Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 19 Права

Бел се събуди със залепнали очи. Тази нощ тя така и не можа да се отпусне и да заспи спокойно. Всеки път, когато се унесеше, нещо я стряскаше, за да се събуди. Какво направих? Тя се изправи в леглото и видя, че Бисе е седнала в краката й.

— Добре ли спа? — попита я тя с отнесен, призрачен поглед.

Бел придърпа нагоре чаршафите и се зави. Зачуди се защо Бисе беше станала. Всъщност Бисе просто я наблюдаваше и чакаше, сякаш вярваше, че веднага щом се събуди, Бел ще се впусне в обяснения и ще й признае защо бе извършила нещо тъй непростимо. Но Бел не каза нищо.

Толкова много мисли се гонеха в ума на Бисе. Промяната у Бел, сделките, белегът. Какво означаваше този белег? И защо бяха дошли да живеят тук, с нея, при това вече цели петнадесет години? Историята с осиновяването вече не звучеше правдоподобно. Откъде Бел беше разбрала коя е мадам Вилрой? И кога беше сключила сделката си? Дали когато бяха десетгодишни? Трябва да е било тогава, тогава лицето й започна да се променя. Преди това, във фалшивите спомени на Бисе за детството им, мадам Вилрой никога не беше давала нещо на Бел. На Бисе и Кристиан тя така и не предложи нищо подобно. Дали беше сключила сделка и с Валентин? Бел не даваше вид, че има желание да разкрие нещо. Тя просто стана и започна да се приготвя. Какво се е случило с нея?, помисли си Бисе. Не разбира ли какво е направила?

— Добре ли си? — попита Бел.

Лицето на Бисе беше бяло като чаршаф. Под очите й имаше торбички, изглеждаше по-отнесена от обикновено.

— Бел, трябва да ми кажеш…

— Сега съм уморена.

Седмицата преди турнирите по дебати и драма премина като миг. Кристиан и Бисе прекараха времето си скрити от останалите, разговаряйки тайно. Виктория се държеше както обикновено, сякаш всичко беше в реда на нещата. Всъщност за нея всичко се развиваше брилянтно. Сега разполагаше с цялата информация за стратегията на Томас и работеше върху солидна контратеза. След онази неделна вечер Бел беше сигурна, че Томас няма да иска да говори с нея. Или че нямаше да е същият човек. Мислеше, че може да се побърка, да преживее срив или нещо подобно. Но нищо такова не се случи и той беше по-щастлив с Бел от всякога. Беше и все така мил, странно чаровен и все тъй срамежлив, за да предприеме нещо. Е, покани я да му бъде дама на пролетния бал, на другия ден след турнира по Дебати. Тя прие, но не беше съвсем сигурна дали го иска. Понякога, когато го видеше как трепери над нея, как неволно удря токове, как брои на пръсти, сякаш има обсесивно-компулсивно разстройство19, вината за онази неделна вечер я заливаше като приливна вълна. Времето, което прекарваше с Бел, го променяше, а колкото повече го опознаваше тя, толкова по не искаше той да се променя.

Бел влезе в спалнята си, за да се приготви за турнира. Беше обещала на Томас, че ще отиде да гледа. В стаята завари Кристиан и Бисе, които се оглеждаха, шепнейки си нещо.

— Нищо не разбирам. Защо просто не отидем… — каза Кристиан.

— Довери ми се, трябва ми малко време… — отвърна му шепнешком Бисе.

Двамата вдигнаха очи, когато Бел влезе. Кристиан си тръгна, без да я поздрави. Бисе погледна към нея, след това също излезе. Бел си каза, че не трябва да им обръща внимание, но стомахът я присви. Почувства се абсолютно сама. Избягваха я цяла седмица и Бел страдаше, че двамата бяха научили какво е сторила. Само че те не знаеха всичко.

— Така облечена ли ще отидеш? — обади се ненадейно мадам Вилрой. Бел се обърна. — Не ти остава много време за вана…

— Тъкмо се канех да вляза в банята — въздъхна тя. Наистина, така смяташе.

— Чувството за вина е безполезно нещо. Никога не е достатъчно, за да те накара да промениш коренно посоката, а само те парализира и те прави… също тъй безполезен.

— Не се чувствам виновна.

— Но си недоволна от Виктория. Тя просто взе онова, което искаше. Ти също получи онова, което искаш. Значи трябва да си щастлива.

— Може би пък сега искам нещо различно — промърмори Бел.

— Това ще е чиста загуба, след всичко, от което се отказа.

— Проблемът е, че всеки път, когато се откажа от нещо, ти го използваш в полза на Виктория.

— Не, скъпа, правя го за теб. Както последния път. Това беше просто урок, за да станеш достойна за велики дела. За да не пропиляваш единствения си шанс с човек като Томас, когато не трябва. За да се научиш да вземаш своето във възможно най-удобния момент. — Той заслужава шанс да спечели.

— Вече е късно. Не можеш да провалиш Виктория. Тя има огромен потенциал, също като теб навремето.

— И Томас има потенциал.

— Но ти не си му ангел хранител — изсъска ядно мадам Вилрой. Бел отстъпи назад. Гувернантката я последва и застана пред нея. — Бел, скъпа, имам едно предложение…

— Не искам да го чуя.

— Мога да помогна на Томас да спечели… ако наистина го искаш.

— А Виктория?

— Не се притеснявай толкова за нея, скъпа.

— Все още не искам да чуя предложението.

— Ще ти позволя да останеш с Томас. Нека стане по твоему. Той може да спечели турнира и двамата да сте заедно… ако го искаш достатъчно силно.

Колкото и да се дърпаше, Бел бе принудена да я изслуша. Тя гледаше Вилрой право в очите и чакаше.

Вилрой продължи меко, с внимателно подбрани думи.

— Искам да науча повече за родителите ти.

За миг Бел остана като гръмната. Никога досега Вилрой не бе питала за родителите им. Никога не ги беше споменавала.

— Знам, че майка ти ви е разказвала… за един език. Древен език.

Бел не можеше да помръдне. Ръцете й бяха плувнали в пот, а гърлото й бе пресъхнало.

— Знам, че се сещаш за какво те питам, Бел. За онзи стар, забравен език. Онзи, на който майка ти и приятелите й посветиха толкова години проучвания?

— Е, и? — успя да каже Бел.

— Искам да знам какво ви е разправяла. На теб и Бисе — рече гувернантката с монотонен, мек, нежен глас, сладък и суров едновременно. — Опитай се да си спомниш, Бел. Опитай се да се сетиш какво ви е казала майка ти преди толкова години. Какво знаеш? Какво знае Бисе?

След всяка дума гувернантката се преместваше все по-близо и по-близо до Бел. Накрая Бел усети леденият й дъх върху лицето си и видя как необикновеното й око потрепва в очакване.

— Не — дръпна се назад Бел.

Миг напрегнато мълчание. Ускорен от гнева пулс.

Неспокоен поглед на разбито око.

Бел се сгърчи.

— Върви си. Не ме е грижа дали Томас ще спечели, или ще загуби.

Мадам Вилрой не беше ядосана. Беше спокойна, усмихваше се. Обгърна с ръце лицето на Бел и рече:

— Ще те чакам в колата, скъпа.

Сетне затвори вратата зад гърба си.

Половин час по-късно Бел беше облечена и готова за излизане. Не бе влизала във ваната от предишния ден. Чувстваше се уморена, мръсна и непривлекателна. Грабна чантичката си и хвана дръжката на вратата, но тя не се отвори. Разклати топката и я завъртя. Нищо. Дръпна по-силно. Пак нищо. Вратата беше заключена. Тя заудря по нея, викайки някой да дойде да отключи. Но къщата беше празна. Томас щеше да си помисли, че го е изоставила. Люси щеше да прекара целия ден до него. Бел се отпусна на леглото и зарови в ръце красивото си лице.

Какво направих? Наистина й станах като дъщеря.

Бисе обикаляше къщата, за да намери Кристиан. Готова беше да тръгне за турнира, но в последните дни не излизаше никъде без него. Единствено на него имаше доверие, макар и не за всичко.

— Кристиан, вътре ли си? — тя надникна в стаята му — същата, която използваше за тренировки и презареждане. Там видя Бъди, седнал сам в един ъгъл, с гръб към вратата. Когато чу, че вратата се отваря, раменете му се напрегнаха в очакване. Бисе огледа наоколо, но Кристиан го нямаше. Не беше сигурна как да постъпи. Дали да каже здрасти? Обърна се да си върви, но в този момент Бъди я забеляза и я поздрави стеснително.

— Здрасти, Бъди. Помниш ли ме? Аз съм Бисе.

Той я гледаше с празен поглед. Тя повтори името си, този път по-бавно.

— Бии… сее…

Бъди се изправи и тогава Бисе забеляза, че държи къс хартия.

— Какво има в ръката ти? — попита го.

Той скри хартията зад гърба си и поклати глава.

Бисе пристъпи по-близо.

— Всичко е наред, Бъди. Можеш да ми кажеш. Ние с Кристиан сме приятели.

Бъди кимна с очи към вратата и Бисе разбра защо се страхува.

— Няма да й кажа — рече тя. — Няма защо да се притесняваш.

Бъди се върна в ъгъла.

— Обещавам, че няма да й кажа — повтори Бисе. — Знам, че тя принуждава хората да вършат разни неща. Но мен не може да ме принуди. Можеш да ми се довериш.

Бъди подаде хартията на Бисе, за да я види. Беше писмо, доста оръфано, явно отпреди много време. Бисе го взе. Думите, бяха написани с едър, неравен детски почерк. Беше адресирано до някой си Финий Оградата. Тя прочете целия текст.

Кристиан У? Сърцето на Бисе заби учестено. Улика от миналото на Кристиан. От времето преди да стане Фауст. Докато четеше писмото, Бисе усети по лицето й да се стичат сълзи. Усещаше ги как се търкалят и капят върху листа и размазват мастилото. Кое е най-лошото нещо, което сте вършил някога? И Кристиан го беше направил. Но аз ще се справя с положението. Заради него и заради себе си. Бил е просто едно изплашено дете, което не се е сетило за друго.

Бъди я погледна. Изражението на пластмасовото му лице говореше, че едновременно изпитва болка, разбира и е разтревожен.

— Къде го намери? — попита Бисе и пъхна писмото обратно в ръцете му. — Кристиан ли ти го даде?

Той поклати глава.

— А знае ли за него?

Той отново поклати глава. Бисе въздъхна дълбоко.

— Взел си го от нея.

Този път Бъди кимна почти незабележимо.

— О, Боже — рече тя и започна да кръстосва стаята, опитвайки се да реши какво да предприеме. Кристиан би искал да види писмото. И без това отчаяно желаеше да избягат. Но тя още не беше готова да си тръгне. Имаше какво още да свърши.

Изведнъж Бъди се подплаши, а очите му се стрелнаха зад Бисе. Дръпна се още по-назад в ъгъла и залепи лицето си за стената. Иззад вратата долетя студен глас. Колкото й кръв да беше останала във вените на Бъди, в този миг замръзна. Той се страхуваше само от едно нещо.

Бисе се обърна. На вратата стоеше мадам Вилрой.

— Бисе, искам да ми дадеш онова писмо.

— Не.

— Бисе, спомни си какво ще ти се случи, ако не изпълняваш нарежданията ми.

Бисе потрепери от яд.

Мадам Вилрой й се усмихна и протегна ръка.

— Съжалявам, Бъди, но трябва да взема това — рече Бисе.

Бъди поклати глава.

— Бъди, просто ми го дай — Бисе се наведе напред и грабна писмото от скимтящия Бъди, като прошепна в ухото му: — Аз ще му кажа всичко, което трябва да знае. Просто ми го дай.

Бъди пусна писмото. Гувернантката го пъхна в джоба на перфектно скроеното си сако.

— Виждам, че проявяваш интерес към четенето — рече тя на Бъди, макар той да не я гледаше. Бисе се запита дали това безмозъчно чучело вижда същия образ, който виждат и всички останали, когато погледнат в лицето красивата Никола Вилрой. Може би единствено той можеше да види отвъд фасадата, истинската същност на своята мъчителка, лице, което не беше красиво, а мрачно, зло и гладно.

Вилрой прекоси небрежно стаята, като по пътя събори няколко дребни предмета — възглавница, учебник.

— Какво е това? — попита, когато намери някаква тетрадка. Прелисти страниците. Нямаше друго, освен няколко набързо надраскани писма, с неравен почерк, не детски, а някак по-плах, като че ли от стара, несигурна ръка. Като от болен, страдащ от амнезия, който се учи отново да пише.

Тя се обърна към Бъди.

— Я ми кажи какво правите с времето си вие двамата с Кристиан?

Той замръзна на място. Бисе беше объркана. Да не би Кристиан да бе спрял да използва Бъди за тренировките?

Мадам Вилрой затвори тетрадката, пъхна я под мишница и излезе.

Бисе изчака няколко секунди, после също се обърна и избяга от стаята.

Преди големия дебат с Виктория Фауст, Томас кръстосваше напред-назад фоайето, чудейки се къде по дяволите е Бел. Ще дойде, повтори си на ум, но погледна пак часовника си и ускори крачка.

— Здравей — чу зад гърба си приятен глас.

Обърна се с грейнало от широка усмивка лице.

— Ти успя — започна, но спря, когато видя Люси вместо Бел. Тя беше облечена малко прекалено екстравагантно за турнир по дебати, но изглеждаше добре.

— Здравей, Люси — рече Томас. — Какво правиш тук?

— Дойдох просто да те подкрепя. Нали все още сме приятели?

— Разбира се — отвърна Томас и усети облекчение, че тя вече не го избягва след фиаското в деня на изборите. Освен това, ако Бел не се появеше, нямаше да е зле да има някой, който да го подкрепя.

— Започват. Хайде да вървим — рече той и прегърна приятелски Люси. Тя се отпусна в прегръдката му и двамата влязоха в залата.

— Мистър Гудман-Браун, на вас се падна положителната страна в дебата. Вие ще защитавате следната теза: Етично е да не се спазват патентите за лекарства, за да се осигури достъпно лечение за умиращите пациенти в Третия свят. Мис Фауст за вас остава негативната страна.

Чудесно!, рече си Томас. Огледа се за Бел, но нея все още я нямаше. От първата редица му се усмихна Люси.

— Перфектно! — рече Виктория. — Оспорването е много по-лесно… правото на собственост и тем подобни…

— Готова ли си? — прошепна мадам Вилрой.

— Моля те. Тук имам копия от всичките му аргументи — тя размаха свитък листа. — Имам също и казуса, който е развил за всеки случай, ако му дадат негативната страна.

— Вероятно трябва да отидеш и да се престориш, че си водиш бележки. Той се кани да започва.

Виктория погледна съдията, който я следеше с крайчеца на окото си, докато говори с мадам Вилрой.

— Ох, добре. Отивам да седна.

Томас застана на катедрата и заговори. Измерващият времето пусна хронометъра.

— Въпросът тук не е за правото на собственост, а за правото на живот…

— По-добре да се приберем — прошепна Кристиан на Бисе, докато двамата търсеха Бел. Тридесет минути след като турнирът бе започнал, тя все още не се бе появила.

— Не, трябва да остана. Трябва да разбера някои неща.

— Не разбирам. Кое може да е толкова важно? Аха… Пак ли? — Кристиан непрекъснато получаваше есемеси от Валентин да дойде да чуе стиховете, които щеше да чете на турнира по драма. Накрая все пак реши да се прибере вкъщи, за да потърси Бел. Явно нещо не беше както трябва.

— Виж, Бисе. Притеснявам се, задето я оставихме сама в онази къща. Знаеш какви неща има в банята й. Ще отида да я потърся.

— Идвам с теб — Бисе се прекръсти няколко пъти, докато настигне Кристиан по коридора.

Докато Кристиан се туткаше с бравата на апартамента, Бисе чу как вратата в стаята на Бел се тресе. През грохота едва различаваха виковете на Бел.

— Пуснете ме! — изкрещя Бел и задърпа отново топката на вратата. — Някой да отключи! Бисе! Бисе! Там ли си?

Не трябваше да става така. Тя беше дала на мадам Вилрой не по-малко от Виктория. Защо тогава Вилрой помагаше повече на сестра й?

Бисе и Кристиан влязоха в апартамента точно навреме, за да видят как Бел разбива вратата с един стол.

— Какво правиш? — извика шокиран Кристиан.

— Какво правя ли? Викам за помощ повече от час.

Бел знаеше, че трябва да отиде на дебатите преди Виктория да размаже Томас с откраднатата информация. За нея турнирът не значеше нищо. Тя просто не можеше да понесе мисълта, че Виктория би постъпила така с Томас.

Кристиан и момичетата успяха да стигнат точно когато Виктория се качваше на сцената. Изчакаха отзад, докато тя приготви листата си и се усмихна на Томас и съдиите. Първите двадесет секунди от речта си тя използва, за да благодари на съдиите.

— Ще отговоря поред на всяко от твърденията на мистър Гудман-Браун. Точка първа: Без правото на собственост няма да има мотив за работа или нови открития и ще изпаднем в състояние на комунизъм. Тук бих искала да предложа следните цитати от Адам Смит, Давид Рикардо, Роналд Рейгън и президента на Световната търговска организация.

— Уау, доста драматично, дори за Виктория… — промърмори под нос Бисе.

— Шшшт… — Бел смушка сестра си. Тя следеше напрегнато реакцията на Томас.

Щом Валентин спря да чете, публиката стана на крака и възбудено заръкопляска. Ах, тези сълзливи майки и емоционално нестабилни тийнейджърки, помисли си Валентин. Със същия успех можех да прочета случайни абзаци от казашко-английския речник на Бисе.

В очите на Шарлот имаше сълзи. Той гледа мен. Не мога да повярвам, че е написал този сонет специално за мен.

— Втора точка: Обратно на твърдението на моя опонент, лекарствените концерни имат стимули да работят за бедните. Добре е за имиджа им. Разполагам с шест изследвания на потребителското мнение, според които клиентите са по-склонни да подкрепят компания, която помага на бедните…

— Имиджа ли? А къде отиде помощта за бедните? — попита Бисе.

— Направо й излезе пяна на устата — рече Бел.

— Валентин, това беше удивително.

— Благодаря.

Валентин се обърна. Група от пет момичета и три майки го огради и избута Шарлот назад.

— Откъде получихте вдъхновение за тази поема?

— Колко време ви трябваше, за да я напишете?

— Посветена ли е на някого?

Шарлот срещна погледа на Валентин и сърцето й прескочи един удар. Наистина ли той й се усмихна? Да, знаех си. За мен е.

— Не, на никого конкретно — отвърна небрежно Валентин.

Сетне се надигна на пръсти и погледна над главите на хората към вратата.

— Хей, това е Кристиан. Чудесно! — разбута групичката и мина точно край Шарлот. Нямаше да спре, ако тя не беше извикала името му.

— О… здравей, Шарлот. Хубав пуловер — той понечи да продължи. Шарлот забеляза свитъка листа в ръката му. Видя инициалите му — ВФ, грижливо изрисувани в ъгъла на всяка страница. Зачуди се дали на тези листа има нещо, написано за нея.

— Вярно ли е това, което току-що каза? Че поемата ти не е посветена на никой конкретно?

— О… не, разбира се, че не — усмихна се той. — Сега трябва да вървя. Следващият кръг наближава, а аз умирам от глад.

— Ако искаш, мога да ти донеса нещо за ядене.

— О, ти си незаменима — той я целуна по бузата. — Можеш ли да се върнеш до пет минути?

Бисе бе тъй увлечена в думите на Виктория, че не забеляза кога мадам Вилрой застана зад нея и сложи ръка на рамото й.

— Бисе, ти ли помогна на Бел да дойде тук?

— Не искам да говоря с теб — прошепна Бисе.

— Сметнах, че ще е по-добре, ако си остане у дома.

— Сама се измъкна. Не че се налага да давам обяснения…

— Разбира се, че се налага… Ние с теб сме приятелки, нали?

— Ти не си ми приятелка.

— Заедно сме от толкова време, Бисе Фауст. Аз съм твоя приятелка.

Бисе потръпна, когато чу името си. Сега то й прозвуча някак изкуствено.

— Ти знаеш толкова езици — продължи гувернантката. — А сега знаеш и коя съм. Можеш ли да разгадаеш името ми?

Бисе го превъртя няколко пъти в главата си. Аз съм твоя приятелка…

— Аз съм приятелка на Фауст — прошепна тя и започна да си превежда израза, докато не стигна до нещо интересно. Me Fausto Philos — Мефистофел.

Нужна й беше само секунда, за да вземе решение.

— Виж, Никола. Искам да си вървя. Искам да се махна от цялата история. Остави ме да си отида.

— Но ти имаш нужда от мен. Не трябва да ти напомням, че…

— Няма да сключа никаква сделка с теб.

— По-важна е сделката, която вече си сключила. Онази, която повтаряш всеки ден.

Бисе се опита да погледне мадам Вилрой в очите. Но не успя да издържи погледа й.

— Имаш нужда от мен — повтори гувернантката — демон. — И двете знаем, че никога няма да си отидеш.

— Точка трета: Доводът, че по-голям процент от починалите са бедни, е неприложим.

Кристиан седна в дъното на залата за следващото четене на Валентин. Шарлот току-що се бе върнала тичешком от съседното кафене, с айскафе и три кексчета и си проправяше път, за да седне до него. Беше червена като домат и изпотена.

— С нетърпение чакам да чуя следващото. Той е толкова талантлив. Знаеш ли, че не искаше да участва? Не искаше нищо да застава между нас…

— И затова ли ти не участваш? — попита я Кристиан, а в гласа му личеше симпатия. Доколкото му бе известно, Валентин планираше да се състезава от месеци.

— Аха. Но си заслужаваше. Не биваше да пропускаш първия кръг. Той беше възхитителен.

Кристиан се заслуша, когато Валентин зачете. От първия момент у него не остана и капка съмнение, че брат му ще победи. Стиховете му бяха красиви, прочувствени и забавни. Това го натъжи. Не само защото осъзна, че той не е толкова добър, а и защото през цялото време беше правил всичко не както трябва. Не беше написал и едно свястно нещо. Бе използвал цялата си енергия, размишлявайки над успеха на Валентин.

— В заключение, нарушаването на даден патент представлява кражба, дори ако целта й е да помогне на бедните. Въпреки възможните негативни последствия, ние живеем в общество, основано на права и задължения…

Томас беше шокиран. Той погледна с недоумение треньора по дебати на Марлоу.

— Но как… откъде е взела… — опроверженията на Виктория бяха толкова на място, тъй добре пасваха на неговата теза, че му беше трудно да повярва, че причината е понеже е добра в дебатите. Все пак между двете речи имаше само три минути за подготовка. Как би могла да пренапише своята за три минути, така, че да го обори точка по точка? Откъде беше научила?

Докато Томас си блъскаше главата върху този въпрос, Виктория се усмихваше на съдиите на слизане от сцената. Тя мина покрай него, наведе се, потупа го по гърба и рече:

— Дотук с подготовката като адвокат, а? — тя издържа погледа му и изчака докато проумее думите й, след това му намигна и се запъти към мадам Вилрой.

— Добра работа, скъпа. Брилянтна си — посрещна я гувернантката.

— Благодаря. А най-хубавото е, че сега той си мисли, че вината е на Бел.

Когато кръгът приключи, Бел и Люси се втурнаха към Томас от двете страни на залата. Той бе зает да мести безцелно листовете си върху бюрото.

— Здравей! Толкова съжалявам, че закъснях. Не се притеснявай, можеш да обърнеш нещата в твоя полза — рече Бел.

— А ти ще му помогнеш? — изсмя се Люси.

— Разбира се — отвърна Бел и погледна към Томас за подкрепа. Той все още не бе вдигнал очи от листата. Тя се пресегна към ръката му, но той я дръпна толкова бързо, че тя изпищя.

— Както помогна на Виктория ли? — попита я накрая.

Сърцето на Бел спря. Беше ли разбрал? Дали бе усетил какво се е случило онази вечер?

— За какво говориш?

— Бел, ти си й разказала цялата ми стратегия. Казала си й за патентния адвокат и за всичките ми аргументи. Ти си била.

— Не…

— Да, Томас, обзалагам се, че е тя — обади се Люси.

— Но по-лошото е, че си й казала за плановете ми, за това, че искам да стана адвокат. Никой друг не го знае. Само ти би могла да й кажеш.

— Не, Томас. Не съм й казала нищо. Кълна се.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

Преподавателят по творческо писане разбута тълпата, за да поздрави ученика си. Стиховете на Валентин току-що бяха спечелили първа награда в раздела за оригинална композиция и всеки искаше да поговори с талантливия млад поет.

На Шарлот й се наложи да си пробива път със зъби и нокти напред, където Кристиан вече поздравяваше Валентин.

— Здравей, Шарлот — посрещна я Валентин, когато тя най-после се добра до него. — Какво мислиш?

Кристиан съжаляваше Шарлот заради надменния тон на Валентин. Но кой можеше да го обвинява? Той не я харесваше, а досега се бе държал мило с нея.

— Беше велико! А откъде получи вдъхновение за последната поема? — пусна въдицата Шарлот.

— Отникъде. Просто така.

Шарлот изглеждаше засегната и объркана.

— Е, окей, аз трябва да тръгвам. Кога ще минеш да ме вземеш утре?

— Утре?

— Да, утре. За пролетния бал.

— Хм… Шарлот, аз имам друга дама… — Валентин напъна мозъка си. Поканих ли Шарлот? Не, не, определено не съм.

Шарлот сви устни.

— Но ти покани мен?

О, по дяволите.

— Съжалявам, Шарлот. Обещах да отида със… сестра ми… Тя няма кавалер и… Както и да е… Наистина съжалявам.

Шарлот избухна в сълзи и избяга. Кристиан видя всичко.

— Няма ли да върнеш нещата… да ги оправиш? — попита той.

— Кое да поправя? Няма нищо за оправяне. По-добре ще е да не я заблуждавам повече.

Бел плачеше.

— Не съм й казвала нищо. Кълна се.

— Бел, би ли го оставила на мира? — прекъсна я Люси.

— Да, моля те, върви си. Имам само петнадесет минути да подготвя отговора си.

Бел избърса лицето си с ръкав. Томас беше притеснен и когато заговори, повиши глас. И без това беше нервен, но близо до Бел имаше чувството, че цялото му тяло е набодено с игли и карфици, които боцкат ръцете и краката му до изтръпване.

— Затова и дойдох, за да помогна — каза Бел, забелязвайки нервността му.

— Аз не мамя. А и не искам да говоря с теб.

— Томас, просто ми се довери. Да, Вик мами. Да, тя се сдоби с информация за стратегията ти. Но аз се кълна, че нямам нищо общо с това — Люси изсумтя. Бел продължи:

— А тук имам една реч, която ще изравни позициите. Тя се основава на нещата, които ти сам откри, но тя не я е виждала. Така ще е честно.

— Окей, дай да я видя и ще реша.

— Не. Трябва да обещаеш, че няма да я преглеждаш, преди да я прочетеш публично.

— Шегуваш ли се? — намеси се Люси. — Той трябва съвсем да е откачил, за да ти се довери.

Бел хвърли поглед към Виктория, която съсредоточено ги наблюдаваше. Тя вече четеше мислите им. Бел не можеше да позволи на Томас да види речта сега.

— Сериозно ли говориш? — Попита я Томас. — Очакваш да се съглася да изляза там и да прочета нещо, което никога не съм виждал?

— Ако го прочетеш сега, тя ще има време да… остави, просто го направи заради мен. Какво можеш да загубиш? Не мисля, че разполагаш с кой знае какво в онази папка, което да ти позволи да спечелиш след… — Бел погледна часовника си, — десет минути.

Кристиан и Валентин влязоха в класната стая, точно когато Бел остави Томас и тръгна към Бисе. Тя му пожела успех с вдигнат палец и изгледа с неистова омраза Виктория, която стоеше до мадам Вилрой.

Томас се упъти към подиума, чувствайки се така, сякаш някой го е стиснал за гърлото. Мислеше си: Нямам никакъв шанс.

Все пак нещо в начина, по който Бел го бе молила да я изслуша, го накара да се съгласи. Не се чувстваше така, както преди. Не беше замаян, безметежно щастлив и влюбен до ушите. Нещо в очите й, когато го погледна, го накара да й повярва. Тя имаше честни очи. Томас извади листа, който му бе дала и зачете.

— Какво представлява кражбата? Кога можем да я оправдаем? Кога е престъпление? — не беше никак спокоен, докато четеше. Бел видя, че Кристиан наостри уши и сведе поглед.

— Едно действие може да се определи като кражба, когато са изпълнени две условия. Първо — когато има вреда за жертвата. Второ — когато действието носи лична изгода.

Томас вдигна глава и се усмихна. Изглежда беше доволен накъде бие и Бел въздъхна с облекчение. Кристиан бе пребледнял като платно. Той стоеше като вцепенен. Бел се усмихна, сякаш да го успокои, че при него всичко е различно. Все пак тя се раздвояваше между вълнението заради Томас и притеснението за Кристиан.

— Ако са изпълнени и двете условия, няма съмнение какво е отношението на обществото. Когато е изпълнено само едно от условията, в обществото започват дебати. Например — грешно ли е, ако вземеш нещо изхвърлено? Вероятно не, защото няма вреда за жертвата. Грешно ли е, когато някой вземе един хляб, за да нахрани гладно бебе, или открадне от богатите, за да помогне на бедните? Вероятно не, понеже мотивът не е личен.

Виктория дори не гледаше Томас. Тя бе вперила очи в Бел. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли отгоре й. Бел й направи знак да си води бележки. Но Виктория не беше свикнала да подготвя отговора си, без да има предварителна информация.

— Когато никое от условията не е изпълнено обаче, можем да допуснем, че няма престъпление срещу морала. Грешно ли е да вземеш спринцовката на умиращия наркоман? Разбира се, че не. Смятам, че въпросът може да бъде решен, ако намерим начин да не нарушаваме нито едно от двете условия. Тогава сигурно ще е по-лесно за скептиците да признаят, че правото на живот е по-силно от правото на интелектуална собственост, понеже ще е по-трудно да се докаже, че е била отнета нечия собственост — Томас говореше все по-разпалено, като истински политик. Бел изпита гордост. Виктория беше бясна.

— Планът ми включва комбинация от предпазни мерки, включително ограничения върху износа и маркетингови кампании, които да гарантират, че печалбите на фармацевтичните компании няма да пострадат. В същото време предлагам различни методи за дистрибуция и лимит върху печалбата, които да гарантират, че никой няма да се облагодетелства значително от нарушаването на патентите, като по този начин отпаднат стимулите на гонещите лесна печалба да се занимават с този бизнес.

Томас продължи с представянето на перфектен план от дванадесет точки, с който явно печелеше одобрението на съдиите.

В следващия кръг Виктория, която не можа да извади никакви доказателства или равностойни аргументи, се задоволи с това да посочи няколко слабости в плана на Томас и да препрочете няколко параграфа от първата си реч. Остана й цяла минута неизползвано време и тя изхвърча навън, като не дочака съдиите да обявят Томас за победител.

Томас прегърна Бел. Дори я вдигна във въздуха и я целуна… по челото.

— Толкова съжалявам… аз… аз мислех, че ти… — запрепъва се той, все още смутен, без да я пуска.

— Няма нищо — прошепна тя. — Но сега ми вярваш, нали?

Над рамото му Бел зърна как Люси излезе навън, като тръшна силно вратата зад гърба си.

— Разбира се. Ако искаше да ме предадеш на Виктория, нямаше след това да ме спасиш по този начин. Между другото, откъде се сдоби с тази реч?

— Написах я — Томас вдигна невярващо вежди. — Какво? Мислеше, че съм просто тъпа блондинка?

— Не. Но откъде взе доказателствата и този план…

— Започнах от твоите аргументи, след това направих проучване в интернет. Нямаш нужда от вътрешна информация, за да формираш лично мнение по дадена тема.

— Това е най-якото нещо, което съм чувал — рече Томас, твърде щастлив, за да се запита откъде Бел бе намерила време за всичко това.

След турнира Виктория не се виждаше никъде. Валентин и Томас отидоха на церемонията по награждаването. Кристиан и Бисе чакаха навън, когато Бел изтича при тях и прегърна Бисе.

— Благодаря ти — рече тя. — Той каза, че съм била брилянтна.

Бисе отвърна непохватно на прегръдката.

— Радвам се, че можах да ти помогна.

— Как да й помогнеш? — попита Кристиан.

— Тя спря времето… за да ми даде възможност да напиша речта.

— Спряла си времето? — учуди се Кристиан.

— Да — отвърна Бисе, която явно се чувстваше неловко от близостта с Бел.

— И си я взела със себе си? Ами всичко онова, което…?

— Тя ми е сестра — въздъхна Бисе. — Трябваше да й помогна.

Бел я прегърна отново. Изглеждаше така, сякаш искрено съжалява за онова, което се бе случило. Но сега двете щяха да възстановят отношенията си, щяха да си възвърнат изгубеното доверие една към друга. Бел прегръщаше сестра си, надявайки се на нейната прошка, а Бисе бе решена на всичко, за да й прости.

Когато се разделиха, Бел изтича обратно за церемонията по награждаването. Все още си мислеше за онзи момент, когато двете сплетоха ръце и тя най-после усети частица от света на Бисе — невероятна самота. Нямаше да забрави никога този миг, когато помисли, че ще се изгуби завинаги в онзи мрак, когато осъзна защо Бисе е такава, каквато е — парий. Бисе и Кристиан си тръгнаха заедно, шепнейки си нещо.

— Знам едно — че никога повече няма да крада — каза Кристиан. — Не и след тази реч. Трябва да се махнем от къщата.

— Само още няколко дни, Кристиан. Трябват ми само още няколко дни — тя си помисли за писмото от детството му, за белега върху гърдите, който сега бе изчезнал. Закле се, че ще измъкне Кристиан от онази къща. Но не веднага.

— Окей, само че искам да знам какво правиш.

— Ще ти кажа по-късно.

— Трябва да измисля как да измъкна и Бъди.

— Бъди? — Бисе усети пристъп на вина. — Той… той не е човек, нали?

— Не съм сигурен, Бисе. Той се учи. Изпитва болка. Обработва информация. Понякога върши странни неща… сякаш има лошо минало. Ами ако се окаже, че е истински човек? Ако тя е…? — Кристиан очевидно се уплаши от мисълта.

Бисе се сети за драсканиците, които бе видяла в бележника, и за Бъди, застанал до белия прозорец. Внезапно спря пред една класна стая.

— Чакай, Кристиан. Виж кой е вътре. Ш-ш-т, искам да чуя.

В стаята стояха Виктория и мадам Вилрой. Виктория беснееше, както обикновено.

— Ти наруши сделката! — изкрещя тя.

— Не съм. Дадох ти средства, но ти загуби, защото не очакваше…

— Загубих заради Бел. А ти дори не ме предупреди!

— Почакай, не мога да принудя Бел да направи нещо.

— Можеш, естествено. Много неща можеш.

— И защо да го искам?

— Заради мен. Дължиш ми го.

— Виктория, смятам, че ти обясних достатъчно добре, че съм изпълнила своята част от сделката.

— Можеше да я задържиш у дома, както обеща. Беше ясно, че от неделя насам тя крои нещо.

— Заключих я у дома. Ако бях направила повече, това щеше да си е чиста благотворителност. А ти нямаш нужда от благотворителност, нали, Виктория?

— Значи просто ще ме изоставиш? Винаги избираш нея пред мен? Не те разбирам. Тя те предаде.

— Няма предателство, Виктория. Няма връзки — просто обикновена сделка. Тя никога не е нарушавала обещанията си. И какво бих спечелила, ако я накажа? Но ако ти искаш още, готова съм да сключим нова сделка…

— Какво трябва да направя? — както винаги, Виктория захапа въдицата.

— Виктория, скъпа, някога молила ли си се вечер?