Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 11 Избори

Децата Фауст прекараха следващите няколко седмици всеки в своя собствен свят. Бисе успя да се скрие от радарите на над дузина нейни съученици, които й завиждаха. Бел най-после спря да отбягва Томас и започна да се появява във всички часове, където ходеше и той. Томас, на свой ред, демонстрираше нещо повече от известен интерес. Той се шегуваше и флиртуваше с Бел, дори когато Люси бе наблизо. В началото това бяха просто разговори между приятели, някоя и друга шегичка, свързана със срещата в столовата. След това, когато взе да прекарва все повече и повече време с Бел, Томас все по-малко взе да обръща внимание на Люси. Понякога (в дните, когато Бел бе избрала вана за неустоимост) той беше тъй разсеян, че дори забравяше правилата за добро поведение. Скоро Томас и Бел започнаха да се срещат след училище и в междучасията. Когато бяха сами, той й носеше подаръци и я наричаше „принцесо“. Люси намираше дружбата им за повече от вбесяваща, въпреки че продължаваше да смята Томас за свое гадже, понеже дори не подозираше за тайните им срещи. Бел изпитваше неустоимо желание да използва нещо смъртоносно срещу Люси, която се бе вкопчила в Томас като плевел и постоянно измисляше начини да я унижи и да разруши репутацията й. Отне й няколкоседмични усилия да докаже, че непристойните снимки на Бел в интернет са колажи, направени с Фотошоп.

Кристиан успя да се запише във всички отбори, които си бе избрал, затова през повечето време отсъстваше. Никой не го попита дали още се упражнява върху Бъди. Обаче всички знаеха, че е така, защото все повече се сприятеляваше с Конър, а бе всеизвестно, че Кристиан мрази да губи от приятели дори повече, отколкото мразеше да губи от непознати. Валентин също бе започнал да навлиза в добро темпо. През последните седмици бе написал някои от най-добрите си стихове й най-после бе готов да предаде работите си за участие в турнира по дебат и драма.

От всички тях единствено Виктория истински мразеше Марлоу. Манията й да провали кампанията на Люси за президентските избори все повече я обсебваше. Люси бе сложила навсякъде плакати с надписи като: „Гласувайте за Люси, тя е с вас от самото начало“, „Люси Спенсър, единствената от кандидатите, която се обявява срещу всички видове козметични промени“. Онзи, който Валентин харесваше най-много, гласеше: „Ако имате нужда от гувернантка, за да управлява живота ви, в състояние ли сте да ръководите училище?“ Той бе донесъл плаката вкъщи един ден и двамата с мадам Вилрой доста се позабавляваха за сметка на Виктория. Пеперудите й съобщиха за плакатите едва два дни преди да бъдат окачени, тъй че тя не успя да предприеме каквото и да било.

И сякаш Люси не й стигаше, Томас беше навсякъде, където ставаше дума за дебати. Засега обаче Виктория бе твърде заета с изборите, за да се занимава с него. Не можеше да накара никого да гласува за нея, затова трябваше да разчита на старомодния начин — да се срещне с колкото може повече от съучениците си и да научи слабите им места. Този процес отнемаше притеснително много време, но поне не й се налагаше да държи дълги речи и да дава сладкодумни обещания като политик. Някои хора криеха твърде пикантни тайни, при това на достъпно място в мозъка си. Други бяха по-трудни. И все пак всички те неминуемо обичаха или мразеха, мечтаеха или се страхуваха от някого или от нещо. А Виктория можеше да го сподели, да го имитира, да го избегне или да го използва. И въпреки това тя тайно мразеше Бел, задето получаваше същия резултат много по-лесно. Всеки път, когато я зърнеше, заобиколена от тълпа раболепни подмазвачи, си повтаряше, че Бел не заслужава това. Мадам Вилрой бе съгласна с нея. Тя също смяташе, че Виктория го заслужава повече. Тогава защо Бел се радваше на цялото и внимание?

До седмицата преди изборите в началото на март Виктория бе успяла да заслепи или подплаши поне половината клас. В същото време номерата на Люси ставаха все по-злобни и безразсъдни. Резултатът беше на кантар. Когато плакатите омръзнаха, тя започна да следи Виктория, за да запише на видео нещо компрометиращо или неудобно. Докато висеше пред апартамента на семейство Фауст една вечер, стори й се, че видя от един прозорец да излита облак пеперуди, но не успя да го снима. Друг път вътре се появиха необичайни светлини и тя направи чудесна снимка. Но на следващия ден на снимката не се виждаше нищо особено — просто обикновена сграда, обвита в нощния мрак. След като не откри нищо, Люси премина към не толкова дискретно поведение. Отиде при мис Лемьо и се опита да обвини Виктория, че е преписвала на един тест. За нейно нещастие мис Лемьо бе станала една от най-ревностните почитатели на Виктория след срещата им преди няколко седмици. Люси не съзнаваше, че когато влиза в кабинета на мис Лемьо, всъщност стъпва на вражеска територия.

— Здравейте, мис Лемьо. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете — рече тя, докато сядаше.

— Няма проблем, Люси, но моля те, бъди кратка. Днес съм доста натоварена.

— Идвам във връзка с Виктория Фауст — жалко, че Люси не видя как подскочи мис Лемьо, когато чу името на Виктория. — Искам да съобщя, че тя преписва — продължи тя.

— Моля?

— Преписва. В часа по европейска история. Знам, защото намерих това под чина й след последния тест — Люси извади картонче пищов, върху който със ситни букви бяха написани дати, имена и факти.

— Люси… — подхвана мис Лемьо.

— Знам, че я харесвате, мис Лемьо — прекъсна я Люси, — но тя ви манипулира. Тя е измамничка.

— Люси, спри до тук. Нека те попитам нещо. Кога правихте този тест?

— Преди два дни — Люси се изправи.

— Тестът върху френско-пруската война?

— Да.

— Люси, Виктория отсъства на този тест. Тази сутрин ме помоли да направи теста пред мен, тук, в моя кабинет, сама.

Люси се замисли трескаво. Как е възможно? Намерих пищова точно под нейния чин. Все пак Люси не беше сигурна, че Виктория беше в клас онзи ден. Тя пропускаше часове толкова често, под най-различни предлози (чуждоземни болести, неустановени фобии, хронично това или онова).

Мис Лемьо се сети колко се бе забавлявала, докато правеше теста с Виктория. Виктория я бе помолила да й чете въпросите на глас, заради проблема със зрението. След това с нарастващо удивление виждаше как момичето посочва верния отговор, който самата тя бе си казала наум секунда преди това. Колко умно момиче! Люси онемя от изненада. И този път Виктория я бе изпреварила с една крачка. Сякаш знаеше какво планира Люси. Малка вещица. Как така винаги се оказваше на върха?

— Люси, нека те предупредя — рече мис Лемьо като стана от стола. — Тук не толерираме безпочвените обвинения. Не знам откъде си взела този пищов, но за твое добро ще забравя, че си идвала тук. А сега си върви.

Вечерта преди изборите Виктория остана до късно. Седеше с кръстосани крака, обградена от рояк насекоми, със затворени очи, сякаш медитираше върху някоя вселенска истина. Всъщност тя отново шпионираше Люси. Сега вече беше експерт с пеперудите и затова можеше да види какво се случва в къщата на Люси тъй лесно, сякаш сама беше там, като пеперуда, кацнала на стената. Без стеснение наблюдаваше Люси и мисис Спенсър в много личен момент, просто майка и дъщеря — нещо, което те твърде рядко демонстрираха на публично място. Виктория видя как мисис Спенсър донесе на Люси чаша чай, после проследи как дамата от висшето общество реди една върху друга кутии с кексчета, за да са готови за другия ден. След това гледа как в продължение на четири пълни часа майка и дъщеря низаха висулки от фалшиви диаманти, които Люси да раздава като колиета.

— Скъпа, това е една брилянтна кампания. Толкова се гордея с теб.

— Благодаря, мамо! Смятам, че мога да спечеля. На обяд Шарлот направи неофициална анкета.

— Е, със сигурност се потруди достатъчно.

— Да, а и диамантите са истинска класика. Печеливша тема.

Виктория се разсмя. Колко самодоволна беше тази Люси. Сякаш беше честно да използва парите на родителите си. Сякаш не мамеше само с факта, че е такава, каквато е.

— Мамо? — чу я да казва Виктория.

— Да, скъпа — мисис Спенсър се бореше с особено упоритата кукичка на една висулка.

— Наистина е забавно да работим заедно.

Мисис Спенсър помилва дъщеря си по бузата.

— Да, скъпа. Както знаеш, и аз бях президент на класа в гимназията. Това е семейна традиция… но никога не съм имала толкова креативна кампания.

В деня на изборите Виктория бе спокойна и уверена. Излезе два часа преди часовете, стиснала четиридесет плаката в едната си ръка и торба със значки в другата. Тръгна към Марлоу, прехвърляйки в главата си различни планове и списъка със задачи за изпълнение, но изведнъж забеляза мадам Вилрой, която вървеше до нея. Стресна се и подскочи, като изпусна няколко плаката.

— Какво правиш тук?

— Това ми е работата, да те наглеждам — прошепна мадам Вилрой. — Виж кой идва?

Виктория видя Люси и майка й, които носеха подноси, отрупани с кексчета.

— Не се безпокой. Зная какво е намислила.

Мадам Вилрой завъртя очи — нещо твърде смущаващо за Виктория, която не можеше да се въздържи да не погледне необикновеното ляво око на гувернантката.

— Да, но не можа да измислиш нищо забавно, за да я засенчиш. Въпреки информацията, с която разполагаше.

— Какво искаш да кажеш? — попита Виктория.

— Снощи я наблюдава цели четири часа.

Виктория чакаше.

— И къде е онази умна Виктория, която помня от по-рано? — попита предизвикателно Вилрой. — Момичето, което беше най-талантливо… Онази, която винаги знаеше как да ни разсмее.

Виктория ускори крачка и настигна Люси и майка й.

— Здравейте, мисис Спенсър. Как сте? — попита угрижено. — Толкова съжалявам за споразумението за развода.

Мисис Спенсър пребледня.

— Моля?

Изобщо не приличаше на грижовната майка от предишната вечер.

— О, толкова съжалявам. Люси ми каза, че сте получили едва половината къща и само двеста хиляди годишно за половината от срока на брака ви. Смятам, че е абсолютно несправедливо, но какво да се прави? Светът принадлежи на мъжете.

Като каза това Виктория отмина. Сърцето й биеше ускорено, почти чуваше одобрителния смях на мадам Вилрой.

— Люси? — мисис Спенсър беше бясна. Пусна на земята подноса с кексчета и се втренчи шокирана в дъщеря си. Няколко момчета, които тичаха, за да не закъснеят за тренировката по плуване, забавиха ход, за да погледат.

— Мамо, тя лъже. Кълна се, никога не бих…

— Люси! Как можа да ме предадеш?

— Мамо, кълна се, че не съм…

— И очакваш да ти повярвам? — ръцете на мисис Спенсър трепереха, докато ровеше в чантата си за ключовете от колата. Сетне остави дъщеря си сама сред купчина съсипани кексчета.

През останалата част от деня Люси се разсейваше като окачваше плакатите си и шпионираше Виктория, която бе поръчала несекващ поток от суши и леден сок за всеки в Марлоу. Люси и Шарлот контрираха с чисто нова кампания, която удивително приличаше на реклама на диаманти ДеБеерс. Надсловът и бе: „Диамантите може и да са вечни, но най-добрата приятелка на момичетата е Люси.“ Люси раздаде на всички момичета колиета с висулки от фалшиви диаманти с инициалите си. За момчетата бе измислила собствена версия на пръстена на Супербоул. Естествено, и двете съпернички бяха надскочили лимита на Марлоу за размера на разходите за изборите.

В ранния следобед Шарлот и Люси стояха във входното фоайе и посрещаха всички влизащи, когато чуха силен шум някъде отвън. На ливадата пред училището Виктория произнасяше импровизирана реч с помощта на високоговорител.

— Като президент обещавам да потърся решение на най-важните въпроси, които най-силно засягат нашия живот. Погледнете малкия Квеку — до нея стоеше дребно чернокожо момченце, на около осем години, с оръфана тениска и протрити дънки. Виктория го бе намерила предния уикенд да играе фризби в Сентръл парк и му бе платила петстотин долара да изиграе ролята. Казваше се Колин. Тя сложи ръка върху рамото му.

— Семейството му било прогонено от дома им в Африка. Цялото село било обърнато с главата надолу от контрабандисти на диаманти. Баща му загубил ръката си, защото откраднал един диамант от бандитите, за да купи храна за семейството си. Днес Колин е тук, сред нас, понеже успял да се скрие на един от корабите, превозващи „кървави диаманти“12. Като президент аз ще водя война срещу кървавите диаманти.

Увеличаващата се тълпа слушатели избухна в овации. Нищо не може да се сравни с крайно либералните, обладани от чувство за вина деца на богатите нюйоркчани, помисли си Виктория и извади торбата със значки.

— Ако искате да помогнете на това момченце, сложете си значка в подкрепа на кандидатурата на Виктория за президент. Заявете позицията си против „кървавите диаманти“!

Люси остана на място като гръмната, стиснала в ръка шепа колиета с висулки от фалшиви диаманти и значка с надпис: „Диамантите са вечни!“

— Шах и мат — прошепна Шарлот, абсолютно шокирана.

— Откъде е разбрала… — Люси не можеше дори да мисли логично. Сетне се завъртя към приятелката си. — Ти си й казала! Предателка!

— Не съм! — извика Шарлот. — Пазих всичко в тайна. Заклевам се.

— О, моля те! Всички знаят, че си падаш по онова момче със синдрома на Турет — Валентин!

— Той няма никакъв синдром на Турет!

Виктория, която бе приключила с раздаването на значки и вече окачваше плакатите си навсякъде в училището, мина покрай Люси и Шарлот.

— Ето и за вас, момичета — засмя се тя и им подхвърли няколко значки. — Покажете, че сте против робството и потисничеството!

Няколко часа по-късно отвориха кабинките за изборите. Шарлот и Люси стояха наблизо, в последен опит да спечелят съучениците си на страната на Люси. Не беше трудно. Въпреки по-добрата й кампания, никой не харесваше Виктория. Всяка първокурсничка, която минута по-рано бе скандирала срещу диамантената кампания на Люси, в следващата даваше мило и драго за нейното приятелство и одобрение. Всеки младеж без определени интереси, самоопределящ се като „истински мъж“, все пак намираше Виктория за плашеща. На нея не й оставаше друго, освен да стои отстрани и да наблюдава. Но преди едно момче да влезе в кабинката, тя го улови за ръката.

— Вземи правилното, решение, Тео. Нали не искаш да почнеш пак да се напикаваш нощем?

Момчето кимна уплашено.

Люси вдигна глава и огледа струпалите се пред нейната маса ученици, които отглеждаше от началното училище. Гледката беше толкова сладка, че изтриваше горчилката от неприятните случки от деня. Тогава видя Бел и Томас, които раздаваха значки за кампанията на Виктория. Той прошепна нещо в ухото на Бел, а тя се засмя. На Люси й се стори, че видя как Бел разроши косата на Томас. Без да отделя очи от него, тя попита Шарлот:

— Какво става?

Шарлот сведе поглед и вдигна рамене:

— Откъде да знам?

Люси скочи от мястото си и пресрещна двойката.

— Томас, да не би да раздаваш значки за нея? — и тя посочи обвинително към Виктория.

— Бел ме помоли да помогна — обясни той.

Бел бе поискала помощта му не защото се вълнуваше кой ще спечели, а защото така двамата щяха да се появят заедно пред Люси. Донякъде я съжаляваше, но това продължаваше прекалено дълго. Крайно време беше историята с Люси да приключи.

— Да не те е помолила да предадеш гаджето си…

Люси спря изведнъж. Вече не беше толкова сигурно дали Томас още й е гадже и дали въобще някога е бил. Когато видя как Бел го улови под ръка, тя се почувства като глупачка.

Томас се опита да обясни.

— Съжалявам, Люси. Не съм имал намерение да те подведа или нещо подобно. Просто ние с Бел… ами, ние… — той не успя да довърши изречението, защото не беше сигурен какво точно правят двамата с нея. Същото се отнасяше и за Бел, ако трябва да бъдем честни. През нощта се бе събудила, за да се оплаче на Бисе, че той още не я е целунал. Дори и сега не използваше точните думи като „гадже“ или „заедно“.

Люси им обърна гръб.

— Както и да е. Аз все пак ще спечеля.

Тя не се нуждаеше от съжалението му. Освен това не искаше Бел да я види, че плаче. Но вместо да изпита задоволство, Бел не беше в състояние да мисли за друго, освен за думите, които Томас не беше казал.

Люси седна на масата си и Шарлот я прегърна.

— Не се притеснявай. Поне печелиш изборите.

Люси нямаше време да избърше сълзите си, когато видя мис Лемьо да се приближава.

— Люси Спенсър, трябва да поговорим — рече тя строго.

Виктория внимателно следеше как мис Лемьо разговаря с Люси, която жестикулираше усърдно, в отговор на очевидно сериозните факти, които чуваше от мис Лемьо. Над рамото на Виктория обикаляха две пеперуди, люлееха се нагоре-надолу, сякаш някой ги движеше с конец, същевременно подслушваха всяка дума. Между жестикулиранията Люси хвърли свиреп поглед към Виктория, която й помаха и отхапа от едно шоколадово кексче. Виктория проследи с доволно изражение как разглобиха щанда с диамантите на Люси и го изнесоха. Люси се затича насреща й, а в погледа й се четеше убийствена омраза.

— Какво ти става? — изкрещя тя. — В сиропиталището не са ли те учили как да играеш по правилата?

— По правилата? Люси, ти надвиши многократно лимита за разходи. Това по правилата ли е? — попита спокойно Виктория.

— Ти също си доста над лимита. Откъде, впрочем, доведе това момче?

— Няма значение. Имам разрешение — Виктория размаха някакъв лист пред лицето на Люси. Документът беше написан върху лист от кабинета на мис Лемьо. Люси го грабна от ръката й и зачете.

— Тук пише „неравностойно положение“. Не си похарчила нито цент заради неравностойно положение. Ти си съвсем здрава. Виждала съм те в спортната зала!

— Няма значение. В разрешението не пише за какво да харча парите си. Пише само, че имам право на неограничен бюджет. Така че ти наруши правилата, но аз не съм.

— И точно ти си ме издала!

— Не бих казала — отвърна тя, но очите й казваха друго. — Диамантите идват малко в повече, не смяташ ли? Искам да кажа, че не е възможно да купиш любовта на всички.

— Гадна малка вещица! — изпищя Люси и се нахвърли върху Виктория. Сграбчи кичур коса и го дръпна с все сила. Виктория изскимтя и се опита да отвърне на удара, но трябва да признаем, че силната й страна бяха манипулациите и заговорите. Докато Люси продължаваше да скубе Виктория, около тях се събра тълпа зяпачи. Кристиан и Конър, които тъкмо бяха излезли от час заедно, дойдоха тичешком.

— Какво става тук? — попита Конър.

— Това е Вик! — обади се Кристиан.

Той разбута тълпата, за да се добере до двете момичета, а Конър го последва. Всеки от тях дръпна по едно от момичетата и така ги разтърваха, Конър застана между тях, за да им попречи да продължат схватката. Обаче Люси отново се хвърли към Виктория. Кристиан хвана ръката й и я задържа. Люси направо кипеше от яд. Това вече беше твърде много, начинът, по който се държаха, тъй самонадеяно, сякаш нямаха нужда от приятели. През стиснати зъби тя процеди всички злобни гадости, за които се сети.

— Знаеш ли какво? Цялото ти семейство са пълни откачалки. Трябва да съм благодарна на Бога, че нямам куп сираци мутанти за братя и сестри. Трябва…

В следващата секунда се озова на пода. Кристиан се намръщи едва забележимо и миг по-късно се озова на колене сред тълпата, стиснал безжизнената й ръка.

Той не губи време да вика училищната сестра, а вдигна Люси на ръце и затича към кабинета й. Последва го цяла тълпа. Накрая единствено на него, Конър и Виктория позволиха да останат, защото сестрата имаше нужда от свидетели.

— Тя е в безсъзнание — отбеляза жената. — Конър, извикай линейка.

— Нямаме представа какво се случи. Тя просто припадна, това е. Може да е диабетична криза или нещо подобно — обясни Виктория, която винаги бе готова да предложи решение в случай на нужда, а освен това искаше да отклони вниманието от себе си.

— Значи не е имало сбиване? — попита сестрата, оглеждайки подозрително дребното червено петънце върху челото на Люси.

— Тя ме нападна. Има поне сто очевидци. Вероятно се е пренапрегнала, защото след това просто припадна, от нищото.

— И ти нямаш нищо общо?

— Тя припадна, след като ни разделиха.

Конър влезе в стаята, точно когато Виктория завършваше обяснението си.

— Линейката идва. Кристиан, ти държеше ръката й — и той погледна Кристиан сякаш вече му нямаше доверие. Кристиан дори не успя да отвори уста.

— Не — обади се сестрата. — Не можеш да причиниш припадък, ако просто стиснеш ръката на някого. Ако не е станало по време на сбиването, значи се дължи на предшестващо състояние. Добре, чух достатъчно. Всички вън.

Когато излязоха, Кристиан въздъхна с облекчение, а Виктория му хвърли предупредителен поглед. Едва не бе провалил играта, а това беше единственото нещо, от което Виктория се страхуваше. Конър също го гледаше с подозрение.

Въпреки усилията й да се изкара жертва, Люси бе дисквалифицирана за надвишаване на лимита за разходи и неспортсменско поведение. Изборите продължиха по план, а Виктория остана единственият фаворит. Естествено, това не означаваше, че всички я харесват. Слуховете, че ситуацията се е превърнала в битка на живот и смърт, бързо се разнесоха. Макар че Люси и Виктория едва се бяха докоснали, някои говореха, че Виктория е пратила Люси в кома, други — че е размазала физиономията й, че е изскубала косата й до косъм или че е използвала нинджа похвати.

Люси прекара деня в леглото, плачеше и викаше всичките си приятели, за да им се жалва. Когато се обади на Конър, мисис Вирт, която бе чула цялата история, взе телефона и й каза няколко утешителни думи:

— Е, скъпа, сигурно просто си припаднала. С всичките тези диети дето спазват днешните момичета! Трябва да внимавате повече.

Когато Люси се опита да сподели подозренията си откъде Виктория разполага с толкова информация, мисис Вирт отвърна:

— Явно е доста наблюдателна!

А щом Люси спомена пеперудите и миризмата, две неща, които сама бе забелязала, мисис Вирт отсече:

— Знаеш ги какви са французите… Toujours au naturel.13

Победата не бе пълна. Люси все пак спечели място в ученическия съвет. За Виктория всичко друго, освен пълно унищожение на врага, беше равносилно на загуба. Поне така каза мадам Вилрой. А и Кристиан за малко не бе издал тайните им.

— Помисли си за всички хубави неща, които си направила за него, Виктория. А той ти създава единствено проблеми и не заслужава да му простиш.

Нямаше значение колко пъти се извини Кристиан. Виктория знаеше, че извиненията не важат, когато постоянно правиш грешки. Струваше й се, че трябва да му прости поне седемстотин пъти. Дяволът е в детайлите, каза му един ден, а ти винаги ги прецакваш. Въпреки че всъщност я бе спасил, тя не му проговори цяла седмица.

Две пеперуди летяха през влажните нюйоркски улици към тъмния дом на семейство Фауст. Намериха пътя си през отворения прозорец, през огрятия от свещите коридор, до източното крило и затанцуваха из стаята, където мадам Вилрой четеше нещо особено увлекателно в книгата си. Тя се бе отпуснала във фотьойла, а върху коленете й лежеше подвързано с кожа томче. Черната й рокля я обгръщаше плътно. Без да отделя очи от четивото, тя вдигна дългия си пръст до ухото си. Пеперудите кацнаха там и разказаха новините — за деца, за родители, за дребни престъпления. Гувернантката кимна, замислена върху това как се върти светът и как се променя. Тя се възхищаваше на дребните несъвършенства, на това как ръждата и прахта постепенно завземат всичко, как дори добрите сърца се изтощават, а животът на дребните пеперуди изтлява в безславна смърт — още едно дребно зло, което светът е твърде зает, за да забележи. Мадам Вилрой изтри ръка в плохата на роклята си и си помисли колко добре се развива всичко. Подобно на дявол часовникар, тя току-що измисли нов ход — само им дай малко власт и гледай как хората ще изгорят света до основи. Сега можеше да се отдръпне и да наблюдава въртенето на зъбните колелца към неизбежния крах.

Мадам Вилрой приглади златистата си коса с деликатната си ръка с цвят на слонова кост. Валентин — писател. Писателите вярват на всичко, живеят живот, пълен с лъжи. За него тя имаше древен и много ценен подарък. Дар, който една отчаяна душа със сигурност би харесала. Голяма лъжа за онзи, комуто предстои да стане велик лъжец.