Обсадата на Лайтнинг

10.

Ленгли, Вирджиния

След едни доста интересни трийсет минути в архива на Отдела за компютърно обслужване Пруит влетя в кабинета на Хигинс и видя, че го няма. Погледна часовника си. Пет и половина следобед. Хигинс винаги остава и след шест. Къде ли се е дянал? Излезе от кабинета и видя, че секретарката на Хигинс се задава от дамската тоалетна. Отиде до нея.

— Къде е той?

Секретарката, жена на средна възраст, известна в целия отдел с навика си да пуши в тоалетната, се помъчи да остане по-далеч от Пруит. Той подуши начаса, че пак е пушила. При други обстоятелства щеше да я порицае, но сега мислеше за по-важни неща.

— Той излезе, сър.

— Бихте ли ме свързали с него?

— Веднага, сър.

— Благодаря. Трябва да обсъдим нещо много важно.

Пруит се върна в кабинета на Хигинс, който преди години беше негов собствен, преди да получи повишението. Хигинс определено го беше видоизменил доста. Повечето от старите мебели на Пруит бяха подменени с по-модерни. Началниците на отдели в ЦРУ разполагаха с известен бюджет за обзавеждане. На по-високия пост отговаряше и по-голям бюджет. Пруит не поиска да се възползва от възможността да купи нова мебелировка след последното си повишение. Старият му шеф, който беше убит, му беше добър приятел. Пруит беше запазил кабинета почти непокътнат по сантиментални причини, както и от уважение. До ден-днешен той още ползваше въртящия се кожен стол и дъбовото бюро на своя предшественик.

Пруит усети мирис на изгоряло и веднага реши, че секретарката на Хигинс е пушила в кабинета. След секунди разбра, че не е цигарен дим, а нещо, което е било изгорено тук. Пруит разпозна миризмата, защото понякога сам беше горил строго секретни материали и поверителна информация, преди да се сдобие с машинка за рязане на хартия. Тогава и него го мързеше да отиде до средата на коридора при най-близкия апарат за унищожаване на секретни документи. Някои от началниците му използваха специалните сандъчета за съхраняване на секретни отпадъци, каквито имаше навсякъде в сградата. Той никога не ги употребяваше. Не им се доверяваше. Предпочиташе да гори писма и кратки документи в металическата кутия за отпадъци, която беше завещал на Хигинс, когато получи машинката за рязане.

Пруит огледа бързо кабинета и откри кутията до бюрото на Хигинс. Тръгна към нея и видя вътре няколко изгорели листа хартия. Оказа се прав. Хигинс беше прихванал един от лошите стари навици на Пруит.

Пруит коленичи до кутията, наведе я и я огледа отблизо. Запаленото беше изгоряло изцяло. Забеляза два листа хартия, съвсем овъглени и набръчкани, но все още цели. Бяха скрепени в единия ъгъл с кламер. Трети лист вече беше натрошен. Пруит не можа да се сдържи. Нещата се връзваха. Докато разследваше убийството на Джордж и повредата в компютъра, беше поговорил със служителката в архива, където намери разпечатката от компютъра и придружителната бележка, оставени там от Джордж предишния ден. В бележката пишеше, че е направено копие от разпечатката, което е предадено в отдел „Европа“. Оттам то сигурно е отишло до Хигинс. В разпечатката се изброяваха три събития в НАСА с възможна връзка помежду им — смъртта на Клод Гийю, на инженерката от „Рокетдайн“ и на учените от Атена. Сега Пруит искаше да разбере защо Хигинс не бе разисквал това с него, преди да бъде наредено ликвидирането на Стоун.

Пруит почувствува отново болката в гръдния кош. Току-що бе сдъвкал два антиацида и разбра, че ще трябва да вземе още, за да успокои спазмите в стомаха. Бръкна в джоба си, взе опаковката и пъхна още една таблетка в устата си.

Твърде много въпроси, твърде много неща, които не разбираше. Защо Хигинс му каза, че трима от убитите в склада са френски полицаи, когато в разпечатката на Джордж пишеше ясно, че са „неидентифицирани мъже“? Това ли е противоречивата информация относно Кемрън, която Джордж споменаваше в бележката? Нещо не беше както трябва.

Той стана и загледа сгърчените и овъглени листа. Дали това не са копието от разпечатката и придружителната бележка, които Джордж е изпратил на…? Присви очи и погледна купчината писма върху бюрото. Ами ако Хигинс изобщо не е прочел бележката на Джордж? Пруит посегна към книжата в ъгъла на бюрото и бързо ги прегледа. Бележката не беше между тях, което означаваше, че ако архиварката не бърка, Хигинс трябва да я е прочел. Погледът на Пруит се насочи отново към кутията за отпадъци.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че ще направиш това, Том — каза си той, докато вземаше чист лист хартия от бюрото на Хигинс. Коленичи пак до кутията и я наклони под ъгъл 45 градуса. Подпъхна чистия лист под изгорелите и бавно я изправи на ръба й. Овъглените листа легнаха леко върху бялата хартия. Пруит бавно я издърпа от кутията, подгъвайки краищата й, за да не изпаднат овъглените листа. Стана и поклати глава, разочарован в себе си, че не вярва на Хигинс. Но при тези обстоятелства…

Изправи кутията с крак и бавно излезе навън.

— Свързахте ли се с него? — попита той секретарката.

— Не, сър. Звънях му вече два пъти. Ще опитам пак.

— Благодаря… кажете ми, тази кореспонденция на бюрото му от вчера ли е или от днес?

— Всичко е от тази сутрин, сър. Мистър Хигинс винаги преглежда пощата си за деня, преди да си тръгне вечерта.

— Благодаря ви още веднъж.

Странно. Много странно. Защо той не ми каза нищо вчера за откритията на Джордж? И защо не отговаря по телефона? Хигинс трябваше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието — затова носеше със себе си специален радиотелефон.

Пруит тръгна към кабинета си, крачеше много бавно, мъчейки се да сведе до минимум риска да раздвижи крехките парченца хартия. Някой с подходящи инструменти би могъл да разчете част от написаното, ако ги запази цели, но ако се разчупят, няма никакви шансове.

Добра се до кабинета си.

— Здравейте, сър — посрещна го Тами. — Божичко, божичко, какво е това, дето…

— Свържи ме с ФБР — прекъсна я Пруит, — отдела за микроскопен анализ. Побързай!

Отвори вратата на стаята си и внимателно отиде до бюрото, положи леко върху него белия лист. Овъглените листа все още бяха цели. Пруит ги загледа. Вроденото любопитство надделя над чувството за доверие. Трябва да разбере какво крият тези парчета хартия, а ФБР разполагаше с необходимите за това инструменти.

Някъде над северния атлантик

Кемрън свали слушалките и облегна глава. Филмът беше не по-малко отегчителен от полета. Беше опитал безуспешно да заспи на два пъти през последния час, но възбудата от последните няколко дни не го напускаше, адреналинът все още беше в кръвта му. Досега му вървеше. Успя да оцелее въпреки плановете на някой да бъде убит. Още веднъж прехвърли в ума си възможностите. Един от подозрителните е шефът на европейския отдел Хигинс — по простата причина, че той би трябвало да бъде единственият човек, с когото би се свързал Потър преди операцията по ликвидирането. Хигинс знае, че Кемрън е запознат с процедурите на ЦРУ в такива случаи. Следователно, когато опитът за убийство в Ботаническата градина успя само наполовина, Хигинс би трябвало да допусне следното: Кемрън се е сетил, че единствен той е знаел за срещата. Тоест вината е у Хигинс. Ами ако някой е засякъл обаждането на Потър до Хигинс? А защо не и моя разговор с Потър?, мислеше си Кемрън, припомняйки си сивия камион, паркиран до страничната врата на посолството. В такъв случай Хигинс не е виновен. Може би Потър е нечист и са го убили, защото е знаел твърде много за плановете на Атена. Може би някой в Атена е сметнал, че Потър е излишен товар. Кемрън притвори очи за малко. Възможности.

Друго, което тревожеше Кемрън, беше заповедта за ликвидиране — такива пълномощия има само на ниво директори. В неговия случай само някой като Том Пруит или над него има правото да даде подобно нареждане. Кемрън поклати глава, отказвайки да повярва, че старият му оперативен началник може да стори такова нещо, освен ако… освен ако всичко, което е знаел Пруит, е било от информация, грижливо поднесена от двойния агент. Някой сигурно е преиначил фактите и ги е представил на Пруит по начин, който не оставя съмнение, че Кемрън трябва да бъде ликвидиран.

В това има смисъл, реши Кемрън. Положително има смисъл, а тъй като засега малко неща изглеждаха смислени, трябва да се придържа към тази теория. Той се усмихна. Аналитичният му ум познаваше само един начин да направи това.

Университетската болница „Джордж Вашингтон“, Вашингтон,

Федерален окръг Колумбия

Пруит излезе от стаята на Мърфи на втория етаж и тръгна към асансьорите. Старшината в оставка продължаваше да е в безсъзнание. Лекарите се опасяваха, че има мозъчно увреждане от липсата на кръв и кислород. Бяха изследвали няколко пъти на скенер церебралната тъкан без особени резултати. И макар че всички изследвания от пробите показваха нормална мозъчна дейност по време на сън, те не можеха да отговорят на въпроса ще дойде ли изобщо Мърфи в съзнание, или не.

Твърде много въпроси. Дори след като прегледа няколко пъти цялата поредица от инциденти и ги анализира обективно, Пруит все още не можеше да намери обяснение защо Хигинс бе задържал информацията на Джордж, която противоречеше на едно от основанията да обвини Стоун. Освен това Хигинс все още не отговаряше на настойчивото звънене по специалния телефон. Колкото повече време минаваше в опити да се свърже с него, толкова по-подозрителен ставаше Пруит.

Той тръгна обратно към Ленгли.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Малко преди дванайсет и половина на обяд Кемрън намали скоростта, когато навлезе в тихото предградие. Не искаше да привлича каквото и да е внимание към себе си, особено ако имаше някаква програма за наблюдение на този район. Самолетът от Париж беше пристигнал по разписание на нюйоркското летище. Без особени затруднения мина през митницата и напусна международното летище само трийсет минути след кацането, което му даде достатъчно време да хване самолета до летище „Дълес“. Беше кацнал във Вашингтон без премеждия преди по-малко от час. С фалшивата шофьорска книжка Кемрън нае кола от местния клон на „Херц“.

Макар че от няколко години не бе идвал във Вашингтон, Кемрън помнеше ясно многобройните случаи, когато долиташе от Мексико за срещи с предишния си оперативен началник, тогава шеф на отдел „Западно полукълбо“. Няколко от срещите се бяха състояли в дома на Пруит.

Ленгли, Вирджиния

Изнурен, объркан, все още тормозен от болката, Хигинс доближи вратата на кабинета си в дванайсет и трийсет на обяд. Макар че по лицето му личаха само няколко резки, той беше скрил с кафявото поло дузина нарези по врата и под шията си. Разрезът на рамото му беше най-болезнен, но се понасяше след подходящото бинтоване. В известен смисъл Хигинс смяташе, че му върви. В края на краищата успя да ликвидира Джордж и макар че при това загуби двама от хората си, полицията никога няма да може да научи нещо от труповете им. Както и той самият, хората на Хигинс не носеха нищо, което би могло да ги свърже с ЦРУ.

Едва ли е необходимо да се каже, че Хигинс не носеше и дадения му от ЦРУ радиотелефон, затова преди да влезе в кабинета си, той спря до бюрото на секретарката си, за да провери бележките, които знаеше, че ще намери там.

Имаше няколко — повечето можеха да изчакат до другия ден. Пръстите му спряха, когато вдигна малка бележка от секретарката си. В нея пишеше, че Том Пруит се е отбил и че по негова молба тя му е звъняла няколко пъти. Видя и друга бележка с почерка на Пруит, която гласеше Хигинс да му се обади незабавно, независимо по кое време.

Хигинс прокара ръка през косата си. През всичките тези години, откакто работеше за Пруит, шефът на секретната служба беше идвал в кабинета му само няколко пъти. В ЦРУ планината никога не отива при Мохамед.

Дали подозира нещо?

— Глупости! — Влезе в кабинета си и внимателно огледа стаята. Всичко изглеждаше наред. Картината на стената над сейфа му си стоеше така, както я беше оставил, а никой друг не знаеше неговата комбинация. Дори и Пруит. Хигинс беше достатъчно предпазлив и смени комбинацията, когато се пренесе, без началникът му да знае. Но дори и това нямаше значение. Хигинс винаги проявяваше крайна предпазливост и не държеше никакви писмени бележки за работата си. Пруит не би могъл да научи нищо от този кабинет, дори ако е търсел нещо. Но след като разбра за повредените компютри и научи за смъртта на Джордж, посещението му може да означава само едно от две неща. Или той хранеше подозрения, или търсеше помощта на Хигинс в текущите разследвания. Все пак Хигинс беше официалният ръководител на отдел „Западно полукълбо“. Това беше негов терен.

Изведнъж вратата се отвори.

Хигинс се обърна с ръка в джоба на палтото. Той я задържа там.

— Исусе Христе! Да не си повторила вече. Изплаши ме.

— Съжалявам, сър. Но време е да прибера боклука — рече чистачката.

Боклука? Боклука! По дяволите!

Хигинс се втурна към металната кутия за отпадъци до бюрото му. Изгорените листове бяха там…, но дали? Беше изгорил три листа. Вдигна кутията и я изпразни върху килима.

От нея се изсипа овъглена хартия колкото за един лист. Той погледна чистачката, която имаше озадачен вид.

— Всичко наред ли е, сър?

— Да… да, наред е. Както виждаш, ще трябва да минеш килима ми с прахосмукачката.

Чистачката поклати глава.

— Както кажете, сър. Ще ида да взема прахос…

— Не сега. По-късно! Сега имам работа.

— Тогава чак утре, сър.

— Добре, добре. Утре е добре. Довиждане.

Чистачката се намръщи, обърна се и затвори вратата след себе си.

Хигинс стисна юмруци. Сега вече знаеше със сигурност защо Пруит е идвал в кабинета му. Началникът му го подозираше. Защо? Дали е успял да говори с Джордж, преди да го очистя? Или е решил да отиде в архива и да провери дали е там първата разпечатка от компютъра? Нямаше значение. Оставаше фактът, че Пруит по някакъв начин е започнал да го подозира. И то достатъчно, за да влезе в кабинета му и да вземе овъглените късчета хартия, които сигурно в този момент са подложени на анализ. Ако анализът е успешен, Хигинс знаеше, че Пруит ще го разобличи.

Излезе от кабинета си и тръгна към колата. Трябва веднага да намери телефонна кабина. Трябва да се обади незабавно на Вандерхоф.

Том Пруит отиде до прозорците зад бюрото си и погледна през тях към паркинга. Примигна от изненада, когато видя подчинения си. Роланд? Наистина беше той, вървеше към колата си.

Странно, реши той. Особено след като му беше оставил бележка при секретарката, че иска да го види незабавно.

Пруит присви очи. Може би… Той излезе в коридора и продължи по него до края, после надясно. Кабинетът на Хигинс беше по средата на другата чупка. Една чистачка чистеше килима с прахосмукачка на десетина метра от вратата на кабинета.

— Извинете.

— Да, сър?

— Аз съм Том Пруит, началникът на секретната служба. Мистър Хигинс беше ли тук преди няколко минути?

— Да, сър. Беше в кабинета си. Луд човек, развика се по мен, сетне заизтърсва боклука на пода.

Пруит пое дълбоко дъх и почувствува възела в стомаха си, последван бързо от парене.

— Така ли?

— Да, сър. Тръгна си малко след това.

— Почистихте ли кабинета му?

— Не, сър. Още не. Трябва да…

— Не го чистете засега. Не пипайте нищо вътре!

— Добре, сър.

Пруит си тръгна. Хигинс действително прикриваше нещо, но какво?

Върна се в кабинета си, надявайки се, че Тами е намерила време да зареди хладилника му с нова кутия мляко.