Опасна дарба или поредният Фауст

Пролог

Пет години по-рано

Лондон

Виктория нямаше време за игри. Нямаше време за приятели, нито да се смее, да скача или да се забавлява с обичайните детски занимания. Виктория беше на десет години, но не харесваше десетгодишните. На официалните лондонски вечери задачата й беше да си мълчи и да се държи възпитано пред възрастните. Сядаше в някой плюшен фотьойл и късаше листенца от букета сини хортензии в близката ваза, а краката й едва стигаха пода. Седеше си кротко и наблюдаваше гостите, които обикаляха стаята, пиеха чай или коктейли и коментираха скулптурите във фоайето.

По-малкият й брат — Чарли, обожаваше партита. Позволяваше на възрастните дами да щипят бузите му и свиреше концерти от Моцарт на детското си пиано — малък роял „Стейнуей“. Той беше едва петгодишен, но бръщолевеше предимно на испански или гръцки. Виктория не го намираше за забавен. Дори тайно си мечтаеше да го няма. Побесняваше като гледаше как майка й прегръща Чарли, а той се залива в щастлив смях. Чарли беше по-симпатичният от двамата. Виктория оправи очилата си пред огледалото и се обърна отвратена. Мразеше тези скучни вечери. Ненавиждаше графичния си калкулатор, учебниците, учителите и инструментите си, къдравата си коса, претрупания си график, очилата на баща й и удивителния коефициент на интелигентност на малкия й брат.

Но точно тази омраза я караше да търси победата, като нощна пеперуда, привлечена от светлината на лампата. Защото за Виктория само едно нещо в живота имаше значение — да победи… на всяка цена. А тя знаеше как. Дните й бяха запълнени с различни уроци и занимания. Нито едно от тях не й доставяше пълно удоволствие, но тя се концентрираше върху задачата да спечели — да отнесе у дома награди, свидетелства и отлични оценки, подобно на котка, която носи на стопанина си мъртво птиче.

— В този живот има печеливши и губещи — разкрещя се веднъж на уплашената си учителка по алгебра. — Колкото повече печелиш, толкова по-високо се издигаш. Професор в Оксфорд или нобелов лауреат — ето това е победа във вашата област. Последния път, когато проверих, частните уроци не бяха в списъка.

Разбира се, малко по-късно се върна в стаята, усмихна се на изнервената възрастна жена и й се извини. Налагаше се. Старата вещица щеше да оценява изпитната й работа, все едно дали Виктория я смяташе за победителка или за губеща.

Виктория мразеше учебниците и уроците си, защото те бяха най-добрите й приятели, а също като майка си тя се беше научила да си избира приятели, които не харесва. Езда, пиано, шах, тенис, рисуване — за всеки предмет имаше учители, всички те недоволни колкото нея. Седиш твърде отпуснато върху коня. Движенията ти са нескопосни. Пръстите ти са дебели. Пръстите ти са дебели. Пръстите ти са дебели…

Пръстите на Виктория наистина бяха дебели. Още едно несъвършенство в дългия списък на баща й. За щастие списъкът не беше толкова дълъг, когато ставаше въпрос за дебати — любимият й предмет, единственият, който й даваше възможност да изразходва гнева си. „Дъщеря ни май не е толкова безнадеждна“, рече веднъж баща й, когато Виктория донесе у дома национална награда. Не, Виктория изобщо не беше безнадеждна. По време на дебатите Виктория можеше да унижи опонента си (и винаги го правеше) и да си представи, че най-после е голяма, че е далеч от родителите си и има власт.

Като се има предвид, че рядко бяха наоколо, родителите на Виктория съумяваха да я засилят с доста критики. Вместо обичайното време със семейството, Виктория получаваше техните имейли. А спорадичните срещи на закуска им бяха достатъчни, за да сверят часовниците си. Баща й прелистваше страниците на бележника си, докато дъвчеше препечена филийка с конфитюр, сякаш храната нямаше никакъв вкус. Все едно беше намазан с масло картон. Майка й бъркаше чая си и четеше „Таймс“.

Баща й: — Вик, в календара ми пише, че си имала някаква изява…

— Ъхъ, имах дебат.

Майка й: — Не казвай ъхъ. Толкова е елементарно.

Баща й: — Спечели ли?

— Почти. Класирах се втора след Лиди.

Майка й: — Като казах елементарно…

Баща й: — И защо позволи на Лиди да те победи?

— Тя имаше убедителни доказателства. Не очаквах…

Баща й: — Не си очаквала? Тогава съвсем основателно си загубила.

— Тате, спечелих предишните четири…

Майка й: — Брои се само последното представяне.

Нямаше значение какво казват те. Защо трябваше да се вбесява, ако загуби някога? Трябваше ли да й пука как е боядисана стаята или да виси пред огледалото, докато не изскубне и последния непослушен косъм? Какво щеше да се промени? Виктория знаеше кое е важното. Каза й го новата учителка по дебати и тя й повярва. Защото новата учителка по дебати беше висока, царствена, златисторуса и по-красива дори от майка й.

Глазгоу

На няколкостотин километра от Лондон, в не толкова просветената част на острова, едно момче на име Кристиан тичаше с все сила, стиснало кесия с няколко кренвирша и хлебчета за хотдог. Спря се край една плесенясала тухлена стена, за да си поеме дъх. Зарзаватчията не бе успял да го догони, макар да подскачаше като луд, но утре полицията щеше да го търси из целия Глазгоу, защото беше счупил две от витрините на магазина. Погледна плячката си. Бе взел не тези хлебчета, които трябваше. Извади едно и го захапа — твърдо като тухлите зад гърба му. Кристиан не забеляза. През последните три дни почти не беше ял. Сутринта се чувстваше толкова слаб, че за малко не го хванаха, когато се опита да свие един портфейл. Отхапа още една хапка. Денят завършваше по-добре, отколкото бе започнал. „Честит рожден ден!“ поздрави се на ум и тръгна към къщи.

Домът му представляваше барака, сглобена от ръждясали листове ламарина, с пръстен под. Намираше се в падината до един мост, а наоколо се търкаляха износени гуми и части от автомобили. Понякога добри хора пускаха от моста храна или стари дрехи върху покрива на колибата, друг път шофьорите изхвърляха фасовете си или изтощени батерии. Веднъж един им даде газова печка. Това беше добър ден.

Хората от околността не говореха с Кристиан, но знаеха какво се бе случило с майка му, как баща му се бе затворил в себе си и бе спрял да ходи на работа. Носеха им храна, но не говореха с него. Сигурно бяха доволни от себе си, мислеше си Кристиан. Смятаха, че полагат достатъчно грижи.

Предишният му рожден ден беше различен. Тогава все още имаха истинска къща, Кристиан имаше майка и всичко беше наред. Баща му беше едър мъж, с рижа брада и гръмогласен смях. Това беше преди да загуби „любимото си момиче“, преди очите му да угаснат, преди да прекъсне всички връзки с този свят.

Кристиан отмести парче ламарина, наведе се и се вмъкна в колибата. Баща му спеше, увит във вехти дрехи. Брадата му беше сива и сплъстена — истински рай за паразитите. Предишният рожден ден на Кристиан бе съвпаднал с хайлендските игри в Сирес1. По онова време и чичовците му бяха наоколо. Всяка вечер допреди една година, градчето се огласяваше от песните им в местната кръчма, от историите за езерни дракони, които разказваха, или пък от гюрултията, която вдигаха, когато се сборичкваха на шега на пода. На предишния си рожден ден Кристиан беше спечелил младежкото надбягване на една миля с шотландска поличка и състезанието по мятане на торба със сено за младежи. Той беше добър атлет, също като чичовците си. Само че напоследък беше зарязал шотландските игри и предпочиташе да следи футболните мачове с малкия транзистор, който бе намерил пред колибата. Слушаше настървено и мечтаеше за охолството, на което се радваха футболистите. Питаше се дали е възможно някой ден и той да бъде на тяхно място. Когато играеше със съседските момчета, си представяше как подписва фамозен професионален договор, който ще го спаси от мизерния живот.

Кристиан разтърси внимателно баща си:

— Тате, тате, донесох малко храна.

Баща му изстена и се помъчи да отвори очи. Все още му беше трудно, но най-тежко беше нощем. Кристиан още помнеше нощите непосредствено след последния му рожден ден, мрака в стаята, където спяха и двамата. Кристиан лежеше буден и слушаше едва доловимите стонове на баща си — гиганта, който хленчеше насън. Тогава се наложи да поеме нещата в свои ръце. На няколко пъти го хванаха, че краде. Една вечер хазаинът им ги изрита под проливния дъжд. Кристиан взе малко неща — снимка на майка си, няколко монети, останали в кутията за кафе, и единственото си ценно притежание — дневника. Беше подарък от майка му за рождения му ден преди две години. Тогава бе поискал серия приключенски романи, а тя бе отвърнала: „Напиши си ги сам, момко. Защо да разчиташ на чуждото въображение?“ Истината беше, че точно тогава не можеха да си позволят да отделят пари за книги. Вечерта, когато хазаинът ги изхвърли, събирането на багажа им отне едва десет минути. Баща му не искаше да запази нищо, нямаше какво да вземе. На тръгване Кристиан открадна писалката на хазаина.

Газта в печката беше свършила и Кристиан не можа да свари кренвиршите. Затова просто ги наряза и ги подреди върху хлебчетата. Мразеше хотдог. Нещо повече. Хотдозите направо го вбесяваха, повръщаше му се от тях. Седмици наред не беше ял нищо друго. Хотдог за закуска. Хотдог за обяд. Хотдог за вечеря. Винаги в различно хлебче, каквото бе успял да докопа. Естествено, не беше казал на баща си колко му е омръзнало всичко. Не обичаше да признава нищо пред никого. С изключение на красивата руса дама в парка, със стилната шапка и дългото черно палто, която седна до него и зададе правилните въпроси. На нея разказа много неща. Дори не дотам лицеприятните, като факта, че миризмата на хотдог го докарва до лудост и че ако има право на едно-единствено желание, то вече няма да е да върне майка си.

Кристиан пъхна ръка под купчината стари дрехи, които му служеха вместо дюшек, и извади дневника си. Седна на пръстения под и се помъчи да измисли нещо хубаво, за което да пише. В неговия свят вече нямаше нищо красиво. И все пак продължаваше да пише. Това беше неговото убежище, единственото наследство от майка му. Само че сега вече не смяташе сериозно да стане писател. През последните месеци Най-съкровената му мечта бе да е богат и свободен. Тази ярост беше по-силна и растеше със спираща дъха скорост, докато стана прекалено голяма и за Кристиан бе невъзможно да я контролира. Вече бе достигнала гигантски размери, копнеж много по-силен от всяко друго желание. Ако си беден, не можеш да си позволиш да си губиш времето, съчинявайки истории за живота си. Трябва да следваш парите. Най-напред щеше да стане футболна звезда, след това щеше да се върне към писането. Първо трябваше да забогатее, след това щеше да има време за други неща.

Внезапно усети в гърдите си раздираща болка. Сякаш менгеме стисна сърцето му. Пъхна ръка под ризата си и се опита да не мисли за болката. Сутринта щеше да се чувства по-добре. Стисна очи и си пожела едно-единствено нещо. Би дал всичко, за да не усеща постоянния глад. Но тъй като нямаше какво да предложи насреща, желанието му беше обречено.

На няколко километра от Рим

Бел се втурна в спалнята и с все сила се тръшна върху леглото. Така Бисе нямаше как да се направи, че не я е забелязала.

— Ей, Бисе, ти кое би избрала — цял живот да си ужасно дебела и да отидеш в рая или да си слаба и красива и накрая да свършиш в ада?

— Какво? — попита през смях Бисе.

— Хайде, хайде, кое би избрала? Сериозно те питам! — Бел прегърна сестра си близначка и я изгледа дяволито.

— Бел, в този въпрос няма нищо сериозно.

Бел завъртя очи като чу разумния отговор на сестра си. Щеше й се Бисе да се включи в играта.

— Ти би предпочела ада, нали? — продължи Бисе, без да вдига очи от книгата си.

— Тогава ще мога да нося червена рокля! — извика Бел, решена на всяка цена да привлече вниманието на сестра си.

— Заета съм, Бел. Освен това, на кого в ада ще му пука как изглеждаш?

— Но това ще е за цяла вечност. И ще изглеждам великолепно! — Отвърна Бел и застана като звезда от корицата на модно списание.

— Смятам, че и сега си великолепна — усмихна се Бисе.

— Смяташ, че ти си великолепна.

— Не е ли все едно?

Бисе и Бел бяха еднояйчни близначки — чаровни момичета с гарвановочерни коси, които всички съседи обожаваха. Живееха на няколко километра от Рим, в красиво хълмисто градче, със сенчести улички и старомодни магазинчета за сладолед — едно от онези места, където можеш да срещнеш старици, обути в архаични найлонови чорапи, които се разхождат на градския площад и обсъждат симпатичните войничета.

— Даваш ли си сметка, че четеш от шест часа? — попита Бел.

— Какво друго да правя? Да седя и да мисля за дебелаци? — отвърна Бисе, без да вдигне поглед, след което прочете на глас нещо на немски. Очевидно се беше заела с този език. Родители на двете момичета бяха учени лингвисти и пътешественици. Владееха седем езика. Бел говореше само два, при това не много добре.

— Няма нужда да се перчиш толкова — прекъсна я Бел и се отправи към огледалото. Взе чифт пинсети и се огледа. — И без това те харесват повече.

Сети се за жената от църквата — онази, която говори с майка им половин час в неделя. Беше висока, руса и толкова красива, та Бел чак позеленя от завист.

— Удивително момиче! — бе възкликнала жената по адрес на Бисе. — Никога не съм срещала друга като нея, да говори пет езика.

— Да, така е, забавно й е, а ние оставяме дъщерите си да правят каквото им е приятно — бе отвърнала майка им. — Бел също скоро ще намери своята ниша.

— А и толкова набожна! — бе додала непознатата. — Вярно ли е, че чете Библията на гръцки?

— Мразя факта, че съм близначка! — промърмори под нос Бел и продължи да инспектира извивката на веждата си.

— Ако ще се почувстваш по-добре, мога да боядисам косата си синя — предложи Бисе. Бел се разсмя, въпреки неприятното чувство в гърдите. Сигурно не е толкова лошо да делиш с някого едно и също лице, стига да е красиво. Ако беше ослепителна красавица, никой нямаше да се интересува може ли да размени любезности на езика мандарин. Бисе наистина бе талантлива, нямаше как да го отрече. И това я отличаваше от нейната близначка. А кое беше предимството на Бел?

Все така умислена, Бел впери очи в огледалото, сетне погледна сестра си — близначка, нейно огледално отражение, ако не броим малката бенка над горната устна на Бисе.

— Знаеш, че не съм аз виновна — рече Бел.

— Знам. Чакай, за какво говориш?

— Че говориш повече езици от мен.

— Вероятно, ако не губеше толкова време в грижи за веждите си…

— Че какво ми има на веждите? — Бел вдигна ръка към лицето си.

— Недей да се цупиш — посъветва я сестра й. — Така лицето ти изглежда подпухнало.

— Искаш да кажеш, че твоето лице изглежда подпухнало — нацупи се Бел.

— Може би хората ще те оставят на мира, ако престанеш да полагаш толкова усилия да се правиш на лоша.

Бел втренчи поглед в Бисе, сетне отново се обърна към огледалото.

— Не, няма. Никога няма да ми позволят да бъда различна.

Бел погледна сестра си в огледалото и видя, че я е наранила. Реши да смени темата и се просна на леглото, като сложи глава в скута й.

— Ще ме срешеш ли, сестричке? — попита със закачлива гримаса.

Готова беше да се обзаложи, че Бисе иска да каже нещо, но не знае как да се изрази, въпреки всичките езици, които владее. Вместо това грабна четката и започна да разресва косата на Бел — черна и лъскава, също като нейната. Бел обичаше да оставя сестра си да се държи майчински, преструвайки се, че не забелязва усилията й да подбере правилните думи. Но дори Бисе не беше в състояние да й даде онова, което искаше. Никой не можеше да й го даде.

Монмартър, Париж

Някой някога бе казал, че „френският език превръща боклука в романтика“. Валентин знаеше, че това е вярно, защото живееше в Париж и когато не беше романтично настроен, се чувстваше като боклук. Родителите му бяха поети в Монмартър. Висяха по кафенетата и спореха с други писатели за любовта и „трагедията на съществуването“, сърбайки червено вино по всяко време на деня. Успяваха някак си да му осигурят приличен живот, като продаваха произведенията си на списания и привличаха в кръга си богати спонсори.

Валентин прекарваше времето си сам. Можеше свободно да се скита из града и „да се учи от живота“, както обичаше да се изразява баща му. Кръстосваше парижките улици, изпълняваше дребни поръчки на собствениците на кварталните магазинчета, пишеше кратки стихчета за сервитьорките в замяна на някоя чаша горещ шоколад и подслушваше разговорите на туристите. В резултат научи всичко, което повечето деца щяха да осъзнаят много по-късно — колко дребен и незначителен е в сравнение с широкия свят.

Но, както казваше баща му, „страданието е сладко до болка вдъхновение“.

— Излизам — заяви един следобед Валентин.

Баща му, който по това време беше на втората бутилка вино, кимна и се унесе в дрямка. Валентин се зачуди защо изобщо си бе направил труда да каже нещо. Излезе навън и си помисли, че денят е перфектен да изкрънка няколко кроасана от барманката на мосю Жене, или да почете в книжарницата, докато го изритат, или да посети красивата дама. Красивата дама никога нямаше да го изгони. Вместо това щеше да намери най-успокояващите думи, да му каже, че е талантлив и обречен на велики дела. Валентин искаше да стане прочут поет. Не защото обичаше поезията, а понеже мечтаеше за слава.

Поседя на стълбите на катедралата „Сакре Кьор“, но когато се надигна да си върви, нещо привлече вниманието му. Сред тълпата туристи и поклонници пред масивната църква зърна майка си. Какво ли прави маман тук?, помисли си. Нали трябваше да е на среща с издателя си? Нещо не се връзваше. Но това определено беше майка му, а мъжът с нея определено не беше превзетият мосю Бротие. Този млад мъж носеше нацапани с боя дънки, капки боя се виждаха и в къдравата му коса. Инстинктивно Валентин понечи да отиде при тях. Но тогава се сети за баща си, който седеше сам у дома и се наливаше до забрава. Той бе загубил вяра във всичко, освен че брилянтната му съпруга ще „преобрази жестокия свят с деликатното си перо“. Беше слаб поет, но непрекъснато повтаряше колко се гордее с жена си.

Валентин се прокрадна по-близо. Двамата тръгнаха нанякъде, той ги последва. Проследи ги, криейки се сред минувачите, по целия път до един от богатите парижки райони. Направи му впечатление начинът, по който се смееше майка му — тъй както не я беше чувал никога преди.

— Как беше следобедът ти? — попита я мъжът.

— Скука, нищо интересно. И никаква работа не свърших.

— Е, всеки преживява безплодни периоди — отвърна той и сведе очи към опръсканите си с боя ботуши. — Искаш ли да се качиш?

Двамата стояха пред някакъв вход. Валентин се бе скрил в една ниша на няколко метра оттам.

— Добре — усмихна се майка му. — Ще ми позволиш ли да си избера първа от картините ти?

— Само ако ми посветиш следващото си стихотворение — отвърна закачливо мъжът. Държи се като малко дете, помисли си Валентин, не като зрял мъж.

— Не ставай глупав! Всички ще се сетят — рече майка му.

Двамата влязоха във входа. Валентин пресече улицата като замаян и зачака някой от прозорците в жилищната кооперация да светне. Навън вече бе притъмняло, тъй че той виждаше стените в апартамента. Те бяха покрити с красиви пейзажи от френската провинция. Майка му бе подарила подобни на Валентин и баща му за Коледа. Над града падаше нощ. Запалиха уличните лампи. Валентин остана дълго, наблюдавайки силуетите горе. Накрая намери камък и го запрати с все сила в прозореца. Чу как майка му изпищя, щом в стаята се посипаха парчета стъкло. Когато младият мъж се показа на прозореца гол до кръста, Валентин вече бе далеч. Вкъщи завари баща си заспал на масата. Аз бих я научил, помисли си ядосано, вместо да се крия тук, прегърнал шишето.

Същата вечер, когато влезе в банята, Валентин видя на гърдите си необичайно петно. Опита се да го изтрие, но когато пипна с мокра ръка черната точка, тя стана още по-голяма. Потопи се целия във ваната, но под водата петното потъмня и стана по-отчетливо. Какво е това?, запита се Валентин. Какво става с мен? Белегът беше грозен — черно петно над сърдечната област, сякаш сърцето му бе експлодирало и бе опръскало кожата с черна жлъч. Колкото и силно да търкаше, не успя да го изчисти.

Нещо общо

Виктория, Кристиан, Бел и Валентин нямаха нищо общо помежду си. Живееха далеч един от друг и никога не се бяха срещали. Всъщност четиримата бяха толкова различни, колкото които и да било деца… освен в едно.

Паниката… Където и да се намираха, всички те се изправиха стреснати в леглата си. Беше сред нощ. Какво беше това? Пижамите залепнаха за гърбовете им, обля ги студена пот и те потрепериха. Просто клоните на дървото отвън. Само че нещото не приличаше на клон, а по-скоро на буйна коса, развята от вятъра. Би могло да е просто халюцинация. Може би бяха сенките на облаците. Или сгърчени от болка пръсти, пълзящи по стените на безрадостните им домове. Може би беше бурята… а може би отвън имаше някой.

Да, на пръв поглед тези деца нямаха нищо общо помежду си. Само че на следната сутрин всички те бяха изчезнали.