Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 17 Черно сърце, разбито сърце

Бисе откри Бел в кухнята да кръстосва напред-назад пред хладилника. Тя прокарваше ръце през косата си, посягаше да го отвори, сетне се дръпваше назад. На масата до нея имаше различни по размер полупразни бутилки. Бисе не каза нищо, просто бръкна в шкафа за пакет нудъли. В момента я занимаваха толкова много въпроси — за значението на белега, защо при нея и Кристиан той бе изчезнал, а при Бел още стоеше. Макар да бяха кръвни сестри, тя не беше сигурна, че Бел е на нейна страна и това я натъжаваше неимоверно. Но Бел вероятно не забелязваше нищо. Беше твърде заета да прелъстява училището и по-голямата част от града.

Вместо това се обади Бел:

— Здрасти, сестричке. Готова си за довечера, нали? Искаш ли да ти помогна да си избереш дрехи?

— Не. А какво има довечера?

— Как какво? Томас, забрави ли? Абсолютно перфектният Томас. Томас — любовта на живота ми.

— Днес неделя ли е?

— Да! И той ще дойде! Да те преоблечем! — Бел сграбчи ръката на сестра си и се опита да я дръпне към стаята й, но Бисе не се даде.

— А какво им има на тези дрехи?

— Да не си полудяла? — попита загрижено Бел.

— Може би. Не знам.

Бисе отвори кутията с нудъли. Преди да ги залее с вода, тя се обърна към Бел и я попита:

— Онзи белег още ли стои? Рожденото петно?

Бел се пресегна и потърка мястото над сърцето си. В момента там нямаше нищо друго, освен перфектната й кожа. И въпреки това въпросът я развълнува.

— Да, защо?

— Знаеше ли, че и Кристиан има такъв белег?

— Какво? — Бел знаеше, но това беше последното нещо, което искаше да дискутира в момента.

— Неговият изчезна — подхвърли небрежно Бисе.

Бел спря да обикаля. Опита се да скрие изненадата си, преди Бисе да се обърне от микровълновата печка. Нямаше идея какво може да означава това.

— Хм, не знаех — отвърна тя също толкова равнодушно, колкото Бисе.

— Не намираш ли за странно, че й двамата имахте еднакво рождено петно?

— Бисе… моля те…, толкова съм притеснена за довечера.

— Бел! Спри да сменяш темата! Винаги съм знаела, че притежаваме дарба и че трябва да платим за нея. Но напоследък ти ме безпокоиш. Направих проучване за всички кожни проблеми. Няма такова нещо като белег, който се появява единствено върху мокра кожа. Обаче всеки път, когато повдигна въпроса, всички се опитват да сменят темата.

Бел понечи да каже нещо.

— Това място ме плаши, Бел. Не искам да съм част от всичко това. Можеш да запазиш тайните си, но не можем да останем сестри, ако криеш нещо от мен.

Бел се отпусна в един стол и за миг Бисе видя под фасадата болката, която сестра й изпитваше.

— Нищо не крия. Знам толкова, колкото знаеш и ти. А сега съм и притеснена. Можеш ли да го разбереш?

Бисе изпита вина, задето бе притиснала сестра си. Тя приседна до нея.

— Не се притеснявай. Сигурна съм, че той е безумно влюбен в теб — тя погали златистата коса на сестра си.

— Но все още не е опитал да ме целуне — проплака Бел.

— Е, и? Познавате се едва от… откога? Няколко месеца или седмици? Нещо подобно…

— Бисе! Не става въпрос за изстрелване на ракети! Колко време е нужно?

— Може да е срамежлив…

— Но целуна Люси!

— Аха, значи това е — рече Бисе. — Просто искаш да задминеш постиженията на Люси, да спечелиш някакво въображаемо предимство и да се установиш като най-важния играч.

— Какви ги говориш? — извика Бел, а устните й се свиха в притеснена усмивка.

— Просто упражнявам уменията си за бизнес преговори — опита да се защити Бисе. — Разширявам обхвата — разговор в магазина, език на знаците, диалекти на определени племена…

Бел вдигна вежди.

— Сериозно говоря — отвърна Бисе. — Езикът на Уолстрийт си е реален език. Може ли да се върнем на предишната тема? Ти просто се опитваш да победиш Люси.

— Не — Бел погледна обувките си. — Ами ако довечера нещата се объркат?

— Няма начин. Обещавам да не кажа нито дума, която би могла да провали вечерта.

— О, Бисе. Не говори така.

— Знам, че те притеснявам.

Бел поклати глава и се пресегна да стисне ръката на сестра си.

— Защо си толкова уплашена? Някога се оправяше толкова добре с хората.

— Да… — Бисе сведе поглед. — Но сега прекарвам по-голямата част от времето си сама.

— Но защо? Защо се криеш толкова?

— Харесва ми, Бел. Обичам да чета книгите си и да уча езици. Ти си имаш своите цели, а аз — моите. Но, както казах, това място ме плаши.

Бел погледна часовника си.

— О, виж колко е часът! Трябва да се приготвя — сетне изгледа мило сестра си. — Бисе, моля те, облечи нещо друго.

Бисе се направи, че не я чува.

— Сега ще занеса храна на Кристиан. И няма да се преоблека. Тези дрехи ми харесват, Бел. Може и да не изглеждам впечатляващо, но това не е най-важното на света. Надявам се, че вече си го научила.

Бисе излезе от стаята.

Бел остана на място, несигурна дали да се чувства обидена, нервна или засрамена. Искаше да каже нещо на Бисе.

Суетата й настояваше за последната дума, а съвестта й искаше да се извини. Сигурна беше, че се срамува от себе си и че я боли, задето бе загубила уважението на Бисе.

Но когато отвори уста, успя да кажа единствено:

— Какво ще кажеш за нещо от кадифе?

Скрита в тесния коридор, водещ към дневната, гувернантката наблюдаваше как Бисе и Бел разговарят. Бисе бе стигнала толкова далеч през няколкото седмици, откакто бяха пристигнали. Тя знаеше толкова много. И в същото време изобщо не осъзнаваше какво знае. Сега се бе фокусирала върху белега, външното изражение на отчаяното сърце, копнеещо да бъде продадено на мрака, което чак прогаря кожата отгоре. Скоро щеше да научи това. Щеше да разбере какво е направила сестра й и защо Кристиан вече няма белег. Гувернантката наблюдаваше, неподвижна като стената, с тази разлика, че стените потрепваха от капещия восък и светлината от свещите, която танцуваше гротескно около нея. Не е важно какво знае Бисе за белега, помисли си гувернантката. Скоро и на нея ще й се наложи да избира. Скоро и тя ще трябва да направи същото, като останалите. Но как да е сигурна? През последните нощи Виктория идваше при мадам Вилрой и разказваше какво бе научила за прогреса на Бисе, Големия прогрес. Гувернантката прокара пръсти по бузата си, преценявайки какво може да излезе от това ново нещастие. Да, нещо трябва да бъде направено. Нещо трябва да бъде направено на всяка цена.

Но не тази вечер. Тази вечер децата ще научат важен урок. Тази вечер Бел ще разбере какво е любовта. Ще научи какво да прави с привързаността си. Да не я излага на показ като някоя дрънкулка. Ще научи, че любовта те кара да загубиш контрол и че контролът е по-важен от моментното увлечение. Че любовта избледнява, а контролът остава и се увеличава с времето, подсилен от властта, зависимостта и живота, пълен с тайни. Тази вечер Виктория ще разбере, че верността се награждава и че успехът се печели с много труд, но това важи само за бедните. Довечера Бисе ще се научи да не възлага надежди на сестра си, защото тя не го заслужава.

Мадам Вилрой изхвърча от стаята със скоростта на вятъра, но абсолютно безшумно. Изчезна като светкавица и миг по-късно беше отвън. Токчетата й чаткаха по паважа, палтото й се развяваше елегантно подире й, под ръка стискаше стилна шапка. Скоро се озова на Парк авеню, не далеч от дома на Гудман-Браун. Не бяха минали и две минути, откакто вървеше в квартала, когато чу познат глас.

— Никола! Колко се радвам да те видя!

Мадам Вилрой се обърна и се усмихна на Чарлз Гудман-Браун, който бе стъпил с единия крак на тротоара, а с другия — в бентлито си.

— Чарлз, как си?

— Чудесно, чудесно. Накъде си се запътила? Да те откарам?

В колата Чарлз се облегна назад, стегна възела на вратовръзката си и изпрати на мадам Вилрой широка, топла усмивка.

— Каква приятна изненада да те срещна тук, Никола. Томас, ще ме убие, ако разбере, че съм ти казал, но той много се вълнува за гостуването у вас довечера.

— Очакваме го с нетърпение. Той е прекрасен младеж — отвърна тя без голям ентусиазъм.

— Да, а и са чудесна двойка — продължи Чарлз, сякаш вдигаше сватбен тост.

— Хм — мадам Вилрой разтегна устни съвсем леко, недостатъчно, за да се разтълкува като насърчение.

— Знаеш ли, доста съм любопитен относно Бел — настоя Чарлз. — А сега, когато толкова се сближиха, ми се иска да… хм… Къде е отраснала тя?

— Бел бе отгледана на различни места по света. Тя има безупречно образование.

— Да. Прави ми впечатление, че е доста изискана… също като теб — добави той любезно, по онзи топъл, непринуден начин, по който някои хора сипят похвали, когато са свикнали думите им да попадат в добронамерени уши.

Мадам Вилрой забарабани с пръсти по облегалката.

— Тя, разбира се, е осиновена.

Тази бележка завари Чарлз неподготвен.

— Хм. Двете толкова си приличате.

— Предполагам смятате, че всички синеоки блондинки изглеждат еднакво.

Мистър Гудман-Браун се разсмя и тогава за пръв път забеляза лявото око на мадам Вилрой — странното и въпреки всичко красиво око, което отвърна на погледа му с такава увереност, сякаш намекваше, че проблемът е в неговите очи, защото са толкова обикновени. Той отново пристегна вратовръзката си, доста припряно.

— Томас няма голям късмет с момичетата — изтърси той.

— Така ли? А пък изглежда, че има много почитателки.

— Никоя не е като Бел. А и прекарват почти цялото си време заедно… — той се усмихна закачливо и й намигна — Мисля, че са влюбени, Никола.

— Ще видим.

Мадам Вилрой знаеше, че нещата са отишли твърде далеч. Но беше достатъчно. От Бел се очакваше да мисли за бъдещето си. Очакваше се да мисли за десет години напред, за времето, когато Томас щеше да си заслужава усилието. Не биваше да изхаби потенциала на тази връзка сега.

Когато се канеше да слезе от колата, Вилрой забеляза в ръцете на Чарлз някаква папка. Благодарение на пеперудите (и мисис Вирт) тя знаеше по каква сделка работи той днес, в свободната си неделя. Ставаше въпрос за голяма инвестиция в турска хуманитарна мрежа — финансова схема, която щеше да направи нисколихвените кредити достъпни за бедните.

Тя се наведе напред, целуна Чарлз Гудман-Браун по бузата и каза:

— Приятен ден, Чарлз. И бъди внимателен с онзи крадец Ямин. В Турция бях учителка на сина му. Да не се окаже, че си строил въздушни кули.

Бисе седеше сама в стаята си и броеше на глас.

Алонкин, арабски… 5… 10… 21… 23… 33…

Обърка се и се наложи да започне отначало. Концентрирай се, рече си наум. Трябваше да го свърши. За пръв път не го правеше, просто за да избяга от страховете си. Не търсеше просто място, за да се скрие. След разговора с Бел в кухнята, Бисе разбра, че най-накрая има ясна цел. Нещо важно, което щеше да промени всичко. Сега, когато белегът на Кристиан бе изчезнал (а белегът на Бел не), налагаше се да си изясни нещо важно. Напоследък усещаше, че някой я наблюдава. Мадам Вилрой бе започнала да се появява в сънищата й, когато беше сама, когато се криеше. Да пречи на мислите й, на работата й. Взела бе да прониква в светилището на пещерата й и да я притиска да спре. Сякаш гувернантката се страхуваше от нещо и се стараеше да прехвърли страха си върху Бисе, за да не открие тя собствената си сила. Дори Виктория я шпионираше, опитвайки се да разбере с какво се занимава. Бисе виждаше пеперудите, които кръжаха наоколо. Сега тя знаеше нещо за мадам Вилрой, нещо, което заслужаваше вниманието й. Този път имаше възможност да отмъсти за всички измами, за всички грехове, които гувернантката ги бе принудила да извършат, за себе си и за сестра си. Този път Бисе не се чувстваше като парий, не беше объркана и лишена от цел. Този път виждаше искрица надежда. Защото знаеше, че всяка измама заслужава да й отвърнеш по същия начин, а цялото й съществуване, целият й живот досега не беше друго, освен една голяма измама.