Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 9: Перфектна картина

Когато първоначалното вълнение от започването на учебните занятия се уталожи, Валентин се върна към обичайните си занимания — наблюдаване на околните, от време на време писане на поезия, която учителите му наричаха „изключителна“ и „великолепна“, често заиграване със съдбите на съучениците си. В следобедите той успяваше да избегне всички уроци, задължения и роднини, като намираше спокойни десетминутни отрязъци и ги повтаряше по няколко пъти, за да може да скита, където си иска и да наблюдава от различни ъгли. Или пък обикаляше около Марлоу и се намесваше в различни сцени, променяйки ги понякога, без да се появява в тях, друг път — със себе си в главната роля.

Един ден Валентин бе седнал на пода до редицата шкафчета, с изпружени напред в оживения коридор крака, облегнал глава на тежка желязна врата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се предаде и ще остави тялото му да се разпадне на съставните си части, които ще се разлетят във всички посоки, подвластни на гравитацията. Като че ли не му правеше впечатление, че учениците го поглеждаха учудено, а момичетата се кикотеха, когато удряше глава в шкафчетата и си тананикаше мелодия, може би още ненаписана. За да сме честни — не всички момичета го смятаха за особняк. По-скоро нито едно не мислеше така. Събрани на групички, те се кикотеха и въртяха очи, но вътре в себе си всяка от тях намираше безразличието му за неустоим чар. Всяка мислеше, че само тя разбира колко яко е да си различен, че е единствената жена в историята, привлечена от мъж, на който не му пука от нищо. Така че Валентин имаше много приятели, но не по онзи нечестен, подмолен начин, по който си намираше приятели Бел. Или пък по шумния, открит метод на момчета като Конър Вирт. Той беше приятел с всеки насаме, по отделно, тайно. Когато беше сам, не бе тъй абсолютно и безнадеждно самотен като Бисе. Той беше тайното гадже на всяко момиче. Голяма част от момчетата също го поздравяваха с кимване или потупване по рамото, когато коридорът бе достатъчно безлюден. За него това бе идеалният начин на живот. Хората не бягаха от него, както от Виктория. Глуповатото им кикотене не идваше издълбоко, като при Бисе. Тайно всички бяха влюбени във Валентин.

Лениво отпусна глава на една страна. Очите му спряха върху длъгнест непознат, който се суетеше около близкото шкафче. Той беше некомфортно висок и слаб, сякаш беше качен на кокили. Носеше огромни кафяви обувки, доста стари, от онзи модел с пискюлите и изпъкналия външен ръб, заради който краката изглеждат големи като лодки. Над обувките се виждаха няколко сантиметра от чорапите, ивица суха, грапава кожа, а след това — маншетите на износени дънки. Изглеждаше допълнително разтегнат. Сякаш количеството материал, необходимо за нормален на ръст човек, беше излято в грешния калъп и затова не стигаше да го напълни. Валентин го позна. Първокурсник — Дъстин Макгинес. По-известен като Дъчи Макгий. Нямаше как да изкарате повече от пет минути в Марлоу, без да чуете името Дъчи Макгий, последвано от истеричен смях.

Изведнъж Дъстин пребледня. Изпусна книгите, които държеше, и се наведе да ги събере. Когато Валентин разбра кое е привлякло вниманието на младежа, очите му светнаха от предчувствието за чудесна възможност да разиграе чудна, продължителна сцена.

През две шкафчета от Дъстин и Валентин стоеше Миси Патерсън — водачката на мажоретките. Тя бе и най-красивата сред тях. Не притежаваше класическа красота като Бел. По-скоро бе средна на ръст, с перфектни пропорции, дълга и гъста кестенява коса и сочни устни. Имаше големи сини очи и светла, порцеланова кожа. Миси Патерсън вървеше така, сякаш е на модно дефиле, а дрехите й винаги бяха по-впити от необходимото. Фантазия в неудобна униформа…

Валентин се надигна и отиде при Дъстин.

— Миси май ти харесва, а? Е, сигурно ще сте чудесна двойка. И на двамата дрехите не са ви по мярка.

— Трябва да вървя — прекъсна го Дъстин и му обърна гръб. Но Валентин го улови за ръката и го дръпна назад.

— Хайде сега, Дъсти. Не бягай. Върви да я заговориш!

— Да не си изперкал? — Дъстин изгледа отвисоко Валентин. — Ако се приближа на по-малко от три метра от нея, целият отбор ще се постарае да не разбера какво ще последва.

Само че вече нямаше кой да спре Валентин. Механизмът в главата му работеше с пълна пара и той нямаше никакво намерение да пропусне дори и миг от забавата. Той шляпна Дъстин по рамото (което си беше доста голямо изпитание като имаме предвид разликата в ръста им) и го задърпа към Миси.

— Готов съм да гарантирам лично, че тя няма да ти се разсърди. Обещавам ти. А сега ела с мен.

— Хей, пусни ме. Не говоря с нея — Дъстин продължи с опитите да се откопчи от хватката на Валентин, но беше твърде хилав и кокалест, за да успее. Височината му също работеше против него. Дръпването го накара да залитне напред, право към шкафчето на Миси.

— Ей! — извика тя, когато моливите се изсипаха от несесера й. — Какво искаш?

— Здрасти, Миси. Аз съм Валентин, а това е Дъстин Макгинес, от белфастката фамилия Макгинес.

— Голям прас — Миси завъртя очи и стисна устни, така че Дъстин неволно въздъхна, което накара Миси да изсумти презрително.

— Е, добре — Валентин премина към същността на въпроса. — Искаме да попитаме само едно, Миси. Какво да ти обещаем, за да отидеш на среща с нашия приятел Дъстин?

— Добре измислено — отвърна Миси и затръшна вратата на шкафчето. — Само че аз никога няма да изляза с него.

Дъстин се изпоти и се обърна да си върви, като прошепна едва чуто: „Съжалявам.“ Валентин стисна отново ръката му.

— Полата ти е скъсана — изтърси той и определено изненада Миси.

— Какво?

— Полата ти. Подгъвът е провиснал.

Валентин гледаше към долната част от мажоретската униформа на Миси — миниатюрна плисирана поличка, която свършваше високо над коленете и при всяка стъпка се надигаше още повече. На едно място подгъвът наистина леко висеше, сякаш поличката беше смъртно уплашена от настоящата си позиция и отчаяно се протягаше към земята.

— Скъса се сутринта, по време на тренировката — опита да се защити Миси. — Кой да предположи, че в училището има толкова хора, готови да помогнат.

— Окей, кажи сега какво би поискала. Хипотетично… — продължи да настоява Валентин с възможно най-пленителната си усмивка. — Хайде, хайде, Миси. Все трябва да имаш някое тайно желание… някой малък фетиш.

— Ах! — извика Миси неволно и се изчерви. Дъстин отново се обърна да си върви. Вал дори не го погледна, просто улови ръката му.

— Виж сега, дори този тук да не приличаше толкова на гигантски червей — продължи Миси, — пак нямаше да стане. Просто не си падам по слаботелесни.

— Уау — възкликна Валентин и потърка чело, дълбоко умислен. — Окей, значи дамата харесва сигурността… Да видим…

Преди Миси да успее да каже отново „Ах!“, Валентин я прегърна през кръста и я целуна по устните.

Тя се дръпна назад и го зашлеви през лицето.

— Окей, не така… да опитаме нещо друго… Дъсти, води си бележки.

— Какво? — сега вече плувналият в пот Дъстин направо изпадна в паника.

— Остави, няма значение — рече Валентин, бръкна с ръце в джобовете си и върна времето назад, поклащайки глава заради обърканото, трогателно изражение, замръзнало върху лицето на Дъстин. Спря точно преди целувката, когато Миси го гледаше очаквателно.

Пресегна се и я погали по бузата.

Тя го отблъсна.

Затова той отново върна времето.

Стисна я за задника.

Тя го фрасна в стомаха.

Той върна времето.

Прочете й стихотворение.

Тя изсумтя и го подмина.

Той върна времето за пореден път.

Накрая, след поне дузина опити, Валентин забеляза трите учебника по висша математика за напреднали в шкафчето й.

— Не си ли още в предпоследната година? — попита я, следейки с ъгълчето на окото, си помагалата, които се изучаваха в колежа.

— Е, и? — тросна се тя. Той кимна към учебниците.

— А, ясно. Понеже съм красива, значи трябва да съм тъпа, нали? И същинска кучка. Знаеш ли какво бих си пожелала? Поне веднъж някой да реши, че съм мила и добра.

— Окей — запъна се Валентин, защото тя всъщност крещеше колко е мила. След това срещна погледа й и отскубна топчица мъх от пуловера й. Сетне още едно.

Тя се усмихна:

— Благодаря.

Валентин дръпна Дъстин на другата страна.

— Получихме каквото ни трябваше, Дъсти бой. Всичко.

— За какво говориш? Та тя дори не ме забеляза. Мога ли да си вървя? Време е да влизам в час.

— Хей! Аз ще кажа кога е време да влезеш в час! — ядоса се Валентин и пъхна ръце в джобовете си. Този път се върна чак до момента, когато още седеше на пода пред шкафчето си, преди да е забелязал Дъстин.

Седеше и чакаше. Може би се беше върнал по-назад, отколкото бе необходимо. Над рамото му се появиха няколко пеперуди, закръжиха наоколо, също в очакване. Той ги пропъди, но секунда по-късно те се върнаха на същото място — точно над рамото му. Не след дълго видя, че по коридора приближава мадам Вилрой. Какво правеше пък тя тук? Твърде назад ли се бе върнал? Всъщност гувернантката имаше навика да се появява в сцените, които връщаше, дори да не е участвала в предишните варианти. Понякога просто изникваше в една или друга версия. Без предупреждение. Просто така.

Валентин се подпря на ръка и се изправи. Но когато погледна към коридора, тя бе изчезнала. Заедно с пеперудите над рамото му. Коридорът се изпълни с ученици, които се суетяха насам-натам, и колкото и да се взираше, той не видя повече гувернантката.

За учениците, мотаещи се из коридора, следващите няколко минути бяха като износено парче от тъканта на времето, понеже бяха обезобразени до неузнаваемост, надробени на ситни парченца като силно повредена и съвсем изтъняла от употреба филмова лента. Валентин трябва да я бе върнал поне стотина пъти, опитвайки се да нагласи нещата благоприятно за Дъстин, да го накара да направи нещо тъй важно и тъй неприсъщо на натурата му. Нещо, което човек като него би нарекъл драстично. Всеки път Валентин трябваше внимателно да обмисля думите си към Дъстин, Поведението и тона си, докато накрая клетото стеснително момче се задейства. Защото той познаваше психиката на Дъстин по-добре от родителите му, от психотерапевта му, по-добре от самия него дори.

Започна предпазливо:

— Хей, Дъстин — сега не го шляпна по рамото, понеже първия път това го бе стреснало. Не скръсти ръце зад гърба си, тъй като това бе предизвикало подозрението му. Не застана отпреде му, защото предишния път двамата едва не се сблъскаха. Вместо това го поздрави тихо, с любезен тон и зачака Дъстин да се обърне.

— Да.

— Сещаш ли се за онзи епизод на „Старгейт“, когато попаднаха в някаква паралелна вселена и понеже не можеха да си обяснят как действат нещата, трябваше да вярват какво им казват другите?

— Че това го има във всички епизоди — засмя се Дъстин. — Ти кой си?

— Аз съм Вал — усмихна се, но не много широко, за да не изглежда, че си прави тъпа шега. — И трябва да ми повярваш, когато ти кажа да направиш нещо.

— Да, бе — Дъстин понечи да си тръгне, но Валентин пъхна нещо в ръката му. — Какво е това?

— Портфейлът ми. С всичките ми документи, пари и карти.

— И защо ми го даваш?

— Ако се окаже, че това е номер, можеш да го задържиш, да го изгориш или да направиш каквото решиш. Но ако останеш доволен, по-късно ще ми го върнеш…

Дъстин изгледа Валентин със зяпнала уста.

— Добре, виждаш ли Миси? Ей там.

— Да.

— Искам да отидеш и да я заговориш.

— Хм… Така. Ще стане, само че след като вечерям с Томас Гудман-Браун и неговата бригада мацки.

Но Валентин продължи.

— Аз ще отида пръв, окей? След като поговоря с нея, ще се появиш ти и ще направиш точно това, което ти кажа.

След това обясни на Дъстин какво се очаква от него, използвайки всички номера, които от многобройните опити бе разбрал, че помагат. Потупа го окуражително по гърба. Пусна няколко шегички на тема молекулярна биология. Дори вмъкна малко цитати от Айзък Азимов. Накрая извади няколко предмета от раницата си и ги връчи на Дъстин. Учебник по висша математика („Не ми трябва. Завърших този курс миналата година.“), няколко безопасни игли („Не са толкова безопасни, колкото изглеждат!“), графичен калкулатор. След още една серия насърчителни думи и още няколко вдъхновяващи цитата относно смелостта и куража от „Стартрек“, „Аз, роботът“ и други класики, които никога не бе чувал, Валентин се запъти към шкафчето на Миси, тъкмо когато тя се канеше да си тръгне.

— Хубава поличка — изтърси, щом мина край нея. После се пресегна и дръпна подгъва там, където бе разшит.

— Да не са закъсали с даренията в Армията на спасението?

Миси побесня. Но преди да успее — да отвърне каквото и да било, Валентин изчезна. Тя пусна учебника, за да се опита да поправи полата, след което се огледа, червена като домат, дали някой е чул забележката. Помъчи се отчаяно да прибере и приглади подгъва, все едно този сантиметър в повече покрито бедро можеше да опропасти социалното й положение. Когато вдигна глава, с изненада видя надвесения над нея Дъстин Макгинес.

— Здрасти — започна той усмихнат, макар че гласът му леко трепереше. — Дай да ти помогна.

Наведе се, вдигна учебника и й го подаде.

Последва дълга, неловка пауза. Миси очевидно чакаше той да си тръгне. Само че той остана на място.

— Е, добре, какво искаш? — попита тя.

— Хм… Така. Дойдох, защото калкулаторът ми се повреди — той извади калкулатора, който Валентин му беше дал. — Знам, че си в класа за напреднали, затова си помислих, че твоят със сигурност ще е програмиран с всички… хм… формули и тям подобни…

Тя не реагира.

— Знам, че искам много… хм… но един приятел ми каза, че си мила и добра… и… умна… хм… а и ще ти го върна след часовете.

Миси, която все още бе заета с полата си, завъртя очи и му подаде калкулатора:

— Окей. Само не програмирай нищо ново.

— Дадено — отвърна Дъстин, малко по-високо от нужното и превъзбудено, тъй че Миси почти подскочи.

Той тръгна да си върви, но изведнъж спря и се обърна.

— Хм… Миси?

— Да, какво има?

— Защо не пробваш с тези? — той извади безопасните игли от джоба си и й ги подаде. — Ще решат проблема с подгъва, докато успееш да… нали знаеш… да идеш на шивач или…

Миси, все още наведена над полата си, вдигна очи към нервния, но усмихнат Дъстин.

— Скъса се на тренировката — изтърси, неочаквано и за себе си.

— Да, а вие, момичета, наистина сте добри — рече той.

— При тия сложни упражнения… често стават проблеми с екипите… дори по телевизията… Някога го правят дори нарочно.

Миси се изкиска тихичко, но бързо се осъзна и спря, възвърна си киселата физиономия и взе безопасните игли от шепата на Дъстин. С тяхна помощ закопча разшития подгъв отпред на миниатюрната поличка. Сега почти целите й крака се виждаха. Дъстин стана още по-неспокоен.

— Хм… нямаше да е зле на мен да ми се случи нещо подобно — рече, докато избърсваше с ръка потта от врата си.

— Всичките ми дрехи са твърде къси.

Миси, която все още бе наведена над поличката и виждаше идеално възкъсите крачоли на Дъстин, отново избухна в смях и се зае с последната безопасна.

— Е, добре, аз трябва да тръгвам. Благодаря за калкулатора — каза Дъстин. След това, чувствайки се много по-уверен, се наведе и махна едно мъхче от рамото на Миси. — Чао.

Обърна се и си тръгна. Но не беше направил и три крачки, когато чу Миси да го вика:

— Дъстин беше, нали?

— Да.

— Имаш ли нещо против да ми помогнеш с тази безопасна?

Това беше невероятно.

Беше истински спектакъл.

Добре, че Валентин имаше камера на телефона.

Защото точно там, пред цялото училище, Дъчи Макгий падна на колене, за да закопчее с безопасна полата на най-сексапилната им съученичка. Ръцете му се плъзнаха под полата, повдигнаха подгъва няколко пъти, докато Миси седеше спокойно, гледаше през рамо и го чакаше да приключи.

Този момент заслужаваше да бъде увековечен в годишника на училището. Това беше и последният ден, в който някой го нарече по друг начин, освен Дъстин.

Като събра учебниците си и се сбогува с Миси, Дъстин се обърна да си върви и видя Валентин. И нямаше как да не привлече вниманието, когато дългият, непохватен великан размаха въодушевено калкулатора, а сетне подхвърли на Валентин портфейла му, но толкова несръчно, че всичките монети се пръснаха на пода.

Валентин се забавляваше неимоверно, докато наблюдаваше как Дъстин се отдалечава, зад гърба му половината мажоретки си шепнат, не вярвайки на очите си, а няколко момчета от отбора по плуване се пулят, абсолютно шашнати и смутени. Затова не забеляза, че пеперудите са се върнали и кръжат над рамото му. Той натисна няколко клавиша на телефона, за да увеличи снимката. Дъстин на колене пред полата на Миси.

— Идеално.

Прехвърли дузина други снимки от същата случка, когато Миси зашлеви Дъстин или пък когато му се подиграва, докато той избяга.

Скоро тези алтернативни версии на миналото щяха да изчезнат. Щяха да се изгубят или изображенията да се повредят. Всички, освен една, тази, на която Дъстин е коленичил пред Миси и оправя полата й. Единствената, която показва истината. Защото останалите версии не се бяха случили, а снимките не лъжат.

Тогава Валентин видя отново мадам Вилрой да се приближава. Пеперудите, невидими над неговото рамо преди минута, сега летяха свободно около гувернантката, сякаш наелектризирани от присъствието й.

— Забавляваш ли се? — попита тя.

— Както винаги — отвърна Валентин, още по-самонадеяно от друг път.

Тя се наведе над рамото му, тъкмо навреме, за да види как изчезва последната фалшива снимка.

— Е, скъпи, смяташ ли да унищожиш този малък… спектакъл?

— Да го унищожа ли? Че защо да го правя?

Валентин все още гледаше истинската снимка. Когато вдигна очи, видя как гувернантката повдигна перфектната дъга на лявата си вежда, сякаш да подчертае красивото, странно око. Издържа на погледа й едва секунда. Не можеше да скрие нищо от нея. Тя знаеше защо харесва това налудничаво шоу. Заради невъзможността да се случи. Заради удоволствието да сътвори нещо идиотско, гротескно и направо нелепо. Чудовище с две глави. Валентин обаче се надяваше тя да не е разбрала, че в същото време той е и поне малко щастлив заради Дъстин.

— Глупаво е… — Валентин тръсна глава и пъхна телефона в джоба си.

Обърна гръб на мадам Вилрой. Стори му се, че тя си тръгна. Миг по-късно го извади отново и намери снимката. Върху лицето му се разля усмивка. И тогава, преди да успее да прибере телефона, усети някакво движение, леден полъх, който накара светлите косъмчета на врата му да настръхнат. Всепоглъщащо присъствие, прокрадващо се зад него. Сетне шепот, който погали меко ушите му:

— Не се безпокой, скъпи. Можеш да запазиш малкия си трофей.