Обсадата на Лайтнинг

1.

Ракетен комплекс 39, площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Бляскава и чиста, „Лайтнинг“, насочена към небесата, стърчеше спокойно на бетонната си поставка. Застинала в очакване, тя приличаше на увиснала във въздуха огромна хищна птица, готова да излети сред пламъците от соплата на двете мощни стартови ракети с твърдо гориво. Външният резервоар беше грозен, но необходим израстък върху иначе съвършената бяла обшивка, направена от над 21 000 термични плочки — мозайка, струваща много милиони долара.

Жаркото предобедно слънце във Флорида вече бе вдигнало температурата навън над 30 градуса. Командирът на кораба Майкъл Кеслър хвърли поглед към ракетния комплекс, докато рулираше реактивния самолет „Гълфстрийм-2“ по писта 33, дългата 4500 метра писта на сектора за приземяване на совалки в космическия център „Кенеди“. Самолетът беше значително видоизменен от НАСА за тренировки при кацане със застопорен щурвал.

Кеслър леко даде пълна газ. Двойният газотурбинен двигател „Ролс-Ройс Спей 511–8“ се съвзе и с тяга близо девет тона плъзна 15-годишния самолет по бетонната писта. Кеслър държеше носа му в централната линия, като увеличаваше скоростта: 100 възела3… 110… 130.

Кеслър изправи носа нагоре при скорост 150 възела. Той заговори в шлемофона:

— Кенеди, тук е „Гълфстрийм“ девет-четири-шест, приемам.

— Девет-четири-шест, излитане разрешено.

— Изкачване на височина до дванайсет хиляди. Планът предвижда заход със застопорен щурвал.

— Девет-четири-шест, имате разрешеше за четирийсет. Вятър от изток със скорост 10 възела. Висотомерът показва две-девет-точка-нула-шест и се покачва.

— Разбрано.

Кеслър насочи самолета за излитане под ъгъл 35 градуса, докато правеше широки кръгове над пистата.

— Мразя издигането по спирала и тренировките за кацане със застопорен щурвал — обади се вторият пилот, капитан Клейтън „Текс“ Джоунс. — Отегчават ме до смърт.

Кеслър се усмихна. Джоунс, стар приятел от дните, когато Кеслър служеше на самолетоносача „Конститюшън“ в Персийския залив, беше от ВВС, но Кеслър нямаше нищо против. Той гледаше на Джоунс като на последния от практичните американски офицери.

— Съмнявам се, че ще кажеш същото по време на истинския полет, Текс. Ако съдя по това, което са ми казвали, навлизането в плътния слой на атмосферата едва ли е детска играчка.

— Цял живот не съм се плашил от нищо, Майк. Не възнамерявам да започвам сега.

Десет минути по-късно Кеслър погледна висотомера, който вече сочеше повече от 11 000 метра.

— Почти пристигнахме.

Слънцето бе от дясната страна. Кеслър изключи двигателя и насочи самолета за слизане под ъгъл 20 градуса в посока към океана.

— Какво спокойствие. Не мога да повярвам, че според теб е отегчително.

Джоунс само поклати глава.

Кеслър направи завой на 180 градуса десет минути по-късно и видя писта 33 на 16 километра разстояние. Той провери арматурното табло. Височина три хиляди метра; скорост 220 възела. Малко повече от идеалния заход с изключен двигател при скорост 215 възела. Кеслър направи необходимата корекция, натискайки леко щурвала. Хидравличната предавка задействува хоризонталните стабилизатори на Т-образната опашка и те се подвиха надолу, а носът на самолета се вдигна. Кеслър видя, че скоростта намалява. След като при височина дванайсет хиляди метра започна захода със застопорен щурвал, промяната на скоростта можеше да стане само ако измени скоростта на спускане, а не чрез клапана за гориво.

— Май всичко си свел до чиста наука — отбеляза Джоунс.

— Наистина се надявам да е така. Когато вече сме в „Лайтнинг“, ако оплескам захода, няма да мога да коригирам с клапаните.

— Е, дотук всичко върви добре. Пистата е точно отпред на единайсет километра. Височина две хиляди и четиристотин метра при скорост два-един-пет възела. Изглежда добре.

— Кенеди, тук „Гълфстрийм“ девет-четири-шест, приемам — рече Кеслър.

— Девет-четири-шест, виждаме ви на радара и с просто око, продължавайте.

— Искам разрешение за кацане, приемам.

— Имате разрешение за пряк заход към писта 33, девет-четири-шест. Вятър от изток със скорост 10 възела. Висотомерът сочи две-девет-точка-нула-седем.

— Разбрано, Кенеди.

— Пет километра, 1500 метра, поддържаш скорост два-един-пет възела. Не е лошо за момче от флота — рече Джоунс.

Кеслър се ухили.

— Още нищо не си видял.

Лявата ръка на Кеслър държеше здраво щурвала. Като регулираше плавно посоката и скоростта, той поддържаше точно определения курс. С изключени турбовентилаторни двигатели и с големите вертикални стабилизатори, които НАСА беше добавила под тесния фюзелаж4, самолетът трябваше да се „чувствува“ като орбитален кораб.

— Разстояние 1600 метра, височина 900 метра — обади се Джоунс.

Кеслър кимна и леко придърпа щурвала към себе си. Скоростта падна до 190 възела.

— Четиристотин и петдесет метра до пистата, височина 800 метра.

Кеслър блъсна ръчката на шасито. То се спусна. Той леко снижи носа, за да компенсира допълнителното челно съпротивление. Скоростта остана закована на 190 възела.

Тренировъчният самолет доближи края на пистата. Лекият насрещен вятър го избута към тревата вляво от нея. Кеслър премести щурвала вдясно. Същевременно натисна левия кормилен педал, за да компенсира насрещния вятър. Това наклони крилата, създавайки впечатлението, че самолетът завива по посока към вятъра. Кеслър го остави да се обърне на няколко градуса, после лявото кормило го принуди да поеме направо, изравни носа му по наближаващата централна ос на пистата и го задържа в това положение.

— Малко ниско сте, девет-четири-шест. Повдигнете се.

Капчици пот заструиха по лицето на Кеслър, докато придърпа щурвала към себе си. Той наблюдаваше уреда за пространственото положение на самолета във въздуха: 23 градуса… 21… 20…

Кеслър провери висотомера. Шейсет метра. Пистата се втурна срещу него, докато самолетът се плъзна грациозно над парчето тревна площ в края й. Вече напълно съсредоточен, Кеслър не откъсваше очи от осовата линия и продължи да прави дребни корекции.

— Шест метра… три… един… приземяване.

Кеслър почувствува леката вибрация, когато задните колела докоснаха пистата. Той придърпа щурвала и остави носа на самолета да се снижи от само себе си, докато скоростта падна под 100 възела.

— Девет-четири-шест, имате разрешение да рулирате до рампата.

— Разбрано.

— Насити ли се вече? — попита Джоунс.

Кеслър въздъхна:

— Предполагам.

— Добре. Умирам от глад.

Кеслър извъртя очи.

— Предполагам, че имаш предвид парче месо, а?

— Не просто каквото и да е месо, партньоре. Дебела пържола, не много препечена. Нищо не може да се сравни с нея.

Това накара Кеслър да се разсмее.

— Щом казваш, така да бъде, момко. Замърсяваш собственото си тяло с целия този холестерол и с никотина.

Джоунс пушеше също, макар и не много.

— А тялото е толкова доволно.

Кеслър поклати глава.

— Чудесно. Пържола да бъде тогава. Ще отидем да хапнем веднага след брифинга. Иначе едва ли ще изтърпя докрая.

Джоунс кимна и тръгна към задната част на самолета. Кеслър се усмихна. Джоунс беше истински тексасец.

След пет минути бяха в автобусчето на път към стаята за брифинги. Тъй като за деня преди изстрелването беше насрочена пресконференция, ръководството на НАСА искаше да е сигурно, че и двамата астронавти са подготвени да отговарят на въпросите на журналистите.

Докато пътуваха, мълчаха. Кеслър гледаше през тъмните стъкла на автобуса осмоъгълната стартова площадка, чиято площ беше приблизително половин квадратен километър.

Площадката имаше два важни компонента. Неподвижната сервизна кула бе разположена на западната й страна, там, където се сглобяваше совалката. Тя се състоеше от внушителна мачта с височина 75 метра със свързващи рамена към люка за екипажа на кораба. Въртящата се сервизна кула се обръщаше на 60 градуса, докато вратите на товарния й отсек съвпаднат с вратите на товарния отсек на „Лайтнинг“. Освен това кулата поддържаше и системата, която предпазваше „Лайтнинг“ тук, на площадката, от дъжд и градушка.

Кеслър пое дълбоко дъх и премести погледа си към брега. Морето. Въздъхна, докато гледаше ярката синева, която опасваше брега. Замисли се за годините във военноморския флот, който беше дом и семейство за него през по-голямата част от живота му. В ума му се занизаха спомени за колегите пилоти: дружбата, веселбите… свръхзвуковите кошмари. Кеслър знаеше, че те винаги ще живеят в специално кътче в сърцето му. Знаеше, че принадлежи към една особена порода: летците от морската авиация. Не пилотите от ВВС. Пилотите от ВМС. Мъже, чиято бойна задача завършваше едва след като подмамеха 30-тонния реактивен самолет да кацне върху танцуващата писта на самолетоносача при скорост 200 възела. Нямаше място за грешки. Нямаше място за изтощени пилоти, мислеше той.

От деня, в който на седемнайсет години получи разрешително за частен пилот, Кеслър реши да направи кариера от летенето. Възпротиви се на бащиното си желание да стане електроинженер и за три години взе диплома по авиоинженерство от Техническия институт във Флорида, а едновременно продължаваше да лети и като авиоинструктор. След дипломирането си кандидатствува и беше приет в Центъра за подготовка на пилоти за морската авиация в Патуксънт Ривър, щата Мериленд, и бързо изпъкна сред съвипускниците си със своя нахакан стил на летене.

Кеслър никога не летеше бавно, ако можеше да лети бързо. Никой досега не го беше видял да прави завой или да набира височина по обикновен начин. Той винаги форсираше, винаги докарваше самолета до определения от конструкторите краен предел на неговите възможности. Логиката му беше проста: или форсирам самолета и печеля въздушния бой, или врагът ще направи това. Ако правя вираж на 45 градуса, а врагът на 60, ще загубя. Ако летя със скорост Мах5 1.5, а врагът — с Мах 2, ще загубя. Кеслър познаваше само два вида пилоти: бързи и мъртви. През цялата си кариера полагаше всички усилия да бъде винаги между бързите. Инженерната диплома му даде познания по аеродинамика, които му позволяваха да разбира по-добре от съвипускниците си указанията на конструкторите. Той познаваше т.нар. предели за безопасност в самолетните конструкции. Знаеше например какво допълнително натоварване може наистина да издържи дадена плоскост на самолета над определен брой гравитационни константи, без да понесе структурни повреди. Това му позволяваше да го форсира безопасно и да изстисква всичко от самолета, което му даваше предимство пред неговите съвипускници.

След като завърши, капитан-лейтенант Кеслър получи онова, за което мечтаеше: да лети на изтребители „Ф-14 Томкат“ от борда на самолетоносача „Конститюшън“ и не след дълго спечели уважението на другите пилоти по време на операцията „Пустинна буря“. Той свали два иракски изтребителя „МиГ-23“ с картечници и една-единствена ракета „Сайдуайндър“ само няколко месеца след като пристигна там, когато все още всички го смятаха за новак. Тази и няколко други случки през годините, когато беше във ВМС, му донесоха чин полковник. Стана известен в национален мащаб, което по-късно накара НАСА да го вербува.

НАСА. Кеслър погледна през рамо вляво към съоръжението за презареждане и монтаж на ракетите с твърдо гориво, докато автобусът продължи по северния път към промишления район на космическия център. За по-малко от шест месеца то можеше да подготви ракетите за повторно използване — от изваждането им от океана на около 220 километра от източното крайбрежие на Флорида до прикачването на външния резервоар и орбиталния космически кораб.

Кеслър погледна към Джоунс, който беше затворил очи и подпрял глава на страничното стъкло. Капитанът от ВВС продължаваше да гледа с пълно пренебрежение на цялото изпитание — нещо, което Кеслър не можеше да проумее. Особено когато от изстрелването ги деляха по-малко от четирийсет и осем часа.

Шофьорът сви вляво по източния път на НАСА, после пак вляво по Авеню С. Автобусът спря до сграда М6–339 — щаба на космическия център „Кенеди“.

— Събуди се, Текс. Пристигнахме.

Джоунс рязко отвори очи и пое дълбоко дъх. Кеслър посегна към страничната врата и я дръпна назад.

Няколко минути по-късно влязоха в стаята за брифинги.

Париж, Франция

Лек ветрец разклащаше в късния следобед клоните на близкото дърво, отрупано с цветове. Те сякаш вдъхваха живот на нежната мелодия, която младият саксофонист свиреше под него. Една шапка в краката му показваше щедростта на публиката през деня. Вдясно амбулантен търговец предлагаше франзелки на пешеходците, но те май повече се заглеждаха в детето, което се учеше да кара велосипед на тревната площ вляво от саксофониста.

— Francois! Francois! Faites attention, Francois!6 — Кемрън Стоун чу как майката на детето викаше по ускоряващия темпото момчурляк, който полагаше отчаяни усилия да овладее основните умения до края на деня. Разтревожена, тя накрая го настигна от другата страна на малкия парк и извика нещо, което Кемрън не можа да разбере. Кемрън се усмихна, докато поемаше хладния свеж въздух. Хубаво беше да бъдеш отново в Париж.

Беше излязъл от американското посолство и попадна в един от най-спокойните градове в света. Несъмнено нещо съвсем различно от потискащите улици на Мексико сити, където прекара по-голямата част от последните пет години.

Погледна часовника си и продължи към площад „Конкорд“, източния край на дългото авеню в съседство с градините зад Лувъра. Кемрън ускори крачка, разполагаше само с трийсет минути, за да стигне до левия бряг преди седем вечерта. Той пресече улица „Роял“ към стъпалата, по които се слизаше до станцията на метрото.

Купи си билет от автоматите и заслиза, следвайки указанията на табелите, по облицован с бели плочки овален коридор. Проби си път през претъпкания перон и успя да вмъкне слабичкото си, но мускулесто тяло в един от препълнените второкласни вагони — лицето му остана едва на сантиметри от затварящите се врати. Хвана се с лявата ръка за перилото над главата си, а с дясната стискаше под сакото кобура с беретата — не от страх да не му потрябва, а да не го задигне някой джебчия. На Кемрън хич не му се искаше да обяснява на новия си оперативен шеф от ЦРУ, че са му откраднали оръжието, и то още в първия ден под негово разпореждане.

Тълпата го притискаше и Кемрън усещаше допира на зашитата под хастара на сакото водонепроницаема торбичка с три кафяви плика. В единия имаше три фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки, а в другите бяха парите за непредвидени случаи. Кемрън не излизаше никъде без тях… и без беретата.

След двеминутно клатушкане той се прекачи в друг влак в южна посока, който се оказа също препълнен.

Задачата, която му възложи шефът сутринта, беше да се срещне със съпругата на френски ракетен специалист, загинал при автомобилна катастрофа предишния ден. Вдовицата сама се обадила в управлението и настояла за срещата. Обикновено ЦРУ не обръщаше внимание на подобни на пръв поглед маловажни искания или в най-добрия случай ги прехвърляше на френските власти. Но жената беше използвала един, макар и поостарял код на ЦРУ за спешни случаи, когато позвънила в посолството. Този факт беше достатъчен, за да разтревожи няколко служители на ЦРУ до такава степен, че да задействуват оперативния.

Кемрън слезе на станция „Сен Мишел“, изкачи се на улицата и свърна вляво по улица „Кюжа“.

Особена улица, помисли си той, докато гледаше дву-и триетажните каменни сгради — някои вероятно още от XVII век. Вдовицата бе поискала срещата на усамотено място.

Кемрън приближи тясната улица отляво. Слънцето залязваше и вече тъмнееше. Изгледа вертикалната табела на грандхотел „Сен Мишел“ пред себе си. Хотелът едва ли беше по-широк от 9 метра, но някой явно го бе сметнал за достатъчно голям, за да сложи това „гранд“ пред името. Странно място за среща, помисли си той, защото знаеше, че покойният й съпруг, прочутият френски ракетен специалист Клод Гийю, беше не само един от най-уважаваните и богати хора в Париж, но и виден учен в Европейската космическа агенция Атена, гордостта на Европейската икономическа общност.

Атена. Виж, това е наистина голяма корпорация, размишляваше Кемрън. Атена съществуваше от години, припомни си той писаното в досието, което получи от шефа си сутринта, но агенцията се беше превърнала в днешната гигантска корпорация едва след експлозията на „Чалънджър“ преди няколко години. Само дни след нещастието с НАСА комуникационни компании и метеорологични агенции от големи и малки страни затрупаха Европейската космическа агенция с искания за изстрелване на спътници поради невъзможността на НАСА да действува в тази насока. С подкрепата на ЕИО Атена се разрасна: от под 500 служители тогава до над 15 000 и от няколко изстрелвания годишно до запълнена седмична програма, разработена да посрещне растящите нужди на света от нейните услуги. Вече могъща и състоятелна агенция, Атена разполагаше със съвсем нова високоусъвършенствувана база за изстрелване в крайбрежния град Куру, Френска Гвиана, и неотдавна оповести плановете си за европейска космическа совалка и постоянна космическа станция. След смъртта на Гийю жена му Мари, самата тя известен учен с голям принос в разработката на системата за насочване на надеждната ракета „Атена V“, щеше да получи по-голямата част от наследството на починалия съпруг.

Кемрън въздъхна. Тази тайнственост и необичайното място на срещата бяха неразбираеми за него. Въпреки това прекоси улицата и отвори единичната остъклена врата на хотела.

Веднага му се повдигна от силния мирис на пури, който идваше от другия край на дългото и тясно преддверие. Вдясно през чифт двойни остъклени врати забеляза всекидневната. Влезе и видя две кушетки и столове в квадратната стаичка. Кемрън се върна в тясното преддверие и мина по дървения под до другия край, където вляво имаше малък асансьор, а вдясно, както изглежда, беше рецепцията.

Той доближи и видя възрастна жена, полегнала на малко легло зад преградата. В метален пепелник до него димеше пура.

— Pardon, madame.

Възрастната дама отвори очи, изсумтя и бавно се надигна. Тя грабна пурата и я остави да виси от крайчеца на устата си. Кемрън усети неприятен мирис на пот; в началото ароматът на пурата го прикриваше, но стана по-осезаем, когато тя доближи.

— Oui? — Гласът й беше дрезгав и недружелюбен, както и външният й вид. Хлътналите й очи изучаваха Кемрън през дима.

— Bon soir, madame. Quelle est la chambre de Madame Guilloux?7

— Un moment. — Жената сложи очила и прелисти хотелската регистрация.

— Madame Guilloux n’est pas ici8. — Жената му обърна гръб.

— A… pardon, madame…

Тя не му обърна внимание и се върна до леглото си.

— Madame?

— Madame Guilloux n’est pas ici! Fiche-moi la paix!9

Кемрън все още си спомняше достатъчно френския, за да разбере, че старицата току-що му беше казала да млъкне. Стисна зъби в отговор на грубата фраза и се канеше да даде воля на най-лошия си френски, когато зърна някого вляво от себе си.

— Закъснявате с пет минути — каза плътен, но много женствен глас на безупречен английски.

Кемрън обърна глава и видя високата елегантна фигура на Мари Гийю. Тя беше в тесни сини дънки и шарена памучна фланелка и държеше вратата на асансьора отворена.

— Там ли възнамерявате да останете, господин…?

Кемрън тръгна към нея.

— Казвам се Кемрън Стоун и подраних с няколко минути, госпожо Гийю.

— Мари, ако обичате. Никога не съм харесвала да ме наричат така, дори когато съпругът ми беше жив. Влезте, да отидем горе, преди някой да ни е видял.

Кемрън се вмъкна в мъничкия асансьор, който едва ги побра. Мари затвори вратата. Почти притиснал тялото си в нейното, Кемрън разтревожен слушаше звуците, които издаваше старият асансьор, преди най-после да потегли нагоре. Стоеше неловко, с лице на сантиметри от нейното. Впери поглед в някаква точка на стената, но чувствуваше, че Мари го наблюдава. Тя го разглеждаше.

— Говорите без акцент — рече той накрая, мъчейки се да вземе инициативата и да не показва, че близостта й го смущава.

— Това е, защото английският ми е майчин език. Аз съм родена и израснала във Флорида, Кемрън. Моминското ми име е Робъртс.

Асансьорът спря на третия етаж. Тя отвори вратата и излезе.

— Оттук.

Кемрън я последва до края на коридора. Тя извади ключ, отключи и отвори.

— Не е лошо за двайсет и пет долара на ден — рече тя, докато отваряше прозорците, които гледаха към улица „Кюжа“.

— Ще трябва да ми простите, но изобщо не съм очаквал, че срещата ще протече така.

Тя седна на едно от двете легла и го изгледа озадачено.

— О, и защо така?

— Ами, преди всичко мястото, пък и вашето отношение. То изобщо не се връзва със скърбящата вдовица, за която четох във вестниците тази сутрин.

— Вие сте този, който трябва да ми прости. Сигурно ви е ясно, че се срещам с вас тук, защото не исках никой да знае, че разговарям с ЦРУ. Може би управлението е изпратило неподходящ човек за случая.

Кемрън се намръщи.

— Вижте, госпожо, казах това, защото ме бяха уведомили, че задачата ми е просто да взема показания от вас. Ако става дума за нещо повече, бих искал да зная веднага.

— Защо? За да си отидете ли? — Тя стана и тръгна към прозорците.

— Не, за да мога да реша дали това място е достатъчно сигурно, а също и да разбера как точно пристигнахте тук. Обстоятелството, че сте облечена като туристка и че сте отседнала в тази кочина, съвсем не означава, че никой не ви е проследил.

Тя се обърна с лице към него.

— Добре, добре. Извинявам се. За миг помислих, че…

— Аз съм дисциплиниран оперативен работник, не някакъв медиум. А сега ми кажете кое беше толкова важно, че да ви накара да използвате спешния шифър с нас. И откъде го имате? Доколкото знаем, вие не сте свързана с управлението.

— От покойния ми съпруг.

Кемрън пак се намръщи.

— Е, тук съм. А сега кажете какво искахте да ни съобщите?

Мари се обърна, облегна се с ръце на подпрозоречната дъска, вдигна брадичка и остави ветрецът да разрошва дългата й черна коса. Много привлекателна жена, констатира Кемрън.

— Става дума за вечерта, преди той да умре — рече тя все още с гръб към него.

— Хм… и какво? — Кемрън седна на леглото и поразхлаби вратовръзката си.

— Беше прекарал една седмица в Куру, мъчейки се да разреши някакви проблеми с изстрелването, и се обади от самолета на път за тук. В гласа му усетих тревога и загриженост.

— Е, с неговата работа. При толкова много отговорност. Би било естествено да…

— Не, не беше това. Клод и аз работехме доста време заедно както тук, така и в Куру. Всъщност, срещнахме се именно при разработката на системата за насочване на „Атена V“. С годините се научихме да работим ефикасно при огромно напрежение, за да спазим строго разчетената програма за изстрелване. Разбира се, той си имаше неприятности с Атена, такива имах и аз, но онази вечер беше нещо друго. Той не бе разстроен или ядосан, не се тревожеше за нещо очаквано. Стори ми се необичайно изнервен. На моменти дори долових мъничко страх в гласа му.

— Вижте, никак не ми е лесно да го кажа, но не виждам защо трябва да се забърква ЦРУ в тази работа.

— Моля, оставете ме да завърша. — Тя се обърна с лице към него. — След като успя да се овладее, той ми каза, че слухът за руския кораб е истина. После ми даде шифъра на ЦРУ, ако нещо…

— Почакайте. Изяснете се. Какъв слух? Какви руснаци?

Мари приглади косата си с ръка, затвори очи за миг и седна на перваза на прозореца.

— Преди няколко месеца руски космически кораб експлодира малко след като влезе в орбита. Тук в Атена чухме, че случайно се е блъснал в един от сателитите ни. Но наш техник от центъра за управление на полетите в Куру видял на един от екраните съобщение за прекратяване на полета в орбита. Тогава никой не обърна особено внимание на това. Нали докато траеше изпробването на „Атена V“, изведохме в орбита няколко сателита, които сега Атена използва за следене на промените в метеорологичните условия преди изстрелването. Понякога някой от тях се смъква на толкова ниска орбита, че става неизползваем. Обикновено го унищожаваме, като включваме двигателите му и го оставяме да изгори при навлизането в плътните слоеве на атмосферата. Като научихме, че руският кораб е експлодирал приблизително по същото време и на същото място заедно с един от нашите сателити, из агенцията се понесоха слухове, че случайно сме взривили техния кораб. Но управителният съвет бързо ги ликвидира без много разследване и приключи официално случая. Клод беше особено изтормозен от това. Искаше му се да разбере дали наистина Атена е сбъркала, но, както изглежда, записите на командите за прекратяване на полета били изтрити от паметта на контролния компютър.

— Добре, какво се опитвате да ми кажете?

— Мисля, че смъртта му не е случайна, както пишат вестниците.

— Искате да кажете, че някой го е убил?

— Така мисля. Клод ми каза, че той и още няколко учени са успели да възстановят част от изтритите данни и според тях руският кораб съвсем не е експлодирал случайно. Направено е съзнателно. И каза, че разполага с доказателства, които уличават висшето ръководство на Атена.

— Как се произнесе френската полиция за смъртта на Клод?

— Полицията не направи нищо. Заявиха, че смъртта е настъпила случайно. Казах им, че не съм съгласна с тяхното заключение и се обосновах. Казах им, че приключват случая твърде бързо и че трябва да извършат повече разследвания.

— Е? Какво отговориха те?

— Някой си инспектор Филип Рокет ми позвъни половин час след като приключих разговора с човека, започнал следствието. Повторих какво ми е казал следователят, а Рокет ме увери, че случаят е разследван професионално и внимателно. Каза ми, че и той е подкрепил официалното заключение, че господин Гийю действително е загинал при автомобилна катастрофа. После ми каза, че има и друга работа и затвори телефона.

— Това ли е всичко?

— Да. Разбирате ли сега защо позвъних в американското посолство?

— Е, може би е трябвало… — Кемрън млъкна и тръгна към вратата.

— Какво…

— Тихо. — Той вдигна лявата си ръка и сграбчи беретата с дясната. Приведе се бавно и залепи гръб към стената до вратата. Стъпките пак затихнаха. Беше ги чул секунди преди това отвън. Някой беше минал два пъти по коридора. „Може би прислужница“, помисли той, но бързо отхвърли тази възможност. „Май е късно за разтребване. Заблудил се турист? Възможно, но защо спира два пъти пред тази врата?“

Кемрън почувствува как пулсът му се ускори, щом адреналинът нахлу във вените му. Даде знак на Мари да се сниши и да се скрие зад тоалетната масичка до прозорците. Тя се подчини. После той бавно протегна ръка и отключи. Резето на бравата щракна.

Отривист залп проби дървената врата. Кемрън отскочи назад и се претърколи до Мари.

— Не мърдай! — извика той, докато се целеше с 9-милиметровия автоматичен пистолет в голямата дупка в центъра на все още затворената врата.

Така внезапно, както беше започнала, стрелбата спря. Секунда тишина, бързо последвана от писъци, долитащи от близките стаи. Кемрън не трепна. Не откъсваше очи от вратата и държеше под прицел дупката. Нищо.

Погледна Мари. Тя трепереше, разтворила широко зелените си очи, устните й потрепваха.

— Успокой се и не мърдай. Докато…

Крушовиден предмет влетя през дупката в стаята и се плъзна по пода.

„Граната!“

Инстинктивно Кемрън прегърна Мари и се претърколи към другия край на стаята.

Гранатата избухна. Кемрън чу силната детонация. Зажумя и зачака парчетата, но такива нямаше. Отвори очи и разбра, че е заслепен от гъст дим. Мари се закашля. В очите на Кемрън смъдеше. Беретата! Зашари с ръце по вехтия килим. Нищо. Чу наближаващи стъпки.

— Бързо, след мен!

— Не виждам! О, господи, очите ми, те…

Без да обръща внимание на виковете й, Кемрън грабна дясната й китка и я дръпна зад себе си. Стана и се хвърли към прозореца. Стигна до него, изпълзя на перваза и пое дълбоко дъх. През сълзи забеляза, че покрай прозореца се спускаше дебела медна тръба. Кемрън я стисна здраво с лявата ръка.

— Прегърни ме през раменете! Бързо!

— Не виждам, очите ми…

Стъпките спряха.

— По дяволите! Хайде!

Почувства прегръдката й изотзад.

— Като преброя до три, дръж се здраво и обгърни с крака кръста ми. Разбра ли?

— Да, аз…

— Едно… две… три!

Кемрън извъртя дясната си ръка и хвана тръбата, докато скачаше от прозореца с Мари, притиснала се към гърба му.

Той чу ритниците по вратата.

Ръцете му бяха напрегнати почти до краен предел. Започна да се плъзга надолу към улицата колкото може по-бързо — знаеше, че на нападателя ще му трябват само секунди, за да разбере как са избягали.

— Mon Dieu! Mon Dieu!

Кемрън погледна към улицата и видя старицата от рецепцията, която стоеше до предната врата и викаше колкото й глас държи.

— По дяволите!

Няколко минувачи се събраха около хотела от двете страни на улицата. Кемрън вдигна очи към прозореца и видя, че оттам ги гледа някакъв мъж с прошарена брада и коса.

— Дръж се — рече Кемрън. Веднага почувства как Мари се вкопчи в него.

Кемрън отхлаби хватката на тръбата и бързо се плъзна последните три метра, преди да тупне на тротоара. При удара Мари се отпусна и двамата се изтърколиха по мокрия паваж. Почувства остра болка в дясното си рамо, когато се блъсна в бронята на паркирана кола, но се насили да погледне отново нагоре към прозореца. Брадатият мъж бе изчезнал.

Като през мъгла той видя трима хлапаци да се събират около Мари, която лежеше в безсъзнание на няколко крачки встрани. Кемрън стана. Нямаше време за губене. Всеки момент вече престъпникът можеше да излезе тичешком от хотела.

— Allez-vous en!10 — извика Кемрън на слисаното трио и ги разбута. Наведе се и притисна пръсти към лявата китка на Мари. Усети пулса й. Бързо вдигна стройното й тяло, метна го на лявото си рамо и хукна по улицата. Хлапаците отстъпиха, докато Кемрън мяташе бясно крака, мъчейки се да набере преднина пред нападателя. Вятърът разроши късата му рядка коса. Бързо почувствува по-осезателно тежестта на Мари. Рамото му гореше. Същото беше и с краката му. Не им обърна внимание и продължи да тича.

— Почакайте! Почакайте!

Кемрън хвърли поглед назад и видя, че брадатият стои до входа на хотела и им маха да се върнат. Кемрън не му обърна внимание и зави зад ъгъла. Продължи напред, после свърна вляво в една тъмна уличка.