Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 5 Крий се!

В къщата беше тихо като в морга. Всяка друга къща с петима тийнейджъри, дори и в Ню Йорк, би приличала на истински цирк по това време вечер. Не и домът на семейство Фауст. Тук не се чуваше прахосмукачка, нито микровълнова печка. Нямаше разговори. Не бръмчеше телевизор, отвън не минаваха коли. Нямаше животни, нямаше мишки в стените, нито птици под стрехите. Дъските на пода не скърцаха. Не звучеше музика. Нито един от познатите ежедневни звуци не се чуваше в тази къща, цареше безплътна, студена тишина.

Стаята на Бисе беше плесенясала и задръстена с шлюпки от слънчогледови семки и обвивки от сладкиши. Беше тъмно като в миша дупка. Бисе седеше в ъгъла, сгушена сред книгите си. На рамото й, като телефонна слушалка, бе подпряно фенерче. Мърмореше си нещо и от време на време се стряскаше от тишината и мрака, които я обгръщаха отвсякъде. Всъщност беше свикнала с мълчанието и тишината. В къща, където всички деца имаха амбиции, крайни срокове и големи планове, Бисе се луташе безцелно, сама. Но в книгите си можеше да разговаря с безименните, неостаряващи приятели, които я обичаха и които не смятаха, че е странна.

Криене. Така го наричаше мадам Вилрой. Най-специалната дарба от всички — способността да се скриеш в гънките на времето, също както в полите на майка си.

В рамката на вратата висеше неподвижно паяк — точно както бе висял и четири минути по-рано. Тя знаеше, че тези четири минути не са отишли никъде. Знаеше, че всичко е спряло, защото тя е поискала така. Сега цялата къща, може би дори целият свят, бяха нейната тиха пещера, където нищо не се движи, дори времето. Ужасяваше се от мисълта да не се блъсне в някой, защото никога не знаеше къде са се намирали, преди да ги спре. Сега щяха да са вцепенени като мъртъвци, намерени след опустошителна буря, със застинали изражения и тела, изкривени в неудобни пози. В началото й се струваха смешни, като парцалени кукли. Харесваше й да обикаля къщата, да слага храна във вечно отворената уста на Виктория, да пъха пръста на Валентин в ухото му. След това започнаха да й напомнят за руините на древни градове, като Помпей например. Хора, покрити завинаги от пепелта, в стремежа да избягат от гнева на вулкана. Бел, надвесена над една от старите й кукли, й приличаше на майка, която се опитва да спаси детето си. Кристиан, който тичаше в стаята си, сякаш бе уловен, докато бяга от горящата лава. Времето бе спряло и Бисе се намираше сред руините на света.

Последния път, когато беше сама по този начин, бе наблюдавала Бел часове наред. Изучаваше новото й лице, новото й тяло и се питаше: Това тя ли е наистина? Там вътре останало ли е нещо от истинската Бел? Докосваше лицето й и се чудеше дали може да изтрие тази маска и да намери отново сестра си. Погали русата коса на Бел и затвори очи, опитвайки се да си спомни колко пъти я беше ресала, когато двете бяха малки. Сега косата на Бел беше различна. Опипа и своята, за да направи сравнение, без да отваря очи. За миг старата Бел сякаш се появи във въображението й, но бързо изчезна. На Бисе й се стори, че едната й половина е мъртва.

Бисе поглади празния си стомах. Не беше яла от няколко дена. Нямаше представа какво ще се случи, ако припадне. Докато беше в съзнание, можеше да нареди на времето да тръгне отново. Но ако наранеше главата си, вероятно всичко щеше да остане безжизнено, освен тялото й, което нямаше да може да се излекува и щеше да тлее бавно, но сигурно.

Отвори друг учебник — томче с персийка поезия. Косата й беше сплъстена, ноктите — мръсни и изпочупени. Но наоколо нямаше кой да я види или чуе, освен Певеца — старият персийски поет от книгата. Той я чуваше, но само когато говори фарси. Точно това учеше с помощта на учебника, докато говореше в пустото пространство. Тя също го чуваше — благ глас, който изпълваше часовете самота. Здравей, приятел!, рече Бисе на фарси и отгърна страницата.

Певецът й отговори нещо. Бисе присви очи. Певецът се наведе леко напред, до ръба на светлото петно. Бисе зърна само част от брадата му. Той прошепна:

— Една птица открадна перото ми.

Бисе грабна друга книга — речник. Докато прелистваше страниците, зачуди се каква ли мисъл е застинала в главата на Бел в този момент — мисъл, която тя така и не може да завърши.

— Как ще напишеш писмото си до владетеля? — попита на фарси за начинаещи. Долови слабо движение, наченка на усмивка.

Певецът отвърна с тъжен, задгробен глас.

— Тя не иска да напиша писмото.

— Но тя е само една птица — упражни се Бисе с почти перфектно произношение.

— Не — отвърна й мракът и смънка още нещо на стария език. Сетне гласът на Певеца се промени. Нямаше и следа от стария поет. Нещо друго прошепна името й.

— Има ли някой там? — попита тя.

— Дааа — отговори мракът. Бисе се сви.

Блесна светлина. Бисе погледна силуета на стареца. Благата му усмивка бе станала зла, окото му изведнъж се промени — обгорено, разделено на четири.

— Спри.

Но тъмнината продължи да й се подиграва, повиши глас.

— Тук няма място за малки момиченца. Няма място за колебание.

— Спри, Вилрой! Спри!

Къщата заговори отново. Домакинските уреди подновиха тихото си бръмчене. Пред вратата мина някой с тежка фигура като Кристиан. Бисе се задъхваше за чист въздух, прималя й от глад, изтръпна от ужас, че никога няма да избяга съвсем от гувернантката. Телата бяха оживели. Тя все още се страхуваше да запали лампата, страхуваше се от шума. Но в същото време изпитваше облекчение. И макар при всяко изскърцване на панта, при всяко прошумоляване на дреха да подскачаше като ужилена, вече не беше сама — сама с тъмнината. Трябваше да се измие, преди да излезе навън. Трябваше отново да се изправи срещу движението на времето, но това не беше толкова страшно. Най-малкото защото светът на живите бе зло, което познаваше.

Когато отвори вратата, мадам Вилрой я чакаше. Бисе не каза нищо. Гувернантката й подаде стъклено шишенце. Бисе го грабна от ръката й и изгълта тъмнозелената мътилка, която потече, когато отвори шишенцето. Погледна гувернантката, уплашена, че тя ще стои там, докато изпие всичко до дъно.

— Е? — вдигна въпросително вежди.

— Добре — рече мадам Вилрой и отмина нататък.

Край масата на закуска останалите четирима изглеждаха уморени, сякаш нощта е била твърде кратка. Кристиан имаше чувството, че едва бе затворил очи, когато чу алармата за ставане. Бел държеше малко огледалце и се взираше в тъмните кръгове под очите си. Виктория взе хапчета, за да е бодра, понеже бе останала до късно, за да преглежда и попълва формуляри за стипендии.

— Успала си се — рече Валентин, когато се появи Бисе.

— Явно — отвърна тя. След това се нахвърли върху бекона, яйцата и палачинките. Докато дъвчеше една пушена наденичка, промърмори нещо на фарси.

— Чудесно — извика Виктория. — Сега вече ще можем да се разберем с всеки таксиметров шофьор, който ни кара на училище.

Бел удари Виктория през ръката и рече беззвучно: „Престани!“ Сетне си помисли, за всеки случай, ако Виктория се опита да прочете мислите й: „Остави я на мира!“.

— Хей, Бисе, искаш ли да отидем да ни направят маникюра в някой от онези корейски салони за красота. После ще ни кажеш какво са си говорили за нас.

— Мисля, че това е арабски — обади се Валентин и пъхна ръка в джоба си.

— Добре, де, тогава да отидем в някой арабски салон.

Изведнъж Валентин избухна в истеричен смях. Бел, Виктория и Кристиан го изгледаха сякаш е полудял.

— Това наистина беше смешно!

— Кое? — попита Бел.

— О, Боже, понякога съм твърде мил с вас.

— Ах, ти гадино! — прошепна Виктория, като го дръпна за яката. — Знам какво направи!

— Не, не знаеш — прошепна й той в отговор.

— О, да, знам и още как. Чух те да го проиграваш в главата си.

— Кое? Какво стана? — прекъсна ги Бел, надавайки ухо да чуе какво си говорят.

— Не го прави друг път, Вал. Говоря сериозно — продължи шепнешком Виктория и кръстоса ръце.

— О, хайде, моля ти се. Това е просто шега — Валентин се наведе и докосна брадичката й с ръка, сякаш опитвайки се да я спечели на своя страна. Той беше убеден, че Виктория е най-репресираното сексуално момиче на света и че при създалите се обстоятелства той би могъл да промени възгледите й по много въпроси. Тя обаче блъсна ръката му.

— Ако продължиш да го правиш, Бисе ще разбере. А ако разбере, ще провали всичко. Това ли искаш? — изсъска Виктория през зъби.

Кристиан вдигна очи от чинията си. Той бе съсредоточен в закуската си през цялото време, твърдо решен да не се забърква в никакви разправии. Но в момента Виктория и Валентин изглеждаха доста подозрително.

Валентин се подсмихна на фалшивия спомен какво би се случило в един от хилядите възможни варианти на бъдещето, което само той можеше да види, а Виктория — да прочете в мислите му.

— Просто исках да разбера какво би направила Бисе, ако научи тайната ни. Затова се върнах и я промених.

— Дори да е така, това е опасно — предупреди го Виктория. — Не забравяй, че и тя може да си играе с времето.

— Криенето е съвсем друго нещо — той прозвуча обидено. — Тя може единствено да накара нещата да спрат. Това не е същото. Освен това, не искаш ли да разбереш как реагира?

— Видях го… в главата ти.

Бел пипна бузата си. Кой знае защо кожата й се стори възпалена — на мястото, където може би я бе зашлевила сестра й в миналото, което никога не се бе състояло. Вдигна очи към Бисе, която й се усмихна лениво. После погледна към Валентин и Виктория и им се скара:

— Ей, вие двамата, спрете да си шепнете!

— Идиотът Вал пак се прави на Господ! — извика Виктория.

— Вик — опита се да я успокои Кристиан, — каквото и да е направил, не е голяма работа. Може ли сега да ни оставите на спокойствие?

— Голяма работа е! — продължи да крещи Виктория. — Ти не знаеш нищо. Той може да връща времето и да върши, каквото си пожелае.

Валентин не можа да сдържи усмивката си.

Бел се обади:

— Вал не би направил нищо лошо.

— Напротив — изсмя се Виктория. След това се обърна към Валентин: — Само не забравяй, че аз винаги научавам всичко. Твърде си арогантен, за да не си го повториш по-късно наум.

Валентин продължаваше да се усмихва. Думите на Виктория изобщо не го бяха впечатлили. Тя го изгледа още веднъж със скръстени на гърдите ръце.

— Правиш каквото си искаш. Не ти пука кого можеш да нараниш. Предполагам, че си го наследил от семейството си.

Лицето на Валентин стана бяло като платно. Виктория забеляза болката в очите му, когато спомена семейството му. Реакцията му сякаш я успокои и я накара да се почувства по-добре. Когато той заговори, гласът му беше различен, някак неестествен.

— Уау, Вик. Бива си те.

Изведнъж Бел се разхлипа.

— Мразя тази къща — въздъхна тя, сякаш все още под влияние на емоциите от плесницата, която не беше получила, от предателството, което така и не бе разкрито. — Защо не можем да живеем постоянно в къщата за гости?

— Само ти можеш да измислиш подобно нещо. Да решиш, че по-хубавата къща може да те направи по-щастлива — отвърна Виктория. — Аз не бих живяла изобщо в онази къща. Тя не е истинска.

— Нито пък тази!

— Тази е истинска.

— Не, не е.

Внезапно цялата маса се вдигна във въздуха, наклони се настрани и падна на пода. Чиниите и чашите се строшиха на парчета, които се разпиляха сред купчини храна и локви портокалов сок. Бел изпищя. Четиримата останаха седнали по местата си, в кръг, като ударени от гръм. В средата стоеше Кристиан. Дишаше тежко, с приковани в пода очи. Не каза нищо след необуздания си изблик на ярост. Накрая, след дълга пауза, рече тихо, с глас, пълен с разкаяние:

— Престанете да се карате!

Сетне се наведе, вдигна едно геврече от пода и си тръгна.

— Какво щастливо семейство! — обади се Валентин.

— Млъкни! — извикаха в един глас останалите.

Валентин просто сви рамене, грабна една препечена филийка и стана. Когато излизаше, видя мадам Вилрой, която вървеше до него, сякаш е била там през цялото време. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Все още имам нужда от помощ — приближи се още към нея. Бузата му почти докосна нейната, косите им се смесиха.

Мадам Вилрой погледна ръката му, която се стрелна към джоба и миг по-късно се появи отново, стиснала бяла салфетка, която сякаш пулсираше. Валентин я носеше постоянно със себе си.

— Упражняваш ли се достатъчно? — попита го тя с тон, който определено насърчаваше склонността му към флиртуване.

— Непрекъснато — Валентин разгърна инстинктивно салфетката. В нея имаше старомоден хронометър, доста износен и очукан, явно много използван. Той тиктакаше с неравномерен ритъм. Като дефектно метално сърце.

— Да видим — прошепна мадам Вилрой в ухото му. Дъхът й го накара да потрепери.

Той започна да рецитира стихотворение. Любовен сонет, който не бе научил добре наизуст. Всеки път, когато сгрешеше, започваше отначало, стараейки се да го каже без грешка, перфектно, заради нея. Винаги бе мечтал да изнесе представление за красивата гувернантка, която му бе дала толкова много.

— Защо не мога да се справя както трябва? — попита разочарован, когато тя му каза, че тикът не е изчезнал.

— Защото не си достатъчно търпелив. Не се връщаш съвсем до края. Не се стремиш да уловиш перфектния миг и затова се запъваш, вкопчвайки се в съседните. И тогава се получава нещо като заекване — тя се наведе към него. — Избери си обект, върху който да се фокусираш. Трябва ти леко движение, което можеш да следиш постоянно.

— Невъзможно е да знам предварително в кой точно момент ще искам да се върна. Разбера ли, че съм сгрешил, моментът вече си е отишъл.

— Така е — отвърна мадам Вилрой с доволна усмивка. — Точно затова трябва да следиш нещо през цялото време. Не можеш да се сетиш, че ти трябва, чак когато сгрешиш. Тогава вече е твърде късно.

— Трудна работа — поклати глава Валентин.

— Така е, Валентин. Затова я наричат лъжа. Налага се да помниш много подробности, за да успееш.

— А наистина ли е лъжа? Имам предвид, че нещата, които поправям, когато се връщам назад във времето, технически никога не се случват, нали така?

— В известен смисъл. Виждаш ли, Валентин, всъщност времето не съществува. Това е просто път, пътека, по която вървят хората. Само че повечето не могат да се връщат назад-напред. По-голямата част пътуват с влака, право напред, носят се с все по-голяма скорост към смъртта, по предварително определено разписание, за което отговаря някой друг. Ти, скъпи мой, си единственият, който върви пеша. Ти можеш да се върнеш назад и пак да продължиш напред, да преживяваш едни и същи неща отново и отново. Понякога можеш да промениш трасето на влака. Но хората все пак знаят как е трябвало да стане. По някакъв начин усещат лъжата. Затова трябва да внимаваш. Иначе могат да разберат и да те намразят.

— Използвам този стар хронометър — Валентин прокара пръст върху капака на вехтия секундомер. — Той постоянно изостава, ритъмът му се променя. Опитвам са да запомня пропуснатите удари.

— Това е добро начало — отвърна мадам Вилрой.

Валентин пристъпи по-близо до нея.

— Може ли да се упражняваме заедно?

— Не — отвърна красивата гувернантка и отмина.

Валентин сведе очи към часовника върху дланта му.

Въпреки силата, която притежаваше, всеки дребен отказ го изтощаваше, караше го да се чувства като малко дете. Именно това чувство мразеше най-силно — чувството, че е бил използван, че не е обичан, че не е нищо особено. Не е нищо особено за нея. Бавно сви юмрук около стария часовник. Той потръпна и спря да тиктака. Валентин въздъхна тежко и се върна при празната маса. Седна върху един стол, напоен с портокалов сок, огледа пръснатата по пода храна и строшения уред в юмрука си. Затвори очи и се върна назад, към онова, което трябваше да се случи, към мига, в който се забавляваше.

— Да, истинска е.

— Не, не е!

И отново кухненската маса се вдигна неочаквано във въздуха (дори млякото в каничката описа същата дъга като предния път, забеляза Валентин), обърна се на една страна и падна на пода. След това Кристиан каза:

— Престанете да се карате!

Този път, в последвалата пауза, Валентин се облегна назад и каза:

— Кой друг смята, че Вилрой е готина мадама?

— Млъкни! — извикаха в един глас останалите.

Кристиан се прибра в стаята си. По пътя натам подмина мадам Вилрой, която се бе опряла на стената. Той не се спря.

— Ти си добро момче, Кристиан — подвикна тя подире му.

Но той не искаше да има нищо общо с нея в този момент и изтича в стаята си. Когато отвори вратата, видя, че тя е променила всичко.

— Имам подарък за теб. Заслужаваш го — не усещаше дъха й във врата си, но тя бе толкова близо, че би трябвало. В средата на стаята имаше изолационна камера. Вече няколко години лягаше в този ковчег, гледаше как капакът се затваря над главата му, оставяше се гъстата като кръв вода да го обгърне отвсякъде. Мракът запълваше всеки милиметър. Блестящата течност, изобилстваща със ситни кристалчета, проникваше във всяка пора на кожата му, в кръвообращението му, във всяка вена и капиляр. Дишането му се ускоряваше, мускулите се свиваха, отпускаха се и отново се свиваха. Накрая излизаше подмладен, по-силен, презареден като динамо. Ако останеше вътре достатъчно дълго, след това би могъл да прескочи многоетажна сграда или да спре влак.

Някой ден сигурно щеше да го направи. Поне такъв беше планът на гувернантката му. Той щеше да стане герой. Суперзвезда. Очакваха го олимпийски медали, световни купи, пръстени от Супербоул, преклонението на феновете, купища пари. Коя любяща майка не би желала същото? Той щеше да привлече вниманието на света с атлетическите си качества. Щеше да бъде прочут и богат. Не гладен и беден. На тази амбиция разчиташе мадам Вилрой. Може би не толкова амбиция, колкото страх. И тя щеше да го използва, за да направи Кристиан герой. Може би той щеше да стане достатъчно силен, за да събори многоетажната сграда или да разбие на парчета влака. Достатъчно могъщ, за да формира общественото мнение с железния си юмрук — тираничен, омразен, ненаситен.

В ъгъла на стаята стоеше млад мъж. Поне така реши Кристиан, понеже бе невъзможно да определи възрастта по лицето му. То беше напълно безизразно, по него нямаше нито една линия, никаква следа някога да се е усмихвал, да е плакал или да е живял. Имаше здраво телосложение и беше гол до кръста. Носеше само чифт бели панталони, които приличаха на долнището от екипа, с който Кристиан тренираше бойни изкуства. Стоеше абсолютно неподвижно, като манекен или оловен войник и чакаше заповедите му. Именно това беше привлякло вниманието на Кристиан, защото той не беше виждал друг път непознатия.

— Кой е този? — обърна се въпросително към мадам Вилрой.

— Не искаш ли да се упражняваш допълнително? — тревогата, изписана върху лицето му очевидно се стори забавна на мадам Вилрой. — Дори Валентин се усъвършенства. За сестрите ти да не говорим. Само ти се колебаеш.

— Но на останалите не им се налага да нараняват други хора.

— Нали не искаш да си слаб, Кристиан? Виктория чете мисли, защото така трябва. Бисе се крие. Валентин лъже. Бел мами. Правят го, защото така е най-добре за тях. Кражбата не е по-различна.

Тя изрече всичко това някак суховато, с безразличен, уверен, плашещ глас. Кристиан изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче, сякаш не разбираше какво ще му коства да получи онова, което искаше. Честно казано, беше на път съвсем да се обърка. Ревностното желание никога да не му се налага да мисли за пари все още не го бе напуснало. Но Вилрой знаеше, че напоследък той прекарва повече време в писане, вместо в тренировки. Сега възнамеряваше да му осигури достатъчно упражнения — спортни, по крадене и най-важното — по жестокост.

Изведнъж фигурата в ъгъла се раздвижи. Най-напред трепнаха раменете му, сетне вдигна глава към Кристиан, накрая зае бойна позиция.

— Той не е истински — обади се Вилрой. — Повярвай ми.

Фигурата подскочи и смени позицията, като същевременно се озова по-близо. Кристиан знаеше, че имитира тайландски кикбоксьор. Канеше се да атакува.

— Предпочитам да остана цял ден в камерата — рече Кристиан.

— Ще свикнеш с него по-бързо, отколкото мислиш. Много е гъвкав.

Фигурата се хвърли към Кристиан със свито коляно.

Кристиан успя да избегне атаката, но на косъм. Мъжът се обърна и го удари с лакът. Беше направен от някакъв твърд материал, който поддаваше леко, но в същото време причиняваше болка. И все пак някак наподобяваше човешка плът.

— Разкарай се. Няма да участвам.

— Напротив — прекъсна го мадам Вилрой. — Искаш да участваш.

Мъжът стисна Кристиан за врата. Кристиан знаеше, че ако не направи нещо, бързо ще загуби схватката.

— Не е вярно…

Опита се да погледне към Вилрой, но преди да довърши изречението, манекенът дръпна главата му надолу и го удари с коляно в стомаха. Изведнъж Кристиан остана без въздух. Опита се да си поеме дъх, за да каже нещо, но мъжът продължи да го рита с коляно по гърдите и врата. Накрая дръпна назад главата му, засили се и го уцели право в носа. Кристиан усети как зад очите му се събира топла течност. Последва още един размазващ ритник. Тогава чу:

— Не мога да продължавам така, Кристиан, ако не искаш да участваш.

Протегна ръка и докосна манекена. Секунда по-късно той се строполи на земята, а Кристиан се изправи на крака, усещайки прилив на енергия. Най-лошото бе угризението от факта, че се чувстваше тъй доволен. Сега всичко беше перфектно. Носът му не кървеше, тялото му бе презаредено. Мадам Вилрой не си направи труда да го поздрави.

— Трябва да го кръстиш някак. Какво ще кажеш за Конър? Като новия ти приятел.

— Не.

— Това е изключително полезна играчка, Кристиан. А ти дори не ми благодари — мадам Вилрой изгледа манекена, който лежеше безжизнен на пода. На челото му се появиха букви, които размениха на няколко пъти местата си, докато не изписаха „Бъди“. Бъди. Манекенът потърка челото си, сякаш го болеше.

— Е, ето че вече си има име — Бъди. Значи може да ти стане приятел9. — Буквите изчезнаха, а тя се разсмя на шегата си. — Ще опита да се сприятели с теб. Скоро ще заподозре, че крадеш и ще се опита да си върне. След това ще падне в краката ти.

— Не — прошепна Кристиан, но от гърлото му не излезе звук.

Мадам Вилрой се усмихна:

— Ти си слаб, Кристиан. Затова се налага да крадеш. Тези деца около теб не са ти приятели, не ти е приятел и Бъди. Запомни го.

И тя излезе. Кристиан остана по средата на стаята, пълен с енергия да пробяга маратонско трасе. Сви юмруци. Погледна към манекена на име Бъди и усети безпомощност и съжаление заради нещата, които се налагаше да направи.

— Според вас Кристиан някакъв пристъп ли получи? — попита Бел, докато седяха край обърнатата маса. Никой нямаше намерение да почисти. Просто щяха да си тръгнат, а когато се върнат отново, всичко щеше да е оправено. Може би щяха да се намесят домашни прислужници, роботи, елфи или роби — честно казано, никой не се бе замислял.

— Просто избухна — рече Виктория.

— Винаги най-тихите са най-опасни — обади се Валентин. — Най-кротките, с по три черни колана.

— Трябва да видиш дали е добре — намеси се Бисе.

Поседяха още малко така, наблюдавайки конфитюра от ягоди, който се стичаше от палачинките и разсипаната солница. Накрая Виктория стана.

— Нямам излишно време, за да го губя с нещастници, които не могат да се владеят. Трябва да се упражня за дебата и да измисля как да се спася от физическото.

— Аз пък работя върху едно стихотворение — рече Валентин, — тъй че скандалът може да ми влезе в работа.

— Ще се прибера в стаята си да потърся отвара, която да заличи това тук — Бел посочи едно червено петънце върху рамото си.

— Не ти трябва специална отвара — каза Виктория, — а обикновен крем против пъпки.

— Не искам Томас да го види… — рече Бел. — Трябва да науча всичко за Люси. Как може да я харесва повече от мен?

— Бел, никой не е в състояние да забележи такава точица — прекъсна я Бисе с възможно най-майчински тон. — А и не можеш да шпионираш Люси.

— Не да шпионирам, сестричке. Да я проуча. Освен това тя сигурно вече пуска слухове.

— Детинщини, като например: „Тя мирише!“ — подразни я Валентин.

— Много мило, Валентин.

— Онова момиче — Шарлот, определено ме харесва. Сигурно трябва да й обърна малко внимание. Може да се окаже полезна.

— Е, нашата мис Превзетост може да е над тези неща, обаче аз възнамерявам да шпионирам Люси — рече Виктория. — Да разбера какво е намислила за кампанията за ученическия съвет.

Всички кимнаха. Чакаха ги важни задачи. Всеки от тях искаше толкова много. Мадам Вилрой се грижеше да не забравят целите си, казваше им какво могат да получат, ако направят това или онова. Беше наоколо, когато имаха нужда от нея, но по принцип къщата беше нещо като клуб, като остров, където те сами определяха правилата. Разчитаха на собствените си амбиции, за да вървят напред. Виктория, Бел и Валентин се обърнаха към Бисе, за да чуят и нея. Тя ги изгледа на свой ред, не разбирайки какво очакват.

— Ти какво ще правиш? — попита я Виктория.

Бисе смяташе, че не е трудно да се досетят, но все пак отговори:

— Аз ли? Ще проверя как е Кристиан.

В този момент лицето на Валентин се сгърчи, той извади ръка от джоба си, заекна по средата на думата, изчерви се като домат и не посмя да погледне към Бисе. Тя не можеше да каже дали го чу, когато заекна, или го долови по друг начин, но беше сигурна, че думата, която той се опита да преглътне, беше: „Защо?“