Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 1 Нашата малка игра

Къща някъде в Европа, по-късно същата нощ

Отвън къщата беше олицетворение на спокойствието, сякаш излязла от живописна картина. Приличаше на убежище, което младо семейство би избрало, за да избяга от ежедневието. Намираше се далеч от всяко населено място, сгушена сред гората. Отвъд дърветата се простираха обширни ливади, оградени с хълмове. Всред гората имаше поляна с ароматни цветя, пръснати тук-там на туфи, няколко дънера на отсечени дървета и между тях — самотната къща.

Зад тежката дървена врата обаче нямаше и намек за щастлива семейна ваканция. Безгрижието, което екстериорът внушаваше, беше само илюзия, понеже интериорът беше потънал в мрак и тъмни сенки. Понякога отекваха гласове, сякаш в къщата имаше много коридори, които я кръстосваха надлъж и нашир. Миг по-късно отново се възцаряваше тишина. В един ъгъл, полускрита в сянката, седеше руса жена, облечена в дълго до петите черно палто. Тя сякаш се страхуваше да не би някой лъч слънчева светлина да проникне в стаята и да я изгори. Седеше си в ъгъла, четеше, люлееше се на стола и наблюдаваше внимателно нещо…

— Бисе, Бисе, събуди се! Събуди се веднага! — прошепна Бел колкото глас имаше. — Какво ти става?

Само че Бисе не се помръдна, а остана да лежи в мрака, дишайки едва забележимо. Бел изтича от стаята като напипваше с ръце пътя, за да потърси жената.

— Какво сте направила със сестра ми? — Извика, щом я намери.

Когато заговори, гласът й ненадейно пресипна и тя не посмя да се приближи повече. Под хипнотизиращия поглед на жената Бел потрепери и се сви. Заслепен от удивително красивото лице, отначало човек можеше и да не забележи странното й ляво око. Пък и кой би си направил труда да се вглежда само в едното око? То беше ненатрапчиво като луничка или като дупка между зъбите на красавица. Притежаваше змийска красота — едновременно подкупваща и предизвикателна. Пронизваше сенките, сякаш беше в съюз с мрака. Промъкваше се незабелязано у онзи, който се бе осмелил да го погледне — без светлина, без обич, като отрова. Ако имахте възможност да видите това око, щяхте да забележите, че за разлика от обикновения си събрат то беше разделено на четири едва забележими части, всяка оцветена в различен нюанс на небесносиньото. Приличаше на малко разпятие, изгоряло и оставило белег, запазвайки образа, но съсипвайки завинаги окото. Трепна, подканвайки Бел да го погледне.

Без да поглежда изтерзаното тяло на Бисе, жената рече:

— Тя е добре, скъпа. Сега ще бъде много по-щастлива.

— За какво говорите? Та тя е практически мъртва. Вие наранихте сестра ми, а обещахте, че…

— Тя не е мъртва, скъпа. Просто има нужда от почивка. Когато се събуди, ще бъде щастлива и отново ще те обича, защото няма да помни нищо.

Бел прокара нервно ръка през гъстата си черна коса.

— Обещавате ли? Обещавате ли, че тя отново ще стане съвсем нормална и че няма да помни нищо?

— Е, скъпа… Не казах „съвсем нормална“. Никой от вас не беше „съвсем нормален“, когато се срещнахме.

— Бисе беше.

Последва миг мълчание, докато Бел се опитваше да огледа добре жената. От момента, когато я срещна за пръв път, пред онази църква в Италия, Бел я намираше за пленителна — най-красивата жена, която бе виждала. Много по-красива от майка й. Толкова лесно беше да забрави за окото.

— Имате красиво лице — рече Бел и се наведе, за да вижда по-добре.

— А ти определено губиш прекалено много време да мислиш за красиви лица.

Бел се усмихна:

— Връщам се при сестра си.

Понечи да тръгне, но изведнъж се спря и се обърна към жената.

— Не харесвам особено другите деца.

— Ще свикнеш с тях и постепенно ще ги заобичаш… А довечера ще се запознаеш с още някой.

— Мислех си, че сме само ние четиримата.

— Не, скъпа. Трябва да взема още някой…

Бел усети известно любопитство, но тогава срещна окото на жената и изстина от ужас. Сведе поглед и избяга от стаята. След кратко лутане успя да намери стаята, където спеше сестра й. Наведе се над леглото и видя, че Бисе се е размърдала, а очите й са отворени.

— Добро утро — рече мило Бисе. За пръв път, откакто бяха напуснали Рим, тя беше спокойна и за пръв път се държеше мило с Бел. Бел се усмихна. Дори в непрогледния мрак на стаята различаваше лицето на сестра си — абсолютно копие на нейното. Зачуди се какво си мисли Бисе. Почака, но Бисе не заговори. След малко Бел въздъхна.

— Липсва ми мама.

За нейна изненада, Бисе се разсмя.

— Какво искаш да кажеш?

Бел не отвърна нищо. Тя просто чакаше.

— Понякога говориш странни неща, Бел.

— Защо да е странно, че мама ми липсва?

— Хм, например защото не сме виждали истинската си майка, откакто сме били бебета.

Сърцето на Бел подскочи в гърлото й.

— Такааа.

Бел не можеше да повярва, но беше истина. Точно както й каза жената, Бисе бе забравила. Бе забравила всичко. Мислеше си, че са осиновени. Мислеше, че винаги са били тук, че живеят с жената от бебета… И най-важното — отново обичаше Бел.

— Не се плаши, Бисе. Поне сме заедно — рече Бел и отпусна глава върху рамото на сестра си.

— Ама, че си глупаче — засмя се Бисе и погали гарвановочерната й коса, както правеше някога.

Притаени в тъмната стая, момичетата зачакаха жената да се върне. Бел наблюдаваше сестра си, която очевидно бе възвърнала енергичността и жизнерадостта си, въпреки обърканите спомени. Именно там и точно в този момент тя реши, че никога няма да й признае истината, нито по-късно, нито дори когато пораснат. Че ще запази скрити всички тайни, й ще очаква отплатата.

След като чакаха няколко часа, Бел и Бисе заспаха. Трудно беше да преценят колко време е минало, тъй като цареше пълен мрак, а не им бе позволено да излизат навън. На няколко пъти Бел се събуди от бълнуването на Бисе. Тя стенеше и викаше: Не трябва да съм тук! или Бел, помогни ми! Жената бе обяснила, че известно време ще е така. Най-сетне Бел чу в просъница продължително изскърцване и стъпките на двама души, които приближаваха. Долови и нечие учестено дишане. Изскочи тичешком от стаята да види с очите си какво става.

— Запознай се с новото си семейство, Кристиан — обърна се жената към червенокосото момче, което водеше със себе си. То се огледа неспокойно и присви очи, за да вижда по-добре. В този момент край Бел, която се навърташе в коридора, се чуха още стъпки. Беше онова противно момиче — Виктория, с която Бел току-що се бе запознала и за която Бисе беше сигурна, че познава от бебе.

— Това да не е сиропиталище? — попита момчето.

— Не, скъпи, вие не сте сирачета. Сега аз съм ви майка — отвърна жената.

— Аз съм Виктория. Пристигнах тук първа.

Бел пристъпи към Кристиан. Той беше облечен в чифт скъсани дънки и размъкната фланела с надпис Celtic 31.

— Защо си толкова мръсен? — поинтересува се тя.

Кристиан измърмори някакво извинение за игра на футбол и повредена баня.

— В моята къща ще разполагате с всичко — обади се жената с хладен, успокояващ тон. Точно тогава Кристиан чу стенания от съседната стая. Някой молеше за помощ.

— Аз… нямам работа тук — рече той и се огледа тревожно.

— Разбира се, че имаш, скъпи. И това се отнася за всички ви.

В този момент Бисе изпищя отново и Кристиан подскочи.

— Какво беше това?

— О, нищо особено, скъпи.

— Аз… не знам коя сте и какво е това място. Но знам, че не искам да оставам тук.

— Напротив, скъпи, искаш.

— Не, не искам. Съжалявам, че изобщо тръгнах с вас — Кристиан дишаше тежко и започна да отстъпва бавно назад.

— Жалко — рече жената.

— Не, никак не е жалко. А сега ме пуснете! Искам да се махна оттук…

Бел отклони поглед за миг. Изведнъж в къщата нахлу студен вятър и пешовете на черното палто се развяха. Жената се премести от тъмния ъгъл към петното светлина, проникваща през прозореца. Заради тъмнината в стаята на Бел й се стори, че лицето й се сгърчи в противна гримаса, като на гаргойл или горгона. Дали не е някакво чудовище?, запита се момичето.

С бързината на хищник жената сграбчи Кристиан. Полите на черното й палто скриха и двамата и задушиха ужасения вик, който Бел сякаш чу. Миг по-късно Кристиан лежеше неподвижно на пода, а лицето му бе изкривено в измъчена гримаса. Жената се дръпна в ъгъла, подобно на сит звяр, който се оттегля в леговището си. Там тя потъна в креслото си, усмихната и красива както винаги.

Бел бе така смаяна, че в продължение на няколко секунди не можа да помръдне. След това се промъкна по-близо до жената, до креслото в ъгъла, където светлината не смееше да стигне. Дори сега не спираше да си мисли за невероятната й красота. И тогава забеляза писмото върху малката масичка до жената, която седеше в креслото си, с гръб към нея. Дългите й, елегантни пръсти галеха пожълтялата хартия сякаш беше играчка. Бел нямаше желание да се приближава повече, но това не се и налагаше, за да прочете написаното с едър детски почерк.

Бел усети, че лицето й пламва. Втурна се към червенокосото момче с фланелката на Селтик.

— Какво му направи? — Попита настоятелно жената, когато коленичи до момчето и докосна изстиналото му лице. Сетне опря бузата си в неговата и стисна в шепи ръцете му. В същото време Виктория го подритна с крак. Бел я избута и вдигна очи към жената, очаквайки нейния отговор.

Тя не се обърна. Просто седеше и галеше с пръсти откраднатото писмо.

— Момичета, изглежда, че Кристиан, също като Бисе, няма да участва в малката ни игра.