Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 10 Влюбване

Семестърът напредваше. Бел прекарваше свободното си време във ваната или в обиколки по кафенетата, магазините, клубовете и ресторантите — навсякъде, където ходеха учениците от Марлоу и където постоянно печелеше нови почитатели. Стараеше се да избягва Томас и Люси, които напоследък все по-често бяха заедно. Бел искаше той да чува за нея от приятелите си, да слуша излиянията им колко я харесват и колко са влюбени в нея. Искаше той да се чуди защо се държат така, какво повече от Люси има тя. Смяташе някой ден да го срещне — съвсем случайно. Добре, че беше Конър. Е, всъщност за Конър трябваше да благодари на мадам Вилрой. Защото и този път мадам Вилрой се бе оказала права — колкото повече насаждаше подозрение и ревност сред тях, толкова повече той и двете му лекомислени дружки — Шарлот и Маги — я харесваха.

Един ден след училище Бел видя Томас и Конър в стола на Марлоу. Люси беше на опашката за вегетариански сандвич и леден сок, тъй че моментът бе идеален за срещата.

— Здрасти, Конър — тя махна с ръка, примигна и мина покрай тях. Конър се задави с шоколадовото си лате.

— Нали ще ме изчакаш секунда? — рече той на Томас. — Ей сега се връщам.

— При нея ли отиваш? Колко добре се познавате?

— Не толкова, колкото ми се иска…

— На пиесата ми се видя доста странна — рече Томас.

— Най-яката от яките е.

— Защо говориш така?

— Как? — попита Конър. Изглеждаше объркан и някак разсеян.

— Като някой идиот от MTV.

— Ще поемам, омбре. Дамата иска презареждане.

— Виждаш ли? Какво беше това?

— Кое? — попита Конър с най-невинно изражение.

— Не бях разбрал, че си се преместил в квартала или както му викат онези, дето говорят по този начин.

— Уестсайд… бро…

— Уестсайд? — Томас вдигна вежди. — Като Линкълн център уестсайд? Където е крилото на Нюйоркския балет?

— Уестчестър11, пич!

Томас само поклати глава, когато Конър скочи и се втурна към Бел, която седеше сама на една от кръглите маси до прозореца. Продължи да гледа, когато Конър седна до Бел, опита се да я прегърне и подуши врата й, сякаш бе направен от ментови бонбони. Каква ли му е играта? Томас видя как Конър сграбчи ръката на Бел и я покани на тяхната маса. Преглътна последната хапка от сандвича си. Все пак, тя е великолепна, призна наум. Когато Бел дойде с грациозна походка, Томас се зачуди защо преди бе тъй предубеден към миризмата. Може пък да е нещо чуждоземно или женска тайна. Конър ги запозна отново, но Томас не чуваше нищо. Нещо странно ставаше с него. Чувстваше се едновременно спокоен и тревожен. Усещаше нещо ново във въздуха, нещо неописуемо, но опияняващо, нещо, което го правеше неудобно щастлив. Стори му се, че чу Бел да казва: „Срещали сме се и преди“, затова кимна. Миризмата бе приятна. Но кой знае защо вътре в себе си се чувстваше по същия начин, както преди. Опиянен, упоен. Чу как Конър извика няколко пъти името му и едва тогава се отърси.

— Съжалявам, Бел. Мислех за нещо друго. Добре ли се устроихте?

Нормално беше Бел да си помисли, че това е най-тъпият възможен въпрос. Но по някаква причина, този път насили мозъка си да измисли перфектния отговор. С крайчеца на окото си забеляза Люси, която тъкмо бе излязла от опашката и гледаше втренчено към тях. За щастие един от учителите я дръпна настрани. За Бел Томас бе нещо повече от награда. Наистина го харесваше. Затова трябваше да остане достатъчно дълго… Започна да изброява нещата, които й допадат или я дразнят в Ню Йорк, да го сравнява с Рим и Париж. Томас и Конър слушаха, но странно — не пропускаха нито дума, а същевременно не разбраха нищо от историята.

— Е, май трябва да тръгвам — изтърси изведнъж, след половинчасово бъбрене за глупости. Сетне погледна Томас, за да чуе какво ще каже.

— Защо? — попитаха в един глас двете момчета. Бел се засмя.

— Можеш да останеш още малко — продължи Томас. — Имам предвид, че Конър може би има някакви планове, но аз трябва да вися тук.

— Нямам никакви планове — обади се Конър.

— Естествено, че имаш. Баща ти е в града.

— Ще го видя по-късно.

— О, Конър. Много ще е гадно да разочароваш баща си — намеси се Бел и го изгледа укорително. Ако зависеше от нея, сама би избутала Конър през вратата.

— Е, добре — Конър дръпна назад стола си и най-сетне се надигна да си върви.

Бел и Томас говориха с часове, дълго след като персоналът на стола си отиде и кухнята затвори. Всеки път, когато Бел дадеше вид, че си тръгва, Томас стискаше ръката й (спирайки прилива на кръв към мозъка й), или скриваше ключовете й, или измисляше причина защо не може да я пусне. Когато го попита за Люси, той избегна отговора. Не искаше да развали момента. Болезнено беше да е близо до нея, но и не можеше да се насити. Чувстваше се така, сякаш яде шоколад с фъстъци, макар че има кариес, сякаш ближе боя, понеже цветовете са толкова красиви. Томас се предаваше на магията й, а Бел не можеше да повярва на късмета си. Най-сетне тя все пак взе чантата си и се упъти към вратата, като остави Томас с телефонния й номер и силно главоболие.

Когато се прибра, завари мадам Вилрой седнала в тъмния ъгъл, с куки в ръце.

— Откога плетеш?

Мадам Вилрой се подсмихна.

— Позабави се.

— Видях се с Томас. Всичко се развива перфектно — отвърна Бел.

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че не играеш правилно, Бел. Ако прекараш с някого четири часа в приказки, къде отива тайнствеността? Мъжете обичат тайните… и напрежението… и играта.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Те си мислят, че не е вярно, но грешат. Винаги си падат по капризните кучки — онези, които играят игрички. А ти се държиш като глупаво момиче, което е хлътнало.

— Може и да съм глупаво момиче, което е хлътнало! Освен това Томас наистина ме харесва.

— Засега…

— Мислиш, че ще му мине? — попита отчаяна Бел.

— Не и ако направиш, каквото ти кажа.

Бел зачака. Кълбото с прежда се въртеше като полудяло.

— Трябва да не му обръщаш внимание няколко дни. Остави го на Люси. Нека да му доскучае. След това му дай възможност да чуе слуховете за нея. Може да дадеш малко надежда на Конър.

— Доколкото си спомням, каза, че надеждата ще ме изгори жива.

— Така е — отвърна мадам Вилрой слисана и доволна. Погледна кълбото, което се завъртя за последен път, преди да спре.

Телефонът на Бел завибрира в чантата й.

— Получих съобщение. Лека нощ.

И тя забърза по коридора към банята, за да извади първото шишенце, което щеше да я приспи.

На другия ден Виктория посети мис Лемьо в кабинета й. Административните офиси в Марлоу бяха просторни и светли. В чакалнята чакаха няколко ученици. Пълничка жена около петдесетте посрещна Виктория и я покани да седне, докато мис Лемьо приключи срещата си. Виктория седна до красива блондинка с екип на мажоретка.

— Здрасти, аз съм Маги — протегна ръка момичето.

— Виктория Фауст — отвърна Виктория, без да я погледне.

— О, ти си сестрата на Бел! Тя е толкова мила. Толкова съм щастлива, че се запознах с нея. Мисля си, че ще останем приятелки за цял живот…

Речта й се ускори, когато заговори за Бел. Като запис, пуснат на бърз ход. На Виктория й се стори, че очите й станаха някак стъклени. Вляво, от тях някой изпусна перфоратора и Маги моментално се завъртя натам, като престъпник, страдащ от параноя.

Секретарката кимна на Виктория.

— Мис Лемьо е готова да ви приеме.

Когато Виктория се изправи, от кабинета на мис Лемьо изхвърча като вихрушка вбесена майка.

— Честно казано, не виждам какъв е проблемът. Синът ми е много по-добър от онези, които сте препоръчали в Йейл миналата година. А това е било просто недискретност.

— Довиждане, госпожо Маркъс — нямаше търпение да я изпрати мис Лемьо. — А, Виктория. Влизай.

Виктория намести очилата си и стана. Днес нарочно бе взела най-големите си очила, въпреки че ги ненавиждаше. Мис Лемьо я въведе в кабинета си и дръпна вратата.

Докато вратата се затваряше, Виктория зърна как Люси влиза в приемната. За миг срещна погледа й и помаха подигравателно с върха на пръстите си. Когато съветничката се обърна, за да си долее кафе, Виктория се пресегна, открехна леко вратата и я остави така.

Люси седна пред кабинета и нададе ухо, с надежда да чуе какво става вътре. Виктория бе сигурна, че тя ще се опита да ги подслуша. Нещо повече, „чуваше“ я как подслушва. Люси придърпа стола си към вратата тъкмо навреме, за да стане свидетел как Виктория се подмазва на мис Лемьо с подозрително позната тактика.

— Как мина първият ти ден? — попита мис Лемьо. — Доволна ли си от часовете?

— Наслаждавам се на предизвикателството. Както знаете, записах се в седем курса за напреднали — отвърна Виктория с грейнало лице, очаквайки мис Лемьо да изрази задоволство.

Отвън Люси гризеше устни. Седем курса за напреднали? Как е възможно?

— Да, точно затова исках да поговорим — рече мис Лемьо. — Изглежда някои родители смятат, че не е справедливо да се позволява на един ученик да посещава само предмети за петица, докато всички останали са задължени да запишат поне по два предмета е максимална оценка четири.

— За мисис Спенсър ли става въпрос? Казахте ли й за специалните ми нужди?

— Да, и мисля, че намерихме перфектното решение. Тъй като си освободена от часовете по физическо възпитание, смятаме, че можеш да обмислиш варианта да ги замениш с някой друг еквивалентен курс. Какво ще кажеш за училищния хор или курса по домашно стопанство?

Браво, мамо!, помисли си Люси.

Виктория не можа да повярва на ушите си и повиши глас:

— За колко специалисти по домашно стопанство сте чували да работят в Белия дом, мис Лемьо?

Мис Лемьо пребледня.

— Ако трябва да съм честна, за нито един.

— А нима е справедливо да страдам от всички тези заболявания? Представяте ли си каква криза мога да преживея на сцената с туниката от хора.

Мис Лемьо беше в състояние да си представи, защото като момиче тя ненавиждаше костюма за училищния хор.

— Но нали за дебатите също излизаш на сцената?

Ама че е хитра, рече си Виктория. Сетне взе да разтрива с ръце слепоочията си, имитирайки поведението на самата мис Лемьо, когато бе разстроена.

— Това е различно. Моля, не ме карайте да обяснявам деликатността на състоянието си. Не съм лекар. Единственото, за което моля, е да получа компенсация за натоварването, на което съм подложена.

— Хм — няколко минути мис Лемьо не можа да каже нищо. — Разбирам. И все пак…

Какво?, учуди се Люси. Нямаше начин Лемьо да повярва на тия глупости!

— Технически погледнато — продължи Виктория, — макар училището да има стриктни правила, никъде не се казва, че може да нарежда каква да е програмата на учениците или да ограничава часовете, които искат да посещават.

— Е, да, така е… — мис Лемьо сама бе изтъкнала този аргумент пред мисис Спенсър. Естествено, той беше напълно логичен. Ясно беше дори за едно дете. — Ще трябва да поговоря с някои хора.

— Това ще е справедливо — кимна Виктория.

Люси едва се сдържаше да не нахълта в кабинета. Виктория го усети. След като въпросът с часовете бе уреден, време беше да се заеме с Люси, да й покаже поне малко с кого си има работа…

— Мис Лемьо — започна тя, — споменах ли ви, че пиша доклад за ефективността на политиката на Обединените нации за опазване на мира?

Люси едва не се задави с диетичната си кола. Това беше нейна идея.

— Така ли? — попита съветничката, прелиствайки някакви документи. — Виктория, това е чудесно съвпадение. Това беше темата на дипломната ми работа в Йейл.

На Люси й бе отнело месец и половина да научи този факт, а на Виктория — само един миг на партито, за да го прочете в мислите й.

— Изненадана съм, че вече пишеш доклади — рече мис Лемьо. — Дадоха ли ви вече задачите?

Виктория отвърна най-спокойно.

— Да учиш, е задача, която човек си поставя сам.

Мис Лемьо прие всичко за чиста монета.

Люси беше бясна. Какво става? Откъде е научила? Всичко е наред. Само се успокой. Лемьо все пак ще ми даде препоръка, когато стана президент на класа.

— Освен това ще спечеля изборите за президент на класа — изведнъж изтърси Виктория.

Този път Люси наистина се задави. Виктория съжали, че бе реагирала толкова спонтанно на мислите й. Трябваше да внимава повече следващия път.

— Чудесно — мис Лемьо се обърна да си налее още кафе. Виктория протегна крак и затвори вратата. Люси бе подслушвала достатъчно. Когато съветничката се обърна отново, Виктория изигра цял спектакъл с наместването на очилата си.

— Като стана въпрос за изборите, исках да ви разкажа за проблемите ми със зрението.

Мис Лемьо кимна окуражително.

— Остър хроничен пароксизъм на ретината — Виктория разтърка очи с юмруци като малко дете. — Надявах се да ми направите дребна услуга.

Тя отвори широко очи, изду бузи, сетне пак разтърка очи, докато не се напълниха със сълзи. Вълна от срам и съчувствие заля мис Лемьо, докато слушаше как Виктория обяснява особеното си състояние. Ама че безчувствен свят?, помисли си тя, извади бележника си и започна да си води бележки.

Когато си тръгна с бележката на мис Лемьо в ръка, Виктория видя Кристиан, който излизаше от офиса. Той беше дошъл да се запише в още един спортен отбор. Виктория забеляза, че на излизане той сви една химикалка, шепа кламери и преспапието с форма на жаба, което стоеше до дъската за обяви. Трогателно, рече си на ум и отмина.

След поредния скучен ден, в който не се бе случило нищо интересно, Валентин събираше нещата си, за да си върви. Точно тогава го намери Шарлот.

— Здравей, Валентин. Така и не ми се обади след пиесата. Забрави ли ме? — нацупи се тя.

— Разбира се, че не съм — Валентин пусна най-чаровната си усмивка и улови ръката й. — Как прекара днес?

Шарлот грейна и започна да му разказва за деня си, с какво се е занимавала, за приятелите си и за всичко друго, което й хрумна. Валентин бе толкова добър слушател. Шарлот дори не забеляза, че единствено тя говори. Най-накрая спря и го попита какво се кани да прави.

Валентин също спря. Очите му се стрелнаха към стенния часовник, сетне отново се върнаха към нея. Пауза, след която той неочаквано я сграбчи, обви талията й с ръце и я целуна продължително по устните. Тя нямаше да го зашлеви като Миси.

— Хей, младежо! — извика един учител, който точно в този момент бе завил иззад ъгъла. Валентин се дръпна назад, а Шарлот се изчерви. Валентин кимна на учителя, сетне намигна на Шарлот и мушна ръка в джоба си. След това всичко се завъртя отзад напред — подвикването, учителят, целувката. Шарлот стоеше в коридора, все още нецелунатта. Тя каза отново:

— Стига за мен, ти какво се каниш да правиш?

Валентин погледна часовника, устните й, учителя, който зави иззад ъгъла. Шарлот се зачуди на какво се усмихва.

— Прибирам се вкъщи. Мисля да поработя върху стихосбирката си — отвърна й той.

— Наистина ли? Знаеш ли, че миналата година спечелих училищната награда с кратките си разкази?

— Е, сигурен съм, че си по-талантлива от мен.

Шарлот се изчерви и се впусна да говори за разказа, върху който работи в момента — история от гледната точка на мухоловка вегетарианка. С нея правеше паралел с първия развод на родителите си, както и с талибаните.

— Можеш да участваш с произведението си в държавното първенство по дебати и драма. То си е доста добър старт — предложи накрая.

Валентин, който вече знаеше това, се престори, че й благодари за информацията. След като я послуша още няколко минути, той каза:

— Може пък някой ден да се съберем и да си почетем един на друг.

— Наистина ще ми бъде приятно — отвърна Шарлот.

— Ако искаш, с удоволствие бих погледнал наградения разказ — продължи Валентин с най-ласкателния си тон.

В крайна сметка двамата си уговориха среща след училище, а Валентин убеди Шарлот да донесе дневника си. След това двамата се упътиха към колите, които ги чакаха. Шарлот сведе очи, с надежда да хване ръката на Валентин, но ръцете му бяха в джобовете.

Валентин изтича до черния автомобил, който го чакаше пред училището, и скочи вътре. Сестрите му вече бяха там. Бел се оплакваше на Бисе от Люси Спенсър, а Виктория се преструваше, че чете рекламна брошура на Оксфордския университет.

— Те се срещат. Той всъщност излиза с Люси — изхленчи Бел, която току-що бе чула слуха от шпионската си мрежа от блондинки. — А тя разправя навсякъде, че сме сираци.

— Е, и? Нали сме осиновени — обади се Бисе. — Поне ние с теб сме още заедно.

Виктория и Бел си размениха бързи погледи. Бел смени темата.

— Освен това казала на Томас, че съм си правила пластична операция.

Бисе се засмя и съсредоточи вниманието си върху един измъкнал се конец от тапицерията на колата. Отново усети спомена от времето, когато двете със сестра й си приличаха като две капки вода, да тежи като оловна топка в сърцето й.

— Ти направи много повече, Бел. Бъди благодарна, че тя се е сетила единствено за това.

— Надявам се, че той няма да й повярва — рече Бел.

— Не говори ли с него? — попита я Бисе.

— Не и през последните няколко дни след срещата в столовата — засмя се лукаво Бел. — Той е все с Люси, а аз смятам да използвам номера с Конър, докато не го накарам да я зареже.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес позволих на Конър цял ден да ме развежда наоколо. Нарочно отбягвах Томас, колкото и да ми беше трудно.

— Но това са детинщини — рече Бисе.

— Да, бе, точно от тебе не искам съвети относно връзките — Бел съжали на мига за забележката си. — Извинявай, Бисе. Ще спра да го избягвам, когато се влюби в мен.

— А ако никога не се влюби в теб? — попита Виктория, без да вдига очи от брошурата. Тя четеше страницата с предложенията за настаняване от двадесет минути.

— Няма начин.

— Момчетата са си чиста загуба на време. Днес на обяд в стола стоях на опашката зад едно момче. Най-напред реши, че ако момичето пред него си вземе пуйка, ще я покани за дама на пролетния бал. После, когато тя си взе от пуйката, той си помисли: „Ако си вземе сладолед, вече ще я поканя.“ А когато тя си взе и сладолед, той си каза: „Ще я поканя, ако плати с точно пари.“ И това продължи, докато тя не отиде на масата си, а той — на друга маса. Беше трогателно. И защо ти трябва да си хабиш времето с разни загубеняци, Бел?

— Томас не е никакъв загубеняк, особено като имаш предвид, че баща му притежава половината град. И да знаеш, че когато двамата се оженим, няма да те каня на партита, които организираме.

— О, не! — извика подигравателно Виктория. — Няма да мога да спя тази нощ. Моля те, моля те, Бел. Обещай ми, че ще ме каниш.

Вратата рязко се отвори. Появи се и Кристиан.

— Спечелих всички спринтове на тренировката по плуване — обяви той въодушевено.

— Виж ти, каква изненада — отвърна Виктория. — Как може да си толкова въодушевен, когато знаеш, че си свършил едва два процента от онова, което смяташ да направиш тази година?

Кристиан вдигна рамене и продължи:

— Днес пак говорих с Конър. Приятно момче. Ще играем голф, тъй че ще може да ме научи на нещо.

— Защо ти е да тренираш с него? — учуди се Виктория. — Та ти играеш като професионалист, а той е най-обикновен…

— Да, знам — прекъсна я Кристиан, — но няма да е зле да се сприятеля с някого. — Кристиан се спря. — Той играе и тенис. Спечелил е доста трофеи. Просто искам да си подсигуря гърба.

— Стратегически правилно — отбеляза Виктория.

— Но, Кристиан, ти вече знаеше всичко това — обади се Бисе.

— Вероятно съм се притеснил леко, след като видях резултатите му. Освен това сме съотборници в отбора по баскетбол. Просто искам да го държа под око.

— Хитро. Дяволски хитро — рече Валентин.

— Нали чухте за наградата отличник — атлет в края на годината? Всички смятат, че Конър ще я спечели.

— Не се притеснявай — потупа го по ръката Бисе. — Още не са видели почти нищо от теб.

— Не е толкова лесно. Това е годишна награда. Няма да е достатъчно да съм най-добрият за един семестър, докато той е бил тук през цялото време. Ще трябва да победя навсякъде, да открадна по нещо от всички, направо да унищожа врага…

— Точно това му е хубавото — обади се Виктория. — Имаш всичко необходимо, за да го направиш. Какъв е проблемът?

— Надявах се да успея, без да се стига дотам.

— Ах, колко трогателно — изсумтя възмутено Виктория и се върна към брошурата.