Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 23 Дългът на дявола

Бел и Бисе видяха пеперудите, които бързаха към централното помещение на апартамента. След тях идваше мадам Вилрой, а дългата й черна рокля се вееше подире й. Отдалеч приличаше на гигантска пеперуда, вероятно майката на всички пеперуди, която ги следваше към някоя сочна плячка. Веднага щом ги подмина, Бисе си пое дълбоко въздух и се втурна към източното крило, а Бел я последва. Коридорът беше тъмен и студен. По пътя им, движени от течението, което идваше от всички страни, трепкаха пламъчетата на свещите, сякаш срещу тях дишаха милиони насекоми. Само че Бисе и Бел не ги забелязваха. Те бързаха да се доберат до източното крило, където трябваше да намерят серума. Влизането в личното пространство на мадам Вилрой си беше нагазване в дълбоки води.

Няколко минути се щураха из коридорите, където имаше врати навсякъде — на стените, на тавана, върху пода, легнали като пациенти в болница. Сякаш хиляди различни пътеки и решения водеха към едно и също място, като задънените пътища на лабиринт. Бел и Бисе забелязаха огромна махагонова врата, която изглеждаше толкова голяма, че не би трябвало да се побира в апартамента. Тя надвисна над тях като бдителен пазач.

— Тази трябва да е — рече Бел.

— Почакай — спря я Бисе. — Не, нямам добро чувство.

— Е, естествено, че няма да имаш — каза Бел и посегна към вратата. — Това е крилото на Вилрой. Обаче трябва да намерим… — но преди да довърши, тя отскочи назад и извика. Бисе се хвърли отгоре й и закри устата й с ръка. Вратата се движеше. Беше жива. Под дървото нещо мърдаше и се извиваше. Върху дървото, като червеи, пълзяха гигантски форми.

— Аз… аз видях… лице.

— Мисля, че знам какво е това — рече Бисе и дръпна сестра си. — Но сега няма значение.

— Откъде знаеш? — попита уплашената Бел, която се опитваше да проумее какво става.

— Живяла съм в тази къща доста години.

Бел и Бисе изтичаха към вратата. Бел се изненада, когато установи, че тя не е заключена, но на Бисе това сякаш не й направи впечатление. Бел очакваше да види нещо страховито зад нея, нещо наистина зловещо. Представяше си, че мадам Вилрой може би живее сред огън и в постоянна агония. Мислеше, че в стаята ще е неистова жега и въздухът ще е застоял, както в нейната стая, или че вътре ще гъмжи от отвратителни насекоми както при Виктория. Очакваше пещера, като покоите на Бисе, или дом на изгубена и измъчена душа, като дома на Кристиан. В действителност не видя нищо такова. Стаята беше хладна и приятна, луксозно обзаведена, като синята къща. Навсякъде имаше дивани, възглавнички и огромни кресла, тапицирани с плюш. Имаше също антични скринове с многобройни чекмеджета, както и масичка за кафе, украсена с цветя. Най-напред на Бел й се прииска да се разсмее, но веднага след това й се доплака, когато осъзна, че Вилрой, естествено, не можеше да живее в същия ужас, който осигуряваше за тях.

— Наблюдавай вратата — нареди й Бисе и се зае да претърсва стаята.

Мадам Вилрой се появи в дневната.

— Е, Виктория, какво има?

Виктория се втурна към нея. Кристиан я наблюдаваше как поглежда през рамо към него, преструвайки се, че не я чува, когато прошепна на гувернантката:

— Мадам Вилрой, накарах го да промени мнението си.

— Така ли?

— Сега е готов. Иска да продаде душата си. Иска да стане един от нас.

— Скъпа, толкова си глупава. Той ми отказа едва преди няколко часа.

— Но сега е променил мнението си. Кълна се. Аз го накарах да се промени.

Мадам Вилрой заговори, поглеждайки към бутилката вода.

— Кристиан, скъпи, може ли да видя гърдите ти?

— Не още — отвърна Кристиан.

— Виждаш ли, Виктория? — Вилрой скръсти ръце. — Не е променил мнението си.

— Напротив — рече Кристиан. — Само че не съм сигурен дали трябва да виждаш каквото и да било, докато не ми кажеш точно и ясно какво ще получа.

— Какво искаш, скъпи?

— Искам да стана известен спортист.

— Добре.

— И да съм богат.

— Естествено.

— И искам Виктория да изчезне.

— Какво? — Виктория подскочи.

За пръв път откакто Кристиан го познаваше, Бъди избухна във весел смях. Сетне тупна Кристиан по гърба.

— Искам да изпратиш Виктория обратно вкъщи. При семейството й. Да живее най-обикновен живот и да няма достъп до повече власт.

Виктория се разсмя.

Но тогава мадам Вилрой каза:

— Дадено.

Виктория хлъцна от изненада:

— Кристиан, какви ги говориш?

— Значи ще го направиш? Ще се отървеш от Виктория, за да получиш мен?

— Виктория ще се справи чудесно и сама. Тя е много умна — отвърна хладно мадам Вилрой.

— Добре — рече Кристиан и изгледа многозначително Виктория. — Не съм абсолютно сигурен, че искам точно това. — Щеше му се точно сега тя да прочете мислите му: Видя ли, Виктория? Тя не те обича. Не можеш да й вярваш. Откажи се. Но на лицето й нямаше и следа, че го чува.

— Добре, какво друго искаш? — попита мадам Вилрой.

— Искам Бъди да е в безопасност, искам да се излекува от онова, което го мъчи.

Виктория се бе преместила в ъгъла и като че ли говореше на стиснатите си юмруци. Изведнъж се завъртя, преди Вилрой да отговори, и извика:

— Бел и Бисе са в източното крило.

Мадам Вилрой присви очи и изгледа Кристиан. Той не бе в състояние да го крие повече. Очите й го пронизаха. Тя се обърна и излезе от стаята, но от вратата долетя сладкият й като мед глас, който прошепна:

— Довиждане, Бенджамин.

Инстинктивно Кристиан се обърна към Бъди. Когато погледна лицето му, разбра, че той вече не е безмозъчен андроид. В очите му имаше нещо живо, сякаш някаква изгубена част се бе появила.

— Бъди, какво има? — попита го Кристиан. Но Бъди едва си поемаше дъх.

— Кристиан — произнесе той бавно и това беше първата дума, която Кристиан чуваше от него.

— Какво става? — Кристиан стисна ръката му.

Но Бъди се строполи безжизнен на пода.

Очите на Кристиан се напълниха със сълзи. Той разкопча ризата си, за да може Виктория да види гърдите му. Тъмният белег се бе разтекъл към корема му.

— Това беше мастило.

Когато Кристиан измисли плана как да излъже насекомите, Бъди се бе уплашил. Но въпреки това го бе подкрепил с лоялността на добър приятел. Бе изиграл отлично ролята си и бе излъгал дори най-умната сред тях. Виктория му бе повярвала, както и противните й буболечки. Бъди ги бе отвел право при Кристиан. Виктория лесно се подведе, че Бъди е глупава, празна кукла, която ще позволи на Кристиан да продаде душата си. Но въпреки че толкова голяма част от мозъка му бе изтрита или повредена от триковете и изтезанията на Вилрой, Бъди имаше добра душа. Той беше истинска личност, също като тях. Бенджамин. Той бе искал единствено да помогне на Кристиан и другите деца. Сега Бъди беше мъртъв, но преди това той се бе превърнал в най-добрия приятел на Кристиан.

— Побързай, побързай! — извика Бел от другата страна на малката врата.

— Сигурна ли си, че тук няма никакви насекоми? — обади се Бисе.

— Просто действай…

Но Бел не успя да довърши изречението, защото в този момент една ледена ръка стисна рамото й.

— Забавлявате се без мен? — рече Валентин с онзи лигав тон, който използваше все по-често напоследък.

— Валентин, какво правиш?

— А ти какво правиш? И къде е Кристиан?

— Кристиан е в дневната. Върви да го намериш. Сигурна съм, че няма търпение да чуе стихотворението ти.

— Кой е вътре? — Валентин надникна над рамото на Бел.

— Никой. Просто се махни оттук, Валентин.

Бисе чу говор пред вратата. Там имаше някой. Бе преровила цялата стая, но все още нямаше и следа от серума. Навсякъде имаше шишенца и кутии, но никое от тях не приличаше на течността, която пиеше всяка вечер. Беше толкова уплашена, че губеше концентрация. Отваряше едни и същи чекмеджета по няколко пъти, вдигаше едни и същи възглавници. Ръцете й видимо трепереха. Нервността и параноята, които се бяха натрупали в нея след дългите години самотен живот и бавно превръщане в отшелник, заплашваха да излязат навън изведнъж.

— Къде е това шише? Къде е? Къде е?

Бисе започна да си мърмори нервно под нос. Първо на гръцки, после на уелски, след това на корейски. Мозъкът й сякаш функционираше отделно от тялото, носеше се със свръхзвукова скорост. Отново чу гласовете отвън.

— Забрави, Бел. Влизам вътре — беше Валентин. След това чу звук като от ритник в стомаха, после протяжен стон.

И тогава го видя — чекмеджето в стената, боядисано в същия цвят като тапетите.

— Какво е това? — рече си наум и го отвори. Ръцете й вече трепереха толкова силно, че чекмеджето падна и се счупи, а съдържанието му се пръсна на пода. Но то беше там — шишенцето, пълно със зелената течност, която й беше позната до болка. Тя го грабна и опита да отвори тапата, но тя беше заседнала, а ръцете й нямаха сила. Бисе дърпаше ли дърпаше, като непрекъснато се обръщаше към вратата, очаквайки всеки момент някой да се появи.

Тогава видя друго нещо. На земята лежеше пергаментов свитък. Тя погледна още веднъж през рамо, след това го разви и се зачете. Съобщението беше кодирано. Написано бе набързо и изглеждаше поне на хиляда години. Откога Вилрой се занимава с това?, запита се Бисе. Била ли е някога самата тя дете? Може би рецептата бе написана от нейната гувернантка или от гувернантката на нейната гувернантка. Каквато и да беше истината, сега беше у нея — нейното спасение, рецептата за отварата, която щеше да я запази жива:

Когато прочете текста върху пергамента, Бисе най-сетне разбра и се натъжи — за себе си и за сестра си, понеже двете взаимно бяха разбили живота си. Отново погледна към вратата. Ръцете й бяха потни, чувстваше се измамена. Нима беше възможно? Серумът против стареене беше направен, след като бе открадната красотата на някой друг. Някой, който споделя същата кръв. Бисе се съпротивляваше да го приеме, но никой не я питаше. Горката Бел. Това е причината тя да погрознее — Вилрой бе използвала красотата й за тази отвара, за да може да ме хване в капана си. Вилрой вероятно бе вземала постепенно истинската красота на Бел, онази отпреди гувернантката да й даде новото, хипнотизиращо лице. Под онази ослепителна маска никой нямаше да забележи, че тя погрознява все повече и повече, че жизнеността й избледнява, за да бъде заменена от суетата и гордостта, загрозявайки я отвън и отвътре. След това, когато Вилрой реши, изведнъж всичко лъсна върху лицето на горкото момиче. Бисе усети тъпа болка в гърдите си. Тя беше съучастничка за погрозняването на сестра й — и за новопридобитата й извънмерна суета — понеже години наред бе изпивала истинската й красота.

В същото време част от нея — онази, която оплакваше пропилените години, припомняше, че именно Бел ги бе въвлякла в това. Не е ли това изкупление за нея? Нима тя не ме продаде, за да стане красива? Не беше ли тя тази, която сметна, че моят живот е по-маловажен от нейната суетност? В следващия миг Бисе се засрами заради мислите си. Вече бе прекалено стара, за да бъде толкова дребнава. Освен това нещо друго я притесняваше много повече. Проклятието — да използваш другия до смъртта си. Значеше ли това, че трябва да продължи да използва Бел, за да остане жива? И тя да погрознее още повече? И ще умре ли, когато красотата се изчерпи напълно?

За един ужасен миг Бисе остана неподвижна, изгуби представа за времето, не се скри, а го остави да се изплъзне между пръстите й, без да реагира. Значи ето какво ни очаква — дори да избягаме, нищо няма да се промени. Колко удобно. За да остане жива Бисе, Бел трябваше да се откаже от единственото нещо, което искаше. Щеше да й се наложи да изкупи вината си, че бе предала живота на Бисе на демоничната мадам Вилрой, като се откаже от външната красота, толкова важна за нея. Може би така щеше да си възвърне честта или да получи опрощение. Някой ден Бисе щеше да се превърне в съсухрена, слабоумна старица, а Бел щеше да заприлича на урод — безформена и противна, но двете щяха да са заедно, все така близки, както могат да бъдат само две близначки.

— Ще съжаляваш за това! — изсъска Валентин, когато Бел го ритна в корема.

— Извинявай, много извинявай, Валентин — Бел се опита да му помогне да се изправи, но той я бутна настрани. Тя отново се, обърна към стаята.

— Бел, можеш ли да ми обясниш — какво търсиш в моето крило?

Бел замръзна, когато чу гласа на мадам Вилрой. Тя стоеше със скръстени ръце зад падналия на земята Валентин, а над рамото й надничаше Виктория. По коридора към тях тичаше Кристиан, но когато видя Валентин, рязко спря. Изведнъж изпита съжаление към него — свит на пода, с очи, кървясали от опитите да си спомни собствените си лъжи, оплетен в собствените си мрежи, несигурен коя част от живота му е истинска. За миг Кристиан си помисли, че именно Валентин беше извадил най-лошия късмет от всички тях.

— Къде е Бисе? — попита с леден глас мадам Вилрой.

Никой не отговори, но сърцето на Бел биеше толкова силно, че тя си помисли, че всички го чуват. Затвори очи и се помоли мадам Вилрой да не влезе в стаята.

— Мръдни се.

Гувернантката мина покрай нея и бутна вратата.

Забравяйки за момент за рецептата и за нейните противни приложения, Бисе концентрира цялата си сила върху задачата да отвори бутилката, която все още беше плътно затворена. Най-сетне, с едва чуто изпукване, тапата излезе. Ръцете на Бисе трепереха, когато вдигна шишето към устните си, стараейки се да не разлее нито капка. Можеше ли да го направи наистина? Можеше ли да отпие, след като знае, че всяка глътка е за сметка на красотата на сестра й? Но точно преди да отпие, чу шум и в стаята като гръмотевична буря връхлетя гувернантката. Когато Бисе видя мадам Вилрой, заля я вълна от отчаяние. Очите й се стрелнаха към вратата, устните й трепнаха. Не можеше да умре тук. Не можеше да се предаде в присъствието на толкова много зло. Крехкото й тяло се разтресе от мисълта за ужасното нещо, което трябваше да стори, нещо, което за пръв път щеше да направи в пълно съзнание. В този миг, когато доближи шишето до устните си, сърцето й задумка учестено, а главата й се завъртя. Пое си дъх и когато Вилрой съвсем приближи, неясно как изпусна бутилката на пода. Тя се пръсна на хиляди парченца, а скъпоценната течност плисна във всички посоки.

— Ах, бедната Бисе. Изглежда скоро ще те изгубим, скъпа.

Бисе остана като гръмната. Не знаеше какво да каже, какво да направи в този момент, най-важния в живота й. Беше унищожила течността, която можеше да я спаси. Но нямаше кой друг да я защити от Вилрой, освен самата нея. Преди да избяга, трябваше да й се противопостави. Налагаше се децата да застанат лице в лице с гувернантката си.

Старият демон наклони глава.

— Защо да хабиш последните си часове, мъчейки се да избягаш? Вместо това можеш да останеш тук и да умреш спокойно.

Бисе се опита да каже нещо, но успя единствено да издаде едва чуто „не“.

— Какво се канеше да правиш с тази бутилка? Скъпа, както винаги, аз съм готова на сделка.

Бисе се поколеба. Ужасът от смъртта бе тъй осезаем и реален в сърцето й, че тя едва не се задави в собствените си сълзи. Усети, че страхът я завладява, отслабва я и кара всичко друго да избледнява. И тогава усети вълна от вина и срам. Защото миг по-рано едва не се бе предала. Бе си задала съдбоносния въпрос: Какво представлява душата всъщност? Мога ли да продам нещо тъй неосезаемо за нещо тъй ценно като живота?

Бе осъзнала още нещо: Как може Вилрой да ми върне живота? Отвара вече няма. И кой й дава право да дава и отнема живот? Да размахва смъртта пред очите ми като примамка? Сълзите на Бисе пресъхнаха и тя се изправи в цял ръст.

— Не! — рече високо, без следа от колебание.

Демоничната гувернантка вдигна вежда.

— Сигурна ли си, че изборът ти е мъдър?

— Не говоря за сделката, Никола.

Усмивката на гувернантката угасна.

Всичко, което се бе случило през годините, всичко, което бе или не бе сторила, изплува ясно в ума на Бисе. Тя си помисли за всички сделки, които останалите бяха сключили. Беше ли и тя приела някаква сделка? Сети се за всички възможности, за всички онези пъти, когато не се бе поддала. Защо беше взела отварата? Първият път, преди толкова много години, не знаеше, че остарява. Но сега виждаше нещата много по-ясно.

— Говоря за номера, който ми погоди. На него казвам не. Казвам не на всичко онова, което ми причини, докато очите ми бяха слепи. На всичко онова, което ми отне зад гърба ми. Нямаше това право!

Вилрой се изсмя нервно.

— Аз не получих нищо — продължи Бисе. — Никога не поисках нещо от теб. Никога не сключих сделка.

— Обаче пиеше отварата.

— Ти ме измами! Приемах лекарство за главоболие. Нищо повече. Не съм ти отстъпвала живота си.

При тези думи Никола Вилрой се дръпна назад и почервеня от ярост.

— Има си правила, Никола. Не можеш просто да вземеш всичко, когато си поискаш.

— А ти какво знаеш за това? Какво знаеш за моите правила?

— Не можеш да прекараш толкова десетилетия в нечий дом и да не научиш играта.

Бел и Кристиан пристъпиха към вратата и погледнаха боязливо в стаята. Зад тях надникнаха Виктория и Валентин.

— Уау…

— Кой е това?

— Какво по…

Изглежда всички забелязаха едновременно.

В стаята стояха две жени. И двете изглеждаха царствено, горди, в разцвета на зрелостта, въпреки че всъщност бяха доста по-възрастни. И двете бяха красиви и се взираха една в друга като разярени тигрици. Сребристата грива на Бисе беше пусната свободно, блестяща, а на лицето й се четеше решителността на жена, която държи нещата в свои ръце. Продължаваше ли да старее? Никой не можеше да каже. Със сигурност не беше петнадесетгодишна. В очите й личеше мъдростта на годините. Но лицето и тялото й бяха силни и на Бел тя й заприлича на майка им много повече от друг път. Бисе никога нямаше да бъде отново тийнейджърка, нямаше как да се върне назад. Бе живяла твърде дълго, бе научила твърде много. Но докато останалите наблюдаваха отвън, нещо се бе случило.

В стената между двете жени зееше гигантска дупка, която Бисе бе успяла някак си да пробие. Завесата, която обикновено висеше тук, сега беше скъсана на две, а червената стена отзад сякаш беше раздрана от ноктите на звяр. Зад нея се виждаше улицата. През дупката нахлуваше студеният нощен въздух. Лъч лунна светлина озаряваше двете жени, стиснатите им юмруци, разветите им коси. За пръв път виждаха свободно пусната русата коса на мадам Вилрой, а дамгосаното й око — уродливо от страха. Стаята бе напълно разрушена. Всички красиви предмети, които я украсяваха минути по-рано, бяха унищожени и лежаха на пода като купчина боклук.

— Защо Бисе стои неподвижно? — прошепна Бел.

— Мисля, че се е скрила — отвърна й също шепнешком Кристиан.

— Какво се е случило със стената? — попита Валентин, без да очаква отговор.

Бел извика.

— Бисе, да вървим!

Мадам Вилрой се разсмя.

— И къде ще отидеш, скъпа? С лице като твоето?

Бел се разплака. Но тогава забеляза, че мадам Вилрой изглежда притеснена. Бисе мърмореше нещо тихичко, спокойно. Звучеше както когато се опитваше да дешифрира някой език. Когато използваше един, за да научи друг. Когато си обясняваше нещата в главата си. Когато определяше семействата на езиците и диалектите и след това ги свързваше един с друг. Когато откриваше връзките между цели групи езици, не просто между един диалект с друг.

Започна с шепот… шепот… шепот.

Какви са тези думи? Как си пасват помежду си?

Сетне дойде осъзнаването колко много знае. Как се подреждат отделните тухли, след като намериш една важна част.

Гласът на Бисе постепенно се усилваше, докато най-сетне всички я чуха.

— Кой е този език? — попита Виктория.

— Май е азиатски.

— Не, френски е.

— Прилича на африкански диалект.

— Ш-ш-т — изшътка Бел, заслушана съсредоточено в гласа на сестра си. — Звучи като всички езици едновременно.

Бисе говореше още по-високо, каза нещо, заради което мадам Вилрой отстъпи назад.

— Глупаво момиче — рече Вилрой и опита отново да пристъпи напред. Но Бисе не спираше. И мадам Вилрой остана на място.

— Вижте! — извика Кристиан и посочи зад мадам Вилрой. Друга стена бе започнала да се руши, от нея се откъсваха и падаха на земята цели блокове. Отзад видяха стените на истинския си апартамент в Манхатън, съвсем непокътнат.

— Какво казва тя? — попита Виктория, стиснала здраво Валентин, който се опитваше да я избута.

— Всички са — прошепна Бел на Кристиан.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е някой определен език, а всичките в едно. Единственият език, който хората говорели, преди от него да се нароят стотици различни езици. Това е комбинация от всички езици на земята. Според някои това е ангелски език, неземен.

— Откъде знаеш?

— Сигурно това е била целта на Бисе. Да научи всички езици, за да може да разбере изгубеният език, който свързва всички. Затова Вилрой се опитваше да я спре. Затова ме питаше за родителите ни.

— Бел, откъде по дяволите знаеш всичко това? — попита я скептично Валентин.

— Защото майка ми ни го каза. Тя ни разказваше за теориите, че такъв език съществува, че учените се опитват да го дешифрират, да го възродят. Но никой от тях не знаеше достатъчно езици, за да могат да го постигнат.

— Уау, чувствам се като пълен идиот — рече Кристиан.

— Защо?

— Казах на Бисе, че й трябват още цели…

Мадам Вилрой се обърна да види как къщата й се разпада. Макар че лицето й изглеждаше спокойно както обикновено, пръстите й трепереха. След това тя се завъртя към Бисе и й каза нещо — грубо и неблагозвучно, на език, който никой не разбираше. Гласът й накара Бисе да се свие. Кристиан инстинктивно запуши с ръце ушите си. Всяка сричка, която излизаше от устата на мадам Вилрой, беше мъчителна. Тя говореше, но гласът на Бисе парира нейния. За миг Бел си помисли, че сестра й печели битката. И тогава изведнъж Бисе заговори на език, който Бел разбираше.

— Никола, вземам децата — гласът й прозвуча гръмко, като на лъвица, която брани малките си.

— Те са мои деца. Те избраха мен. Продадоха се на мен.

— Вземам ги обратно — Бисе даде знак на Бел и Кристиан и те изтичаха при нея. Виктория и Валентин ги последваха, но останаха по-назад, недалеч от мадам Вилрой.

Там, във ветровитата стая, Бел изпита чувството, че гледа в огледало. Видя една зряла жена, сякаш без възраст, и двете й деца — дъщерята, грозна като чудовище, и синът — крадец. Такава беше гледката от двете страни на стаята.

Вилрой. Старият демон. Смайваща. Страховита. Вечна.

И Бисе. Изтощена пътешественичка. Сестра. Майка. Момичето, което говори всички езици на земята, но не може да проведе един нормален разговор. Колко е странно това, което Бисе направи, помисли си Бел. Не бе успяла да спечели нито един приятел на този свят, но се бе научила да общува с Бог и неговите ангели със собствените им думи.

— Не можеш… — прогърмя гласът на Вилрой.

— Стори ми достатъчно злини, за да откупя поне тези два живота. Те имат право на избор.

Като чу думите на Бисе, Кристиан се обърна към Виктория и Валентин:

— Елате с нас. Не оставайте тук.

Виктория се изсмя. Изтича при мадам Вилрой и вдигна очи, търсейки нейното одобрение. Вилрой, отново в ролята на грижовна майка, сложи ръка на главата й.

— Родителите ти ще се гордеят с теб, Виктория. Те искаха да станеш най-добрата. Така и ще бъде.

Виктория грейна от радост. Мадам Вилрой се обърна към Кристиан.

— Виктория е достатъчно умна, за да знае, че аз съм единственият й близък. Кристиан, нима ще се откажеш от всичко точно сега? Ще станеш посредствен? Беден?

— Тръгвам с Бисе — отвърна Кристиан. — Валентин, ела с нас. Моля те. Няма никакво значение какво си сторил. Тя те е накарала. Ако се махнем оттук, можем да започнем отначало. Този път наистина.

Валентин стоеше с ръце в джобовете и като че ли пишеше нещо с крак на пода. За пръв път, откакто го познаваше, Кристиан го видя засрамен. Изглеждаше готов да се разплаче за всичко, което бе сторил, сякаш наистина съжаляваше. Кристиан му се усмихна и го подкани отново:

— Ела с нас, Вал.

Валентин извади ръце от джобовете си и прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, Кристиан. За всичко, което сторих…

— Всичко е наред — отвърна Кристиан. — Идвай. Знам, че тя те е принудила да се държиш така.

Но когато най-после се помръдна от мястото си, Валентин не тръгна към Кристиан. Вместо това наведе засрамено глава и отиде при мадам Вилрой.

— Не. Не ме е карала да върша каквото и да било.

От устата на Кристиан излезе нечленоразделен звук, сякаш той се опитваше едновременно да каже нещо, да се засмее, да се разплаче и да се изкашля.

— Съжалявам, братче — рече Валентин. — Обикновеното не е достатъчно за мен.

— Да вървим — обади се Бисе.

— Не можете — повтори мадам Вилрой, когато Бисе понечи да тръгне към вратата. — Все още душата на Бел е у мен.

Мадам Вилрой погледна огромната махагонова врата в другия край на стаята. Тя започна да се движи, и да се гърчи както преди. Гадно чувство присви стомаха на Бисе. Дали беше онова, което си мислеше? Като зомби Бел тръгна към онази врата. Усещаше, че върви, но кой знае защо не можеше да се контролира, за да спре. Бисе се протегна и улови ръката й.

— Бел, недей! — извика й. Но Бел продължи да върви.

Бисе изтича пред нея.

— Не минавай през онази врата. Разбираш ли ме?

— Не я слушай, Бел — обади се мадам Вилрой с успокояващ глас. — Искаш я отново, нали? Върви и си я вземи. Тя е там, зад онази врата.

Краката на Бел продължиха да се движат към вратата, сякаш по собствена воля. Кристиан също бе като омагьосан от гърчещата се, пулсираща структура, от странните фигури, които сякаш се опитваха да избягат през дървото. Внезапно Бисе се завъртя. С едно движение тя обгърна с една ръка кръста на Бел, а другата обърна като щит срещу мадам Вилрой. Сетне каза нещо — високо, гневно, на езика, който бе използвала по-рано. Мадам Вилрой бе отблъсната, а от червената къща падна ново парче, което откри малко прозорче и пожарен изход. Бисе пое по най-краткия път към него, повличайки и Бел, въпреки че тя се съпротивляваше и се протягаше към махагоновата врата. Кристиан ги последва.

— Престани, Бел! Спри! — изкрещя Бисе на сестра си. — Махаме се оттук. Ще започнем отначало.

— Но тя ще ни намери.

— Не! Тя няма никаква власт над нас. Просто трябва да приемем последствията. Всичко беше блъф.

— Но виж вратата! — изпищя Бел. — Тя държи душата ми.

— Това е просто илюзия, Бел. Да продадеш душата си е различно. Това е нещо, което продължаваш да правиш всеки ден. Нещо, което можеш да спреш сега!

Бел преглътна и зачака, все едно някой щеше да потвърди това.

В този миг нерешителност Бисе видя, че сестра й няма никаква идея какво да направи и я съжали. Бел бе приела сделките. Беше се предала пред злото толкова лесно. Бе сторила достатъчно за цял живот, изпълнен с вина и агония. Но и тя също бе измамена.

Стиснала ръката на Бел, докато се опитваше насила да я измъкне от това място, Бисе почувства болката й като своя. Много по-силно отпреди. Много по-силно, отколкото когато бяха малки и Бисе потръпваше от случайните рани на Бел. Сега болката идваше дълбоко отвътре. Беше част от нея. Не като при близначки, а като при майка и дъщеря.

Да ми бъдеш като дъщеря.

Бел се протегна към гърчещата се врата. Ръцете и лицата, скрити вътре, огъваха дървото, сякаш се опитваха да избягат. Но за своя изненада Бел не усети страх. Когато най-сетне докосна вратата, ръката й трепна и влезе навътре. Опипа наоколо, но не намери нищо. Като игра на светлината лицата изчезнаха, когато ръката й мина през тях. Бел се обърна и избяга.

— Но… ти ще умреш ли? — попита Кристиан, докато двамата с Бисе минаха край разрушената стена и през прозореца.

— Намерих лек — отвърна Бисе.

— Но няма и да станеш по-млада.

— Ще остана такава, каквато съм сега — Бисе се усмихна на Кристиан, за да му покаже, че така е по-добре, че той трябва да бъде смел.

Когато тримата излязоха през пожарния изход, Кристиан чу някакъв звук.

— Какво беше това? — зачуди се той и погледна през прозореца в апартамента. Мадам Вилрой се бе оттеглила в сянката, но необичайният шум се усилваше все повече и повече, докато не стана оглушителен. Внезапно от прозореца като снаряд изскочи рояк насекоми, който ги покри като дебело, гнусно одеяло. Бел изпищя. Бисе се обърна към Кристиан.

— Спри ги, както направи преди.

Когато облакът обгради Кристиан, докосвайки всеки милиметър по тялото му, той замижа и се приготви да открадне за последен път. След минута отвори очи. Нищо не се бе променило.

— Трябваше да се сетим. Вече не можем да използваме дарбите си — рече Бисе. — Да бягаме.

Опитаха се да не забелязват насекомите, докато слизаха по пожарната стълба и избягаха на улицата. Бисе погледна назад и зърна уплашеното лице на Кристиан. Той се опитваше да изглежда силен, но без дарбата си бе беззащитен за пръв път от дълго време. На следващото кръстовище тримата спряха и се спогледаха объркани, чудейки се накъде да поемат. Заобръщаха се като малки деца, избягали от къщи, уплашени, колебаещи се. Но тогава Бисе се усмихна и продължи напред, а другите двама я последваха. В далечината чуха как по булеварда мина кола. Но на тази малка уличка в Ню Йорк нямаше кой да забележи тримата бегълци в нощта.