицаи и четирима неидентифицирани мъже.

Какво става, по дяволите!

Джордж премигна два пъти с изненада и прочете още веднъж съобщението. Виж ти! Някой го е сменил, а моят алгоритъм е регистрирал промяната и е възстановил старото. Нещо не беше в ред. Той усещаше това.

Сърцето му се разтуптя от нахлулия в кръвта му адреналин. Просто приличаше твърде много на роман, но всъщност беше действителност.

Със запотени вече длани на ръцете той премести показалеца върху командата за отпечатване и щракна левия бутон на мишката. Секунди по-късно лазерният принтер забръмча. Той издърпа листа и го прочете още веднъж.

— Ама че невероятна работа.

— Пак ли говориш на себе си, Джордж? — обади се някой от съседната кабинка.

Джордж не му обърна внимание. Той просто заключи компютъра и тръгна към архива.

Помисли да използва асансьорите, но се отказа. Беше седял почти цяла сутрин в онзи стол, нужно му беше да се раздвижи. Джордж свърна вдясно и забърза към стълбището в края на дългия коридор. Кой би могъл да направи това? Ако новото съобщение е точно и те наистина са полицаи, тогава какво ще кажат французите? Какво ще кажем ние? И кой го е подменил? Французите? Той не мислеше така. Информацията подлежи на внимателна проверка от ЦРУ, преди да постъпи в компютърните банки на управлението. Това означаваше, че някой от управлението е вмъкнал новия текст. Би ли могло да е просто грешка при преписването? Двама оператори, които вкарват данни на различни работни места? Единият да е писал върху написаното от другия?

Поклати глава, разбирайки накрая защо чичо му си има проблеми с храносмилането. Твърде много въпроси и никога достатъчно отговори.

Бутна тежката врата и заслиза по стълбите, след секунди беше на втория етаж. Архивът беше вдясно.

— Здравей, Джордж.

Джордж спря, обърна се и видя Роланд Хигинс.

— Кой… о, здравейте, сър — отговори той. Откъде пък се взе той?

— Я ми кажи, твоят алгоритъм засече ли нещо ново? Видях съобщението, което си изпратил до отдел „Европа“.

Джордж се поколеба миг-два. Цялата информация от него трябваше да бъде заведена, преди да излезе от Отдела за компютърно обслужване.

— Ами… в известен смисъл, сър, но…

— Ххъм… кажи ми. Заинтересован съм.

— Бих искал, сър. Но нали разбирате, според разпоредбите трябва първо да ида в архива, преди…

Хигинс се разсмя високо.

— Зная разпоредбите, Джордж. Аз съставям повечето от тях. Няма да си навлечеш неприятности. Ще ида да говоря с архива след това. Хайде, кажи ми. Какво е новото?

Джордж поруменя. Глупаво беше да се мъчи да припомня разпоредба на ЦРУ на високопоставен човек като Хигинс.

— Това, сър. — Той издърпа сгънато парче хартия от задния джоб на панталоните си. — Алгоритъмът току-що го засече.

Хигинс взе листа от ръцете му и го чете около минута.

— Добра информация. Наистина твърде неприятно е, че трябва да се сблъскваш с подобни неща, но реалността е такава. Проблеми като този се срещат не само във филмите. Те се случват и в живота.

— Разбирам, сър. Това е ужасно нещо. Наистина ли означава, че…

— Да. Нарежданията са да бъде ликвидиран безапелационно, но вярвай ми, доказателствата срещу него са необорими. Трябва да го спрем.

— Разбирам, сър. Бих искал да ви посоча нещо, което ми направи впечатление.

— Да? За какво става дума?

— Отнася се до третата добавка в списъка, сър. Тя е променена в сравнение с последната разпечатка, която направих. — Той забеляза, че Хигинс мълча няколко минути и гледаше парчето хартия.

Джордж се почувства неловко. Шефът на отдел „Европа“ най-сетне вдигна глава.

— Кога разбра за това?

— Преди десет минути, сър. Бях тръгнал към архива да го заведа и…

— Недей. Искам да кажа, аз ще имам грижата. Аз ще говоря с архива. Това вече не е твоя работа оттук нататък. Ясно ли е?

Джордж забеляза, че сърдечността изчезна от очите на Хигинс и погледът му стана много напрегнат.

— Да… да, сър. Няма проблеми. Никой не знае за това.

— Джордж, ти помогна много на управлението. Не мога да ти кажа нищо повече по въпроса. Бъди уверен, че тази информация и твоите впечатления ще стигнат до когото трябва. Приятна работа.

— Благодаря ви, сър.

Хигинс се обърна и изчезна зад ъгъла. Джордж се запъти към стаята си с купчина въпроси и грижи. Защо Хигинс реагира по такъв начин, когато му каза, че трябва да заведе съобщението в архива? Дали не крои нещо? Джордж не знаеше какво да мисли, но беше сигурен, че някой някъде е променил неговото съобщение, това стана ясно, а реакцията на Хигинс само засили подозренията му. Успокой се, Джордж! Мисли обективно. Обективност. Това е отговорът. Беше чул или чел това някъде, може би в някой от своите романи; а може би си спомни нещо, казано от баща му някога. Отдръпни се и гледай на проблема като зрител, Джордж. Ти изрови несъвместими данни и ги съобщи на един от началниците си, който не реагира много положително, когато му каза, че ще заведеш в архива тези несъвместими данни. На всичко отгоре Хигинс кажи-речи нареди на Джордж да пази това в тайна.

Добре, Джордж, какво можеш да направиш, ако не се доверяваш на лицето, което има информацията? Много просто. Предаваш същата информация на някого, на когото наистина вярваш. На кого?

Джордж се запъти към кабинета на чичо си.

Щом влезе в канцеларията си, Роланд Хигинс отиде право към металната кутия за отпадъци до бюрото. Взе пластмасовата запалка и подпали късчето хартия на Джордж Пруит. Остави го да падне в кутията, където вече беше изгорил двете записки за предишното откритие на Джордж ден преди това.

Посегна към телефона. Всичко трябва да стане днес, замисли се той, гледайки горящата хартия. Днес той ще уреди проблемите си.