Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 15 Фаворит

Виктория буквално профуча из коридорите на Марлоу, стиснала купчина учебници, с увиснала на гърба раница.

— Защо бързаш толкова, таласъм такъв? — подвикна й някакво момче, а групичката мажоретки около него избухна в смях.

Във всеки друг случай Виктория би го подминала, концентрирана върху плановете в главата си, без да му обърне внимание. Но днес беше в лошо настроение. Обърна се рязко и проникна в главата на момчето, тъй дълбоко в мислите му, с такава сила и скорост, че преди да се доближи на повече от половин метър той се обърна и повърна върху приятелките си.

— Ух…

— Гадост…

— Бляк!

Момичетата се разбягаха като подплашени пилци, а момчето остана на място, избърса устата си и се сви под погледа на Виктория.

— Е, трябва да си доволен, че не бяха у вас преди два дни, Скот. Сигурна съм, че това тук е нищо в сравнение с онази неприятност.

Виктория му обърна гръб и продължи пътя си, макар че половината училище я гледаше така, сякаш току-що бе извършила убийство. Естествено, тя не беше докоснала Скот, затова никой не можеше да я обвини. Но по някакъв начин всички знаеха. Повечето вече бяха изпитали нещо подобно. Всички знаеха, че тя е твърде странна, но на нея изобщо не й пукаше за това.

Докато си пробиваше път към заседанието на секретарите на класа, Виктория забеляза тъмна сянка в един от страничните коридори. Спря се и надникна, сигурна донякъде какво ще види. Мадам Вилрой пристъпи напред, както винаги изпъната като струна, с уверена походка. Виктория не се изненада. Напоследък мадам Вилрой често се появяваше в часовете й и на Виктория това й харесваше. Сякаш сега тя беше фаворитката. Не Бел получаваше цялото внимание. Не Валентин получаваше цялата любов. Не те, а Виктория и затова беше повече от доволна. Някой ден щеше да покаже на мадам Вилрой на какво е способна. Някой ден щеше да й докаже, че е най-добрата. Може би тогава гувернантката щеше да й разкрие всичките си тайни. Ако изглеждаше силна в очите на света, Виктория щеше да е достойна да последва стъпките на гувернантката си.

— Накъде бързаш толкова, скъпа?

— За събрание на секретарите на класа.

— Хм… — въздъхна отегчено, незаинтересовано Вилрой.

— Ами налага се, все пак съм президент на класа, помниш ли?

— Е, предполагам, че човек става президент на класа заради властта, която получава. Я ми кажи как върви борбата срещу инфлацията при автоматите за кафе, напитки и закуски.

— Хей, все отнякъде трябва да се започне.

— Да, но ти вече използва най-големите предимства от това, че си президент на класа. Разбираш ли?

— Да.

— Добро момиче. Сега имам за теб много по-важна задача.

— Добре.

— Миналата нощ отново чух Бисе да говори насън.

Виктория сви рамене.

— Когато се крие… Трябва да знам какво прави. Искам да спре.

— И какво да направя аз?

— Нищо особено. Просто да поговориш с нея. Да разбереш някои неща — мадам Вилрой се замисли, сякаш се опитваше да разреши трудна загадка.

— Защо не помолиш Бел? — опита почвата Виктория. — Бел й е сестра.

Искаше да чуе мадам Вилрой да казва, че тя е по-добра, че Бел само ще провали всичко. Искаше да чуе, че в сравнение с нея Бел е нищо. Че Виктория е най-надарената, че има най-големия потенциал, че е способна на велики неща.

— Защото Бел е заета.

Раменете на Виктория се отпуснаха.

— И защото ти можеш да поемеш още отговорност.

Виктория глътна стръвта като умряла от глад рибка гупи. Тъкмо се канеше да попита какво трябва да научи, когато мадам Вилрой заговори отново.

— Опитай се да разбереш колко езици може да говори в момента.

— Мислех си, че подобни неща са ти известни.

— Просто ми кажи цифрата.

Понякога мадам Вилрой се разхождаше из града сама. Сядаше в пробните на магазините и слушаше какво си говорят момичетата в съседните кабинки, посяваше семената на самолюбието и суетата в главите им. Друг път се луташе из опасните градски улици, оставяйки след себе си дребни кражби, насилие и възмущение. Или пък обикаляше жилищните квартали и изпращаше пеперуди зад всеки прозорец, за да предизвикат подозрение между съпрузи, ревност между сестри, омраза между близнаци. Един ден, точно след като бе пратила шест пеперуди зад шест различни прозореца, видя мисис Спенсър, която излизаше от един блок с апартаменти, който заемаше почти цялата улица.

— Никола, ти ли си?

Вилрой се усмихна, а мисис Спенсър я прегърна хладно. Дъщеря й бе споделила с нея за чудатостите на Бел и Виктория и тя не беше в настроение да се държи приятелски с жената, която смяташе за отговорна за проблемите на Люси.

— Какво правиш в този квартал?

— Дойдох на гости на една приятелка — отвърна мадам Вилрой.

— Познавам ли я?

— Съмнявам се.

— Е, Школа, виждам, че привикваш към живота в големия град — усмихна се накриво мисис Спенсър. — Твърде различен е от френската провинция, нали?

Мадам Вилрой, която не виждаше смисъл да отговаря, просто кимна.

— Как са дъщерите ти? Чувам, че Бел се среща с нашия Томас Гудман-Браун.

— Така ли? Понякога ги изпускам от поглед.

— Изпускаш от поглед собствените си дъщери?

— Твърде строгият надзор е пагубен за развитието на една млада жена. Сигурна съм, че и ти го знаеш.

— Е, не съм отгледала дъщеря си по този начин.

— Може би ако й позволиш малко повече свобода…

— За какво? За да прави секс с някой хулиган?

— Хм… Не, но доколкото знам, Томас е излизал първо с нея.

— Не е вярно.

— Вярно е. Горкото момиче. Толкова неопитно. Да го изпусне толкова лесно.

Мисис Спенсър се подсмихна ехидно.

— И какво точно предлагаш?

— Скъпа, просто си мисля, че имаш нужда от малко време за себе си. Изглеждаш толкова уморена. А и всичките притеснения и следене на дъщеря ти няма как да не ти се отразят зле. Сега тя има нужда от въздух. От спокойствие, за да реши сама проблемите си в училище. Ти си се погрижила за най-важните неща. Тя вече не се среща със сервитьори. Знае какво иска и как да го постигне. Ако продължиш да й натрапваш вниманието и грижите си, ще се превърне в сърдита, обезсърчена стара мома, вързана за полите на майка си.

Мисис Спенсър вдигна ръка към гърдите си и ахна:

— Никога!

— О, хайде, скъпа — подсмихна се мадам Вилрой, — и двете знаем, че ти е минавало през ума.

Мисис Спенсър беше шокирана — отчасти заради факта, че мадам Вилрой бе посмяла да й каже всичко това, отчасти заради картината, която бе натрапила в главата й. Канеше се да отговори, но нещо в Никола Вилрой я накара да спре, нещо в начина, по който я погледна, в отегченото и надменно изражение на лицето, въпреки което все пак човек изпитваше желание да сподели компанията й. Нещо възпря мисис Спенсър да й отвърне. Вместо това се дръпна, сбогува се набързо и избяга, вкопчена в думите на мадам Вилрой тъй силно, че те заплашваха да пробият кожата й като микроскопични буболечки, да я разядат и да я унищожат.

Във вторника след турнира по голф Бел взе още една болезнена вана. Мадам Вилрой не държеше да се спазват много правила. Бел можеше да излиза, когато си пожелае. Нямаше вечерен час. Никакви ограничения. Тази вечер тя имаше среща с Томас, който бе преговарял с баща си цял час, преди да получи разрешение да излезе през уикенда. Бащата на Томас не беше станал топбанкер, губейки преговори с петнадесетгодишни хлапаци. От своя страна Томас се бе съгласил следващото лято да изкара стаж в офиса на баща си, да посети лекция по модерни финанси и да се запише в курса по японски за бизнесмени.

Когато излизаше, Бел попадна на мадам Вилрой, която седеше в дневната.

— Внимавай — обади се тя благо. — Не се привързвай много към това момче. И не забравяй за неделя.

— Всичко е наред с Томас. Той ме обича.

— Не. Той просто смята, че си красива.

— Добре. Както и да е.

— Е, не е точно така, защото това не е твоето лице. Той смята, че аз съм красива.

— Да, знам — Бел се дразнеше от постоянните напомнялия.

Кристиан и Бисе се появиха тъкмо навреме, за да ги чуят.

— И нейното лице не беше толкова лошо — рече Кристиан. — Двете с Бисе също са красиви.

Бисе се усмихна и го потупа по ръката.

Мадам Вилрой се направи, че не я вижда и продължи:

— Кристиан явно има нещо предвид. Какво ще кажете да спрем процедурите и да видим дали Томас ще хареса истинската Бел?

Бел потрепери. Знаеше, че останалите ще си помислят, че е суетна и че Бисе ще се засегне от реакцията й, но не можа да се въздържи. Тя се нуждаеше от мадам Вилрой. И не можеше да се откаже точно сега. Последния път, когато бяха заедно, Томас бе стигнал толкова близо. Поигра си с косата й и я хвана за ръката, както често правеше. Но не се и опита да я целуне. Защо? Усещаше ли все още миризмата? Да не би банята да не беше достатъчна? Страхуваше ли се да я доближи? Сякаш бе преминал обичайните фази. Изглеждаше толкова хлътнал…

— Ти си добро момиче, Бел. Ще го доведеш тук следващата неделя и ще си прекараме чудесно заедно.

— Окей — прошепна Бел.

— Не бъди толкова тъжна. И другите момичета не разчитат на онова, което са получили по рождение. Всички крият по някой номер в ръкава си. Твоите номера просто са по-добри.

Бел излезе и тръшна вратата зад гърба си. Поне тази вечер трябваше да си прекара приятно с Томас, защото не беше сигурна, че след неделя нещата ще останат същите. През последните два дни Бел изпитваше постоянна вина и се бе вкопчила в Томас като ученичка. Бе престанала да се прави на свенлива, защото осъзна, че Томас не играе никакви игри. Той харесваше Бел, а пък тя, кой знае защо, чувстваше, че това може би не се дължи на ароматните вани. Беше сменила неустоима с равнодушна, надявайки се да смекчи ефекта, за да се появи помежду им нещо истинско. Но не можеше да му попречи да се държи параноично и нервно, както останалите и приятели.

Тя от своя страна, правеше всичко възможно да е близо до Томас и за най-голямо съжаление на мадам Вилрой й ставаше все по-трудно да се държи като хитра лисица. Вече всички в Марлоу знаеха, че Томас и Бел са гаджета. Обичаха да клюкарстват за красавицата, която се появи от нищото и измъкна Томас под носа на Люси. Люси предпочиташе да отрича това и да мисли за Бел като за краткотрайно увлечение. Тя съсредоточаваше омразата си към цялото семейство Фауст върху Виктория — поне засега.

Бел пристигна в бистрото в Сохо, където Томас я чакаше, седнал до прозореца. Дните вече растяха и едва сега бе започнало да се смрачава. Пролетта беше любимият сезон на Бел. Но кой знае защо в Ню Йорк тя я харесваше много по-малко от преди. Тук пролетта не беше тъй свежа, цветна и пълна с нов живот. Приличаше повече на последното издихание на зимата. Топящият се жълт лед. Студеният въздух. Обаче Томас бе успял да намери единствената улица, която не потискаше Бел. По прозорците имаше саксии с цветя. Пред някои от магазините висяха старовремски табели. Върху една от тях бе нарисувана птица. Кафенетата и ресторантите притежаваха чар, заради който всяко хранене напомняше за неделния брънч.

— Чудесно заведение — рече Бел, като се огледа. Сетне махна с ръка да прогони пеперудата, която пърхаше до лицето й, и седна.

— Не вярвах, че мадам Вилрой ще ти позволи да излезеш. Тя изглежда толкова строга.

— Мда… — разсеяно отговори Бел. А когато Томас посегна към ръката й, се изчерви.

— Е, както и да е. Важното е, че те е пуснала и че ти позволи да ме поканиш на вечеря в неделя — рече Томас. Бел усети голяма буца в гърлото си. Отпи глътка вода и се усмихна леко.

Томас продължи:

— Е, каква е тя? — попита, като се наведе напред, сякаш очакваше да чуе някаква тайна.

— Ами каква… най-обикновена гувернантка.

— Аха, да, разбира се… обикновена гувернантка — Томас превключи на високомерен британски акцент, съвсем достоверен. Бел си спомни, че така говореше Виктория, преди да изгуби акцента си. — А вашият иконом? И той ли е най-обикновен?

Бел се разсмя и направи гримаса.

— Много сладко се смееш — каза Томас с обичайния си глас. Усмивката на Бел помръкна, когато се сети за неделя.

— Притеснява ли те тази мушица — Томас замахна към пеперудата, която кръжеше около нея. — Може би трябва да се преместим на друга маса.

— Добре ми е тук — отвърна тя, надявайки се той да не пусне ръката й.

— Какво има? — попита я Томас, като се вгледа внимателно в лицето й.

— О, просто се сетих за Вилрой… глупаво е… мразя я.

— Съжалявам. Ти ми каза, че тя ви е осиновила, нали? — внимателно подхвана Томас. — Искам да кажа… толкова приличаш на нея…

— Да, ние сме… сираци. Мадам Вилрой ни е намерила като бебета.

— Какво се е случило с родителите ви? — попита Томас, очевидно заинтригуван.

— Не знаем със сигурност. Но не може ли да говорим за друго?

— Разбира се — Томас не можа да се въздържи да не зададе още един въпрос. — Но как е възможно всички да сте на една възраст?

Изведнъж Бел забеляза, че кракът му нервно потрепва и стомахът й се сви.

— Ами, не всички сме близки роднини. Тя ни е осиновила… хм… поотделно — внезапно Бел изпита желание да каже на Томас някоя истина. — Ние с Бисе сме близначки.

— Не думай! Реших, че Бисе се майтапи, когато го каза онази вечер на представлението. Но тя по нищо не прилича…

Томас спря, защото Бел изглежда се обиди.

— Разнояйчни близначки сме — каза тя рязко.

— Аха — прокашля се Томас. — Имах предвид само, че… тя изглежда доста различно от теб.

— Очите ни си приличат — рече Бел.

— Знаеш ли, забелязах го.

— Така ли? — попита скептично Бел.

— Да, именно тях най̀ харесвам у теб — смотолеви Томас.

— Благодаря — изрече бавно Бел. Томас нямаше представа, че това беше първият му истински комплимент. Всички останали не бяха за нея.

До края на вечерта Бел насочваше разговора около Томас, който можеше да говори часове наред, докато си играе с пръстите на ръцете й. Тя го прекъсваше рядко, колкото да го насърчи да продължи. Но колкото и да й се искаше да избегне темата за нейното семейство, в един момент Томас спомена Виктория.

— Сестра ти е много упорита, да знаеш. Явно взема турнира по дебати твърде насериозно.

Бел не искаше да говори за турнира, но кимна в отговор.

— Не съм притеснен — усмихна се Томас.

— И защо? — попита го закачливо Бел.

— Защото… имам скрито оръжие.

Томас се наведе по-близо, макар че столът му вече бе придърпан почти до нейния. Изведнъж романтичният тон в гласа му изчезна, умът му явно се рееше някъде далеч.

— Темата е правото върху интелектуалната собственост срещу правото на живот. Дали е етично малки компании в Индия да произвеждат патентовани лекарства и след това да ги продават евтино на бедни пациенти, които не могат да си позволят цените на големите фармацевтични фирми.

Бел се оказа неподготвена и затова се изкикоти.

— Какво ти е толкова смешно? — попита я Томас и пусна ръката й. Олеле, помисли си Бел, а пръстите й изведнъж се вледениха.

— Ами това, че си толкова въодушевен от такава скучна тема! Едва разбрах половината от онова, което каза.

— Не е скучна! Става въпрос за живота и смъртта.

— Извинявай, продължи. Цялата съм слух.

— Ами, баща ми работи с финанси, нали така?

— Да, мисля, че съм чувала за него — пошегува се Бел.

— Той ме свърза с негов познат, който специализира в този вид право. Доста известен е. Имам великолепни негови цитати и по двете страни на темата. Някои от неговите аргументи са наистина нови и впечатляващи. Затова се чувствам в перфектна форма.

— И защо?

— Как защо? Повечето хора се готвят за дебати, като изрязват цитати от разни статии. Тъй като това са общодостъпни източници, всеки от опонентите ми би могъл да попадне на същия източник и да се подготви да ме опровергае. Но ако разполагам с данни и цитати, до които никой друг няма достъп, мога да подготвя неочаквани доводи. Тогава на противниците ми ще е по-трудно да се изправят срещу мен.

— Впечатлена съм!

— Благодаря.

Томас цял грейна:

— Старая се да се подготвям като истински адвокат… за практиката.

— За практиката? Какво имаш предвид?

— Не казвай на никого. Дори на баща ми още не съм признал, но мисля, че искам да стана юрист.

— А той не желае ли да работиш при него, да станеш финансист или нещо такова…

— Да, много му се ще. Някой ден може и да стане. Но преди това искам да допринеса с нещо за защитата на човешките права, като приятеля на баща ми — мистър Ямин в Турция. Просто искам да изчакам подходящото време да му го призная.

— Уау.

— Какво?

— Ти всъщност си добро момче, нали? Искам да кажа, че наистина ти пука за човешките права, за чувствата на баща ти, за хората.

Томас се изчерви и направи гримаса.

— Да, аз съм истински светец.

С напредването на вечерта, Томас и Бел изглеждаха все по-увлечени в разговора. Преминаха на други теми и въобще не забелязваха отлитащите часове, хората, които си тръгваха от ресторанта, дори случващото се навън. Бел се чувстваше така, сякаш познаваше Томас от години, сякаш го обичаше откакто се помни.

И въпреки всичко, след толкова седмици, той не бе опитал да я целуне. Докато двамата бъбреха, една пеперуда кръжеше около самотния свещник на масата им. По средата на разговора, като че ли привикана някъде отвън, пеперудата изведнъж излетя през стъклените врати на ресторанта.

Виктория едва се забелязваше сред рояка насекоми, които я обграждаха като облак. Тя вече не се боеше от тях. Сега бяха нейни приятели. Както бе предсказала мадам Вилрой, бяха се превърнали в нейното семейство. Нещо повече дори — те бяха нейните очи и уши. И въпреки това, всеки път, когато ги посетеше, докосването им ставаше все по-грубо, все по-досадно. Всеки път изпитанието ставаше все по-неприятно, все така плашещо както първия път. На няколко пъти, когато вдигнеше очи, й се струваше, че вижда и други насекоми, освен пеперудите. Това пчела ли беше? Онова там мухи ли са? Във всеки случай имаше нещо по-грубо от мъхестите, нежни пеперуди, които познаваше. По драскотините по лицето и врата й беше ясно, че чака от часове, слуша, но онова, което чува, не й е достатъчно.

На пръв поглед сцената около Виктория би трябвало да изглежда позната — като извратена версия на нещо най-обикновено. Застанала сред рояка, с вдигнати нагоре ръце и затворени очи, тя приличаше на момиченце, което танцува под дъжд от цветни листенца. Завъртя ръце и предизвика вълни в морето от насекоми. Те се раздвижиха с нея, разделиха се, за да й направят път, но въпреки това не нарушиха плътната обвивка, която стягаше тялото й. От време на време, когато се повдигаше на пръсти, струваше й се, че ще я вдигнат във въздуха и ще я понесат из стаята на крехките си раменца. Колко красиво би било, ако не бяха тъй сиви, тъй дебели… тъй дразнещи. Щеше да е чудна гледка, ако можеше да забрави какво всъщност представляват.

Виктория бе заключила мозъка си. Намираше се в състояние на пълна релаксация, докато приемаше всичко, което имаха да кажат пеперудите. Не видя трите, които току-що влетяха през прозореца, за да се присъединят към братята и сестрите си. Като капка синьо мастило, пусната в чаша с чиста вода, информацията, която носеха, се пръсна за секунда сред рояка насекоми. Проби си мигновено път до ума на Виктория, заедно с още дузина клюки от всички части на града. Едва тогава Виктория спря да се върти. Времето за почивка бе свършило, сега тя слушаше напрегнато. Стоеше с изправени рамене, стегнати мускули, изострено внимание, приемайки всичко, което имаха да й кажат шпионите. Бел беше на среща с Томас. Томас имаше тайно оръжие и източник, за който Виктория не знаеше. Тя слушаше внимателно онова, което пеперудите бяха научили от разговора с Бел.

— Кажете още. Кажете още — повтаряше от време на време Виктория.

Но те нямаха какво да добавят. Томас не беше разкрил пред Бел подробностите от разговора му с адвоката по патентно право.

Виктория се изпъна на пръсти, стегната като камък, с разтворени встрани ръце, като Крилатата Нике (Виктория), напрягайки се да чуе още нещо. Следващите няколко часа не й донесоха нищо ново. Тази вечер Томас не работи повече за дебатите, не разговаря с баща си по тази тема, дори бележките му не бяха на видно място. Виктория се свлече на пода. Изглеждаше победена. Тъпата Бел и нейното смешно увлечение. Никой друг не трябва да работи тъй усилено. Бел не заслужава толкова от вниманието на Вилрой, без да е направила каквото и да било. Както и да е. Все още съм фаворитът. Ще получа цялата информация от Томас в неделя. Пеперудите я последваха на пода. Тя се изправи, затули ушите си с ръце, сякаш се канеше да изпищи и избяга от стаята. Пеперудите продължиха да обикалят в кръг и образуваха нещо като водовъртеж на мястото, където Виктория бе стояла допреди малко. Тътенът от пърхащите им крила беше оглушителен, а докато се отдалечаваше по коридора, Виктория все още чуваше по някоя откъслечна дума.