Острието на Фондацията

31

— Готов ли си, Янов? — попита Тривайз.

Пелорат вдигна очи от книгата, която преглеждаше, и рече:

— Имаш предвид за скока ли, стари приятелю?

— За хиперпространствения скок, да.

Пелорат преглътна.

— А-а, значи си сигурен, че в никакъв случай няма да е нещо неприятно? Знам, че е глупаво да се боя, но мисълта, че самият аз ще бъда редуциран до вълнови тахиони, каквито никой досега не е видял или уловил…

— Хайде, Янов, изпипано е до немай къде. Давам ти честна дума! Скоковете се използват от двадесет и две хиляди години, както ти ми обясни, и аз никога не съм чувал дори за един-единствен смъртен случай в хиперпространството. Ние действително можем да се озовем на някое неудобно място, само че тогава катастрофата ще се случи в космоса, а не докато сме съставени от тахиони.

— Утешението не ми се вижда особено голямо.

— Няма да излезем никъде по погрешка. Да ти река правичката, мислех си да го направя, без да ти казвам, така че изобщо да не разбереш какво е станало. Струва ми се обаче, че ще е по-добре да го изпиташ съзнателно, за да видиш, че не е никакъв проблем, и по-нататък да го забравиш напълно.

— Ами… — колебливо каза Пелорат. — Предполагам, че си прав, но честно казано, не бързам особено.

— Уверявам те…

— Не, не, стари приятелю, приемам уверенията ти без уговорки. Просто… Чел ли си някога „Сантерестил Мат“?

— Разбира се. Не съм неграмотен.

— Естествено, естествено. Не трябваше да питам. Помниш ли я?

— Не страдам от амнезия.

— Изглежда имам голям талант да обиждам. Имах предвид сцените, когато Сантерестил и неговият приятел Бан излитат от Планета 17 и се изгубват в космоса. Мисля си за тия направо хипнотични сцени сред звездите — бавно движещи се в пълно мълчание, непроменящи се… Знаеш ли, никога не съм го вярвал. Хареса ми и ме трогна, но никога не съм им повярвал истински. А сега, след като привикнах към идеята, че съм в космоса, аз сам го изпитвам и — глупаво е, знам си, но не искам да се откажа. Сякаш аз съм Сантерестил…

— А аз Бан — рече Тривайз с лек оттенък на нетърпение.

— В известен смисъл. Малкото пръснати навън мъждукащи звезди са неподвижни, като се изключи нашето слънце, разбира се, което би трябвало да се смалява, но ние не го виждаме. Галактиката запазва мъждивото великолепие, без да се променя. Космосът е мълчалив и нищо не ме отвлича…

— Като изключиш мен.

— Като изключа теб. Само че, Голан, скъпи друже, да ти говоря за Земята и да се опитвам да те понауча на малко предистория, също си има своята прелест. Не ми се иска и това да свърши.

— Няма да свърши или поне не веднага. Нали не допускаш, че ще направим скока и ще излезем на повърхността на някоя планета? Пак ще си бъдем в космоса, а скокът няма да ни отнеме никакво време. Може би ще мине цяла седмица, докато кацнем на каквото и да било, така че се успокой.

— Под повърхност сигурно не разбираш Гея. Може изобщо да не бъдем някъде близо до Гея, когато излезем от скока.

— Знам, Янов, но ако информацията ти е вярна, ще сме в същия сектор. Ако не е… тогава…

Пелорат печално поклати глава.

— Какво ще ни помогне, че сме в същия сектор, ако не знаем координатите на Гея?

— Янов — рече Тривайз, — представи си, че си на Терминус и отиваш към град Аргиропол, обаче не знаеш къде се намира той, освен че е някъде на провлака. Какво ще направиш, щом стигнеш същия този провлак?

Пелорат се позабави, сякаш усещаше, че от него се очаква някакъв ужасно хитроумен отговор. Накрая се предаде и каза:

— Предполагам, че ще попитам някого.

— Точно така! Какво друго можеш да направиш? Е, готов ли си?

— Имаш предвид сега? — Пелорат тревожно се изправи на крака, а любезно суховатото му лице придоби угрижен вид. — Какво трябва да правя? Да седя, да стоя, какво?

— В името на Космоса, Пелорат, не прави нищо! Просто ела с мен в моята стая, за да мога да използвам компютъра, а после седи, стой или се премятай — каквото ще те накара да се чувстваш най-удобно. Аз ти предлагам все пак да седнеш пред екрана и да го наблюдаваш. Сигурен съм, че ще ти е интересно. Хайде!

Минаха по късия коридор до стаята на Тривайз и той се настани пред компютъра.

— Би ли искал ти да го направиш, Янов? — попита изведнъж. — Ще ти кажа числата и ти само ще трябва да мислиш за тях. Компютърът ще свърши останалото.

— Не, благодаря — рече Пелорат. — Някак си компютърът не работи добре с мен. Знам, ти казваш, че ми трябва само практика, но много не ми се вярва. В твоя ум, Голан, има нещо…

— Не говори глупости.

— Не, не. Този компютър май просто ти пасва. Когато се включиш, ти и той сте като общ организъм. Когато се включа аз, има два обекта — Янов Пелорат и един компютър. Просто не е същото.

— Смехории — рече Тривайз, но беше смътно доволен от казаното и докосна с нежни пръсти мястото, където се поставяха дланите.

— Така че аз по-добре да гледам — продължи Пелорат. — Искам да кажа, бих предпочел това изобщо да не се случва, но тъй като ще се случи, предпочитам да гледам — и той тревожно се втренчи в екрана с мъглявата Галактика и рядката пудра от мъждукащи звезди на преден план. — Кажи ми, когато му дойде времето — бавно опря гръб до стената и се обгърна с ръце.

Тривайз се усмихна. Постави длани върху очертанията и почувства менталния съюз. От ден на ден ставаше все по-лесно, а и по-интимно, и колкото и да се надсмиваше над думите на Пелорат, той наистина го усещаше. Струваше му се, че почти няма нужда съзнателно да мисли за координатите. Изглеждаше, като че ли компютърът знае какво иска и без съзнателния процес на „казването“. Той самичък извличаше информацията от мозъка му.

Ала Тривайз все пак му „каза“ и после поиска двуминутен интервал преди скока.

— Готово, Янов. Имаме две минути: 120 — 115 — 110… Просто гледай екрана.

Пелорат зяпна, затаил дъх, а бръчките край ъглите на устата му леко се вдълбаха.

Тривайз спокойно броеше:

— 15 — 10 — 5 — 4 — 3 — 2 — 1 — 0.

Без някакво доловимо движение, без каквато и да е видима причина гледката на екрана се смени. Звездното поле се сгъсти и Галактиката изчезна.

Пелорат се облещи и попита:

— Това ли беше?

— Това ли беше какво? Ти потръпна, само че то си е твой проблем. Нищо не почувства, признай си.

— Признавам.

— В такъв случай, това беше. Някога, когато хиперпространствените пътувания са били относително нови — поне според книгите — е имало особено вътрешно усещане и някои хора са изпитвали замайване или повдигане. Може би е било психогенно. Във всеки случай, колкото по-голям опит се е натрупвал и колкото по-добро е ставало оборудването, ефектът отслабвал. С компютър като този, дето го имаме на борда на кораба, явлението е под прага на чувствителността. Поне на мен така ми се струва.

— Трябва да ти призная, че и на мен също. Къде сме, Голан?

— Само една стъпка по-напред. В района на Калган. Имаме още много път и преди да тръгнем отново, ще проверим точността на скока.

— Това, което ме тревожи е… къде е Галактиката?

— Навсякъде около нас, Янов. Сега сме доста навътре в нея. Ако фокусираме екрана както трябва, можем да видим по-отдалечените й части като светла лента на небето.

— Млечният път! — извика радостно Пелорат. — Почти всеки свят описва как изглежда той на неговото небе, но на Терминус това е нещо, дето не се наблюдава. Покажи ми го, стари приятелю!

Екранът се килна, създавайки илюзията за плуване през звездна река, а сетне почти се изпълни от плътна перлена светлина. Двамата я проследиха, докато тя изтъня, а сетне отново набъбна.

Тривайз каза:

— По-широка е в посока към центъра на Галактиката. Заради тъмните облаци в спиралните ръкави обаче не е нито толкова ярка, нито толкова просторна, колкото би могла да бъде. От повечето населени светове ще видиш нещо такова.

— А също и от Земята.

— Няма разлика. Но не може да бъде идентифицираща характеристика.

— Разбира се, че не. Само че… ти изучавал ли си история на науката?

— Не особено задълбочено, макар естествено да знам кое-що. Все пак, ако искаш да ме питаш нещо, не очаквай, че ще се окажа експерт.

— Просто този скок ме наведе на онова, дето винаги ме е озадачавало. Възможно е да се разработи описание на Вселената, при което хиперпространственото пътуване е абсурдно и скоростта на светлината във вакуум е абсолютният максимум на всяка скорост.

— Сигурно.

— При тези условия геометрията на Вселената е такава, че е невъзможно да се направи пътешествието, което току-що извършихме за по-кратък период, отколкото би го изминал един светлинен лъч. А ако го правим със скоростта на светлината, нашето усещане за продължителност няма да съвпада с действителната. Ако тази точка е, да кажем, на четиридесет парсека от Терминус и ние бяхме стигнали дотук със скоростта на светлината, нямаше да усетим да изминава никакво време; но на Терминус и в цялата Галактика щяха да са минали около сто и тридесет години. Сега ние направихме пътуването не със скоростта на светлината, а на практика с хиляди пъти по-голяма скорост, но времето не е помръднало. Или поне аз се надявам да е така.

— Не очаквай, че ще ти изложа математическия апарат на хиперпространствената теория на Оланджен — каза Тривайз. — Мога да кажа само, че ако бяхме пътували със скоростта на светлината през нормалното пространство, времето наистина щеше да напредва със скорост 3,26 години за парсек, както ти го описа. Така наречената релативистична Вселена, която човечеството е проумяло толкова отдавна, колкото можем да надзърнем назад в историята — макар да ми се струва, че това е в твоята област — си остава и нейните закони не са отменени. При нашите хиперпространствени скокове обаче ние правим нещо извън условията, при които действа релативността, и правилата се изменят. Хиперпространствено Галактиката е малък обект, в идеалния случай — безразмерна точка, и релативистични ефекти въобще не съществуват. Всъщност в математическите формулировки на космологията има два символа за Галактиката: Gr — за релативистичната Галактика, в която скоростта на светлината е максималната възможна скорост, и Gh — за хиперпространствената Галактика, в която скоростта всъщност няма значение. Хиперпространствено стойността на всички скорости е нула и ние не се движим; по отношение на самото пространство пък скоростта е безкрайна. Не мога да ти обясня нищо повече от това. Е, като се изключи една от красивите уловки в теоретичната физика: да поставиш символ или стойност, който има значение в Gr, в уравнение, отнасящо се до Gh — или обратно — и да оставиш някой студент да се мъчи с него. Вероятността студентът да падне в клопката е огромна и той обикновено си остава там, поти се, пухти и нищо не излиза, докато някой по-опитен благоволи да го измъкне. Веднъж насмалко и мен да ме хързулнат така.

Пелорат известно време разсъждава мрачно над чутото, а после озадачено рече:

— Но коя е истинската Галактика?

— И двете, зависи какво правиш. Ако се върнеш на Терминус, ще можеш да използваш някой автомобил, за да преодолееш известно разстояние по земята, или кораб, за да го изминеш по море. Условията са различни, така че кое е истинският Терминус: сушата или морето?

Пелорат кимна.

— Аналогиите винаги са опасни — каза той, — но аз по-скоро ще приема тази, отколкото да рискувам разсъдъка си, като продължа да мисля за хиперпространството. Ще се съсредоточа над това, което правим сега.

— Гледай на него — рече Тривайз — като на наша първа спирка по пътя към Земята.

И, помисли си той, чудя се към какво друго още.

32

— Е — каза Тривайз, — пропиляхме един ден.

— О? — Пелорат вдигна очи от индекса, който грижливо съставяше. — Как така?

Тривайз разпери ръце.

— Не повярвах на компютъра. Не се осмелих да му се доверя, така че съпоставих нашето местоположение с онова, в което се бяхме прицелили преди скока. Разликата е неизмерима. Грешката не може да се установи.

— Това е хубаво, нали?

— Повече от хубаво, невероятно е. Никога не съм чувал за такова нещо. Правил съм скокове и съм ги насочвал по всички възможни начини и с всички възможни устройства. В училище трябваше да изчисля един с помощта на ръчен компютър и после да изпратя хиперреле, за да проверя резултата. Естествено, не можех да изстрелям истински кораб, понеже — като оставим настрана разходите — лесно можех да го набутам насред някоя звезда в другия край на Галактиката. Разбкра се, никога не съм се издънвал чак толкова — продължи Тривайз, — но винаги е имало достатъчно голяма грешка. Грешка винаги има, даже и при експертите. Просто трябва да има, понеже съществуват толкова много променливи. Геометрията на космоса е прекалено сложна за манипулиране, а хиперпространството притежава освен туй такава собствена сложност, че ние даже не можем да претендираме за опознаването й. Ето защо ще трябва да вървим на отделни стъпки, вместо да направим един голям скок от тук до Сейшел. С разстоянието грешките ще нараснат.

— Но ти каза, че този компютър не е направил никаква грешка — рече Пелорат.

— Той казва, че не е направил грешка. Аз го накарах да сравни действителното ни положение с предварително изчисленото — „това, което е“ с „това, което се искаше“. Той заяви, че в рамките на приближението от измерванията двете неща са идентични и аз си помислих: „Ами ако лъже?“

До тоя миг Пелорат държеше принтера си в ръка. Сега го остави и погледна потресен към Тривайз.

— Шегуваш ли се? Един компютър не може да лъже. Освен ако искаш да кажеш, че не е наред.

— Не, дори не си помислих това. Космосе! Помислих си, че лъже. Този компютър е толкова съвършен, че не мога да мисля за него другояче, освен като за човек, или може би като за свръхчовек. Достатъчно човек, за да има гордост, и може би — за да лъже. Дадох му инструкции да разработи курс през хиперпространството до място в близост с планетата Сейшел — столицата на Сейшелския съюз. Той го направи и начерта курс от двадесет и девет стъпки, което е най-отвратителна арогантност.

— Защо пък арогантност?

— Грешката при първия скок прави втория далеч по-малко сигурен, а после добавената от него грешка прави третия скок съвсем несигурен и невнушаващ доверие и така нататък. Двадесет и деветият скок може да свърши на всяко място в Галактиката, където и да е. Така че аз го накарах да извърши само първия скок. Преди да продължим, ще направим проверка.

— Предпазлив подход — топло каза Пелорат. — Одобрявам!

— Да, но след първия скок няма ли компютърът да се почувства обиден, задето не съм му се доверил? Дали това не би го принудило да спасява гордостта си и щом го попитам, да ми каже, че няма никаква грешка? Дали не ще му бъде невъзможно да си признае грешката, защото би се уличил в несъвършенство? Ако е тъй, спокойно можем и да нямаме компютър.

Дългото благо лице на Пелорат се помрачи.

— Какво да направим в такъв случай, Голан?

— Онова, което направих аз — да пропилеем един ден. Проверих положението на няколко от заобикалящите ни звезди по най-примитивните възможни начини: телескопски наблюдения, фотографиране и ръчно измерване. Сравних всяко действително местоположение с очакваното при условие, че няма грешка. Тая работа ми отне цял ден и ме измори адски.

— Да, но какво постигна?

— Намерих две опашати грешки, проверих повторно и ги открих в собствените си изчисления. Аз самият бях ги допуснал! Поправих изчисленията и отново ги вкарах в компютъра — просто за да видя дали той ще стигне до същите резултати независимо от мен. Като се изключи това, че изчисли няколко знака повече след десетичната запетая, оказа се, че сметките ми са верни, а те показваха, че компютърът не е направил никаква грешка. Той може да е един арогантен мулешки син, но поне има за какво да е арогантен.

Пелорат изпусна една протяжна въздишка.

— Е, това е добре.

— И още как! Тъй че възнамерявам да го оставя да направи другите двадесет и осем стъпки.

— Всички наведнъж? Но…

— Не всички наведнъж, не се безпокой. Все още не съм си загубил ума. Ще ги направи последователно, като след всяка стъпка ще проверява какво има наоколо и ако то е в поносими граници, ще може да предприеме следващата. Щом установи, че грешката е прекалено голяма — а, повярвай ми, не съм се скъпил в ограниченията — той ще трябва да спре и да преизчисли останалите стъпки.

— Кога се каниш да го направиш?

— Кога ли? Ами сега. Слушай, ти си работиш над индексирането на твоята библиотека…

~ О, сега му е времето да го направя, Голан. От години искам да го сторя, но винаги се намираше какво да ми попречи.

— Не възразявам. Продължавай да го вършиш и не се безпокой. Съсредоточи се върху индекса. Аз ще се погрижа за всичко останало.

Пелорат поклати глава.

— Не ставай глупав. Не мога да се отпусна, докато това не свърши. Ужасно съм притеснен.

— Значи не е бивало да ти казвам… само че трябваше да кажа на някого, а ти си единственият човек тук. Ще ти обясня честно. Винаги има шанс да спрем на идеално място в междузвездното пространство и това място да е същото, което в момента заема някой метеорит бързак или миниатюрна черна дупка, и корабът да бъде потрошен, а ние — убити. Такива неща — на теория — могат да се случат. Вероятността обаче е много малка. В края на краищата, Янов, ти може да си си у дома — в своя кабинет, да работиш с филмите си или да спиш в леглото — и някой метеорит да се понесе към теб през атмосферата на Терминус, да те удари по главата и да умреш. Само че, нали, вероятността е малка. Всъщност шансът при хиперпространствен скок да пресечем пътя на нещо фатално, но твърде дребно, за да бъде забелязано от компютъра, е далеч — далеч по-малък от този да бъдеш ударен от метеорит в дома си. Никога през цялата история на хиперпространствените пътувания не съм чувал кораб да е бил изгубен по този начин. А всеки друг риск — като например да се озовеш в ядрото на някоя звезда — е дори още по-малък.

— Тогава защо ми разправяш всичко това, Голан? — попита Пелорат.

Тривайз млъкна, наведе замислено глава и накрая каза:

— Не знам… Не, знам. Предполагам, че колкото и малка да е вероятността за катастрофа, ако достатъчно много хора рискуват, най-подир белята може да се случи. Колкото и да съм сигурен, че всичко ще бъде наред, вътре в мен едно досадно гласче ми нашепва: „Може би този път ще се случи.“ И това ме кара да се чувствам виновен. Предполагам, че е то. Янов, ако нещо тръгне на зле, прости ми!

— Но, Голан, мой скъпи друже, ако нещо тръгне не както трябва, ние и двамата моментално ще умрем. Аз няма да съм в състояние да ти простя, нито пък ти да получиш прошката.

— Това ми е ясно, така че ще ми простиш ли сега?

Пелорат се усмихна.

— Не зная защо, но въпросът ти ме ободрява. В него има нещо приятно комично. Разбира се, Голан, ще ти простя. В световната литература има много митове за някаква форма на живот след смъртта и ако наистина излезе, че съществува такова място — предполагам, шансът е същият както да кацнем в миниатюрна черна дупка или дори по-малък — и двамата се окажем в него, аз ще свидетелствам, че ти честно си направил всичко, което е зависело от теб, и не трябва да бъдеш упрекван за моята смърт.

— Благодаря! Сега съм спокоен.

Пелорат стисна ръката му.

— Виждаш ли, Голан, познавам те по-малко от седмица и предполагам, че не би трябвало да правя прибързани заключения по тия въпроси, но мисля, че си отлично момче. Хайде вече да го направим и да приключим.

— Чудесно! Трябва просто да установя контакт. Компютърът е получил инструкции и само ме чака да кажа „Старт!“. Би ли искал ти да…

— Не! Това си е твоя работа! Това е твоят компютър.

— Много добре. И отговорността е моя. Както виждаш, още се опитвам да се измъкна. Гледай екрана!

С напълно спокойна ръка и усмивка, която изглеждаше съвсем истинска, Тривайз осъществи контакта.

Последва моментна пауза, а сетне звездното поле се смени — и пак — и пак. Блестящите точки на екрана изглеждаха все по-нагъсто и все по-ярки.

Пелорат броеше полугласно. На 15 последва спиране, сякаш някаква част от апаратурата се бе задръстила.

Той прошепна, очевидно уплашен да не би някой случаен звук да повреди невъзвратимо механизма:

— Какво не е наред? Какво стана?

Тривайз сви рамене.

— Предполагам, че преизчислява. Някакъв космически обект е добавил забележима издутина към общата форма на цялостното гравитационно поле — някой обект, дето не е бил взет предвид — некартирана звезда-джудже или голяма планета…

— Опасно ли е?

— Доколкото сме живи, почти сигурно е, че не е опасно. Една планета може да се намира на сто милиона километра и все пак да предизвиква достатъчно голямо гравитационно изменение, което да изисква преизчисляване. Една звезда-джудже може да е на десет милиарда километра и…

Екранът отново се смени и Тривайз млъкна. Смени се пак — и пак… Накрая, когато Пелорат изрече „28“, движението спря.

Тривайз направи справка с компютъра.

— Пристигнахме — каза той.

— Аз броих първия скок като 1 и в тази серия започнах от 2. Това прави общо двадесет и осем скока. Ти каза двадесет и девет.

— Вероятно преизчислението при скок 15 ни е спестило един. Ако искаш, мога да проверя, но няма практическа необходимост. Ние сме в околността на планетата Сейшел. Компютърът го твърди и аз не се съмнявам. Ако ориентирам правилно монитора, ще видим едно хубаво ярко слънце, но няма защо да насилваме без нужда екраниращите му способности. Планетата Сейшел е четвърта в системата и е на около 3,2 милиона километра от сегашното ни местоположение, а това е горе-долу толкова близо, колкото бихме искали да бъдем при приключването на скока. Ще стигнем там за три дни, ако се разбързаме — и за два.

Тривайз си пое дълбоко дъх и остави напрежението да се изцеди от съзнанието му.

— Разбираш ли какво значи това, Янов? — рече той. — Всички кораби, на които съм бил или за които съм чувал, щяха да правят тези скокове с поне един ден време помежду им заради старателните изчисления и повторните проверки, даже и с компютър. Пътешествието щеше да отнеме близо месец. Или, може би, две-три седмици, ако рекат да бъдат по-безразсъдни. Ние го направихме за половин час. Когато всеки звездолет бъде оборудван с такъв компютър…

Пелорат каза:

— Чудя се защо госпожа кметът ни даде толкова съвършен кораб. Той трябва да е невероятно скъп.

— Експериментален е — сухо отвърна Тривайз. — Може би добрата жена е искала да ни накара да го изпробваме и да видим какви недостатъци ще прояви.

— Сериозно ли говориш?

— Не се изнервяй. В края на краищата, няма за какво да се безпокоим. Не открихме никакви недостатъци. Аз обаче няма да й го съобщя. Ако го чуе, чувството й за човещина би се подложило на голямо изпитание. Освен туй тя не ни даде нападателни оръжия, а това значително снижава разходите.

Пелорат вглъбено добави:

— Мисля си за компютъра. Той като че ли е пригоден специално за теб — просто не би могъл да е така добре напасван за всекиго. С мен едва-едва работи.

— Толкова по-хубаво, че работи тъй добре с единия от двама ни.

— Да, но дали това е просто случайност?

— Че какво друго ще е, Янов?

— Вероятно госпожа кметът те познава много добре.

— И аз мисля, че тази стара гемия ме познава отлично.

— Тя не би ли могла да нареди създаването на един компютър специално за теб?

— Защо?

— Просто се чудя дали не отиваме там, където компютърът иска.

Тривайз се ококори.

— Излиза, че докато съм свързан с него, той — а не аз — всъщност взима решенията?

— Просто се чудя.

— Но това е абсурдно. Параноично. Престани, Янов.

Тривайз се обърна към екрана, за да фокусира планетата Сейшел и да изчисли курса към нея през нормалното пространство.

Абсурдно!

Само че защо Пелорат пъхна тази идея в главата му?