Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 6 Воден знак

Тази сутрин, както и предишната, Бел се събуди с изпръхнали устни и залепнали от засъхнали сълзи клепачи. След коледното парти тя усещаше много по-силно вонята, която се носеше около нея. Беше много по-осезаема сега, когато Бел се надяваше да изчезне, защото имаше някой, за когото да се безпокои и който не й беше безразличен. На сутринта след представлението на училищната пиеса тя се запъти препъвайки се към банята и дълго плиска лицето си с леденостудена вода, докато накрая успя да отлепи клепачи. И тогава видя перфектните си очи — две кристални езера след буря, вече утихнали и безкрайно тъжни.

На закуска дълго човърка един грейпфрут. Вече не забелязваше, че от дъха й горчивият сок ферментира като прокиснало вино или че млякото в купичката с мюсли се пресече. Заслуша се в бъбренето на останалите, стараейки се да избягва погледа на Бисе. Тогава Валентин се разсмя на нещо, което беше направил. А тя усети необясним страх във всяка частица на тялото си. След това Кристиан обърна масата и кой знае защо тя се почувства защитена.

Пое към стаята си с разбунтуван стомах, като всеки път след ядене. Във всички посоки от дневната тръгваха коридори, които се разклоняваха към отделните стаи. Гледана от високо, къщата сигурно приличаше на слънце, простряло лъчи на всички страни. Бел пое по нейния коридор и видя, че мадам Вилрой идва по съседния — откъм стаята на Кристиан.

Бел я попита:

— Къде е наградата ми от сделката?

— Направи ли каквото поисках?

— Почти. Човекът ще дойде, приготвила съм и вечерята.

— Знам — рече мадам Вилрой.

Сетне гувернантката поведе Бел по друг коридор, по който тя досега не бе минавала, и отвори вратата към баня, която повече приличаше на огнена лагуна. Стените й бяха бели, но Бел едва го забеляза, заради червените отблясъци от огнените пламъци. Единствената светлина в стаята идваше от свещите, набодени в различни посоки по стените. Острите върхове на покрития с чакъл под бодяха стъпалата й. В ъгъла се виждаше старомодна вана на крачета. Всичко изглеждаше влажно, сякаш цялата стая е плувнала в пот.

Отляво имаше тоалетка с огледало, издялана в дънера на сраснало със стената дърво, което стигаше чак до тавана. Така цялата стена зад него изглеждаше като махагонова. В ствола бяха издълбани стотици малки скривалища, които криеха стъклени шишенца, бурканчета и епруветки, пълни с разноцветни прахове, течности и камъни. Тя ги позна — различните видове тоник и помади, които ежедневно използваше. Вилрой бе добавила още съставки. Някои от тях като че ли мърдаха в бурканчетата.

— Значи си преместила нещата ми тук? Това ли е? — попита Бел и пристъпи напред. Въздухът в банята беше топъл и влажен, като в джунглата.

— Ако стоиш по-дълго на парата — рече Вилрой и докосна лицето си, — кожата ти ще стане нежна и гладка като моята.

— А ще получа ли и грим?

— Ти искаш ли?

— Не толкова, че да настоявам — Бел погледна топлата вода.

Мадам Вилрой спря пред тоалетката и взе малко шишенце от една ниша високо на стената. Бел прочете етикета.

Сива креда.

Сушени лимони.

Разноцветни люспи от отровна змия.

Парченце стъкло от витража на поруган храм.

— Не това ми обеща — обади се Бел. — Каза, че ще мога да го контролирам.

Вилрой се замисли.

— Злощастното несъответствие между външната ти красота…

— Да, това очаквам да получа.

— Погледни зад себе си.

Бел се обърна. Погледът й се спря върху ваната, стъпила на четири крака на различни животни — леопардова лапа, козе копито, маймунска ръка и лапа с остри нокти, която не можа да разпознае.

— Вана? Изобщо не е смешно.

— А как иначе да стане?

Вилрой отиде до ваната. На Бел й се стори, че крачетата се отдръпнаха назад. Вилрой наведе шишенцето над водата и изля съдържанието. Стъкълцето падна на дъното, докато люспите, кредата и лимонът изплуваха отгоре. Бел се приближи. Бе забелязала, че отстрани на шишенцето в ръката на мадам Вилрой пише НЕУСТОИМА.

— Изкъпи се.

— И миризмата ще изчезне?

— Да изчезне? Тази миризма си самата ти, скъпа. Не, банята ще промени начина, по който хората я усещат. Или с други думи — нагласата им.

— Значи това шишенце ще ме направи неустоима за Томас?

— За всекиго. Има шишенца за всякакви състояния — очарован, ревнив, ядосан.

— Защо бих поискала някой да ми се ядоса?

— Не на теб. На някой около теб. Нали трябва да насочваш емоциите им, както пожелаеш?

— Искам да съм привлекателна — въздъхна Бел и потърка с крак един покрит с мъх камък.

— Тогава влизай вътре — нареди мадам Вилрой.

Бел топна единия си крак във водата. В момента, в който отпусна цялата си тежест върху него, за да вдигне другия, усети как парчето стъкло сряза кожата й. Отскочи навън. Стъпалото й кървеше. Тя се намръщи, болката направо я преряза. Когато водата, с разтворените в нея креда, лимонов сок и змийско масло, намокри порязаното място, сякаш я удари електрически ток. Едва не припадна, но успя да се хване за рамото на мадам Вилрой и изстена:

— Ужасно е.

— Трябва да проникне навътре, скъпа, където се крие грозотата ти.

Бел добре помнеше, че допреди няколко години изглеждаше точно като Бисе.

Знаеше, че най-хубавите й черти всъщност не са нейни, а на мадам Вилрой — моделирани по спомени от нейната младост преди векове. С тази промяна мадам Вилрой бе дала на Бел онова, което желаеше най-силно — красива външност.

Събра сили. Беше наясно, че такава е сделката, която бе сключила. Не можеше да направи друго, освен да се примири. Вилрой си тръгна, за да я остави да се изкъпе сама в кипящата вана. На вратата се обърна и рече:

— Ако това не ти харесва, пази се от надеждата. Тя ще те свари жива.

Няколко метра по-нататък Валентин четеше последното си стихотворение, което, убеден беше, щеше да надмине всички останали.

— Уау — извика сам на себе си, взирайки се в листа. — Перфектно е.

Вдигна писалката си, за да сложи инициалите ВФ най-отдолу на страницата, както при другите стихове. Преди да излезе, пъхна в едно чекмедже някакви книжа и сгъна листа с готовото стихотворение. Прибра го в джоба си и тръгна да търси Кристиан. Да чете стиховете на брат си бе едно от най-големите му удоволствия. Чудесно съзнаваше каква болка изпитва Кристиан, докато го слуша, а страхопочитанието, изписано на лицето му, вършеше чудеса с егото на Валентин.

— Как влезе? — учуди се Кристиан. Той седеше в камерата, вдигнал с една ръка капака.

— Вратата беше отворена — сви рамене Бисе. — Само проверявам дали си добре. Какво му има на онова човече ей там?

— Той не е истински.

— Какво правеше?

— Играех голф.

— Забавно.

Кристиан просто бе лежал в камерата, напълно загубил представа за времето. Затваряше очи, а след това ги отваряше. В мрака не виждаше никаква разлика. Желатинообразната течност се надигаше бавно и го заливаше, с всяко следващо вдишване влизаше в носа му. В началото направо изпадаше в паника от страха, че ще се удави. Драскаше с нокти по капака, но той не помръдваше. След това опита да мами — глътна и изплю няколко пъти една и съща глътка, навътре и навън от гърлото си. Отвори уста да поеме въздух, но погълна вода, повърна я, за да се опита отново да поеме въздух, но отново глътна вода. Накрая рефлексите му отказаха. Всеки път, когато това се повтаряше, имаше чувството, че умира, но тогава течността започваше да се движи навътре и навън от устата му като въздух. Дробовете му се издуваха и свиваха, тежаха в гърдите му като пълни с вода балони. Струваше му се, че очите му плуват в главата, а ситните камъчета във водата ги драскат. Кристиан лежеше и неусетно се превръщаше в супергерой, докато мислеше какъв щастливец е Валентин.

Повече от всичко Кристиан искаше да пише. Знаеше обаче, че не е толкова добър, за да печели достатъчно като писател. Валентин беше. Сърцераздирателната му проза вече привличаше вниманието на разни издатели. В дневника си Кристиан пишеше, че когато слуша стиховете на Валентин, се чувства като инвалид, който гледа олимпийските игри. Обземаше го ревност, сърцето му биеше тъй силно, че той се опасяваше да не строши ребрата му, в стремежа си да избяга, да отиде у някой друг, едва не разкъсваше гърдите му. Това беше болка в олимпийски дози. Затова Кристиан пишеше тайно и печелеше всяко спортно състезание, в което участваше, защото всъщност имаше едно нещо, по-важно от писането — не искаше да бъде беден. Никога нямаше да спи в колиба и да носи дрипи. Никога нямаше да яде крадена, престояла храна. Не знаеше защо тези неща му изглеждаха толкова плашещи. Нямаше спомен някога да е живял по този начин. Но кой знае защо страхът го преследваше. Сякаш бе роден с него. По-скоро бе готов да умре от скука, бележейки хоумръни в световните серии. Но никога нямаше да се тревожи за пари. Не искаше да купува имитации на добрите марки. Не искаше да казва „не“ само защото не може да си позволи нещо. Толкова силна бе амбицията му, че на всяка цена трябваше да забогатее. Когато Бисе влезе, мислеше именно за това, както и колко много иска да напише поне едно стихотворение тъй добре, както Вал.

— Какво има, Кристиан?

— Нищо.

— Върху обувката ми има кленов сироп, който казва, че нещо не е на ред.

— Просто ми дотегна от отношението на Вик и на Вал — идиота му с идиот.

— Така ли? — Бисе дойде по-близо и седна върху ръба на камерата. Косата на Кристиан още бе мокра. Струйки от течността се стичаха край ушите му като гел.

— Питала ли си се някога защо й е на жена като мадам Вилрой да ни осиновява? — вдигна глава Кристиан.

— Това е доста безсмислен въпрос.

— Аз пък мислих за това. Защо точно нас петимата?

— Знам, че не е лесно, Кристиан. Истинските ни родители вероятно са имали причина да…

— Не са ни искали.

— Може пък да не са могли да гледат деца.

— Да вървят по дяволите тогава.

— Кристиан.

— Но защо би ни поискала Вилрой?

Бисе въздъхна. Притесняваше се за Кристиан, но не знаеше какво да му отговори.

— Замисляла ли си се някога колко е гадно всичко? — продължи Кристиан. — Нещата, които тя върши?

— Ако трябва да съм честна, мисля само за едно — как да остана сама.

— Искаш да кажеш сама с книгите си.

— Исках да кажа, че просто не мисля толкова за нея.

— Ако спечеля от лотарията, ще купя много земя и никога повече няма да се тревожа за каквото и да било.

— Бързо ще се измориш. Имаш нужда да преследваш цели — атлетическата награда на Марлоу, стипендия за елитен колеж след това.

— Ти обаче нямаш никакви цели — изтъкна Кристиан.

— И затова съм изморена до смърт.

Кристиан се засмя на черното й чувство за хумор. Надигна се, излезе от камерата и отиде до мивката. Гъстата течност се стичаше върху пода, подобно на изхвърлена на брега медуза. Кристиан грабна една кърпа и я пъхна под струята вода.

— Благодаря, Би. Съжалявам за закуската.

Бисе се канеше да каже нещо, но спря, когато Кристиан избърса гърдите си с мократа кърпа. Върху кожата над сърцето му цъфна тъмно петно, едва забележим белег. Тя дори не беше сигурна, че е там. Кристиан срещна погледа й.

— Какво?

— Този белег на гърдите ти…

— Рождено петно.

— Да, знам. Бел също го има, само че много по-тъмно.

Кристиан спря да се бърше и изгледа учудено Бисе.

— Тя има същия белег?

— Показва се само когато го намокри.

— Но ние не сме… имам предвид, че тя не ми е истинска сестра… чистокръвна.

— Това няма значение. Рождените петна не са генетични изменения.

В този момент вратата се отвори със замах и на прага застана Валентин, стиснал в ръка лист хартия.

— Хей, Кристиан, завърших стихотворението. Искаш ли да го чуеш?

— Не — отвърна кратко Кристиан, ядосан заради прекъснатия разговор с Бисе.

Лицето на Валентин трепна, а ръката му се шмугна в джоба. Усмивката му изглеждаше така, сякаш току-що са го свалили от рибарската кукичка.

— Благодаря. Този път наистина се вълнувам — рече той и разгърна листа.

— Почакай, не съм казал, че искам да ми го прочетеш — спря го Кристиан.

— Напротив, каза — рече Валентин. Често му се случваше да бърка реалността със събитията, на които бе попречил да се случат. Понякога се объркваше, дори когато нещо току-що се бе случило или когато все още не бе променил нещо и то беше просто възможно бъдеще.

— Не, не съм — настоя Кристиан.

— О — възкликна Валентин и се зачуди с какво да заинтригува Кристиан. — Но то е за чи… — Лицето на Валентин отново трепна. — За чудов… — Ново трепване. — За влакове върху релсите… много поетично.

Кристиан ококори очи, щом чу темата.

— Никога досега не си споменавал това.

— Просто ме осени — гордо заяви Валентин.

Докато Валентин четеше стихотворението си, Кристиан усети как думите го заливат като вълна. Щом свърши, Валентин зачака реакцията му.

— Наистина е добро. Ти наистина си много добър — усмихна се той с мъка. След това разтри болезнения белег върху гърдите си, рожденото петно, което Бисе току-що бе забелязала.

— Благодаря — рече Валентин. — Работих върху стиховете цял ден.

Няколко часа по-късно, дълго след като Бисе и Валентин си бяха отишли, за да се преоблекат, Кристиан се събуди от дрямката си. Бъди бе дошъл на себе си и играеше скуош в ъгъла. След няколко минути щяха да сменят къщите и гостът на Бел да пристигне. Без да предупреди някого, тя бе поканила някакъв човек от постановката на училищната пиеса. Кристиан се надигна и съзря нещо необичайно върху нощното шкафче до леглото — чаша с портокалов сок, а до нея — чиния с хамбургери, под която бе подпъхната бележка.

Изненадата беше приятна, а той беше гладен. Вдигна един от сандвичите. Какво беше това? Вместо вкусно кюфте за хамбургер, Бел бе нарязала кренвирши и бе подредила парчетата върху хляба. Кренвиршите изглеждаха недосварени. Сякаш беше обрала остатъците от хладилника и му ги бе подхвърлила като на куче или бездомно сираче. Известно време се взира в чинията, без да почувства нищо. Но изведнъж усети как гневът се надига в тялото му и го сграбчва за гърлото.

Отначало отблъсна чувството, надсмивайки се над себе си задето е реагирал по този начин. В края на краищата Бел се беше опитала да бъде мила. Никой не я бе молил да му донесе вечеря. Защо тогава да я критикува? Можеше просто да хвърли хамбургерите и да забрави. Но всеки път, когато погледнеше чинията, усещаше, че гневът и тъгата му нарастват, а чинията му се струваше различна. Като последна вечеря. Като безрадостна, бездомна неделна вечер. Като потънало в мъката си гладно момче, току-що погребало майка си, което се скита из улиците и рови в боклука. Като попадане в нов живот. Ако отхапеше една хапка, щеше да се превърне в друг човек. В човек, който няма никакви шансове.

Докато седеше там, а в него кипеше необясним гняв, усети, че очите му горят. Вдигна поглед и видя ослепителната синя светлина, която превземаше стаята. Затвори очи, но това не помогна. Миг по-късно седеше върху неизползваното легло във фалшивата спалня, която уж делеше с Валентин, претъпкана с чисто нови мебели и неразопаковани стикове за хокей.

Виктория и Бел чакаха с мадам Вилрой в извадената като от корица на списание дневна, когато на вратата се почука. Виктория скочи от дивана, тапициран с кремав плюш.

— Какво ти става? — попита Бел и вдигна въпросително вежди.

— Нищо. Отвори вратата.

— Защо изобщо си тук, Виктория? Това е мой гост. Мадам Вилрой, ще й кажеш ли да си върви?

— Не, скъпа. Виктория може да остане.

— Тогава ще ми кажеш ли защо ме накара да поканя този човек? Трябваше да му кажа, че имам медицински проблем и го моля за консултация. Той е толкова… — Бел потръпна от главата до петите при мисълта за него, — нечистоплътен.

— Бъди търпелива, скъпа — рече мадам Вилрой. — Търпението е добродетел.

— Добре, а какво се очаква от мен? Поне това можеш ли да ми кажеш?

— Посрещни госта.

Бел отвори вратата и видя лекаря, когото бе срещнала на партито, да чака, сключил ръце зад гърба си. Покани го вътре и го настани да седне, като през цялото време се чудеше какво да прави и дали ще има ефект от първата й баня. След няколко минути размяна на любезности, които ставаха все по-странни, колкото повече докторът се отпускаше и се поддаваше на триковете на Бел, на вратата отново се почука.

— Това е тя — рече Виктория.

— Коя? — попита Бел.

Но Виктория вече бе станала и отваряше вратата. Когато Бел се обърна, видя я да въвежда мис Лемьо, извънредно доволна. Тридесет секунди след пристигането на съветничката Виктория вече бъбреше с нея, използвайки информацията, която бе прочела в мислите й. Бел чу как мис Лемьо възкликна доволно:

— Ти си много целеустремено момиче.

— Благодаря, старая се. Обаче е толкова трудно, защото дори да искам да се боря за наградата Марлоу, оценката ми ще пострада заради физическото възпитание. Аз страдам от различни… физически увреждания.

— О — мис Лемьо закри уста с ръка.

— Наистина не би трябвало да уча физкултура. Но този свят се управлява от спортистите, както знаете.

Мис Лемьо знаеше. И то много добре. А Виктория просто стоеше и слушаше, докато мис Лемьо си припомни всички несправедливости от тийнейджърските й години. Лицето на съветничката омекна при мисълта колко неща я свързват с това момиче. Амбицията. Желанието да сграбчи успеха. Вдъхновяващо. Тя позволи на Виктория да насочи мислите й.

— Брат ми Кристиан е спортист — рече Виктория и добави шепнешком: — Не казвам, че страда точно от стероиден гняв, но обикновената въглехидратна диета не кара човек да обръща маси, нали?

Мис Лемьо сложи ръка върху рамото на Виктория.

Мадам Вилрой стана, за да посрещне съветничката. За доктора не си беше направила толкова труд. Мис Лемьо стисна леденостудената ръка на гувернантката.

— Съжалявам, че се наложи това домашно посещение, мадам Вилрой. Но някои от нещата, които Виктория сподели по телефона тази сутрин, ми се сториха доста стряскащи. Дори ми бе трудно да повярвам. Не мога да направя каквото и да било, без да видя всичко с очите си.

— Естествено. Разбирам ви — отвърна спокойно мадам Вилрой.

В този момент Кристиан връхлетя в стаята с почервеняло лице и стичащи се по бузите му сълзи. Той викаше нещо несвързано и събаряше всичко чупливо по пътя си. Мадам Вилрой знаеше, че и сам не може да обясни защо е тъй вбесен. Хамбургерите с кренвирш просто го накараха да изключи. Сега редеше ругатни, плачеше като бебе и трошеше като звяр. Когато гневът в гърдите му се поуталожи, той забеляза гостите, които го гледаха от дивана с широко отворени очи. Не каза нищо повече, просто се обърна и тръгна към кухнята. От дневната шокираните гости го чуваха как тряска врати и беснее.

— Момичета, елате с мен — рече мадам Вилрой и стана, сякаш решена да вземе ситуацията под контрол. Прегърна майчински Бел, която изглеждаше напълно объркана и изобщо не разбираше какво се случва. Точно за тези моменти живееше гувернантката — за миговете, след които щеше да дойде разривът. Между Кристиан и Бел очевидно вече бяха посети семената на недоверието. — Ще ни извините, нали?

Двамата гости постояха безмълвно няколко минути. Лекарят заговори пръв:

— Шизофреничен гняв. Рядко се среща на тази възраст, но е твърде любопитен…

— Познавате ли семейството?

— Не, аз съм детски психолог — обясни той. — Тъжно е да видиш разбито семейство. Веднага ще поискам консултации с всеки поотделно, особено с момичетата. Те като че ли имат най-голяма нужда.

— Така ли мислите? Разбито семейство? — повтори мис Лемьо, връщайки се мислено към собственото си нещастно детство и към спомените колко упорито трябваше да работи и как не срещна разбиране от никого.

— Абсолютно. Класически случай — потвърди докторът, като поглади брадата си. — Самият факт, че са сираци, ги прави предразположени към емоционални наранявания.

— Но Виктория изглежда доста над средното ниво. Толкова вглъбена в работата си в училище, в наградата „Марлоу“… Мисля си, че…

— Добре разработена фасада. Според професионалното ми мнение тя страда вътре в себе си — поклати глава лекарят и добави: — И това важи за всички.

— Бедничките — рече мис Лемьо и се отпусна на дивана. Изведнъж почувства непреодолима симпатия към Виктория и нейните физически и емоционални страдания, към всички препятствия, които й пречеха да се измъкне от неблагоприятните обстоятелства, в които бе попаднала.

На другия ден Виктория получи съобщение от училище „Марлоу“, в което й съобщаваха, че във връзка с телефонното обаждане относно нейните фобии и „физически проблеми“ от този момент нататък е освободена от занимания по физкултура. Училището й пожелаваше също така успех в преследването на наградата Марлоу до края на следващия семестър.