Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 21 Лъжа

Сълзите, които се стичаха по лицето й, не помагаха. Начинът, по който зачервените очи, подпухналите страни и разрошените коси на хлипащите красавици ги правеха неустоими — и заради което на човек му се приискваше да ги утеши, да изпие с устни сълзите, които мокреха лицата им — нямаше нищо общо с Бел, седнала на перваза на прозореца, ронейки грозни сълзи. Тя беше увила смачканата си рокля около тялото си като одеяло, бе притиснала към стъклото осеяното си с пъпки чело и гледаше към улицата. Представяше си как сълзите й разяждат стъклото и падат на тротоара като дъждовни капки. Сякаш небето ридаеше заради нея. Облаците преживяваха заедно с нея болката й, великата несправедливост на съществуването, чумата на последствията. Тя видя как Томас Гудман-Браун, с разкопчана яка и увехнало цвете в бутониерата, спря пред тяхната врата. Там горе Бел се притисна още по-силно към стъклото. Разочарование ли се четеше върху лицето му? Или беше просто дъждът?

Бел не забеляза, когато Бисе влезе. Тя не отделяше очи от момчето долу. Някъде отдалеч, приглушен от дузина стени, чу звънеца на входната врата. Бел не помръдна, за да отвори. Не би го направила за нищо на света, не и с това ужасно лице. Но звънецът продължаваше да я вика. Може би пък Томас беше добър човек. Може би не беше отвратен от нея. Ако това беше филм, тя сигурно щеше да изтича навън под дъжда и да се хвърли в отворените му обятия, а той щеше да й каже, че я обича, независимо как изглежда и небето щеше да заплаче с радостни сълзи. Може би. Но Бел не можеше да го направи. Нямаше да понесе онова, което я очакваше.

Представи си как след щастливия край на филма, след надписите, Томас ще я накара да седне, ще въздъхне и ще положи всички усилия да я погледне в очите. Щеше да е достатъчно добър да изпълни обещанието си. Щеше да я отведе вкъщи, пред погледите на зрителите. Двамата може би щяха да се оженят и макар че той никога нямаше да й го каже, винаги щеше да си спомня блестящата й коса и гладките й страни. А тя щеше да живее със съзнанието за саможертвата му, заради обещанието, дадено като съвсем млад. Щеше да я усеща в равнодушния начин, по който ще я води на вечеря, в тайното настояване да им дадат маса в ъгъла.

Бел зърна профила си в сянката върху вратата и потръпна: Носът й сякаш растеше с всяка изминала минута, а скулите й губеха деликатните си очертания. Когато лицето й се промени за един миг, тялото й също не закъсня да си върне съответния вид. Сега ръстът и фигурата й бяха същите като на Бисе, вече не беше висока и елегантна. Лицето й, от друга страна, беше далеч от миловидното лице на Бисе. Всъщност Томас сигурно изобщо не държеше на нея. Най-вероятно искаше просто да я види от любопитство и да си тръгне. Все пак това не беше филм, нито вълшебна приказка.

Бел се разплака още по-силно, докато слушаше как Томас продължава да звъни. Лицето й беше сбръчкано като кора на пъпеш. Досега тя носеше маската на мадам Вилрой и нейното перфектно лице. Но през цялото това време загниваше отвътре. Беше си представяла как целият свят става зависим от нея, а в края на краищата тя се оказа пристрастената. Бе си представяла опияняващото си присъствие, но сега, когато маската беше свалена, тя изглеждаше много по-зле от когато и да било. Нямаше да го види повече.

— Трябва да му отвориш.

Бел се обърна. Бисе стоеше зад нея. Бел забеляза ръката й върху рамото си.

— Той иска да те види — рече сестра й.

— Не.

— Той те харесва заради самата теб.

— Но това съм самата аз.

— Знам.

Бел инстинктивно отпусна глава върху рамото на Бисе, а тя я залюля като бебе. Бел не си беше давала сметка колко много й липсва сестра й. Поне до вечерта, когато Томас дойде на гости и до вчера, в деня на турнира, когато Бисе й беше помогнала. Сега, когато Бел наистина имаше нужда от нея, Бисе не беше толкова сърдита. Успокояваше я тихо, люлеейки я напред-назад. Опита се да се пошегува, за да я развесели, но нищо не помагаше.

— Не се притеснявай, Бел — рече накрая. — В някой от следващите дни Люси и Виктория ще се спречкат отново и всички ще забравят за теб.

Бел се засмя и след още един пристъп на ридания започна да се успокоява, хлипайки върху рамото на сестра си.

— Знам, че изглежда важно — обади се тя. — Не искам да го подценявам. Но спомняш ли си времето, когато бяхме малки? Когато изглеждахме еднакво?

Бел кимна, сещайки се колко много мразеше лицето си тогава, лицето на Бисе. А сега беше готова на всичко, за да си върне това лице.

— Не си спомням кой го каза, но доста мислих върху него. Може би беше мадам Вилрой. Не, май не беше тя. Не може да е била тя. Но си спомням, че много мислих върху него. Беше нещо от рода на: Знаеш ли кое прави човека красив?

— Спомням си — отвърна Бел дрезгаво.

— Увереността. Не е нужно да имаш очи или устни с определена форма. И без това никой не е в състояние да определи коя е най-добрата. Може да имаш какъвто и да било недостатък. Увереността е онова, което привлича хората. Именно нея търсят всички. И никаква отвара не може да ти я даде. Повярвай ми, Бел, ти я притежаваш. Стига да поискаш да я видиш.

Бел отвърна:

— Тя е и вярата, че някой те обича истински, безпрекословно и без условия.

— Да, как позна какво се готвех да кажа?

— Мама обичаше да повтаря това… всеки път, когато се притеснявах, че съм грозна, а ти беше тъжна — Бел прозвуча така, сякаш се беше предала и повече не искаше да пази тайни.

Очите на Бисе се разшириха. Тя отвори уста, но оттам не излезе звук.

Вратата рязко се отвори. Бисе се опитваше да разбере.

Влезе Виктория — бясна, смръщена като буреносен облак. Винаги беше такава.

— Идиотка!

Бел вдигна глава, а Бисе се обърна.

— Всичко разваляш, тъпа, тъпа идиотка.

Двете сестри не разбраха коя от тях има предвид.

— Видя ли какво ме накара да направя? Имаш ли изобщо представа колко труд полагат някои от нас? А сега трябва да си тръгнем оттук, знаеш ли? Няма как някоя от нас да спре да се появява пред хората, а останалите да се преструват, че никога не е съществувала. Не можем просто да те изтрием от картината! Уффф!

Бисе вдигна ръце, за да я накара да спре.

— Успокой се.

— Не искам да се успокоя. Това трябваше да й бъде за урок. А сега целият ми труд ще отиде на вятъра, защото не можем да останем тук. И всичко това — заради нея!

— Направи нещо гадно и противно, защото не помисли за последствията, дори за самата теб. А сега се опитваш да прехвърлиш вината на Бел — рече Бисе.

— Ти дори нямаш представа за какво говоря, Бисе — Виктория погледна Бел и продължи: — Но ти знаеш какво направи. Сега приличаш на маймуна, но си го заслужаваш. И дори не беше достатъчно силна да приемеш онова, което ти се полага.

Бел не можа да продума. Вместо нея се обади Бисе:

— Успокой се, Виктория.

— Не! Мразя всички ви! Мразя факта, че се налага да живея с вас! А ти дори не знаеш какво е направила тя. Правиш се на добрата фея, но нямаш идея какво ти е причинила.

Бел изведнъж се събуди.

— Виктория, недей.

— И как ще ме спреш? Тя вече няма да ти помага. Ти си пътник.

— И на теб ще се отрази… ако кажеш — намръщи се Бел.

— Как? Напускаме и аз не искам да те видя никога повече.

— За какво говорите? — учуди се Бисе.

— За теб — рече Виктория. — Говорим за теб, а ти не разбираш. Както не знаеш как всички ние сме стигнали до тук. Не знаеш как сме сключили сделка с Вилрой, как е дошла в истинските ни домове посред нощ и ни е казала, че можем да имаме всичко, което пожелаем. Не го знаеш, защото никога не си имала сърце. Защото никога не би приела сделката. И точно затова нямаш белег. Дори не знаеш, че не сме осиновени след раждането, а едва десетгодишни! Всичките ти спомени отпреди това са фалшиви. Струва ти се невероятно, че си правила нещата, които си спомняш. Защо, мислиш, е така? Защото нищо от това не се е случило. Били сте щастливи близначки в Италия, допреди сестра ти да ви продаде.

— Спри! — извика Бел, но Виктория не смяташе да спира.

— Толкова искаше да е красива, че се съгласи да те отвлекат и да промият мозъка ти, докато спиш. Хайде, попитай я дали е вярно. А това дори не се налагаше. Тя просто искаше да запази нещо от предишния си живот. Ти беше плюшеното мече, което реши да вземе със себе си. Признай си го, Бел, ти направи някои ужасни неща. Продаде собствената си сестра на дявола, а през цялото време след това се преструваше, че те е грижа за нея. Точно както се преструваше, че си красивата малка кралица. Да, но ти също си отговорна за някои противни постъпки. А сега имаш лицето, което заслужаваш.

Бел стоеше безмълвна, а по бузите й бавно се стичаха сълзи. Бисе бе до нея. Виктория все още беснееше, гърдите й се повдигаха учестено, сякаш току-що беше изгубила надбягване.

Кристиан, който от известно време стоеше до вратата, въздъхна шокиран:

— Не разбирам.

А Валентин, който се появи зад него, се разсмя.

След като Бел припадна или се престори, че припада (никой не може да каже със сигурност), а Валентин изчезна в стаята си, Виктория изхвърча към източното крило, където живееше мадам Вилрой. Това беше единствената й утеха. Кристиан и Бисе излязоха заедно и Бисе му разказа всичко, което беше чула. Разказа му за писмото, което беше видяла — отчаяната молба на момче без много други възможности. Сега всичко беше ясно. Четиримата бяха сключили сделка на десет години — дори Кристиан. Вероятно в последствие той беше променил мнението си. Иначе от къде на къде и той имаше фалшиви спомени?

— Затова белегът ми беше по-светъл — рече Кристиан и потърка мястото над сърцето си.

— Затова аз нямам белег, а твоят изчезна, когато реши, че повече не искаш да крадеш — добави Бисе. — Сега разбирам защо крадеше с такава охота, когато бяхме осемгодишни. Всички спомени отпреди десетата ни година са фалшиви. О, Кристиан. Някога сме имали съвсем различен живот някъде другаде.

— Трябва да се махнем оттук — заяви решително Кристиан и спря. Бисе продължи напред. — Трябва да се махнем — повтори той.

— Може би — рече Бисе.

— Това е единственият начин да оправим нещата. Просто трябва да се махнем оттук.

— Не още.

— Не разбирам. Мислех, че ще поискаш да тръгнем още тази вечер. Ти си най-голямата жертва.

Сега спря и Бисе.

— Съжалявам — въздъхна Кристиан. — Не исках да повдигам отново темата. Бел сигурно…

— Тук има нещо повече от това, което знаем — стояха пред врата, която Кристиан не беше виждал досега. Вратата към стаята на Виктория.

— Какво ще правим? — попита Кристиан.

— Виктория ни шпионира.

Кристиан вдигна очи. Усети, че дишането му се накъса. Стори му се, че Бисе ту изчезва, ту се появява, като във филм. След това вратата зейна.

— Как отвори?

Бравите се подчиняваха единствено на собствениците си.

— Замразих всичко и довлякох Виктория тук — изкиска се Бисе.

— И след това я върна обратно, за да не разбере нищо?

— Да, обаче се изплюх в ухото й.

Кристиан си представи как нисичката Бисе влачи безчувствената Виктория като манекен, използва ръката й, за да отвори вратата, след което я потътря обратно, например за краката. И този образ го накара да избухне в смях.

Насекомите в стаята направо ужасиха Бисе. Кристиан ги позна веднага. Беше ги виждал навсякъде из града, където крадяха информация. Дори беше успял да хване няколко, влетели през неговия прозорец, край тенис кортовете и в съблекалнята. Беше се зачудил какво ли представлява живота им, след което ги беше пуснал.

Сега двамата с Бисе се взираха в стаята — противен рояк от мухи, пеперуди, комари, бръмбари и пчели. Те хвърчаха, жужаха, пълзяха навсякъде. Крилцата им се блъскаха едни в други. От неспокойния рояк върху линолеума падаха ларви, като бонбони върху пода на стара фабрика.

— Това е абсурдно — прошепна Бисе.

— Кое? — попита Кристиан.

— Ето как ни е шпионирала.

— Чувал съм я да споменава пеперудите си, но това… — Кристиан стисна устни с отвращение.

— Те са еволюирали. Пеперудите вероятно не са й били достатъчни. Тя е толкова… алчна…

— Но как ги разбира? Да не би да произнасят думите буква по буква?

— Може би я жилят по ухото.

Роякът умни насекоми проблесна в очите на Кристиан, когато той пристъпи напред. Бисе не го спря.

— Откъде разбра за тази стая? — попита я той и се приближи още към облака насекоми.

— Докато замразявах всичко, за да уча, започнах да обикалям наоколо. Вилрой не иска да го правя, но аз се опитвах да открия тайните на това място. Така хванах Виктория тук. Тя използва тази стая постоянно.

— Дали ще ни нападнат? — зачуди се Кристиан.

— Не би трябвало. Като че ли са програмирани да се подчиняват на всеки, който има достъп до това помещение.

Бисе напипа кутийката със спрей против насекоми в джоба си. Беше я взела, когато спря времето, за да отвори вратата — за всеки случай, ако нещо се обърка.

Кристиан пристъпваше все по-близо до центъра на рояка и си мислеше за всичко, което се беше случило, за всичко, което би попитал. Искаше да знае как се бяха озовали в това противно място. Дали беше резултат от едно голямо решение, или от хиляди малки? Зачуди се кои ли са били истинските им родители. Как Бел бе предала сестра си и защо Виктория продължаваше да благоговее пред мадам Вилрой, когато знае какво представлява тя? Зачуди се също защо Бисе не желаеше да се махнат оттам.

Потънал в мисли Кристиан не забеляза колко приглушено звучеше гласът на Бисе, която му даваше някакви инструкции. Погледна към нея и видя, че сочи нанякъде. Опита се да долови думите й, но безуспешно. В ушите му се навираха стотици малки антенки. Опита се да прогони инстинктивното желание да ги размаже. Те докосваха всеки милиметър от тялото му. Ако вдигнеше ръце, за да ги махне от лицето си, само щеше да докара още насекоми.

Някъде отвъд Бисе изкрещя:

— Кажи им какво да направят!

Кристиан завъртя глава, но не успя да си освободи пространство и извика:

— Бисе, помогни ми!

Изведнъж гласът на Бисе гръмна в ухото му почти като крясък:

— … какво да направят! Те ще изпълнят това, което им кажем.

Когато я чу, Кристиан се почувства така, сякаш му хвърлиха спасителен пояс. В същото време изпита чувството, че е един организъм с насекомите, които действаха като усилватели в ушите му. Поуспокои се леко.

— Какво трябва да ги накараме?

— Не знам.

— Покажете ни бъдещето — рече Кристиан.

Бисе понечи да каже: „Не съм сигурна, че могат да го направят“, когато жуженето се усили. Отначало беше като статично електричество, но постепенно двамата взеха да различават отделни думи. Най-напред чувството беше неприятно, сякаш всяка антенка беше като електрическа жица, включена в ушите им. Не може да се каже, че разбираха думите на насекомите, по-скоро мозъците им някак си възприемаха информацията, която се вливаше в тях. Скоро не само чуваха, а дори съзираха образи, които се оформяха зад клепачите им. Преживяното от всяка буболечка, всичко, което беше чула или вид яла, направо се зареждаше в главите им. Скоро спряха да усещат дискомфорта.

Видяха Валентин сам в стаята си. Играеше компютърна игра и стреляше на компютъра си.

— Какво е това? — попита Кристиан.

— Това се случва в този момент, в съседната стая.

— Но това е само Вал, който си играе. А пък аз попитах за бъдещето.

— О, Боже — извика Бисе, — погледни часовника му.

Кристиан видя часовника в десния горен ъгъл на компютъра на Валентин. Показваше шест часа напред.

— Да не би да е превъртял времето напред?

— Не мисля, че го може.

— Как виждаме всичко това?

— Виж.

Върху гърба на стола на Валентин беше кацнала дребна пеперуда, която стоеше неподвижно, като малка статуетка. Вал скочи от стола с вдигнати ръце, като победител. Сетне излезе от стаята. Пеперудата го последва, очевидно докладвайки мигновено на рояка (който сега включваше Бисе и Кристиан). Бисе се канеше да каже нещо, но остана с отворена уста, защото в същото време Валентин влезе в друга стая, където стояха друга Бисе и друг Кристиан. Сред плътния рояк двамата проследиха как пеперудата закръжи около Валентин. В другата стая Кристиан погледна към Валентин й сцената се разви по следния начин:

Кристиан: „Вал, знаеш ли какво?“

Валентин: „Какво?“

Кристиан: „Току-що написах първото си стихотворение — е, по-скоро първото, с което се гордея.“

Валентин (с насмешка): „Много добре.“

Бисе: „Наистина трябва да си горд, Кристиан. Стихотворението е хубаво.“

Кристиан (към Валентин, притеснен): „Не е толкова добро като твоите. Имаш ли нещо против да го прегледаш? Всяка помощ е добре дошла.“

Валентин (сякаш изобщо не му пука за приличието): „О, престани да се правиш на скромен. Направо ми се доповръща.“

(Кристиан изглежда объркан, но тогава Валентин се усмихва, за да покаже, че се шегува, Кристиан се разсмива и подава листа.)

Валентин: „Това последната чернова ли е?“

Кристиан: „Аха. Мисля, че по-добро не може да стане.“

Валентин: „Уверени сме, така ли?“ (След това той се обляга на стената, със скръстени отбранително на гърдите ръце, наблюдавайки Кристиан сякаш е опитно зайче.) „Е, добре, познавам един Кристиан, който се ужасява от мисълта, че от него няма да излезе друго, освен крадец и паразит. Мисля, че някъде вътре в себе си този Кристиан знае истината, но е твърде голям страхливец, за да я признае.“

Кристиан, който гледаше отстрани, онзи в стаята с насекомите, се учуди, че Валентин му говори по този начин.

(В другата стая Бисе изглеждаше разтревожена.)

Бисе: „Какво говориш, Вал?“

Валентин: „Каквото си искам. Мога да кажа каквото реша, виждаш ли? Също така, мога да направя каквото си поискам и никой, освен мен, няма да разбере. Веднъж дори застрелях всичко живо в училище, ей така, за забавление. Дай да видя това.“

(Кристиан подава стихотворението на Валентин и го гледа учудено, питайки се дали продължава да се шегува.)

Бисе: „А защо си признаваш тогава?“

Валентин (гладейки с ръка листа хартия): „Да си признавам? Нищо не си признавам, защото това (размахва листа със стихотворението пред лицата им) е само още една лъжа, а ти (сочи към Кристиан) не си единственият крадец.“

Кристиан в другата стая скача към Валентин, за да си вземе листа, но остава във въздуха. Отчаянието му от загубата на първото сполучливо стихотворение, арогантната усмивка на Валентин, замръзват за миг върху лицата им. Сетне Кристиан отскача назад. Разговорът му с Бисе се превърта. Той излиза от стаята, сяда на бюрото, изтрива стихотворението, замисля се за заглавието внезапно получава вдъхновение и също тъй внезапно забравя най-доброто си произведение.

Кристиан, който наблюдаваше отстрани, сред рояка насекоми, попита:

— Какво става?

— Не знам — отвърна Бисе. Тя дори не разбираше как е възможно да гледат онова, което виждаха, камо ли да обясни странното поведение на Валентин. Тогава забеляза пеперудата и всичко й се изясни. Пеперудата бе отишла напред във времето с Валентин, носейки със себе си окото на рояка. И като част от рояка в същото време беше тук и можеше да наблюдава бъдещето, без да е пътник във влака на Валентин. Тази стая беше необикновена. Абсолютно различна от всяка друга стая. Роякът, с неговия общ мозък, беше в състояние да задържи връзката си както през пространството, така и през времето. Можеше да пътува с Валентин в бъдещето и да проследи бъдещия Кристиан и бъдещата Бисе. Нищо чудно, че Виктория знаеше толкова много.

След това наблюдаваха как Валентин се върна в стаята си, обратно в настоящето, пред компютъра и играта, как вдигна ръце като победител. В ръката си стискаше лист хартия. Разгъна го и започна да го преписва в тетрадката си. След това се изправи и излезе, стиснал в ръка дневника си, а листа остави в стаята:

— Къде отива? — почуди се Кристиан. След това нареди на насекомите: — Покажете ми какво пише на листа.

— Ще те потърси, за да ти прочете стихотворението — обади се Бисе.

Кристиан все още не разбираше какво става. Погледна листа хартия върху леглото, думите, написани с неговия почерк. Когато прочетеше някое изречение, то изчезваше. Най-напред заглавието — фраза, която напоследък доста бе обмислял. След това стиховете, докато не стигна до края и не зърна инициалите на автора — КФ, да избледняват и да се сменят с нови — ВФ.

Стихотворението (или поне версията, написана с неговия почерк) изчезна — като всички пъти, когато Валентин го бе карал да слуша — защото сега той мислеше, че стихотворението е на Валентин. В бъдеще никога нямаше да го напише отново, защото Валентин го бе надхитрил. И независимо колко силна връзка чувстваше с думите, колко болезнено копнееше той да ги е написал, нямаше да може да сътвори тази поема отново, понеже сега тя беше на Вал.

Бисе наблюдаваше как Кристиан осъзнава, че всъщност е писателят, който винаги бе искал да бъде, но всичко е било откраднато от него. Опита се да надвика жуженето на насекомите и да му каже, че трябва да се махнат. Но изведнъж всеки милиметър от тялото на Кристиан потръпна от стремежа да открадне. С всяка секунда зловещият допир на насекомите го разяряваше все повече, правеше го все по-ненаситен. След това всички пеперуди, пчели и буболечки паднаха на пода като мъртвите листа на дърво, ударено от гръм, от което остава единствено голият ствол. Кристиан усети в тялото му едновременно да се вливат хиляди частици открадната енергия, така че за миг изтръпна, като крайник, лишен от прилив на кръв.

— Той е крадял работите ми.

— Знам.

— Ще му разбия физиономията.

— Нека просто се махнем оттук.

— Сега вече искаш да се махнем?

— Не, имам предвид да излезем оттук, от тази стая.

— Хайде да избягаме.

— Не мога. Още не.

Когато се обърнаха да си вървят, Виктория се втурна в стаята. Видя насекомите, които се гърчеха на пода и няколкото, кръжащи тромаво във въздуха, като упоени.

— Какво сте направили? — изкрещя извън себе си от яд. — Какво сте им сторили?

— Отиваме си — рече Кристиан.

— Изчезвайте! — кресна им Виктория, съжалявайки, че не казаха още нещо, за да се разкрещи с пълна сила.

Двамата спряха. Искаха да кажат, че съжаляват. Не за онова, което са направили, а заради факта, че тези насекоми бяха единствените приятели на Виктория. Но осъзнаха, че ако останат още малко, щяха да й дадат възможност да се разбеснее повече.

— Мразя ви! — изпищя тя след тях.

Когато излизаха, Виктория нареждаше с тъй горчив и ядосан глас, с какъвто не я бяха чували да говори. Сякаш всеки ден тя губеше още нещо от себе си, превръщайки се все повече в безличния злодей, в злия дух, от който човек се страхува, но който бързо забравя, в дявола от картините, които показват ада, който символизира нещо друго, служи на друга цел и който е забравил кой е бил някога.

Виктория легна на пода и запрегръща бедните си дечица. В един миг милваше ранените им телца, а в следващия ядно ги мачкаше с юмруци. Накрая събра в ръка неколцината, които оцеляха, и изсъска в лицата им:

— Вървете след тях.