Обсадата на Лайтнинг

17.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Значи министърът на отбраната ви нареди да се изтеглите? — попита рязко Пруит по радиото, докато капитанът на „Блу Ридж“ му докладваше хода на операцията.

— Да, сър.

— И да правите какво? Да чакате?

— Да, сър.

— Знаете ли къде са те?

— О, не, сър. Получихме потвърждения от очевидци, че целта е унищожена, но междувременно тя взриви и един от хеликоптерите ни с четиричленния му екипаж — двама пилоти и двама морски пехотинци. Другият хеликоптер е кръжал над района още няколко минути, но не са открили нищо. Той съобщи, че цялата тази страна на комплекса е в пламъци, включително районът, където се предполага, че е нашият отряд.

— Опитахте ли да се свържете с тях?

— Нееднократно, сър, но не получихме никакъв отговор. Пилотът твърди, че е засякъл с радара сигнал за бедствие. Възможно е някои от хората да са успели да излязат живи от този пъкъл с полудействаща радиостанция, но това е само догадка. Би могло да означава също, че врагът се е докопал до радиостанциите и се мъчи да ни въвлече отново. Трудно е да се каже без надеждна връзка с оцелелите, при положение, че наистина има живи.

Пруит разтърка очите си и заразтрива парещия го гръден кош. Беше изпълнил задачата си, но на каква цена? Четирима мъртви със сигурност, един хеликоптер и все още никакви сигурни сведения за жертвите на земята. А може да се окаже, че целият отряд е невредим там долу, но радиостанциите им са повредени. Пруит се намръщи. Знаеше, че трябва да тръгне от това предположение. Онези мъже, или поне някои от тях, може да са живи и да се спасяват с бягство и неговата задача е да ги измъкне до един. Как така Стайс ще върне хеликоптера? Трябвало е да остане в района, а после да презареди във въздуха. Този проклет Стайс!

— Добре — отговори Пруит. — Обадете ми се незабавно, ако чуете нещо. Междувременно наредете завръщащият се хеликоптер да бъде зареден с гориво и да е готов за действие всеки момент. Ясно ли е?

— Да, сър.

Пруит подаде микрофона на радиста, преди да погледне към Кемрън и Мари.

— Чухте ли всичко?

— Как Стайс може да направи такова нещо? — попита Мари.

— Не зная, но възнамерявам да разбера незабавно.

Кемрън кимна.

— Трябва да им изпратиш хеликоптер и да ги измъкнеш. Всяка секунда е ценна.

Пруит кимна и посегна към телефона на стената. Набра номера на Белия дом.

На борда на „Блу Ридж“

Кроу се отдалечи от хеликоптера, докато екипажът прикрепваше „Сталиън-1“ към палубата, а роторът бавно намаляваше оборотите. Макар че, кажи-речи, не беше мигнал през последните двайсет и четири часа, адреналинът го държеше свеж, съвсем буден. Мислите му бяха ясни, беше изпълнен с решителност. Видя Девънпорт, който идваше да го посрещне.

— Какво, по дяволите, се случи, Кени?

— Какво мислите, че се случи, капитане? Беше ми наредено да зарежа американски войници. Ето какво се случи! А тази проклета ракета се взриви в лицата ни. Защо не ми казахте, че е започнало изстрелването? Щяхме да подходим по съвсем друг начин! Боже мой, капитане, защо тази тайнственост? И защо, за бога, трябваше да ги оставим там? Аз ги виждах!

— Успокой се, Кени. Всички тук изпълняваме заповеди, и да прощаваш, но ти си мислел, че ги виждаш. Не си имал никакво потвърждение, че това е така.

— Добре, сър. Който и да ви е наредил да не ме оставите да ги спася, е смахнато копеле! Кажете му това. Кажете му, че идиотското му решение ще струва живота на американски военнослужещи. Тези мъже няма да изтраят…

— Ти даваш ли си сметка на кого държиш такъв език? Казвам ти за последен път, капитан-лейтенант. Затваряй си устата и прави това, което ти казвам! Ако ти наредя да пльоснеш с идиотския си хеликоптер в океана, ще го направиш, защото това е заповед. Ясно ли ти е, господинчо? Ясно ли е?

Кроу не отговори. Виждаше как пулсират вените по врата на Девънпорт. Кроу наведе глава и загледа палубата.

Девънпорт въздъхна.

— Слушай, всички знаем, че трябваше да останем в района още малко и да търсим оцелелите, но заповедта си е заповед. Какво всъщност става с теб? Всяка операция крие рискове, особено тайните. Ти най-добре трябва да знаеш това. Бил си във Виетнам, нали?

Кроу пое дълбоко дъх, стисна зъби и бавно издиша през носа си. Девънпорт беше прав. При тайните операции обичайната практика е да не се признава съществуването на отряда, докато той не напусне вражеската територия.

— А сега кажи ми — продължи Девънпорт, — сигурен ли си за онова „бип“ на твоя екран?

Кроу затвори за миг очи, сетне впи поглед в умните сини очи на Девънпорт.

— Така беше, капитане. Продължи десетина минути, после бавно заглъхна, когато се отдалечих от брега на Гвиана.

Девънпорт не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към мостика. Кроу го последва.

— Сър, какво става, по дяволите?

— Погрижи се хеликоптерът ти да е готов за излитане всеки момент. Свободен си.

— Моите уважения, сър. Готов съм да тръгна веднага. Онези хора…

Девънпорт спря, извърна се и го доближи плътно. Заговори с леденостуден глас:

— Слушай ме, слушай много внимателно. Току-що ти дадох категорична заповед и очаквам да я изпълниш безпрекословно. Зная за онези хора там, но зная също йерархията. Трябва да ни наредят да се върнем и да ги измъкнем оттам. Ясно ли е? — Кроу мълчеше. — Попитах ясно ли е, капитан-лейтенант Кроу.

— Да, сър. Ясно е.

— Добре. Това е всичко. — Девънпорт се обърна и продължи към мостика.

Кроу остана там с кепето в дясната ръка. Погледна над тъмните вълни към брега на Гвиана. Там имаше войници, американски войници. Почти сигурно беше, че врагът ги превъзхожда по численост и въоръжение, а от него искаха да седи и да чака, докато някой бюрократ във Вашингтон размърда идиотския си мозък да реши дали е „целесъобразно“ да се върнат там. Усети старата позната болка. Не беше я изпитвал близо две десетилетия, а ето че пак започна. Онова свиване в стомаха се появяваше винаги, когато войници страдаха от недомислията на политиците, опитващи се да вземат военни решения — това чувство му беше до болка познато от Виетнам. Мразеше го непреодолимо. В пристъп на ярост той запрати с все сила кепето си в палубата, като сепна няколко техници. Девънпорт, който още беше там, също се обърна към него. Никой не каза нищо.

Кроу бавно тръгна към края на палубата и загледа тъмното море. То изглеждаше толкова спокойно. Звездите отгоре лениво мъждукаха над килватера на кораба. Кроу гледаше и мълчеше.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Но аз трябва да говоря с президента веднага — упорствуваше Пруит. — Вие знаете не по-зле от мен, че ситуацията не търпи отлагане.

— Повтарям — отговори Карлтън Стайс. — В момента президентът е зает с обстановката в Близкия изток и не мога да ви свържа. Той ми нареди да отговарям за операцията и аз ти казвам да чакате. Целта е унищожена и ние сега преценяваме обстановката, за да изберем подходящия начин за действие.

— Кой преценява обстановката, сър? Кои са хората, които анализират? Как те оценяват възникналия проблем? Нима те знаят повече от пилота на хеликоптера? Как? Ние пратихме тези хора там, сър. Ние имаме моралното задължение да…

— Казвам ти да чакате, докато се вземе решение! Ясно ли е?

Пруит енергично заразтрива с длан гръдния си кош. Идеше му да удуши с голи ръце копеленцето. Понечи да каже нещо, но професионалистът в него надделя и той стисна зъби. Да каже на Стайс какво мисли, означаваше възможно най-бързия край на кариерата му, а това нямаше да помогне ни най-малко на онези мъже там. Той си пое дъх и изпусна въздуха няколко пъти, наложи си да се отпусне.

— Чуваш ли ме, Том?

— Да, сър — успя да отговори той през зъби.

— И така? Съгласен ли си с мен?

— Винаги съм съгласен с президента и с неговите решения, сър.

— Добре. Продължавай така.

— Сър? Ако нямате нищо против, да ви попитам. В какъв срок да очакваме отговор на въпроса?

— Ще ти се обадим своевременно. А дотогава чакайте. Не предприемайте нищо!

Връзката прекъсна. Пруит спокойно окачи слушалката и бръкна в десния си джоб за антиацидните хапчета. Пъхна в устата си две, поразмисли и добави още едно. Сдъвка ги бързо, докато излизаше от радиорубката, и се върна при Кемрън и Мари.

— Добре си ли? — попита Кемрън.

— Този Стайс! Той ли не знае как да ме вбеси. — Пруит не можеше да се примири с глупавия си късмет. Независимо какво правителство беше в Белия дом, той винаги успяваше да изложи гледната си точка пред президента и пред повечето от сътрудниците му. Но все се намираха някои високопоставени персони, които никога не се съгласяваха с него и сякаш се радваха да объркат плановете му. И сега, както често пъти в миналото, президентът беше упълномощил един такъв бюрократ. Един слабоумник, който очевидно мислеше повече за реномето си, а не за живота на американските войници на вражеска територия.

— Защо? — попита Мари. — Какво стана?

— Стайс замрази операцията.

— Какво? — озъби се Кемрън.

— Чухте какво казах.

— Но… ти сигурно можеш да направиш нещо — обади се Мари. — Районът е целият в блата. Никое човешко същество не може да оцелее там дълго.

Пруит прехапа горната си устна. Трябва да има начин да ги измъкнеш, Том. Мисли, по дяволите. Мисли!

Мари погледна Кемрън.

— Не можем ей така да ги изоставим, нали? Искам да кажа, няма ли друг начин да им помогнем?

— Тръгвайте двамата с мен — обади се Пруит. — Ще оправя тази работа.

— Къде отиваме? — попита Мари.

— Да поговорим с генерал Олсън.

Северно от Куру, Френска Гвиана

С ужасно главоболие Ортис нагази пръв в блатото. Очакваше с нетърпение ефекта от двете допълнителни таблетки „Тиленол“, които беше глътнал преди половин час. Зимър го следваше по петите, стиснал колта, готов да открие огън всеки момент. Ако врагът поиска да им попречи, Ортис беше решил да очисти колкото може повече, преди да му видят сметката и на него. Те сигурно ги превъзхождаха по брой и въоръжение, но им липсваше умение. Не е на тяхна страна и факторът изненада. Те ще дойдат да търсят „Мамбо“, но когато го открият, ще платят скъпо за това.

По лицето и врата му се беше напластил дебел слой спичаща се кал, която охлаждаше многобройните резки и драскотини, останали, след като махнаха досадните пиявици. Вече не го боляха. Беше превъзмогнал тази болка, както и силното изтръпване на краката от непрекъснатото оттегляне. Ортис напредваше с мъка, като от време на време се извръщаше към Зимър, който също беше „маскиран“ с гъста смрадлива кал. Вече не носеха очилата за нощно виждане. Ортис и Зимър решиха да ги заровят в блатото, когато им се изтощят батериите, както и цялото друго снаряжение… и трупове, ако открият такива. Бяха си подбрали специфични ориентири и решиха, че вероятността телата да се изместят, е минимална, като се има предвид гъстотата на блатото. Задачата им беше секретна и не трябваше да оставят нищо, което да издаде откъде са. Никакво веществено доказателство, което врагът може да използва срещу родината им.

Ортис вдигна глава към небето и заразглежда звездите. По тях той следваше посока северозапад, назад към удобното за отбрана сечище, обградено от гъстата джунгла, до брега на блатото. Джунглата ще им осигури маневреност и закрила, от които се нуждаеха толкова много, за да оцелеят при очакваното от него масирано нападение. В джунглата ще бъдат в безопасност, но трябва да стигнат там, преди да се зазори. Шансовете им да оцелеят денем в блатото бяха минимални.

Ортис реши, че трябва да се напрегнат и да стигнат до джунглата. Нямаха друг избор, друг начин.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Искаш да кажеш, че той вече ти се обади? — попита Пруит, не вярвайки на ушите си. Стайс не само беше спрял спасителната акция, но вече се бе свързал с Олсън и отменил цялата операция. Отменил? Нима Стайс е мръднал? Защо тогава ще го лъже преднамерено, че ще му се обади по-късно? Или това беше просто номер да накара Пруит да мълчи, докато стане твърде късно да се предприеме каквото и да било?

— Той позвъни преди по-малко от двайсет минути, мистър Пруит — обясни полузаспалият Олсън, докато си търкаше очите. — Той нарече операцията успешна и ми каза да напиша лично писма до семействата им. Ужасна трагедия, но в името на една благородна кауза. Каза, че „Мамбо“ са показали какво значат думите истински герои.

— И ти повярва на тези глупости, генерале?

Олсън изръмжа.

— Нито за секунда. Нито за секунда.

— Знаеш не по-зле от мен, че е голяма вероятността там сега да има няколко оцелели от хората на „Мамбо“, ако не и повече. Очевидно нямат възможност за пряка връзка с нас, но те са там. Сигурно чакат и се чудят къде по дяволите сме ние. Да не би да ми кажеш, че просто ще седиш тук и няма да предприемеш нищо?

Лицето на Олсън се изопна. Пруит знаеше, че Олсън е известен като честен офицер. Говореше се, че той самичък е измъкнал при засада по време на конфликта в Корея двама ранени войници и ги е качил на хеликоптера — героична постъпка, която го направи популярен сред войниците и допринесе значително за кариерата му. Пруит разбираше, че Олсън трябва да се грижи за хората си, но той също беше войник и като такъв е длъжен да се подчинява на началниците си, дори когато е на доста по-различно мнение от тях. Пруит разчиташе на вероятността, че в случая е така, че Олсън не е съгласен със заповедта, но че няма никакъв избор, защото тя беше дошла директно от министъра на отбраната.

— Имате ли някаква… каквато и да е представа как се чувства човек, когато загуби войник? Кажете ми.

Пруит го загледа втренчено известно време.

— Никога не съм бил в армията, генерале, но съм загубил доста много добри оперативни агенти. Смятам, че изпитвам подобни чувства. Изяжда те отвътре. Почваш да мислиш, че си им изменил. Че ако си планирал нещата някак си другояче, сигурно още ще са живи. Да, генерале. Случвало ми се е много пъти и е ужасно. Но в случая няма защо да е така. Все още има време да предприемем нещо. Да направим нещо за онези хора, загазили в Гвиана… затънали в онзи ад.

Олсън дълго не сваляше поглед от него. Пруит знаеше, че старият генерал преценява възможностите. Той несъмнено беше посветил целия си живот на въоръжените сили и не възнамеряваше сега да пожертвува всичко заради едно хрумване, едно прибързано решение, взето под въздействието на емоции, а не на логична основа.

— Какво имате предвид, мистър Пруит?

Пруит скри усмивката си. Олсън не беше глупак. Ако беше, едва ли щеше да стигне до генерал-лейтенант във въоръжените сили. Олсън печелеше време, изчакваше Пруит да направи ход. Пруит знаеше, че ако този ход не го устройва, той ще чака други ходове. Въпросът беше какво очаква генералът от Пруит? Пруит беше уверен, че отговорът на този въпрос зависи от това как той ще отвърне на генерала. Той го погледна в очите.

— Искам да ги измъкна оттам. Смятам, че има начин да влезем във връзка с „Мамбо“ и да им кажем да чакат в уречено време на предварително определено място, откъдето ще ги извозим по въздуха.

Олсън поизкриви устни.

— Да допуснем за момент, че вземате правилното решение в дадената ситуация. При това положение отговорете ми на следния въпрос: как, мистър Пруит? Как възнамерявате да направите това? Естествено, без аз да зная нищо.

Пруит също се усмихна. Олсън играеше честно. Генералът ще приеме, като просто извърне глава. Ако планът на Пруит засече и почнат да падат глави, Олсън няма да пострада, тъй като не е бил замесен. Пруит просто е действувал на своя глава. Олсън няма да загуби. Ако Пруит успее, Олсън може да разцъфне като благоуханна роза. Ако има засечка, само Пруит ще опере пешкира, но не и той. Пруит кимна бавно, приемайки неписаните условия за мълчалива подкрепа.

Трийсет минути по-късно Пруит се ръкува с Олсън и излезе. Погледна часовника си. Зазоряваше. Видя Кемрън и Мари, седнали върху капака на джипа.

— Ъ-х-х… доста време мина — рече Кемрън, като се прозя и протегна. — Какво каза генералът?

Пруит се усмихна.

— Помниш ли още как се скача от самолет?

— Какво? Какво по дяволите… почакай, почакай мъничко. Не искаш да кажеш сериозно, че аз…

— Това е единствената сделка, която сключих с генерала, Кемрън. Съгласи се да ни осигури транспорт до Гвиана и да се прави на разсеян, но не иска да ангажира хората си.

— Слушай, Том, вече не съм онзи войник от специалните части, който ти завербува преди петнайсет години. Играта оттогава се усложни страхотно, а аз не съм поддържал формата си. Зная възможностите си. Казвам ти, нямам подготовката. Тези нови отряди от специалните части като „Мамбо“ могат да ме побъркат за нула време. Подготовката им е далеч по-добра от тази на отрядите от Виетнам.

— Да, но никой от тях не е влизал в бой. Като теб.

— Какво общо има това с…

— Много. Мисля си, че има друга причина да не искаш да отидеш. Да имаш да ми казваш нещо?

Кемрън погледна бегло Мари, наведе глава и не каза нищо.

Пруит продължи:

— Впрочем не искам да слушам мотивите ти за или против. Мога да ти кажа само това, че или отиваш и установяваш връзка с онези момчета, или ги зарязваме. Вече няма никакво време за колебание. Може би даже сме много закъснели.

Кемрън се отдалечи на няколко крачки от джипа и мълчаливо проследи излитането на един „Ф-4Е Фантом“. Беше посветил целия си живот на военните и на ЦРУ, а цената беше отказ от всичко лично. И за какво всичко това? Промених ли наистина нещо? Нима искам да свърша болен и самотен като Том? Кемрън знаеше, че с Мари има шанс да заживее отново. Защо да продължава да рискува живота си? Погледна пак към Мари. Тя отиде до него и хвана ръката му.

— Трябва да направиш онова, което ти е присърце — чу той думите й, докато гледаше как бялата диря от фантома изчезва в тъмното небе. Кемрън затвори очи и му се привидя друг „фантом“. Тръгвай, Кемрън… аз ще се оправя… можеш да успееш…

Кемрън отвори очи, обърна се и погледна Пруит.

— Добре. Отивам.

На борда на „Лайтнинг“

Майкъл Кеслър гледаше звездите, но виждаше морето. Спокойното синьо море. Усмихна се на отразените от вълните светли петна. Всичко беше толкова истинско, толкова съвършено. Мислено той се пренесе там, на палубата на самолетоносача „Конститюшън“, в кабината на „Ф-14 Томкат“, включил на пълна газ след разрешението за излитане, усети тресенето на самолета, когато огромното ускорение сякаш притискаше душата му към седалката…

После Кеслър видя Джоунс, който се мъчеше да катапултира от улучения бомбардировач. Чу отчаяния вик на капитана от ВВС, когато кабината на „Ф-111В“ бе обгърната в пламъци и щурманът изгоря. Кеслър ги беше подвел. Беше пристигнал твърде късно. Извинявай, Текс…

Кеслър се пренесе отново във времето, когато и на него му се наложи да катапултира след първия неуспешен въздушен бой; преживя отново ужаса дали ще дръпне ръчката навреме, свободното падане с огромна скорост, чувството на самота във въздуха. Никога дотогава не беше се чувствувал толкова самотен. И ето сега пак.

На борда на „Лайтнинг“ цареше тишина. Беше прекалено тихо. Мъртвешка тишина. Нарушаваше я само собственото му дишане. То сякаш се усилваше в тишината на космоса. Вдишване. Издишване. Отново същото. Мъчеше се да се контролира, въпреки че запасите от кислород в скафандъра бяха на привършване. Бавно се задушаваше в собствения си въглероден окис…

Дали не съм вече мъртъв? Дали всичко това не е халюцинация? Вече не беше сигурен… Но той дишаше. Ушите му все още регистрираха дишането. Сигурно е жив. Трябва да се държи.

Насочи поглед към звездите и се усмихна — не на спокойния кристалночист космос пред него, а на собствения си живот. На картините, които продължаваха да се нижат покрай него…

Кеслър усети допира на нещо твърдо до левия си крак, но не можа да види какво е. Беше затворил очи и не успяваше да ги отвори. Направи още един опит. Нямаше смисъл. Сетне всичко започна да чезне. Вече не можеше да контролира мислите си. Полагаше отчаяни усилия, но напразно. Беше загубил битката и реши да капитулира изящно.

— Открих втория — съобщи Валентина Терешкова, докато придърпваше Кеслър към себе си, хванала го за крака.

— Жив ли е?

— Не съм сигурна. На датчика отпред на скафандъра има някакви цифри, но не разбирам всичките. Изглежда, съдържанието на кислород е извънредно малко.

— Докарай го тук.

— Добре.

Терешкова прикачи един шнур към скафандъра на Кеслър и го издърпа долу на средната палуба, където Стракелов се запознаваше с данните от датчика на Джоунсовия балон.

— Състоянието на този май е добро, доколкото разбирам. Хайде да ги пренесем в херметичната камера.

Двамата пренесоха Кеслър и Джоунс и затвориха люка. Американският кораб беше с добра конструкция, помисли Стракелов. Имаше огромна херметична камера, в която се обличаха скафандрите и голям люк за излизане в космоса, много по-голям от люка на „Квант-2“. Стракелов разхерметизира камерата и отвори люка към товарния отсек.

Излезе пръв и хвърли поглед към комплекса „Мир“, който плаваше на трийсетина метра отгоре, между тях и земната повърхност. Извърна се към Терешкова и вдигна ръка.

— Валентина, почакай.

Стракелов внимателно се придвижи към космическия велосипед „Икар“. След като го привърза към скафандъра си, включи системата. Светнаха две контролни лампи — червена над лявото му рамо и зелена над дясното. Предназначението им беше да показват посоката на движение в космоса. Зелено вляво и червено вдясно означаваше, че космонавтът идва срещу онзи, който го наблюдава. Обратното — че той се отдалечава.

Бавно спря на метър и половина от люка. Терешкова му подаде дълъг шнур, към който вече бяха прикачени скафандърът на Кеслър и балонът на Джоунс. Той закрепи шнура към „Икар“ и се извърна.

— Готова ли си, Валентина?

Терешкова избута двамата астронавти през люка и след това отиде към нейния „Икар“. Прикачи другия край на шнура към своя скафандър.

— Готово, Николай Александрович.

Стракелов включи двигателите колкото да опъне шнура. Почувствува леко дърпане. Бързо се извърна към „Квант-2“ и ги включи пак за три секунди. Това беше достатъчно керванът да потегли в желаната посока. Пътуваха по-малко от минута.

Когато прецени, че са на девет метра от отворения люк на „Квант-2“, Стракелов се обади по шлемофона:

— Дай на заден.

Терешкова от другия край на кервана включи двигателите за две секунди на заден ход. След това с общи усилия бавно се добраха до „Квант-2“. Свалиха шлема от скафандъра на Кеслър и отвориха балона на Джоунс. Провериха състоянието и на двамата.

— Контролна кула Байконур. Тук „Мир“.

— Привет, Николай Александрович. Какво е положението?

— И двамата астронавти са живи. Задачата изпълнена.

— Поздравяваме ви, Николай и Валентина! Ще предадем информацията на американските ни колеги.

— Ще преместим астронавтите в лазарета. Ще ви държим в течение за здравословното им състояние.

— Прието, Николай. Хубаво.

Стракелов погледна към Терешкова, която вече беше разкачила металния пръстен, свързващ горната и долната част на скафандъра на Кеслър. Той се усмихна. Техните скафандри приличаха много на скафандъра на американеца. Наведе се и издърпа Джоунс от балона.

Над западните райони на Френска Гвиана

В пълно маскировъчно снаряжение Кемрън седеше спокойно до Мари и гледаше червената лампа над вратата на самолета „Старлифтър“. Този път Пруит не беше с тях. Стомахът го беше присвил здраво. Кемрън го разбираше напълно.

— Добре ли си? — попита тя, държейки ръката му.

— Ами за последен път скачах с парашут преди повече от петнайсет години във Виетнам. Надявам се да си припомня всичко… дано да е така, и то бързо. Предчувствувам, че долу играта ще загрубее.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

Кемрън за миг притвори очи.

— Нямам избор, трябва. Това е единственият шанс не само за „Мамбо“, но и за мен самия.

Тя се притисна към него, положи глава на лявото му рамо.

— Разбирам.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Едър чернокож войник, също в маскировъчен халат, приближи до тях.

— Една минута, сър! — Войникът отключи вратата. Лампата над нея засвети жълто.

Кемрън стана.

— Време е.

— Моля те, внимавай. Моля те.

Кемрън я погали с пръст по дясната буза и почувства непреодолимия магнетизъм на нейния поглед.

— Двайсет секунди, сър! — Войникът отвори вратата.

Докато вятърът се заигра с косата на Мари, Кемрън си сложи очилата, привърза автомата към крака си и мълчаливо гледаше дясната ръка на войника, чиито пръсти отброяваха последните пет секунди.

— Скачайте! — извика войникът.

Кемрън погледна още веднъж Мари, преди да скочи в бездната.