Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 18 Измама

Всеки си имаше роля за вечерята. Мадам Вилрой бе предвидила за всеки нещо специално. Никой не беше особено ентусиазиран, освен Бел. И въпреки това трябваше да спазят приличието. Нямаше никакви приготовления. Просто щяха да превключат към синята къща няколко минути преди Томас да дойде. С нея щяха да се появят и домашно приготвени елзаски деликатеси, с техния специфичен аромат. Томас щеше да си тръгне с незабравими впечатления. Мадам Вилрой щеше да играе ролята на красива парижанка — образ, който тя се надяваше Томас да отнесе вкъщи на баща си. Щеше да е за негово добро. Та нали, заключи мадам Вилрой, той се нуждаеше от съветник. А кой не би повярвал на някой тъй съвършен, като нея? Кой не би й се доверил?

Звънецът иззвъня и Бел скочи да отвори. Веднага обаче осъзна, че се разкрива прекалено много пред мадам Вилрой, затова се позабави. Томас стоеше на вратата с букет лилии.

— Здрасти! — поздрави я, подаде й цветята и понечи да я целуне по бузата. Но Бел усещаше присъствието на гувернантката, затова побърза да се обърне и той целуна темето й.

— Колко тържествено! — възкликна мадам Вилрой, щом се появи.

— Цветята са за всички. За благодарност, че ме поканихте — отвърна Томас, опитвайки се да се съвземе след конфузната случка.

Кристиан взе палтото му. Никой не забеляза как залитна леко, когато тръгна към дрешника, все още недостатъчно силен, за да стои прав. Бисе отиде да донесе ваза.

Томас седна на дивана. Бел се настани до него, сякаш двамата щяха да дават интервю. Вилрой стоеше в средата на стаята, облегната с нетипична за нея небрежност на масата, върху която бе седнал Валентин. Както обикновено, той беше очарователен, леко отнесен и гледаше да е близо до Вилрой. Бел му направи знак с очи да слезе от масата за хранене. Но той само кръстоса крака и остана там.

— Имате чудесна къща, мадам Вилрой — отбеляза Томас.

— Благодаря, скъпи. Извадихме голям късмет, че я намерихме за толкова кратко време.

— И така, Томи — започна дяволито Валентин, — как е майка ти?

Бел въздъхна шумно и му хвърли смразяващ поглед. Подобна забележка беше прекалена дори и за Валентин. Томас се опита да разведри обстановката, позасмя се и рече:

— Все така мъртва.

Валентин изглежда остана доволен от отговора, сякаш се опитваше да разбере колко далеч може да стигне. Наведе се напред и понечи да каже още нещо, но мадам Вилрой отпусна ръка върху рамото му и му прошепна нещо. Той очевидно реши да смени тактиката и каза:

— Съжалявам… — сетне погледна мадам Вилрой сякаш се канеше да направи нещо необмислено и бързо добави: — Смятах, че това е лъжа, която сте измислили, за да скриете факта, че е избягала или нещо подобно.

И тогава влезе Виктория. Беше облечена в анцуга, който носеше, когато се канеше да учи цяла нощ.

— Здравей, Томас — поздрави тя. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Междувременно Бел се ядосваше все повече и повече. Тя бе изпросила от Виктория обещанието да облече нещо хубаво. Всъщност Виктория обикновено се обличаше добре. Защо тази вечер беше решила да избере облеклото на Бисе?

— Благодаря — Томас се изправи, за да отвърне на поздрава. Когато седна обратно, Виктория се надвеси над него и Бел.

— Значи си дошъл да ухажваш красивата ни сестричка?

Томас се засмя възпитано.

— Може и така да се каже.

Бел се размърда на мястото си и избута думите Престани да се държиш грубо и седни най-отпред в мозъка си, където Виктория, която никога не спираше да чете чуждите мисли, нямаше как да не ги забележи. Но тя не й обърна внимание.

— А как още може да се каже?

— Виктория! — извика Бел и скочи на крака.

— Какво толкова? Успокой се — Виктория изглежда се забавляваше.

— Успокой се, Бел — обади се мадам Вилрой. Бел беше объркана. Та нали точно Вилрой настояваше да покани Томас? Нали точно тя възнамеряваше да прилъже него и баща му в мрежите си? Бел изобщо не искаше той да идва тук, но гувернантката я бе принудила да го покани. Защо тогава позволяваше на Валентин и Виктория да се държат така? Бел седна на дивана и кръстоса крака.

— Чувам, че имаш големи планове за турнира по дебати — продължи Виктория.

Томас се обърна и изгледа Бел. Тя сви нервно рамене.

— Да, така е, предполагам.

— Е и? — подкани го Виктория.

Бел скочи отново.

— Какво правиш, Виктория? Махни се оттук. Мадам Вилрой…

— Е, какъв е планът? — продължи Виктория, все още надвесена над двамата.

Томас се опита да се засмее.

— Май ще трябва да й кажеш — рече Валентин и изцъкли очи, сякаш за да уплаши Томас, но очевидно чудесно се забавляваше. — Тя си има начини да научава всичко…

— Но това е просто един турнир — все още смеейки се отвърна Томас.

Виктория не се усмихна. Томас очевидно намираше, че следващата й награда е нещо маловажно и дребно.

— По-добре ще е за теб, ако ми кажеш какво планираш — рече тя.

Бел вече бе на ръба да се разплаче. Въпреки това беше някак по-спокойна, все едно разбираше какво се случва.

— Мисля да си вървя — каза Томас.

— Не — отговори инстинктивно Бел, но изведнъж като че ли промени решението си и добави: — Окей.

— Никъде няма да ходиш — обади се Виктория. — Ще получа това, което искам, дори ако се наложи да разбия главата ти и да сглобя наново парченцата мозък.

Бел се изправи.

— Виктория, престани веднага!

— Не се вълнувай — успокои я Виктория. — Вилрой няма да го остави да си спомня и минута от това. Ако остане буден още минута, ще откачи напълно.

След това изгледа Томас с налудничавия си поглед на пълно удовлетворение. Валентин си играеше със стария джобен часовник. Мадам Вилрой го потупа по коляното и кимна към Виктория.

— Няма да го остави да помни кое? — попита Бел.

— Ще проникна в ума му, за да го прочета. Ти какво си помисли? — отвърна Виктория. След това се обърна към Томас, който изглеждаше ужасен. — Това нямаше да е такъв проблем, ако не беше толкова нащрек в училище. Отдавна се мъча да разгадая мислите ти, а ти все усещаш, че нещо става. Само че ние разполагаме с най-добрата примамка и ти я захапа, за да те доведе право тук. А сега, ако нямаш нищо против…

Томас се изправи.

— Махни се от мен.

— Не го прави — обади се Бел.

— Шшт… Искам да видя как чете. Давай, Вик, нека погледаме как става — намеси се Валентин.

— Какво става тук? — попита Кристиан, който влезе едва сега, залитайки леко.

— Бел, какво не е наред? — стресна се Бисе, появявайки се след Кристиан, и огледа нервно околните.

Всички в дневната стояха, вперили поглед един в друг. Бел трепереше, както преди да заплаче.

Бисе усети, че преди малко се е случило нещо ужасно. Едва се въздържа да се скрие зад Кристиан и рече:

— Сега ще оправим това, нали? Валентин, каквото и да е станало току-що, поправи го! — очите и се стрелнаха от Бел към Виктория и след това към Томас.

Но Валентин не успя да отговори. Мадам Вилрой ненадейно се хвърли към Томас. Полите на черната й рокля се развяха зад нея като криле на гарван. На Бел й се стори, че за миг тя направи физиономия като на гаргойл — веднъж вече бе виждала нещо подобно. В този момент Вилрой сякаш обгърна отвсякъде Томас и Бел не можеше да бъде сигурна в онова, което видя. Тя изпищя. Виктория беше изхвърлена настрани. Бисе пусна вазата и се втурна към Бел.

Томас спря по средата на възклицанието си. Цялото му тяло се спаружи и се строполи на дивана. Подобно на пале, чиято майка току-що е донесла вкъщи трупа на жертвата си, Виктория се хвърли отгоре му. Тя нагласи тялото му така, сякаш седеше, облегнат назад.

Бел кипеше от гняв, но в същото време бе парализирана от ужаса, че е станала причина това да се случи. След цялото дебнене отстрани, след дългото проучване кой е любимият му парфюм, какви прически привличат вниманието му, по някакъв начин тя бе открила истинския Томас Гудман-Браун и, вярвате или не, бе започнала да го харесва. Сега наблюдаваше как Виктория изтича зад дивана и издърпа Томас за пуловера, за да не се строполи.

Мадам Вилрой отиде до масата и си наля чаша вино. Валентин, който най-после бе загубил дар слово, следеше Виктория със страхопочитание.

— Чаша вино, скъпи? — мадам Вилрой се обърна към него сякаш в стаята не се случваше нищо особено.

— Да, благодаря — отвърна той. Двамата чукнаха кристалните си чаши и отпиха. Сетне изчезнаха в ъгъла на стаята.

— Какво се каниш да правиш? — извика Бел. — Не можеш да го нараниш.

— Шшш — прекъсна я Виктория. Придърпа един стол до дивана и седна срещу Томас, като приближи лице към неговото. Най-напред прочете само мислите на повърхността. Там нямаше кой знае какво, като се има предвид, че беше в безсъзнание. Тя продължи да дълбае все по-дълбоко и по-дълбоко в подсъзнанието му. Беше доста приятно да бъркаш толкова навътре в нечий ум, а той да не се дърпа и бори, да не крещи да спреш. Сега можеше да не се безпокои, че Томас ще се почувства насилен или че ще полудее.

— Не, кажи ми сега — намеси се Бел.

Виктория не можеше да запази концентрация, докато Бел й говореше. Тя вдигна поглед. Бел изглеждаше така, сякаш се готви да я нападне. Бисе се бе доближила, за да я подкрепи. Кристиан беше зад нея, в случай че реши да погледне назад, да поплаче на нечие рамо или нещо подобно.

— Вземам информацията, която ми е нужна — обясни Виктория. — Стойте далеч от мен.

— Не искам да го правиш. Не съм се съгласявала с това.

— Напротив. Съгласи се да го доведеш.

— Но… но аз бях принудена. Не искам да…

Виктория мразеше тази слабохарактерна красива кукла. Мразеше Бел от момента, когато я видя за пръв път, когато и петимата бяха десетгодишни. Ненавиждаше измамния аромат, който прикриваше отвратителната й воня. Обърна се към Бел и закрещя.

— Първо, няма ли да млъкнеш, по дяволите. Второ, спри да се преструваш. Ти се съгласи с всичко това, също като мен. Не си красивата принцеса на бял кон, а ние не сме чудовищата. Ти си същата като нас. Прие сделката, която ти предложи Вилрой, продаде душата си и сега дължиш на дявола онова, което му се полага. Така че, дръпни се назад и ме остави да претърся главата на този идиот тук и ще се върнем към преструвките, че си добрата малка кралица на красотата, за каквато се мислиш.

Кристиан изстена. Виктория се обърна рязко, като че ли едва сега осъзна, че той и Бисе са в стаята. За миг изглеждаше така, сякаш са я уловили в издънка, сякаш бе издала нещо особено важно и не знае какво да направи. Прошепна някаква ругатня, но след това се върна към онова, което трябваше да довърши.

Мадам Вилрой и Валентин отново станаха видими. Сякаш въздухът бе изпомпан от стаята. Бисе стоеше като вкаменена. Внезапно тя осъзна още много неща. Бел замахна, за да зашлеви Виктория, но Кристиан улови китката й. Тя се опита да се освободи, но усети силна болка и изведнъж остана без сили, неусетно, като че ли просто я повали дрямка. Отпусна глава върху рамото на Кристиан, а той просто остана на място, леко залитайки, с отворена уста. Чувстваше остра болка в раменете, а главата му щеше да се пръсне от въпроси.

По-късно същата вечер, след като Виктория научи много повече, отколкото можеше да очаква от пеперудите, Вилрой препрограмира спомените на Томас така, че той да си мисли, че е прекарал чудесно. Бисе дойде в стаята на Кристиан.

— Защо не си спомняме? — попита той.

— Кое, как продаваме душите си? Как ни осиновяват в дома на дявола? Как ни внедряват в света като агенти на паднал ангел? Нямам представа, Кристиан. Нямам никаква идея. Престани да задаваш глупави въпроси — отвърна му тя истерично.

— Трябва да решим какво ще правим.

— Да не си луд? Това е краят. Всичко свърши — Кристиан не бе виждал Бисе толкова възбудена. Тя кръстосваше стаята напред-назад, извиваше ръцете си, сякаш я бяха предали и се оглеждаше трескаво наоколо.

— Не. Ние с теб не сме знаели… Не сме… — повтори Кристиан, почти убедено.

— Не знам — рече Бисе и сбърчи вежди, загрижена за останалите и за себе си. — Не знам какво сме направили.

Бисе седна с кръстосани крака на пода и скри лицето си в ръце. Кристиан дойде при нея и се отпусна в краката й.

— Наясно бяхме, че имаме „дарби“. Наясно бяхме, че сме абсолютно различни от всички останали в училище. Дори бяхме наясно, че не сме семейство.

— Да — за миг Бисе почти овладя истерията си и се огледа замислено, като човек, който търси знак за надежда. — Знаели сме, но не сме го осъзнавали. Сякаш нарочно сме си затваряли очите за истината, а тя е била под носа ни през цялото време.

Кристиан кимна.

— Но защо Вик си спомня, а ние не? — зачуди се Бисе.

— Мисля, че понеже ние не сме го направили.

— Тогава защо сме тук? Защо живеем с нея? И кога останалите са разбрали коя е тя, за да сключат сделка? Имам предвид, че ние така и никога не осъзнахме коя е, нали? Въпреки че живеем с нея от петнадесет години…

Кристиан отпусна глава в скута на Бисе като малко дете.

Тя погали къдравата му червена коса. На нейната глава нямаше нито един косъм в този цвят. Кристиан се замисли за кратко, сетне рече:

— Томас си тръгна с мисълта, че е вечерял с всички ни.

Бисе спря да гали косата му и затули с ръка устата му.

— Значи Вилрой може да създава фалшиви спомени. Може да ни накара да забравим нещо… като това, че сме продали душите си…

Тя се замисли дълбоко над тази възможност. Някак си й беше по-лесно да приеме, че Вилрой я е принудила да забрави кога е продала душата си, отколкото да допусне, че невинаги е живяла тук, че е забравила нещо съвсем различно.

— И все пак, не е накарала Вик и Бел да забравят, значи не е това — заключи Кристиан. — Трябва да са открили някак коя е тя и да са сключили сделка с нея… а ние не сме.

— Пълна безсмислица. Първо на първо, защо й е било да ни осиновява всичките? И защо да каже на тях коя е, а на нас — не? Защо да ни дава тези „дарби“? Защо да ни държи…

— Нищо вече не ни задържа тук. Хайде просто да си тръгнем.

— Не… — Бисе промърмори нещо на себе си на език, който Кристиан не разбираше.

— Защо не? Какво още може да направи тя?

— Знам ли, каквото си поиска. Томас искаше да си прекара добре с нас.

Кристиан потръпна, като уплашено момченце, което се е стреснало от докосването на майка си.

— Какво иска тя от нас?

— Не знам, Кристиан. Може би иска връзка. Може би продаването на душата е нещо, което вършиш всеки ден.

— Но нали белегът ми изчезна? — възпротиви се Кристиан. — Това би трябвало да значи, че сме спасени, нали?

— Не знам, Кристиан. Нямам представа какво означава.

Двамата замълчаха за малко, сетне Кристиан заговори:

— Бисе, ти наистина ли вярваш, че сме продали душите си, но не помним?

— Помисли пак. Искал ли си някога да го направиш?

— Дори да съм, вече не искам.