Обсадата на Лайтнинг

20.

Космически комплекс „Мир“

Кеслър се държеше отстрани за люка на „Квант-2“, облечен в скафандъра на Джоунс и с неговия раничен двигател, който Стракелов беше взел от „Лайтнинг“. По настояване на НАСА Кеслър реши да не използва своя. Макар че не беше забелязал никакви признаци нещо да е пипано по него, НАСА не искаше нови рискове в станалия вече опасен полет.

Той гледаше как „Лайтнинг“ тихо и грациозно се носи точно под „Мир“. Беше вълнуващо. Крехката на вид земя заемаше по-голямата част от полезрението му, карайки го да осъзнае, че наистина бяха в много ниска орбита. Вън температурата наближаваше 110 градуса по Целзий според компютрите на „Мир“. Но това нямаше никакво значение за Кеслър. Неговият скафандър го предпазваше от високата температура в космоса, а системата за осигуряване на жизнената среда поддържаше циркулирането на леденостудена вода по вплетените в подплатата пластмасови тръбички.

Сега Кеслър се интересуваше преди всичко от отворените врати на товарния отсек на „Лайтнинг“ и от липсващите термични плочки. Погледна уредите на гърдите си и разбра, че разполага с кислород за пет часа. Вдясно от себе си видя, че Николай му маха с ръка.

Кеслър кимна и леко се отблъсна към него. Стракелов протегна ръка, придърпа Кеслър към себе си и му даде знак да се хване за дясната дръжка на велосипеда „Икар“.

Стракелов отброи от пет до едно с пръстите на лявата си ръка. Кеслър го следеше внимателно и когато руснакът натисна с показалеца си бутона отдясно на контролното табло на „Икар“, той стисна здраво дръжката. Те бавно се понесоха към повредената совалка. Кеслър видя, че Валентина Терешкова прехвърля три големи бутилки кислород в херметическата камера на „Лайтнинг“. Те щяха да осигурят достатъчно въздух за дишане в модула на екипажа, докато стигнат земната атмосфера.

За момент Кеслър се замисли дали всичките им усилия нямаше да бъдат напразни. Дали просто не се самозалъгва, че може да оцелее при навлизането в земната атмосфера без термични плочки? Съмнения обхванаха Кеслър, докато той се движеше към совалката…

Час по-късно, привързан към въже, което се размотаваше от една електрическа лебедка под негов контрол, Кеслър стигна до корема на совалката, където Стракелов и Терешкова вече се бяха захванали за работа. Запълваха дълбоките петнайсет сантиметра дупки по обшивката на кораба, откъдето се бяха откъртили защитните плочки, с откъснатите от „Союз“ термични щитове. Кеслър погледна към „Мир“. Корабът „Союз“ беше свързан към модула „Квант-1“. Видя как на места термичната изолация на кораба беше разцъфнала като венчелистчета. Стракелов просто беше отрязал няколко парчета и ги беше изтеглил до „Лайтнинг“.

Стракелов работеше в кърмовата секция, а Терешкова към носа. Без надежден раничен двигател Кеслър се чувстваше някак излишен. Това не означаваше, че не беше дал своя принос за ремонта на „Лайтнинг“. Току-що прибра антената и изключи електромоторите, с които се отваряха и затваряха дългите осемнайсет метра врати на товарния отсек.

Той доближи до Терешкова, която привършваше запълването на една от дупките по обшивката.

— Да помогна с нещо? — каза той в шлемофона.

Терешкова извърна глава и бавно я поклати.

— Не, Михаил. Почти свършихме тук. Изключени ли са електромоторите?

— Да.

— Добре. Говорихте ли с вашите хора?

— Да. Не им харесва много идеята, но при дадените обстоятелства се съгласиха. Трябва веднага да свалим долу Текс.

— Така! — рече тя победоносно, изстисквайки епоксидна пяна върху последната „руска“ плочка.

— Готово ли е?

— Липсваха само трийсет плочки. Щом се спряхме на най-добрия начин за ремонт, останалото беше въпрос на време. — Тя посочи към Стракелов, който се носеше към тях. — Виждате ли? Николай Александрович също е свършил.

Стракелов приближи, посочи часовника си, сетне отворените врати на товарния отсек. Кеслър разбра. Нямаха време. След по-малко от час „Лайтнинг“ щеше да мине над мястото, където трябваше да включат двигателите и да забавят скоростта на совалката преди навлизането в земната атмосфера, за да кацнат безопасно в базата „Едуардс“.

Кеслър се хвана за велосипеда „Икар“ на Терешкова, докато тя се придвижи до „Лайтнинг“ отстрани. Той влезе в товарния отсек, където се привърза към едната стена и хвана дебелото плетено въже, закачено отвън за края на вратата. При изключени електромотори тежките 270 килограма врати свободно се въртяха около шарнирите. Дръпна въжето с все сила и успя да придърпа с десетина сантиметра голямата отворена врата. Държеше въжето опънато, докато Стракелов и Терешкова отидоха над вратите, прикачиха въжета към тях и бавно се отблъснаха, за да опънат въжетата. Кеслър чу гласа на Стракелов. Макар че руският му беше много ограничен, разбра, че Николай броеше. Приготви се да дърпа още по-силно.

— Пят… четире… три… два… один… теперь!

Докато Кеслър опъваше въжето, Стракелов и Терешкова включиха „Икар“-ите. Голямата врата бавно се завъртя на шарнира, спусна се към Кеслър и спря във фюзелажа на „Лайтнинг“.

— Браво! Затворихме едната, хора — рече той.

След пет минути бе затворена и втората врата. Кеслър се понесе към херметичната камера. Стигна до нея, затвори люка зад себе си, херметизира камерата и бързо се измъкна от неудобния скафандър. Отвори помещението за екипажа и провери състоянието на Джоунс, който беше привързан към койката и дишаше от руската кислородна бутилка. Терешкова беше донесла още две бутилки. Беше възстановила с едната нормалното съдържание на кислород в „Лайтнинг“. Втората беше за резерва.

Кеслър отиде в пилотската кабина и видя през предните стъкла Терешкова и Стракелов.

— Не зная как да ви благодаря, приятели — каза той по радиото.

— Думата е спасибо, Михаил.

Кеслър се усмихна.

— Спасибо, Валентина и Николай Александрович.

— Приземете се благополучно и ни пратете картичка от Калифорния — отговори Валентина и махна с ръка. Николай направи същото. Сетне се обърнаха и се понесоха към своя кораб. Кеслър отиде към задната страна на кабината и загледа оттам през горните стъкла новите си приятели. При цялата си школовка в армията и в НАСА той никога не бе допускал, че ще се случи такова нещо. Жалко, че светът може и никога да не разбере какво стана тук горе. Само шепа хора ще знаят, че в този ден и двете страни ковяха историята. Те бяха прекрачили самоналожените политически и културни бариери в името на една обща цел.

Кеслър се увери, че автоматичният механизъм за затваряне на вратите е заработил. Лампите на контролното табло потвърдиха това. Пусна втората бутилка с кислород и провери по уредите съдържанието му. Беше близко до нормалното.

Привърза се към седалката на пилота и включи радиостанцията.

— Хюстън, тук „Лайтнинг“. Как ме приемате?

— Съвсем чисто, „Лайтнинг“. Господи, Майкъл! Защо не се обаждаш толкова дълго? Почнахме да се тревожим — прозвуча от високоговорителите гласът на Хънтър.

— Вратите на товарния отсек затворени и заключени. Позакърпихме обшивката, доколкото бе възможно. Прибирам се.

— Разбрано, „Лайтнинг“. Разработихме ви нов курс. Ще ви отнеме малко повече време да излезете от орбита, но така ще намалите с около двайсет процента горещината при триенето.

— Колко повече, Хюстън? Не зная колко може да издържи Джоунс.

— Само десет-петнайсет минути, „Лайтнинг“.

— Разбрано. Устройва ме.

— Включете двигателите за излизане от орбита след три минути, „Лайтнинг“.

— Прието. Изменям профила. — Кеслър включи за две секунди страничните спомагателни двигатели. Тягата им беше достатъчна, за да завърти бавно „Лайтнинг“ на 180 градуса. После включи носовите и кърмовите спомагателни двигатели и преобърна кораба наопаки.

— Две минути до излизане от орбита.

— Прието, „Лайтнинг“. Изглеждате добре.

Кеслър си наложи да се отпусне. Погледна дигиталния часовник на контролното табло. Минута и трийсет секунди.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън.

— Кажете, Хюстън.

— Ще ви прозвучи налудничаво, но, изглежда, към вас се движи някакъв обект. Същата орбита, относителна скорост 122 метра в секунда.

Кеслър се намръщи.

— За какво става дума, момчета?

— Господи. Току-що увеличи скоростта! Скорост 213 метра в секунда. Трийсет морски мили на юг, петнайсет мили от земята. До сблъскването остават деветдесет секунди.

— Хюстън, какво става, по дяволите? Сигурни ли сте, че това не е „Мир“?

— Абсолютно, „Лайтнинг“. Все още следим руснаците. Не мога да разбера какво е! Господи! Току-що ускори отново! 335 метра в секунда. Ще ви направи таран! До сблъсъка четирийсет секунди… трийсет и пет… трийсет… използвай двигателите, Майкъл! Бързо!

Кеслър посегна към бутоните. Знаеше какво означава да ги включи по-рано. При скорост повече от 32 000 км/ч грешка от една секунда значи да се разминеш с осем километра от мястото за кацане. Той погледна часовника. Оставаше още минута до излизането от орбита, но само двайсет секунди, преди да се превърнат във вечна развалина в орбита. Тъй като „Лайтнинг“ летеше с кърмата напред, Кеслър погледна оттам, сетне във всички посоки. Нищо.

Той зачака. Десет секунди… девет… осем… сега!

Натисна бутоните и горивото от десния резервоар на маневрените двигатели потече към четирите кърмови двигателя. Те се включиха и Кеслър залепна с гръб към облегалката от силното ускорение.

— Шест секунди до удара… пет… четири… О, господи! Погледнете това нещо! — извика Кеслър, докато малката точка в космоса бързо се разрасна. Той отметна глава назад, когато огромният спътник изсвистя покрай него. Изчезна така внезапно, както се бе появил.

— Кучият му син! Не ни уцели. Това беше някакъв проклет спътник!

— Повторете, „Лайтнинг“?

— Казах, че беше спътник. Просто профуча пред очите ми на по-малко от трийсет метра!

— Той като че ли се отдалечава, „Лайтнинг“. Продължете с маневрата за излизане от орбита.

— Разбрано. Една минута и трийсет секунди. Съдържанието на хелий падна на двайсет процента. Хидразинът е петнайсет процента.

— Потвърждаваме съдържанието на хелий и хидразин. Две минути до превключването.

— Прието — потвърди Кеслър. Бордните компютри ще превключат автоматично подаването на гориво от почти празните вече резервоари на системата за маневриране в орбита към по-малките резервоари на кърмовите реактивни двигатели. Очите на Кеслър шареха между уредите с нивото на горивото и часовника. Всичко изглеждаше нормално, но той чувствуваше, че сърдечният му пулс наближава максимума.

— Двайсет секунди, „Лайтнинг“ Петнайсет… десет… пет… две… включване!

Кеслър притвори очи и затаи дъх. Един отказ сега би бил фатален. Компютрите провериха за части от секундата всички клапани и приключиха операцията по превключването.

— Превключването потвърдено, Хюстън. Кърмовите двигатели сега действуват с гориво от собствените си резервоари. Съдържанието на хелий и хидразин в нормални граници. До старта четири минути.

— Прието, „Лайтнинг“. Ситуацията изглежда добра.

Кеслър бавно въздъхна.

— Кажи-речи, Хюстън.

— Мах трийсет, „Лайтнинг“.

— Потвърждавам скоростта.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Предупреждение. С… за… бавя. Повтарям,… никът се из… ви… око.

— Хюстън, тук „Лайтнинг“. Губите се. Повторете отново. Повторете последното изречение.

Шум в шлемофона.

Кеслър разбра какво става. В ниската орбита корабът вече беше забавил скоростта си и йонизираният въздух около него пречеше на радиовръзката.

Хънтър го предупреждаваше, че нещо забавя скоростта си. Дали това не е спътникът? Погледна часовника. Четири минути и трийсет секунди. Кеслър отброи последните няколко секунди. Компютрите изключиха кърмовите двигатели.

Кеслър включи спомагателните двигатели, за да преобърне отново кораба с корема надолу и да го подготви за свободно планиране след навлизането в земната атмосфера. Тогава видя спътника. Беше забавил скоростта си и се връщаше. Курсът му несъмнено водеше към сблъсък.

По дяволите! Действува почти като идиотска ракета!

Кеслър провери скоростта на кораба. Мах 24 и продължава да пада. От леките вибрации, които чувствуваше на щурвала, разбра, че въздушните молекули са започнали да удрят по корема на кораба. Издърпа щурвала към себе си и не изпускаше от очи идващия насреща спътник. Без втори пилот нямаше начин да разбере точното разстояние и времето до сблъскването.

Мислено се пренесе в кабината на своя „Ф-14М Томкат“ с идващата насреща му ракета. Очите му я следяха, докато тя следваше дъговидния си курс към него. С хладнокръвен професионализъм, придобит след многомесечни тренировки и закален в истински бой, Кеслър изчакваше своя шанс. Само една ракета е, каза си той, припомняйки си случаите, когато го бяха преследвали две-три наведнъж. Ракетата идваше все по-близо. Нямаше под ръка никакви електронни средства за борба с нея. Това беше единоборство. Човекът срещу машината.

Кеслър присви очи, докато пръстите му гладеха щурвала, който сега беше пряко свързан към спомагателните двигатели. За секунда ракетата сякаш увисна в космоса неподвижна. Кеслър я виждаше през предните стъкла в кабината, които бавно се оцветиха в розово в долната си част. Температурата отвън надхвърляше 500 градуса по Целзий. Още няколко секунди. Ракетата беше близо. Съвсем близо.

— Добре, хайде да видим на какво е способна тази птица — прошепна той. С бързо движение изблъска щурвала напред и встрани. Спомагателните двигатели накараха совалката да направи стръмен ляв вираж и да пикира. Спътникът изчезна от полезрението му. Той зачака. Не последва удар.

Изведнъж усети, че температурата в кабината се покачва рязко. При маневрата да избегне сблъскването беше изложил термичните плочки от горната страна на фюзелажа на много по-голяма топлина, отколкото можеха да издържат. Хвана щурвала с двете ръце, върна „Лайтнинг“ в хоризонтален полет и се помъчи да изправи носа. Маневрата доведе до промяна на ъгъла за навлизане в земната атмосфера от необходимите 35 до 15 градуса.

Капки пот потекоха по лицето и врата му, докато температурата в кабината надхвърли трийсет и седем градуса. Не откъсваше очи от уредите: ъгъл за навлизане 23 градуса… 25.

Яркооранжевото оцветяване не само на предните стъкла, но и на страничните и над главата му започна да преминава в светлорозово. Ъгъл за навлизане 28 градуса… 30.

Кеслър погледна термометъра: трийсет и шест градуса. Продължи да придърпва щурвала, докато вибрациите се усилваха, погледна и уредите. Ъгъл за навлизане 35 градуса. Мах 18. Погледна часовника. Трябва да задържи още десет минути в това положение.

Помисли дали е възможно спътникът да се върне отново, но реши, че той едва ли ще издържи дълго, ако няма някаква термична обшивка. От друга страна, беше много голям, щеше да гори дълго при навлизането в атмосферата. Кеслър трябваше да избира: или да продължи сегашния курс и да рискува сблъскване отзад, ако спътникът още не беше изгорял напълно, или да свие ъгъла на навлизане и да увеличи скоростта, но пак да подложи на изпитание термичните плочки на „Лайтнинг“ Те издържаха един път високата температура, но два или три пъти — ще издържат ли? Погледна часовника. Оставаха девет минути. Реши да рискува и да запази същия ъгъл на навлизане.

Шест минути. Кеслър усети, че не му достига дъх. Въздухът в „Лайтнинг“ беше тежък, задушен. Не можеше да разбере причината. Терешкова им беше оставила достатъчно кислород, за да им стигне до завръщането на земята. Дали не изтича отнякъде?

Вибрациите си оставаха все така силни. Кеслър стискаше здраво щурвала и следеше уредите. 35 градуса. Скорост Мах 9.5.

Кеслър провери съдържанието на кислорода. Беше паднало под нормалното. Защо? Какво ставаше? Отговорът на този въпрос сега не беше важен. Така или иначе не можеше да направи нищо. Не можеше да остави щурвала. Потта се стече в очите му и той бързо замига, без да откъсва поглед от уредите. Ъгълът на навлизане трябва да остане същият на всяка цена. Всякакво отклонение от курса най-вероятно ще доведе до разпадането на „Лайтнинг“.

Вибрациите затихнаха бавно, бавно избледня и оранжевото оцветяване в долната част на предните стъкла. Кеслър мнително присви устни. Оставаха още три минути. Нима вече бе навлязъл в атмосферата? Беше твърде рано. Нещо не е в ред. Провери отново ъгъла на навлизане. Беше останал 35 градуса през повечето… О, господи. За двайсетина секунди той го беше свил до към 15 градуса, когато се мъчеше да избегне сблъскването със спътника. Това беше причината! По дяволите!

Сърцето му затупа в очакване какво ще види. Надяваше се да е земя, но когато шумът отмина и той слезе под 4.5 км при скорост Мах 4.5, пред очите му се простираше само океанът.

— Хюстън, тук „Лайтнинг“.

— „Лайтнинг“, отклонили сте се от курса със сто и седемдесет и седем километра. Какво по дяволите се случи горе?

— Едвам избегнах сблъсък със спътник-самоубиец.

— Повторете, „Лайтнинг“?

— Ще ви разправям по-късно, момчета.

— Чакайте така, „Лайтнинг“. Изчисляваме ви нов курс за кацане.

— Разбрано, но побързайте, Хюстън. Съдържанието на кислород намалява много. — Кеслър погледна уредите. Височина 4.2 км, скорост Мах 4.3. Пое дъх няколко пъти. Недостатъчното съдържание на кислород започна да си казва думата. Виеше му се свят. Кеслър разтърси енергично глава и се помъчи да запази самообладание. Би искал сега да има онази бутилка с кислород в кърмовото помещение за екипажа, но без втори пилот не можеше да си позволи да остави дори за секунда щурвала.

— Няма проблеми, „Лайтнинг“. Избягвайте острите завои. Новият курс нула-осем-нула. Запазете сегашния ъгъл на навлизане. При тази скорост всеки момент трябва да видите брега.

— Хюстън, съдържанието на кислород… критично. Трябва да превключа на автопилот… възможно най-бързо.

— Почакайте, „Лайтнинг“.

Кеслър вече дишаше тежко през устата. Крайниците му започнаха да изтръпват. Знаеше, че след по-малко от минута може да загуби съзнание, ако не докопа онази бутилка кислород.

— „Лайтнинг“, може би нямате достатъчно гориво за спомагателните мотори за автопилота.

Кеслър нямаше избор. Трябваше или да превключи, или да се задуши. Включи на автопилот и пусна щурвала. „Лайтнинг“ запази същия курс.

Тъй като пред очите му притъмняваше все повече всяка секунда, Кеслър се отвърза и тръгна към кърмата. Изведнъж полезрението му се стесни. Беше станал много бързо. Беше по-слаб, отколкото очакваше, свлече се на колене. Тялото му не беше успяло да се пригоди към земното притегляне.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Как се чувствувате?

Кеслър вече не слушаше. Вдигна глава и видя металната врата на помещението за екипажа. Трябваше да иде там и да вземе малката бутилка с кислород.

Кеслър затътри крака към кърмата. Усещаше тялото си много тежко. Ръцете му трепереха. Обхвана го непреодолимо желание да си почине, но не спря. Не можеше да се предаде след всичко изживяно дотук. Трябва да се бори. Беше командир на кораба. Отговаряше за „Лайтнинг“. Още малко. Така! Влезе, отвори вратата на шкафчето и извади оттам малката бутилка с кислородната маска. Сложи си я и отвъртя вентила на бутилката.

Кеслър пое глътка чист кислород, издиша го и бързо пое още три глътки. Разкашля се и отново задиша дълбоко, преди да стане.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Обадете се. Обади се, Майкъл. Майкъл?

Кеслър втренчи поглед в празната пилотска седалка и бавно запълзя по ръце и колене към нея, седна и се привърза. Погледна висотомера, който вече падаше под 3.3 км.

— Все още съм тук, шефе.

— Добре дошли у дома, „Лайтнинг“. Виждаме ви на екрана, височина 3000 метра, скорост три-точка-пет Мах. Готови сте за кацане. Тук всички дишаме много по-леко сега.

Кеслър се усмихна. „Лайтнинг“ се носеше сигурно към сухите езерни дъна на военновъздушната база „Едуардс“.

— Хюстън, малко заглъхвате, повторете последните думи.

— Готови за кацане.

— Сега разбрах, Хюстън. Височина 2700 метра, скорост две-точка-девет Мах — говореше високо Кеслър. — Всичко наред на борда.

— Разбрано. Всичко изглежда точно. Ето ви и най-новата метеорологична сводка. Ще минете през много тънък облачен слой на височина 1200 метра. Ветровете горе без промяна, а на земята — две-едно-пет при осемнайсет възела, при пориви до двайсет. Видимост осемдесет километра.

— Май в „Еди“ имат великолепен ден!

— Точно така, „Лайтнинг“.

Докато совалката се спускаше на около километър и нещо от земята, Кеслър видя, че компютрите изключиха спомагателните двигатели. Въздухът беше достатъчно плътен, за да се разчита само на свободното плъзгане.

— Привет, „Лайтнинг“. Добре дошли в Калифорния.

Кеслър погледна вдясно и забеляза първия от самолетите, които щяха да ги придружат до кацането им — един „Т-38 Талън“ на ВВС.

— „Лайтнинг“ направи широк завой за насочване към пистата. Височина шестстотин метра. — Писта 23 в базата „Едуардс“ ги очакваше.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Превключете елероните на ръчно.

— Разбрано. Елерони на ръчно. Височина 540 метра при скорост четири-осем-нула възела.

— „Лайтнинг“, паднали сте малко ниско. Вдигнете носа с един-два градуса.

— Разбрано.

— Добре, сега задействувайте спирачките.

— Разбрано, Хюстън. — Кеслър включи спирачния механизъм.

— „Лайтнинг“, все още сте малко ниско, но мисля, че е добре. Имате разрешение за кацане на автопилот.

Кеслър превключи на автопилот, автоматична система за насочване при кацане, която щеше да действува до височина 60 метра, после Кеслър поемаше управлението.

— Разбрано, Хюстън. Елерони на авто, всичко на авто, благодаря ви!

— Минута до приземяване, „Лайтнинг“.

— Прието, Хюстън. Всички системи нормални.

Кеслър видя, че придружаващите самолети наближиха. Те щяха да броят по радиото последните няколко метра до приземяването и да потвърдят на Хънтър скоростта на „Лайтнинг“

— „Лайтнинг“, имате разрешение за кацане на писта двайсет-три, щом сте готови.

Кеслър изключи автопилота и пое щурвала. Повдигна малко носа на совалката. Шасито се спусна.

— Прието — потвърди Кеслър.

— Добре, „Лайтнинг“, дръжте така.

— Шест метра… пет метра — започна да брои пилотът на един от самолетите.

Кеслър държеше здраво щурвала. Автоматичната система за кацане беше планирала подробно приближаването и правеше ненужни корекциите в последния момент.

— Три метра… метър и половина… метър… приземяване!

Кеслър усети лека вибрация, когато задните колела на „Лайтнинг“ докоснаха гладката повърхност на пистата.

— Предно шаси на четири… три… два… един метър… приземяване! Добре дошли, „Лайтнинг“!

Утринното калифорнийско слънце се мъчеше да проникне през защитния слой по стъклата на „Лайтнинг“, докато двата придружаващи самолета „Т-38“ профучаха покрай рулиращата совалка и разклатиха победоносно крила. Майкъл Кеслър се усмихна широко под кислородната маска. Беше у дома. Невредим.