Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 14 Кражба

— Ето ни тук, в престижния клуб на окръг Хемпшир за тринадесетия годишен благотворителен турнир по голф на регионалните гимназии в Нова Англия, за набиране на средства за борба с мускулната дистрофия и синдрома на дефицит на вниманието. Аз съм Шарлот Хил, вицепрезидент на журналистическия клуб на гимназията „Марлоу“, а с мен е симпатичният Валентин Фауст — почетен член до следващата година.

— Благодаря ти, Шар. И ти не си непривлекателна. Както знаете, три момчета от Марлоу ще се състезават в този турнир, а както винаги треньорът на Марлоу ще използва това неофициално откриване на сезона, за да определи тазгодишния капитан. За фаворит трябва да се смята шампионът от миналата година и досегашен капитан — Конър Вирт. Само че новият ученик Кристиан Фауст представлява голяма заплаха, слуховете за международните му успехи накараха цялото училище да се пита на какво е способен новият претендент. Тройката завършва Томас Гудман-Браун, както винаги обещаващ солидно представяне.

Шарлот се изкикоти и натисна бутона „Стоп“ на диктофона си.

Заедно с живия коментар на мача, двамата с Валентин записваха репликите си за интернет радиото на клуба по журналистика.

— Велико беше! Звучим като истински професионалисти!

— Да, забавно беше — отвърна Валентин. — А тренер К. ще е доволен, че споменахме името му.

— Я чакай. Не сме споменавали тренер К.

Валентин намести безжичния микрофон в яката си.

— Вярно. Моя грешка — той примигна, сякаш светлината беше твърде ярка и леко трепна, все едно кофеинът в организма му бе дошъл в повече.

— Яко беше — рече Шарлот. — Къде си се научил да коментираш толкова цветисто?

Валентин се усмихна, показвайки трапчинките си.

— От практиката, предполагам. И ти си добра. — Той я докосна от вътрешната страна на лакътя, място, което тя смяташе за твърде интимно. — Практика и репетиции.

Шарлот почти припадна. Тя клюмна глава и изстена. Коленете й омекнаха. Гледката беше покъртителна, дори от терасата на клуба.

Виктория стоеше на терасата на клуба, облегната на парапета, и гледаше как Валентин върти Шарлот на пръста си. Зад гърба й долетя глас:

— Готова ли си?

Беше Люси Спенсър, застанала до вратата със скръстени на гърдите ръце. Ученическият съвет бе определил двете да украсят клубната зала за банкета след турнира. Понеже вече беше президент на класа, Виктория нямаше как да откаже, макар че опита. Гирляндите и балоните не бяха най-голямата й сила. А сега се налагаше да прекара целия следобед, окачвайки знаменца. Виктория се обърна и пое към очакващата ги зала, като по пътя грабна ниска стълба.

— Идвам, Ваше Величество — озъби се тя.

Люси вдигна възмутено вежди.

— О, не бих си мечтала дори — додаде Виктория, когато мина покрай нея.

— Какво да си мечтаеш? — попита Люси.

— Да измъкна стълбата под краката ти. Сигурно ме смяташ за чудовище.

— Нямаш никаква идея какво си мисля за теб.

— Може и да те изненадам — отвърна Виктория.

— Учудена съм, че ви виждам тук, мисис Вирт — рече Бел. — Конър стартира от друга дупка. — Бел чакаше заедно с групичка зрители при дупката, откъдето Томас щеше да започне мача.

— Е, скъпа, не искам да съм от онези властни майки — орлици — отвърна мисис Вирт, докато подреждаше съдържанието на чантата си. — Освен това Марта, домашната ни помощничка, ме осведомява за положението по уоки-токито.

— Хм — въздъхна мадам Вилрой, която бе застанала помежду им, но те не я бяха забелязали. Тя знаеше как в един миг да е център на вниманието, а в следващия да е почти незабележима, как да насочи един разговор, без да предизвика подозрение у някой от участниците.

— Този следобед нищо не е в състояние да разсее Конър Вирт, докато се готви за удар при втората дупка — Валентин бе трепнал на няколко пъти преди последните изречения. Но Шарлот знаеше, че любовта превъзмогва всичко. Знаеше също, че е влюбена. А майка й познаваше един от най-добрите специалисти по патология на речта.

— Точно така, Вал. Той премина лесно първата дупка срещу силен играч от Роуд Айлънд.

— А като говорим за силни играчи — Кристиан Фауст също започва добре. За щастие на зрителите и двамата претенденти от Марлоу са в една четворка от играчи.

— Но ние, разбира се, ще бъдем в количката точно зад тях, за да ви направим свидетели на всяка минута от мача.

— Хм, тази фраза не се ли отнася за по-бързите спортове, Шар?

Шарлот натисна копчето за спиране.

— Не знам. Просто ми се стори, че звучи добре. Ти обаче не трябва да говориш така, докато записваме.

— Няма проблем, просто върни записа и го запиши наново — рече й Валентин.

— Е, добре — Шарлот превъртя записа и отново натисна бутона „запис“. — Но ние, разбира се, ще следваме неотлъчно суперотбора на Марлоу.

— Суперотбор? Наистина ли?

Шарлот въздъхна и отново спря записа.

— Какво има сега? Какво не ти хареса в суперотбора?

— Не ти ли звучи малко като Космогърл? — попита я Валентин. — Мислех си, че след като си писателка, трябва да си по-умела в говоренето.

Шарлот изглеждаше така, сякаш са изсмукали всичкия въздух от нея.

— Това беше гадно — рече тя и сведе очи. — Аз съм най-добрата писателка в Марлоу и може да спечеля държавната награда. А ти си подъл.

— Това не е подлост — рече Валентин, безчувствен към факта, че очите на Шарлот се насълзиха. — Смятах, че си свикнала с критиката. Опитай отново.

— Не искам. Щом си толкова добър, оправяй се сам.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Но това е смешно. Просто го запиши отново. Точно затова тъпата машинка има бутон за връщане. Виждаш ли го? — Той посочи диктофона, сякаш говореше с четиригодишно дете. — За да можеш да записваш отново и отново, докато не стане както трябва. Не е голяма работа.

— Хей — извика Кристиан, който тъкмо се канеше да удари топката, грижливо поставена върху купчинката пясък, — не можете ли да замълчите?

— Аха — обади се и Конър, — тук е нужна доста повече концентрация, отколкото да си запишеш брътвежите.

— По дяволите, Конър, млъкни.

— Какво каза, Валентин?

Валентин дори не си направи труда да отговори. Той просто отпусна крака си върху педала на количката за голф и се засили срещу Конър. Кристиан извика и отскочи встрани от пътя му. Шарлот изпищя, но Валентин я бутна и я изхвърли на тревата. Лицето на Конър застина преди количката да го блъсне. Изведнъж тя тръгна назад. Шарлот влетя вътре. Всичко се превъртя до момента, когато тя каза:

— … ще бъдем в количката точно зад тях, за да ви направим свидетели на всяка минута от мача.

Сетне погледна към Валентин с широка, фалшива усмивка, сякаш слушателите можеха да я видят. Изражението върху неговото лице бе отнесено, като че ли се намираше на хиляди мили оттам. Той вдигна очи, насили се да се усмихне и каза:

— Естествено, че ще бъдем, Шарлот. Ще ви държим в течение от мястото на събитието.

— Това беше супер! — възкликна Шарлот.

Валентин сви рамене. Най-доброто възможно. Да ти се доплаче.

Кристиан замахна със стика и прати топката във въздуха. Валентин вдигна очи към яркосиньото небе, но не можа да я види. Не успя да проследи пътя й.

Мисис Вирт проследи цялата игра на Конър, макар да не беше от онези майки — орлици. Между сериите с Марта по уоки-токито тя разпитваше Бисе за плановете й за бъдещето.

— Какво смяташ да правиш с толкова много ум и знания?

— Не знам. Може да преведа целия боклук в интернет за по-изостаналите страни.

— Това добро приложение на таланта ти ли ще е? — попита съвсем сериозно мисис Вирт.

Бисе вдигна рамене.

— Бих казала, че да помогнеш на узбеките да опознаят Фейсбук е благородна кауза — продължи Бисе, сякаш говореше на себе си.

— Моля?

— … да присъединиш папуасите към блогосферата18…

Мисис Вирт само я изгледа учудено и запримигва. Все по-бързо и по-бързо. Като че ли се опитваше да запали мотора на мозъка си.

— … от векове въпрос… — довърши Бисе.

Мисис Вирт насочи вниманието си към Томас, който се шегуваше с опонента си. Баща му беше в групата, с която вървеше Бел. Той беше около четиридесетте, но все още изглеждаше добре. С леко прошарената си коса и огромното си богатство, той беше най-желаният ерген в града. Но въпреки постоянните слухове, които мисис Вирт съчиняваше, той не търсеше нова жена. Зад естествения тен на кожата си, той беше романтик, все още женен за покойната си съпруга. А начинът, по който нарече Бел „скъпа“, го накара да изглежда доста по-възрастен, като възрастен баща или Дядо Коледа.

Томас не беше голям майстор на голфа, но умееше да очарова хората. Баща му често повтаряше колко умно е отношението му към спорта. Бъдещите президенти на банки не играят голф, за да спечелят. Томас позволи на съперника си да направи пробен удар с любимия му стик.

— Много е любезен, нали, Чарлз? — обърна се мисис Вирт към баща му.

Но той беше увлечен в разговор с Бел и не я чу. Мисис Вирт погледна назад към Бисе, която все още говореше нещо на себе си. Накрая тръсна глава и извика в уоки-токито:

— Марта, Марта, Donde esta синът ми!

— Томас изглежда малко нервен, нали? — обърна се баща му към Бел. — Казах му, че това е само игра… А, ето го. Отива към петата.

— Петата какво?

— Петата дупка. Знаеш ли защо смятам, че е нервен?

— Защо?

— Защото не е много добър в голфа. Приятелят му Конър е най-добрият. А Томас не е свикнал така. Въпреки това обича да играе. Играе с мен и приятелите ми.

Бел познаваше приятелите на мистър Гудман-Браун. Всяка седмица някой от тях беше на корицата на „Форчън“. Чарлз Гудман-Браун беше изпълнителен директор на една от най-големите частни банки в Ню Йорк. Всички, а най-вече Бел, знаеха кои са приятелите му.

През цялото време Бел усещаше зад гърба си присъствието на мадам Вилрой.

Встрани от жужащите групички родители, приятели и дисквалифицирани състезатели, мадам Вилрой търсеше удобен случай да се намеси. Заговори две майки на ученици от друго училище, но те обсъждаха разпалено най-новата диета. Потърси мисис Вирт, но я завари заета да урежда дарение за Марлоу. Този път остана встрани от всички разговори, от всички групи. Затова се дръпна и се задоволи да наблюдава.

Зад мадам Вилрой Маги преследваше Бел като робот, с мъртвешко изражение на лицето. Тя беше истински пристрастена към Бел, покорена от аурата й, но се страхуваше да я доближи. Мисис Вирт, която имаше готово обяснение за всичко, поклати глава и си помисли: Горкото момиче. Рано или късно щеше да докопа запасите от валиум на майка си.

— Не знам от кое училище в коя забутана част на Азия идваш, но има определен начин за украса на зала за банкети. Затова просто слушай какво ти казвам, изпълнявай и всичко ще е наред — рече Люси.

Виктория се замисли дали да не счупи в главата й купата за пунш.

— И ето че стигнахме финала на първия кръг. Конър Вирт и Кристиан Фауст схрускаха опонентите си за закуска.

— Трябва да поканиш Томас на гости — прошепна мадам Вилрой, изниквайки иззад рамото на Бел толкова близо, че момичето чуваше дишането й. Почти усещаше сините очи на гувернантката, приковани върху Томас. Баща му все още държеше ръката на Бел и говореше за трудностите при отглеждането на хубава трева. Кой знае защо, но той не чуваше разговора им.

— Защо? — попита Бел.

— Защото така искам.

— Всъщност, защо толкова се интересуваш какво правят тези хора? Защо постоянно се опитваш да се сближиш с тях?

— Защото техните действия предизвикват най-дълбоките гънки.

— Какво? — Бел се сети за още един път, когато мадам Вилрой бе споменала гънките. Това се случи, когато я учеше как да разчита реакциите на хората и да предвижда последиците. Беше й разкрила тези тайни, защото тя беше любимката й.

Да ми бъдеш като дъщеря.

— Мисли, скъпа. Какво мога да постигна с един средностатистически човек? Колкото и да се старая, дори да използвам най-ефектните си номера, кое е най-лошото, което той може да направи?

— Не знам — вдигна рамене Бел. — Да убие някого.

— И после какво?

— Ще попадне в затвора, предполагам.

— А вредата за човечеството? — Вилрой звучеше така, сякаш преподаваше урок по аритметика за начинаещи.

— Ами…

Вилрой въздъхна недоволно.

— Няколко души ще умрат, няколко ще пострадат, а след това глупакът ще бъде прибран на топло. Но тези хора… те причиняват големите вълнения.

— Например? — рече Бел.

Мадам Вилрой посочи един оплешивяващ бизнесмен, който стоеше с ръце в джобовете.

— Например онзи там. Той мисли мащабно, като предприемач. Готов е да отклони пари от изнемогващите икономики на бедните държави. Вероятно ще бутне една част в джобовете на корумпираните политици, а останалото ще използва за разчистване на стари сметки, за да купи наркотици, да ги продаде, да създаде мрежа за незаконни залагания, да измъкне спестяванията на няколкостотин семейства и да вложи спечеленото в някоя калпава стока, произвеждана от гладуващи деца. Ще изкара поне десетина години така, докато не го хванат. Колко хора ще пострадат през това време според теб? Ето това наричам аз гънка, скъпа. Точно това харесвам. Това търся. Никога не прави грешката да смяташ всички животи за еднакви. Никога.

Томас прати топката право във водата. Бел трепна.

— Няма да използваме уменията му в голфа срещу него — рече мадам Вилрой.

— Не искам да идва у дома.

— Не се безпокой, скъпа. Той няма да узнае тайните ти.

— Какво значи това? — извика Бел. Бащата на Томас почти приключваше разговора със самия себе си. Гласът му звучеше отдалечен, сякаш Вилрой бе намалила звука.

— Означава, че тайните понякога се изплъзват, а ти имаш доста тайни.

— Не би го направила.

— Не нарочно, скъпа. Те просто понякога се изплъзват.

Бащата на Томас като че ли беше казал нещо. Бел го погледна, след това погледна мадам Вилрой. Погледът й се спря върху една луничка върху горната част на дланта й, сетне върху друга на китката, а после върху трите, които образуваха триъгълник до лакътя. После погледна собствената си ръка, където ситни точици образуваха абсолютно същата формация — напомняйки за неразрушимата връзка помежду им и за онзи момент, когато Бел бе приела красивата външност, която Вилрой й бе предложила. Бащата на Томас повтори думите си. Той всъщност задаваше въпрос към Бел. Тя обърна гръб на Вилрой.

— Моля?

— Тъкмо питах дали го видя как се измъкна от пясъчния капан.

— Не, не видях. Знаете ли, мистър Гудман-Браун, чудех се дали ще разрешите на Томас да дойде у дома на вечеря следващата неделя. Знам, че на другия ден е на училище, но така ще опознае по-добре семейството ми… и мадам Вилрой.

— Казвай ми Чарлз. И разбира се, че Томас може да дойде на гости у вас.

— Върви по дяволите, ревнива краво. Подай ми онези балони.

— Пачавра.

— Никаквица.

— Ще ти е нужен крик, за да излезеш от този гъсталак. Кристиан Фауст се оказа в доста неприятна ситуация с един удар, който го прати право в гората.

— Млъкни, Вал! — извика Кристиан към количката.

— Виж ти, капитане. Не съм аз виновен, че се прецака така.

— Брат ти наистина изглежда доста ядосан — отбеляза Шарлот.

— Той е от онези „родени шампиони“, които мразят да губят. Нали така, Кристиан?

Кристиан едва се сдържа да не метне стика си по Валентин. Беше само една дупка, една-единствена за целия турнир до тук, но той се ядоса ужасно.

За Кристиан турнирът беше проверка. Бе се упражнявал с Бъди цяла седмица, бе прекарал всяка вечер в стаята си в тренировки. И беше станал доста по-добър в голфа. Упражненията се отплащаха. Сега изпращаше ударите си на два пъти по-дълга дистанция от преди, при това точно, както никога. За да не се налага да краде от Конър.

Този път Кристиан искаше да спечели със собствени сили.

Е, добре, може би камерата беше вид измама, но поне не нараняваше никого. Сигурно затова Вилрой му я бе подарила, когато й призна за пръв път колко зле се чувства, когато краде. Когато разбра, че той не е роден крадец. Беше му подарила камерата, за да има и друго средство. Нещо, което да задоволява нуждата да побеждава, за да стигне до големите договори и големите пари. Нещо, което да го увлече, да послужи като отправна точка на глада му.

Досега Конър се бе държал добре. След фиаското с Люси се бе дръпнал встрани, но беше все така любезен. Дори да се бе почувствал наранен от връзката на Томас с Бел, не го показваше срещу Кристиан. Потупваше го по рамото при всеки сполучлив удар. Кристиан се дърпаше. Допирът го караше да изпитва желание да използва дарбата си. Чувстваше се уморен, жаден, непохватен. Можеше да открадне всичко. Просто леко докосване, което Конър нямаше дори да усети, и щеше да стане непобедим. Но не искаше. Важното бе да си докаже, че няма нужда от всичко това. Както и в другите спортове — че не се налага да изсмуква останалите, за да ги победи. Точно затова реагира по-бурно при изпуснатата дупка. След като разполагаше с толкова привлекателна сила, Кристиан знаеше, че трябва да работи два пъти по-усилено, за да не се изкуши да я използва.

— Обаче наистина трябва да се прегледаш заради този тик на лицето.

Валентин изгледа удивено Шарлот. Преди това той наблюдаваше Кристиан и се усмихваше.

— Не се безпокой — отвърна й.

Понякога Шарлот наистина не разбираше какво става. Настроенията му се меняха толкова рязко. Изглеждаше неспокоен, циничен, сякаш не му пукаше какво става наоколо. В началото това беше забавно, така даваше вид, че е независим и свободен. Сега обаче изглеждаше по-скоро безразличен, прекалено дързък и дори груб. Но по незнайна причина, това го правеше още по-привлекателен.

— Не исках да те обидя — продължи Шарлот.

— За кое, за тика ли?

— Съжалявам, не се сърди.

— Не се сърдя.

— Добре, защото бих си взела думите обратно, ако можех.

— Е, това е голямо успокоение.

Шарлот беше очарована. Почти нищо от онова, което той каза, нямаше особен смисъл. Но пък говореше с толкова жар.

— Ще участваш ли в конкурса за творческо писане? — попита тя.

— Може би — отвърна той, с неочаквано кисел тон.

— Какво има? — попита Шарлот, почти уплашена.

— Просто настъпих един бодил. Не знам какво да правя…

Шарлот не разбираше за какво става въпрос, но виждаше, че нещо наистина го тормози. Беше свъсил вежди. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда героят в музикален видеоклип.

— Какво има, Валентин?

— Нищо. Не се притеснявай… — в най-подходящия момент той погледна встрани.

— Можеш да ми кажеш всичко — настоя тя, абсолютно убедена, че той страда.

— Просто… ако участвам в конкурса, ще трябва да се изправя срещу теб…

— Имаш предвид…

— Просто… Не искам нищо да застава между нас — наложи се да го повтори три пъти, докато го изрече с подходящия тон. Спазмите само накараха Шарлот да реши, че е притеснен. Тя избухна в смях, а очите й се напълниха със сълзи.

За всичко ли реват тия момичета?

Тя обви ръце около Валентин. (Той положи неимоверни усилия да не се дърпа.)

Беше толкова романтичен. Самата идея бе тъй романтична. Сигурно това означава да си влюбен, помисли си Шарлот. Той каза точно това, което винаги бе искала да чуе.

— Аз мога и да не участвам — рече накрая, без да го пуска. — За какво ми е? А ако не участвам, ще можем винаги да сме заедно.

Сега беше изцяло негова.

— Ти си пълна истеричка.

— Не, не съм! — изпищя Люси. — Но ти изрече нещо, което току-що си бях помислила. Какъв ти е номерът? Да не би да имаш декодер за дълги вълни или проектор на мозъчните сигнали, или някакво друго устройство?

— Нямам нищо подобно. А сега се успокой — рече Виктория и огледа банкетната зала, за да се увери, че наоколо няма никой. — Ти просто си толкова предсказуема, че мога да те прочета като отворена книга.

— О? Ти можеш да четеш?

— Е, ти си като картонените книжки, които използват за обучение на идиоти или за тригодишни деца. Само трябва да сменят картинките със снимки на маркови стоки.

— Знам, че правиш нещо. Чела съм за електромагнитните импулси. Убедена съм, че човъркаш в главата ми. Усещам го.

— Колко пъти трябва да повтарям? Не правя нищо с главата ти. Сигурно си боледувала от сифилис и ти се е увредил мозъка или нещо подобно.

— И защо пък да съм боледувала от сифилис?

— Откъде да знам. Защото си параноичка и развратна.

Люси само завъртя очи и продължи да подрежда масите. Този път Виктория едва се спаси. Идваше й да се ритне отзад, задето го бе позволила. Искаше само да постави Люси на мястото й, но тя явно усещаше кога чете мислите й. Приличаше на внезапно връхлетяло я главоболие. Виктория знаеше, че не бива да навлиза толкова дълбоко в мозъците на хората, не и когато са будни. Тя също продължи да слага вилици и ножове около всяка чиния. Явно трябваше да открие начин да чете мислите, без да я усещат, особено преди наближаващите дебати.

— Дами и господа, чудесно е, че Държавното първенство по дебати наближава.

— И защо, Валентин?

— Защото току-що научихме, че младият Гудман-Браун е бил елиминиран от турнира по голф, а чувам, че в дебатите бил значително по-добър.

Томас се върна, шегувайки се с противника, който току-що го бе отстранил. Баща му го поздрави, сякаш нищо не се е случило. Бел проследи с интерес как се държат един с друг. Изглежда наистина се обичаха. Тя се зачуди какво ли би помислил за нея Томас, ако все още беше предишното момиче. Дали щеше да поглежда към нея при всяка възможност, докато прегръща баща си? Щеше ли да дойде на гости за вечеря?

— Той е добър син — обади се Бисе.

— Да, дори аз го забелязах — отвърна Бел.

— Да вървим — рече мадам Вилрой. — За финала останаха Конър срещу Фауст.

— Тренер K. има повод да празнува, след като за финала се класираха двама състезатели от Марлоу — Вирт и Фауст.

— Точно така, Валентин. Всички се питат кой ще спечели, кой ще стане новата звезда на отбора. Конър Вирт познава по-добре трасето. А по-рано днес прати един удар на двеста и двадесет метра — негов личен рекорд за дължина. Но тук, на дванадесетата дупка, трябва да е наистина добър, ако иска да запази предимството си. Ударите му стават все по-стабилни, а този направо лети… Уау, Валентин! Видя ли го! Най-вероятно надхвърли двеста и петдесет метра — нов личен рекорд и най-дълъг удар в днешното състезание!

Мисис Вирт подскачаше нагоре-надолу и потупваше Бисе по рамото всеки път, когато се приземеше.

— Уау! — възкликна — мистър Гудман-Браун. — Този надмина двеста и петдесет метра, обзалагам се.

— Двеста петдесет и пет — поправи го мисис Вирт. Тя сочеше лазерната отметка в далечината, където топката се бе приземила.

— Време е Кристиан Фауст да провери може ли да бъде равностоен — обяви Валентин.

Кристиан беше нервен. Никога преди не беше губил. Щеше ли това да се окаже първият път? Той погледна към украсената с плюш тераса на клуба и събралите се там негови съученици. След това се обърна към потъналия в пот негов помощник, който чистеше калта под ноктите си. Стана му неудобно заради горкия човек. Ама че живот! Да прекарваш уикендите, събирайки топките на по-големите от теб късметлии. След това остана само едно чувство — желанието за победа. Кристиан видя Конър, който си проправяше път към страничните линии след брилянтния си удар. Погледна бившия си приятел и настоящ противник и се усмихна.

— Добра работа, човече — потупа го по ръката в приятелски жест.

Конър се усмихна на свой ред и отговори:

— Благодаря.

Никой не забеляза, че ръката на Кристиан леко трепна, когато докосна рамото на Конър. Не го забеляза дори Конър, защото Кристиан не открадна енергията му, а само малко от координацията между окото и ръката му.

Кристиан приближи дванадесетата дупка. Вдигна стика си и замахна силно. Топката литна във въздуха и се вдигна високо, високо. Мисис Вирт едва не изпусна лазерния си метър, опитвайки се да премери дължината на удара. Валентин и Шарлот изскочиха от количката.

— Оттук трудно виждам топката… но изглежда, че… тя премина над отметката за двеста и седемдесет метра… както и следващата за триста метра… но вече се забавя… Той прати топката на триста и тридесет метра!

— Значи счупи рекорда на турнира, нали така?

— Всъщност, това дори е рекорд на гимназиалните турнири.

— Струва ми се, че сред нас има професионалист — рече мистър Гудман-Браун и потупа Томас по гърба.

В момента, в който топката докосна земята, публиката направо полудя. Конър се върна на терена, а Кристиан, увесил глава повече от друг път, попадна в прегръдките на ликуващите зрители. Естествено, Конър се издъни на следващия удар, както и на по-следващия, а и на другия след това. За да премине дванадесетата дупка, му бяха нужни седем удара. Кристиан се справи с три.

— Какъв провал за Конър Вирт — рече Валентин. — Той сякаш изгуби самообладание.

При следващите дупки Конър не само загуби от Кристиан, а направо беше унижен. Топките му попаднаха във всички пясъчни капани, блъснаха се във всички дървета и паднаха във всички водни препятствия. На няколко пъти дори не успя да преодолее дупката, понеже Кристиан вече бе спечелил. Веднъж дори не можа да уцели топката и прати във въздуха един чим трева и пръст. Накрая Кристиан спечели с три недовършени дупки, а Конър бе щастлив, че денят най-после свърши.

Мисис Вирт беше онемяла.

— Какво стана с момчето ми, по дяволите?

— Нищо особено, Женевиев — отвърна мистър Гудман-Браун. — Понякога печелиш, друг път губиш.

— На тренировката ми изглеждаше някак изтощен — обади се мадам Вилрой, която изникна изневиделица. — Може би все пак ще е добре да го заведеш на лекар.

— Но той се справяше толкова добре! Защо изведнъж се прекърши? Просто не мога да си го обясня — за пръв път мисис Вирт нямаше обяснение за случващото се.

— Не говори така, Женевиев. Момчето ще се почувства зле.

— Не се чувствай виновен — прошепна мадам Вилрой, когато Кристиан излезе от терена.

— Гадно ми е — отвърна Кристиан.

— Няма защо. Ти заслужаваше победата.

— Аз я откраднах.

— Щом не те хванат, значи заслужаваш всичко, което си откраднал.

Макар Кристиан да бе откраднал вниманието на шоуто в Хемпширския клуб, най-голямата изненада дойде, когато публиката влезе в клубна залата, очаквайки да завари красива украса за банкета след състезанието. Вместо това ги очакваха обърнати маси, изпотрошени чинии, тъжно провиснали гирлянди, кичури коса и нещо като съдрана завеса, опръскана с кръв. Сякаш някой луд бе попаднал в перфектно декорирана зала и я бе разпердушинил. Никой не получи смислено обяснение от страна на Ученическия съвет защо залата е в това състояние. Щом някой се поинтересуваше, Люси промърморваше нещо за мозъчно увреждане, а Виктория повтаряше само „снимки на маркови стоки“.