Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 12 Мартенските иди

Март е умрял, мрачен месец, богат единствено на неизпълнени обещания. Времето в Ню Йорк бе влажно и противно. Мадам. Вилрой беше навсякъде, а децата все още не бяха добре приети в Марлоу. Бел бе всепризнатата кралица на красотата, но както е известно, никой не обича кралиците на красотата. Баните бяха тъй болезнени, че след всяка от тях й трябваха по няколко дни, за да се възстанови. Макар че можеше да контролира как се чувстват останалите, собствените й настроения се люшкаха безконтролно. Когато излизаше от ваната, беше като разбита, ръцете й — издраскани до кръв от ноктите. Най-напред беше раздразнителна, след това я обхващаше гняв срещу целия свят. В такива моменти, когато болката я изпълваше с горчилка, правеше грешки. И дори да бе решена да накара някого да я хареса, не можеше да се принуди да изиграе ролята си докрай. Веднъж разплака един от учителите. Широкото му, подпухнало лице стана противно, когато се разхленчи посред час, повтаряйки, че обича Бел, след което се обади по телефона на жена си пред учениците, за да й каже, че иска развод. Сцената на падналия на колене сериозен мъж бе толкова абсурдна, толкова безнадеждна и похотлива, че отврати свидетелите. А от нейната непристойност Бел също погрозня.

Омразата, която Виктория таеше към Марлоу, бе намаляла, след като спечели изборите за президент на класа, стана член на клуба по дебати и запълни календара си с часове по различни предмети. Въпреки това тя намираше достатъчно неща за мразене, например грозните като жаби лелки от офиса на съветника, които мислеха за сладолед през по-голямата част от времето, „родения победител“ Томас, който също бе в клуба по дебати, бъдещите генгста рапъри от клуба по инвестиционно банкиране и, разбира се, да не забравим нездравословната доза омраза срещу Люси Спенсър.

Никой от семейство Фауст обаче не бе тъй депресиран по време на безкрайния март от Кристиан, който бе изгубил единствения си приятел след инцидента с Люси. Оттогава насам Конър пазеше дистанция. Не предложи да играят голф, нито разведе Кристиан да му покаже училището. Кристиан я караше някак без приятели, но не се справяше тъй успешно като Бисе. Веднъж, когато влезе в стаята му, тя го завари застинал неподвижно, с вдигнати във въздуха ръце, сякаш се поздравяваше с някого. Но понеже единственият му „човешки“ контакт след някой особено добър удар беше пластмасовата усмивка на Бъди, а Бъди не знаеше как се отговаря на „дай пет“, жестът му приличаше по-скоро на махане за сбогом.

Бисе се стараеше да стои в сянка. Останалите й се подиграваха, че е бавноразвиваща се, понеже веднага забравяше какво са й казали, едва се сдържаше да не изпищи, ако някой я докосне, а и често си говореше в час, докато учителят преподава урока. Дори на обществени места Бисе се държеше като корабокрушенка на самотен остров. В един момент човек би си помислил, че не е с всичкия си или че е шизофреничка, но в следващия можеше да я чуе как превежда Цицерон от латински сякаш е чист английски, или да хване някое китайче, че й се присмива на кантонски диалект и да поправи граматическите му грешки, или да прекара цял ден, разяснявайки шегите и каламбурите в „Бдение над Финеган“.14 В тези моменти тя се въодушевяваше, но видеше ли очите, вперени в нея, отново се свиваше в себе си. Казваше, че се чувства като в „маймунска клетка“ — идиом на суахили. Бе станала известна. Да я обучаваш беше като да изследваш Александрийската библиотека — няма какво да добавиш, можеш единствено да се надяваш да откриеш какво има там.

Вниманието я правеше непопулярна дотолкова, че да я намразят. Братята и сестрите й бяха заети със собственото си трескаво ежедневие, затова тя често обядваше сама и прекарваше междучасията като четеше някъде в усамотение. Докато те водеха битки за награди, преследвайки мечтите си, тя се бореше да намери приятел — където и да е, било то и в книгите. Продължаваше да се надява, че колкото повече езици научи, толкова по-голям е шансът да открие сродна душа някъде на планетата.

Често децата я дразнеха, знаейки, че няма да им отвърне. Тъй като определено не бяха в състояние да я разберат, те откриваха нови и нови начини да се забавляват с нея. Сигурни бяха, че тя няма дори да вдигне глава, освен в онези редки и възхитителни моменти, когато им отговаряше тъй умно, че те се смееха още повече. Понякога Валентин казваше, че с пълната си небрежност Бисе сама си го проси. Като онзи път, когато я хванаха да чете в коридора Кама сутра в оригинал, на санскритски, в междучасието, обърнала екзотичната корица така, че всички да я виждат. Как само бърчеше вежди, опитвайки се да разбере всяка дума на страницата… каква концентрация. Валентин отбеляза, че сама го е предизвикала.

Всъщност Бисе нямаше друг избор, освен да се концентрира, защото тя правеше нещо повече от това да учи езици. Тя ги дешифрираше. Разглобяваше ги и пак ги сглобяваше от най-малките чертички и ченгелчета. Прекарваше часове наред, потейки се над синтаксиса и граматиката, използвайки един език, за да научи друг. Затова и повечето от учениците чужденци не я харесваха. „Тя е толкова арогантна“, казваха те за нея. Като при онзи инцидент с Пампош Коул и бляскавата му вносна южноазиатска банда — момичета, дошли в Марлоу от най-добрите индийски и пакистански училища, повечето от които се подготвяха за участие в конкурса „Мис Свят“ и не се отделяха от Пампош. Този ден Пампош попитал Бисе дали говори кашмирски и тя му отговорила отрицателно, защото наистина не владееше този език. Няколко часа по-късно той и три от неговите момичета седяха около една маса в библиотеката, близо до Бисе и си шепнеха злостни шегички по неин адрес на кашмирски, стараейки се да подчертаят факта, че поне този път тя не може да разбере, че й се подиграват.

Накрая една от тях дойде до нейната маса, размахвайки в ръка някакъв лист.

— Ей, ти си онова момиче с езиците, нали?

Бисе не отговори.

— Помислихме си, че може би ще искаш да научиш кашмирски. Затова ти написахме тук няколко думи. Ето, виж.

И тя показа на Бисе листа, върху който бяха надраскани странни заврънкулки.

— Ела да седнеш при нас и ще те научим как да ги произнасяш.

Бисе впери поглед в листа, силно концентрирана. Почти не вдигна очи, оставяйки се момичето да я отведе до съседната маса. Седна, без да продума, докато останалите я подканваха да каже няколко фрази, да повтори едно или да произнесе друго. Това е думата за здравей. Така питаш за най-близкия ресторант. Така пък представяш семейството си.

Накрая, след десетина минути, Бисе вдигна очи.

— Тази дума не означава ресторант.

— Напротив, това означава — отвърна Пампош невинно.

— Е, ако е така, мога да се обзаложа, че туристите урду не се хранят много често в Кашмир…

— Какво?

— А онази дума там… не значи приятно ми е да се запознаем. Всъщност е доста противна.

Бисе продължи да чете.

— И няма да кажа онова за голямата рижа маймуна… Явно става въпрос за Кристиан.

Вместо да се засрами, Пампош реши да се фокусира върху нечестното според него поведение на Бисе, затова скръсти ръце и се облегна назад. Седеше мълчаливо, докато Бисе разчиташе внимателно думите една след друга, от време на време си записваше нещо върху листа с кашмирски подигравки и обиди, превръщайки ги в детинщини, сравнени с нейния сериозен лингвистичен анализ. Като археолог, който търси отговори сред вкаменени екскременти. Бисе беше археологът. Пампош — онзи, от който идваха екскрементите. Той определено не се зарадва на ролята си.

— Да не искаш да кажеш, че си научила кашмирски за последните три часа?

В подобни моменти, когато Бисе си помисляше, че съучениците й наистина искат обяснение, когато повярваше, че логичният отговор ще ги накара да я харесат, Бисе се чувстваше най-щастлива за един миг и най-самотна — в следващия. Заслужаваща аплодисменти блестяща защита точно преди произнасяне на присъдата виновен. И независимо колко пъти се случваше, Бисе все се оказваше неподготвена.

Тя сгъна листа, малко по-емоционално от обикновено.

— Не, не! Вижте… ако знаеш седем или осем езика от едно езиково семейство, лесно се оправяш с деветия. Нямаш нужда от уроци и тям подобни. Достатъчен ти е добър събеседник и един час работа с речника…

Те не се впечатлиха. Бисе продължи.

— Използваш знанията си за другите езици… синтаксиса, корените на думите, близки думи…

Когато никой не й отговори, Бисе се запъна, понеже реши, че не я разбират.

— Нали знаете, че езиците са разделени в семейства? Испански, италиански, португалски — изброи тя на пръсти, — това са романски езици.

И този път никой не й отговори.

— Е, добре, същото е и е вашите езици, нали така? Индоарийските — пенджабски, гуджаратски, кашмирски. Разбрахте ли?

След миг осъзна, че те изобщо не се интересуват какво им казва, че не искат урок. Разбра, че отново е изтълкувала ситуацията погрешно. Затова се прокашля и изтананика шепнешком: „Клингонски, шайриук, елфски…“15

Никой не разбра шегата й.

На обяд коридорите в Марлоу се изпълваха с вдигнати яки, яркорозови мобилни телефони, бенто кутии16 със суши и други японски специалитети. Бисе стоеше пред библиотеката и наблюдаваше бъбрещите около нея тийнейджъри в униформи на Марлоу — сиво-сини блейзери, панталони, поли и снежнобели ризи. Изкушаваше се да си тръгне и да се прибере у дома. Или да спре времето и да изследва спокойно училището. Или да се скрие тук за още няколко минути. Повече от всичко Бисе мразеше публичните пространства. Реши да се върне в библиотеката и да прекара обедната почивка в четене или дешифриране на някое ново езиково семейство — например някое от индианските. И тогава, с крайчеца на окото си зърна Бел, която бързаше към тоалетната. Забравяйки за трогателно късия списък от варианти за прекарване на обедната почивка, Бисе усети непреодолимо желание да намери сестра си. Последва я в тоалетната и се сви в ъгъла, когато Бел влезе в една кабинка. Вратата се отвори рязко и в помещението влетя енергична блондинка с конска опашка, която започна да чука на всички кабинки.

— Тук съм, Магс — чу Бисе гласа на сестра си. — Не се притеснявай. Няма никой друг.

Бисе се зачуди какво правят двете момичета в тоалетната. Не беше ли време за обедното появяване на Бел? Влизането на Бел в столовата на обяд никога не беше дискретно. Когато отваряше тежката двукрила врата, цялото училище се обръщаше да гледа, обядващите изпускаха сандвичите си, забравяха за шоколадовите десертчета и спираха да разговарят. Щом доближеше някоя маса, седящите там бързаха да се сместят, за да й направят място, на седмото небе от щастие, че ще бъдат близо до нея. Тя беше колективната пристрастеност на Марлоу, просмукваща се в сърцето му с всеки полъх на вятъра.

Маги се опита да влезе в кабинката, но тя беше доста тясна. Затова момичетата твърде нехайно оставиха вратата притворена. Бисе видя как двете тършуват в чантата на Бел, всяка от тях извади от там по една шепа хапчета и ги глътна. Маги се захили глуповато и Бел трябваше да запуши устата й с ръка. Бисе беше шокирана. Побърза да избяга от скривалището си и да се шмугне в една празна стая.

След онзи съдбовен ден в края на юли, „гадният петък“, както сама го нарече, мисис Вирт не доближи нито веднъж клуба „Здраве и тенис“ в Рокфелер сентър, където дамите се събираха всеки петък, след дългия следобед „пазаруване до припадък“ (да се разбира до припадък на слугите). Седяха край басейна на фитнеса и дискутираха колко сполучлива е фразата „лов на намаления“, колко странен на вкус е леденият сироп с киви и аминокиселини и колко секси изглеждат треньорите, когато показват упражнения на крос тренажора. Сега мисис Вирт упорито избягваше фитнес клуба в петък. А точно в този ден тя нямаше как да е по-далеч от спортуващите дами. Влезе в сладкарница „Паярд“ и си избра плодови тарталети от третия рафт, лешников мус от четвъртия, повечето ореховки от първата полица и почти всичко, което можеше да отнесе от полици две, пет и шест (с изключение на банановия пудинг, за който бе чувала, че използват бито масло, което бе строго забранено в нейната диета). Накрая мисис Вирт поръча да й донесат капучино с обезмаслено мляко и каноли17. Тъкмо се опитваше да оближе сметаната с език, когато забеляза Никола Вилрой в едно от ъгловите сепарета, сама. Мисис Вирт й помаха с ръка.

— Ехоо, Никола, скъпа!

Вилрой не се обърна.

Мисис Вирт се нацупи и тръгна право към нея.

— Никола? Никола!

Мадам Вилрой седеше на празна маса, втренчена — на пръв поглед абсолютно безцелно — в голата стена пред нея. Тя не мигваше, а гърдите й под ръчно тъканата, прилепваща по тялото черна рокля, поръбена с дантела, сякаш не се повдигаха и отпускаха, както когато диша обикновен човек. Бе изпаднала в кататония. Мисис Вирт седна точно отпреде й. Ако мадам Вилрой бе забелязала появата й и ако изобщо забелязваше нещо, с нищо не го показа.

— Никола, скъпа. Няма ли да ми кажеш здравей? — мисис Вирт размаха ръка пред очите й. — Искаш ли половината от канолите ми?

Нищо. Мисис Вирт се пресегна и докосна ръката на мадам Вилрой. Тя беше студена като лед. Мисис Вирт я щипна леко, след това я ощипа с все сила. Заби нокти в кожата, но пак не последва никаква реакция. Сякаш мадам Вилрой не усещаше абсолютно нищо, не чуваше, не виждаше, не помирисваше, не вкусваше нищичко. Сякаш бе изгубила всичките си сетива и всяка представа къде се намира.

Когато най-сетне се събуди, мисис Вирт боцкаше ръката й с вилицата.

— О! — възкликна тя и дръпна сребърния прибор. — Добре ли си? Канех се да извикам линейка.

— Няма нужда — отвърна мадам Вилрой и съумя да възпроизведе нещо подобно на усмивка. Беше притеснена за пръв път, откакто мисис Вирт я познаваше. Вдигна ръка и опипа кока си, огледа се наоколо, сякаш чудейки се къде се намира, грабна вдигащото пара капучино с обезмаслено мляко на мисис Вирт и го изпи на една глътка.

— Никола, скъпа, как смееш? Уплаши ме до смърт — извика мисис Вирт.

Лицето на мадам Вилрой бавно се разтопи в меденосладка усмивка.

— Какво ще кажеш да се поглезим малко? — покани тя новата си приятелка. Мисис Вирт мигновено забрави за преживяния шок и се поддаде на магията от присъствието на тази необикновена жена.

— Не би трябвало. Тъкмо ми опаковат сладките, които поръчах. Макар че предложението ти е твърде примамливо…

— Кой казва, че не можем да се поддадем на изкушението от време на време? Както казваме в Париж Tous en moderation, meme moderation. Да бъдем умерени дори в умереността си.

— Ууух — въздъхна мисис Вирт, — ако поставим така въпроса…

Мисис Вирт направи опит да извика някой келнер, но никой не й обърна внимание. Мадам Вилрой се прокашля леко в шепа. В следващия миг един млад симпатичен сервитьор донесе любимия десерт на мисис Вирт — парче кейк „Храната на дявола“ и чаша чай Дарджилинг. Това беше доста необичайно като се има предвид, че в сладкарницата не предлагаха от този кейк. Мисис Вирт се отпусна втрещена на стола, а в това време сервитьорът поднесе на мадам Вилрой парче пай с червени малини. Тя взе вилицата си, погледна пая и изгледа младежа с поглед, който го накара да подскочи и да обере набързо украсата. Докато мисис Вирт се опитваше да си обясни какво се случва в главата й, докато се мъчеше да намери някакво обяснение, мадам Вилрой кротко ядеше пая си, отпиваше големи глътки от чая и си мислеше за обичайните грехове, които можеха да оживят един мързелив следобед.

— Какво правиш тук? — попита я мисис Вирт.

— Избирам подарък за Валентин.

— О, рожден ден ли има?

— Не.

Мисис Вирт изчака, но повече информация така и не последва.

— Скъпа Женевиев — обади се мадам Вилрой след дълга пауза, — чух, че синът ти ще участва в турнира по голф.

— О, да — засия мисис Вирт. — Моят Конър винаги печели. Много е добър.

— Знам — отвърна сладко мадам Вилрой. — Онзи ден бях на тренировката. Да гледам Кристиан.

— Чудесно — мисис Вирт отхапа от кейка си.

— Малко се притесних. Конър изглеждаше някак… апатичен.

Мисис Вирт вдигна очи от чинията си.

— Какво искаш да кажеш?

Мадам Вилрой сви рамене.

— Изглеждаше така, сякаш някой е изсмукал енергията от тялото му…

Мисис Вирт се притесни.

— Дали трябва да се консултирам с лекар?

— О, предполагам, че не е толкова сериозно — рече мадам Вилрой. — Тийнейджърите постоянно са уморени. Надявам се само да не получи пристъп на юношеска летаргия точно на турнира.

Мисис Вирт се насили да се усмихне.

Мадам Вилрой изчака. Тя обичаше неловкото мълчание.

— Кейкът е чудесен — рече накрая мисис Вирт.

— Ммммм.

Мадам Вилрой продължи да чака. Нямаше нужда да насилва нещата. Събеседничката й щеше сама да изтърве някоя полезна информация.

Изведнъж мисис Вирт сякаш се сети какво да каже.

— Томас също ще участва, нали знаеш? Баща му — Чарлз, също ще дойде.

— О, така ли?

— Да, той е много приятен човек. Тъй добросърдечен. Работи върху един бизнес проект, който да осигури пари за бедните семейства в Турция. Заедно с един от онези богати чужденци филантропи — Ямин, май се казваше. Турчин. Казват, че влязъл в дългове, докато се опитвал да създаде някаква хуманитарна организация. Сега Чарлз му помага…

— Хм — прекъсна я мадам Вилрой. — Приятно ми беше, Женевиев, но трябва да тръгвам.

Мисис Вирт тъкмо отпиваше от чая си. Побърза да преглътне и възкликна:

— О! — сякаш беше крайно разочарована.

— Трябва да се погрижа за подаръка — намигна й мадам Вилрой.

— Да, вярно, подаръка за Валентин. Какво мислиш да му подариш?

Никола Вилрой вирна глава, изгледа с присвити очи скучната си позната и отвърна:

— Нещо, което да го омагьоса и очарова. Нещо ефирно, което да плени въображението му и да го пусне на свобода…

— О, Нинтендо, колко хубаво! — изписка мисис Вирт, а мадам Вилрой разтърка слепоочията си и поръча двойно еспресо за вкъщи.

Никола Вилрой обичаше вечерите си насаме. Докато децата спяха, тя обикаляше къщата и бдеше. Беше невидима, стъпките й бяха безшумни, дъхът й бе недоловим. Тя просто се плъзгаше през стаите им като бдителна майка, която пази малките си и прави планове за предстоящия ден. Обикновено децата спяха дълбоко и тя оставаше в своя собствен свят. Не се налагаше да внимава за царствената си стойка. Позволяваше си да отпусне леко рамене. Кокчето в косата й вече не бе така стегнато, от всички страни висеше по някой и друг кичур. Необикновеното й око не блестеше в синьо както през деня, а бе тъмно и страшно в сумрака на тази къща, където цареше вечна нощ. В мрака не се чуваше никакъв звук, освен пърхането на няколко пеперуди и дишането на спящите деца. Тази вечер обаче, по време на обичайната обиколка, когато гувернантката застана до леглото на Бел, тя чу непознат шум, който идваше от другия край на стаята. Обърна се да погледне към леглото на Бисе и я чу да си шепне нещо насън, под сивите чаршафи, с които се бе завила през глава. Обикновено говорещо в съня си дете и трептенията от неговия кошмар не бяха в състояние да развълнуват гувернантката. Но тази вечер беше различно. Тя се приближи до леглото на Бисе. Долови една дума, после още една. Шепот на чужд език. Тя е близо. Твърде близо. Когато Вилрой се наведе над мъничката сива купчина, образувана от крехкото тяло на Бисе, ръцете й се разтрепериха. Понечи да я докосне, но кокалестата й длан спря на сантиметри. След това тя безмълвно дръпна ръка и се изниза от стаята, с изпънати рамене, възвърнала царствената си стойка, съсредоточена върху предстоящия ден. Трябваше да помисли за новия дар за Валентин. Що се отнася до Бисе — нямаше повече подаръци за нея, защото като всяка добра гувернантка знаеше, че много подаръци развалят дисциплината, а никой не иска разглезено, изпуснато от контрол дете.