Острието на Фондацията

14

Корабът изглеждаше дори по-внушителен, отколкото Тривайз с неговите спомени от времето, когато новият клас кръстосвачи беше възторжено представен на широката публика, очакваше.

Не размерите му бяха внушителни — той бе по-скоро малък. Беше проектиран с идеята за маневреност и скорост, за изцяло гравитационни двигатели и, преди всичко, за най-напредничава компютризация. Не се и нуждаеше от големи размери, понеже те биха пречели на предназначението му.

Беше предвиден за един човек, и можеше с успех да измести по-старите звездолети, които се управляваха от екипаж от дузина, че и повече души. С втори или дори трети астронавт, така че да могат да се дават работни дежурства, подобен кораб би могъл да отбие цяла флотилия от далеч по-големите кръстосвачи, про-изведени извън Фондацията. Освен това той можеше да изпревари и да избяга от който и да е съществуващ в момента кораб.

В него имаше някаква съвършена гладкост — нито една непотребна линия, нито една излишна крива вътре или отвън. Всеки кубически метър пространство бе използван максимално, за да създава парадоксалното впечатление за вътрешен простор. Нищо, което кмет Бранно бе казала или би могла да каже за важността на мисията, нямаше да впечатли Тривайз повече от кораба, с който той бе помолен да изпълни същата тази мисия.

Бранно Бронза, помисли си раздразнено той, го бе натикала в едно опасно дело с изключителна важност. Може би не би го приел с такава решимост, ако тя не беше нагласила нещата тъй, че Тривайз да поиска да й покаже какво може да направи.

Що се отнася до Пелорат, историкът направо се прехласна от удивление.

— Ще повярваш ли — възкликна, като нежно докосна с пръст корпуса, преди да се покатери вътре, — че никога не съм бил толкова близо до космически кораб?

— Щом го казвате, професоре, ще ви повярвам, но как сте успели да го постигнете?

— Направо не знам, честно да ти река, скъпи прия… извини ме, скъпи Тривайз. Предполагам, че съм бил прекалено зает с моите изследвания. Когато човек има у дома наистина отличен компютър, който може да се свързва с други компютри навсякъде в Галактиката, той едва ли изпитва нужда да шава нагоре-надолу… Май съм очаквал космическите кораби да са по-големи от тоя.

— Този наистина е малък модел, но е по-просторен отвътре от всеки друг кораб с подобни размери.

— Как така? Ти се подиграваш с невежеството ми.

— Не, не, говоря сериозно. Това е един от първите изцяло гравитационни кораби.

— Какво значи туй? Само, моля те, не ми го обяснявай, ако ще трябва да се впуснеш нашироко във физиката. Бих приел честната ти дума както ти вчера прие моята относно единствеността на човешкия вид и на първичната планета.

— Нека опитаме, професор Пелорат. През всичките хилядолетия на космически полети ние сме разполагали с химически двигатели, йонни двигатели, суператомни двигатели, а те до един са обемисти. Старата военна флота на Империята е имала кораби, дълги по петстотин метра, жилищното пространство в които е било колкото в някой малък апартамент. За щастие, през вековете на своето съществуване, поради липсата на материални ресурси, Фондацията се е специализирала в миниатюри-зацията. Този кораб представлява връх в това отношение. Той използва антигравитацията, а устройството, което осигурява тази възможност, на практика не отнема ни-какво пространство, защото е вградено в самия корпус. Ако не беше тъй, все още щяхме да се нуждаем от хиператомни…

Един служител от сигурността се приближи до тях.

— Ще трябва да потеглите, джентълмени!

Небето просветляваше, макар до изгрева да имаше още половин час. Тривайз се огледа.

— Натоварен ли е багажът ми?

— Да, съветник, ще намерите кораба изцяло оборудван.

— Предполагам, че с дрехи, които не отговарят нито на моите размери, нито на моите вкусове.

Служителят съвсем неочаквано се усмихна почти по момчешки.

— Мисля, че ще отговорят — рече. — Последните тридесет-четиридесет часа кметът ни накара да работим извънредно и ние плътно се придържахме към вашия стил. Нямаше проблеми с парите. Слушайте — и той се огледа, сякаш да се увери, че никой не е забелязал внезапното му сближаване с тях, — двамата сте големи късметлии. Най-добрият кораб в света. Напълно оборудван с изключение на оръжието. Направо сте обрали каймака.

— Вероятно каймакът понакиселява — каза Тривайз, — Е, професоре, готов ли сте?

— Щом имам това, готов съм — отвърна Пелорат и повдигна нещо като квадратна вафла със страна около двадесетина сантиметра в калъфче от сребриста пластмаса. Тривайз изведнъж се сети, че Пелорат я бе държал, откакто бяха напуснали дома му, местейки я от една ръка в друга, без и за миг да я оставя някъде, дори когато спряха за кратко похапване.

— Какво е това, професоре?

— Моята библиотека. Индексирана по теми и първоизточници, успях да я натикам цялата в една-единствена вафла. Ако мислите, че този кораб е чудо, какво ще кажете за подобна вафла? Цяла библиотека! Всичко, което съм събрал! Удивително! Удивително!

— Ясно — отвърна съветникът, — наистина сме обрали каймака.

15

Тривайз се дивеше на вътрешността на кораба. Пространството бе използвано много изобретателно. Имаше склад с храна, дрехи, филми и игри. Имаше тренировъчна зала, всекидневна и две почти еднакви спални.

— Тази — каза Тривайз, — трябва да е вашата, професоре. Във всеки случай тук виждам FХ четец.

— Хубаво — рече със задоволство Пелорат. — Какво магаре съм бил да избягвам космическите полети. Бих могъл да живея така, драги ми Тривайз, в пълно задоволство.

— По-просторно е, отколкото очаквах — с удоволствие заяви съветникът.

— И казваш, че двигателите всъщност са вградени в корпуса?

— Най-малко контролните устройства. Няма защо да съхраняваме гориво или да го използваме незабавно. Ще употребяваме фундаменталните енергийни запаси на Вселената, така че горивото и двигателите са изцяло отвън — той махна неопределено с ръка.

— Добре, но сега се сещам… ами ако нещо се развали?

Тривайз сви рамене.

— Обучаван съм в космическа навигация, но не на тези кораби. Опасявам се, че ако нещо, свързано с гравитиката, се развали, няма да мога нищо да направя.

— А ще можеш ли да караш този кораб? Да го пилотираш?

— И аз се чудя.

Пелорат продължи с въпросите:

— Не мислиш ли, че корабът може да е автоматизиран? Дали не сме само пасажери? Може би от нас се очаква просто да седим тук.

— Такива неща има на фериботите между планетите и космическите станции в една звездна система, но никога не съм чувал за автоматизирани хиперпространствени пътувания. Във всеки случай не на такива разстояния.

Огледа се още веднъж и усети как и в него се надига напрежение. Да не би тая стара вещица да го е подредила чак до такава степен? Дали Фондацията не е автоматизирала и междузвездните пътувания и той да бъде изтърсен на Трантор напълно против волята си, без да може да стори нещо повече отколкото мебелировката в кораба? С любезно оживление, каквото всъщност не изпитваше, Тривайз рече:

— Професоре, вие седнете. Кметът каза, че този кораб е напълно компютризиран. Щом във вашата стая има FХ четец, в моята трябва да има компютър. Настанете се удобно и ми дайте малко време да се поогледам.

Пелорат веднага придоби обезпокоен вид.

— Тривайз, друже, нали не слизаш от кораба?

— Изобщо не е в плановете ми, професоре. А и да се опитам, можете да бъдете сигурен, че ще ме спрат. Кметът едва ли възнамерява да ми позволи подобна волност. Всичко, което мисля да направя, е да разбера как се управлява „Далечната звезда“ — той успокояващо се усмихна. — Няма да ви изоставя, професор Пелорат.

Когато влезе в стаята, която смяташе за своя, той все още се усмихваше, но лицето му бързо помрачня, щом затвори вратата зад себе си. Тук би трябвало да има някакво средство за връзка с евентуално намираща се наблизо планета. Беше невъзможно да си представи кораб, който преднамерено е откъснат от заобикалящото го пространство, и поради това някъде — най-вероятно в някоя ниша — би трябвало да се намира свързочно средство. Можеше да го използва да се обади в кметството и да попита за пулта за управление.

Тривайз внимателно огледа стените, таблата на леглото и изпипаните гладки мебели. Ако не намери нищо тук, ще претърси целия кораб.

Вече се канеше да излезе, когато окото му долови някакъв проблясък на гладката светлокафява повърхност на бюрото — едно червено кръгче с ясен надпис „КОМПЮТЪРНИ ИНСТРУКЦИИ“.

А-а!

Сърцето му заби бързо. Имаше компютри и компютри, а също и програми, дето се усвояваха доста бавно. Никога не бе правил грешката да подценява собствената си интелигентност, но, от друга страна, не беше и гросмайстор. Имаше хора с усет за използването на компютрите, и хора без такъв усет — Тривайз много добре знаеше в коя категория попада.

По време на службата си във флотата на Фондацията той беше стигнал до лейтенант, случвало се бе да е дежурен офицер, така че беше имал възможност да използва корабния компютър. Никога обаче не му се бе налагало единствен да отговаря за него, а и другите не бяха очаквали да знае нещо повече от рутинните команди, които дежурният офицер трябва да знае.

С усещането, че потъва, си спомни томовете разпечатки, необходими за пълното описание на една програма, припомни си и как се държеше техническият сержант Краснет пред пулта на корабния компютър. Той шареше с пръсти по клавиатурата, сякаш това бе най-сложният музикален инструмент в Галактиката, добивайки същевременно такъв равнодушен вид, като че ли му е писнало от неговата простота — и въпреки това от време на време му се налагаше да рови из томовете, като ядосано се ругаеше сам.

Тривайз колебливо докосна с пръст кръгчето светлина и тя моментално се разпростря по целия плот на бюрото. Светлината очерта контурите на две ръце: дясна и лява. С внезапно, но плавно движение плотът на бюрото се наклони под ъгъл четиридесет и пет градуса.

Тривайз седна пред бюрото. Не бяха нужни никакви думи. Ясно бе какво се очаква от него.

Постави длани върху двете очертания, разположени така, че да може да го направи без никакво напрежение. Когато докосна плота, той му се стори мек, почти кадифен и ръцете му потънаха в него.

Погледна ги с изумление, защото те в действителност изобщо не бяха потънали. Очите му твърдяха, че неговите ръце са си на повърхността. Въпреки това имаше усещането, сякаш материята на бюрото е поддала и нещо меко и топло е обхванало дланите му.

Това ли бе началото?

А по-нататък?

Огледа се встрани и после затвори очи в отговор на едно предложение.

Нищо не бе чул. Не бе чул нищо!

Ала вътре в мозъка му, подобно на блуждаеща мисъл, витаеше поканата: „Моля, затворете очи. Отпуснете се. Ще направим връзка.“

Чрез дланите?

Тривайз изглежда винаги бе предполагал, че ако човек трябва да се свърже мислено с някой компютър, това ще стане с шлем на главата и електроди по черепа.

Дланите?

Защо пък не чрез дланите? Той изпита усещането, че блуждае нанякъде — полусънен, но без да е загубил умствената си активност. Защо пък не с дланите?

Очите не са нищо друго, освен сетивни органи, а мозъкът е просто централен разпределител, поместен в костна обвивка и отделен от работната повърхност на тялото. Работната повърхност всъщност са дланите, дланите, които чувстват и взаимодействат с Вселената.

Хората мислят чрез дланите си. В техните длани е отговорът на любопитството им, с тях те докосват, залавят, обръщат, повдигат и претеглят. Има животни с внушителни по размер мозъци, но те са лишени от длани и цялата разлика идва оттам.

Докато той и компютърът се ръкуваха, мисленето им се сля и вече нямаше значение дали очите му са отворени или не. Отварянето им не подобряваше неговото зрение, нито пък затварянето го влошаваше.

И в двата случая той виждаше стаята напълно ясно — не само в посоката, в която гледаше, но навсякъде: наоколо, нагоре и надолу.

Видя всяко помещение в кораба, а също така и какво става навън. Слънцето бе изгряло и яркостта му се размиваше в утринната мъгла, но той можеше да гледа право в него, без да бъде заслепен, защото компютърът автоматично филтрираше светлинните вълни.

Почувства лекия вятър и температурата му и чу звуците на света около звездолета. Усети магнитното поле на планетата и слабите електрически заряди по корабния корпус.

Започна да осъзнава управлението на кръстосвача интегрално, без излишни подробности. Знаеше само, че ако поиска да го повдигне от земята, да го завърти, да го ускори или да използва която и да е от неговите многобройни способности, командите ще бъдат същите, както когато изпълняваше аналогични действия със собственото си тяло. Трябваше просто да използва волята си.

Неговата воля обаче не бе оставена сама на себе си. Корабният компютър можеше да наложи своята. В настоящия момент в главата му имаше оформено изречение и той знаеше точно кога и как корабът ще отлети. Що се отнася до това, не съществуваше никаква възможност за изменение. Със същата сигурност знаеше, че впоследствие ще решава той самият.

Тривайз откри — като запрати навън мрежата на подсиленото от компютъра свое съзнание — че може да се информира за състоянието на горните слоеве на атмосферата; че долавя измененията на времето; че открива другите кораби, които на рояци се вдигаха нагоре или пък се спускаха надолу. Всичко туй трябваше да се вземе предвид и компютърът го вземаше предвид. Ако не го направеше, проумя Тривайз, трябваше само да поиска и то щеше да бъде направено.

Толкоз по въпроса за томовете с програми; те изобщо не съществуваха. Спомни си техническия сержант Краснет и се усмихна. Достатъчно бе чел за огромната революция, която гравитиката ще предизвика, но сливането на компютъра и човешкия мозък все още бе държавна тайна. Това сливане положително щеше да вдъхнови много по-мащабна революция.

Усещаше как минава времето. Знаеше точно колко е по местно терминуско и по стандартно галактическо. Как да излезе?

Щом мисълта се появи в неговия мозък, ръцете му бяха освободени и повърхността на бюрото се върна в първоначалното си положение, а той самият бе оставен на собствените си неподсилени сетива.

Почувства се сляп и безпомощен, сякаш някакво свръхсъщество го бе подкрепяло и пазило известно време, а сега го беше зарязало. Ако не знаеше, че винаги би могъл отново да влезе в контакт, това усещане можеше да го докара до сълзи.

Сега той просто се помъчи да се преориентира и да се пригоди към собствените си ограничения, а после несигурно стана и излезе от стаята.

Пелорат вдигна очи. Очевидно вече бе нагласил четеца си, защото рече:

— Много добре работи. Има отлична програма за търсене. Усвои ли управлението, момчето ми?

— Да, професоре. Всичко е наред.

— В такъв случай няма ли да направим нещо за излитането? Имам предвид някакви предпазни мерки? Не трябва ли да си сложим ремъци или нещо такова? Търсих инструкции, но напразно и това ме поизнерви. Трябва да се заема с моята библиотека. Когато работя, някак си…

Тривайз протегна длани към професора, сякаш за да затули и спре потока от думи. Налагаше му се да говори високо, за да бъде чут.

— Нищо подобно не е нужно, професоре. Антигравитацията е равностойна на антиинерция. Когато се променя скоростта, няма никакво усещане за ускорение, тъй като всичко на кораба извършва промяната в един и същ момент.

— Искаш да кажеш, че няма да разберем кога ще излетим и ще излезем в космоса?

— Точно това имам предвид, понеже докато говорех, ние излетяхме. След няколко минути ще преминем през горните слоеве на атмосферата, а след половин час ще бъдем в открития космос.

16

Пелорат се втренчи в Тривайз и сякаш леко се смали. Дългото му ъгловато лице придоби такова объркано изражение, че макар да не изразяваше някакви определени чувства, беше като маска на самата несигурност.

Сетне очите му замърдаха наляво-надясно.

Съветникът си спомни как се бе чувствал при своето първо пътуване извън атмосферата и каза колкото се може по-естествено:

— Янов, — за пръв път се обръщаше така фамилиарно към професора, ала в този случай патилото говореше на старилото и трябваше да изглежда по-възрастно от него — тук сме в пълна безопасност. Намираме се в металната утроба на един боен кораб от флотата на Фондацията. Не сме напълно въоръжени, ала няма такова място в Галактиката, където името на Фондацията да не ни служи като защита. Даже някой да дръзне и да ни атакува, ще можем само за миг да се измъкнем от обхвата му. И, искам да те уверя, открих, че мога идеално да управлявам кораба.

Пелорат отвърна:

— Не е това, Го-Голан, а мисълта за… за нищото…

— Защо, нали навсякъде около Терминус е празно пространство. Между нас, когато сме на повърхността на планетата, и нищото отгоре има само тъничък слой рядък въздух. Сега просто минаваме през този несъществен слой.

— Може и да е несъществен, но го дишаме.

— Ние дишаме и тук. Въздухът на кораба е по-чист и по-свеж и ще бъде по-чист и по-свеж от естествената атмосфера на Терминус неопределено дълго време.

— А метеоритите?

— Какво метеоритите?

— Атмосферата ни предпазва от метеоритите. Ако е за въпрос, също и от радиацията.

Тривайз успокояващо подхвана:

— Струва ми се, че човечеството пътува из космоса от двадесет хиляди години…

— Двадесет и две хиляди. Това е съвсем точно, ако се придържаме към Халблокианската хронология и смятаме…

— Престани! Да си чувал някога за метеоритни катастрофи или за смърт от облъчване? Имам предвид наполедък? Имам предвид на кораби на Фондацията?

— Ще си призная, че не съм следил новините в тази област, моето момче, но аз съм историк и…

— Хронологически погледнато — да, имало е такива работи, ала техниката става все по-съвършена. Няма метеорит, достатъчно голям да ни причини някаква вреда, дето ще може да се доближи до нас, преди да сме предприели нещо, за да му се изплъзнем. Четири метеорита, идващи едновременно от четирите върха на един въображаем тетраедър, сигурно биха могли да ни ударят, но ако изчислиш вероятността това да се случи, ще видиш, че по-скоро ще умреш от старост трилион трилиона пъти, преди да получиш и петдесетпроцентовата възможност да наблюдаваш подобен феномен.

— Искаш да кажеш, ако си до компютъра?

— Не — снизходително отвърна Тривайз. — Ако управлявах компютъра въз основа на собствените си чувства и реакции, щяхме да бъдем ударени, преди още да разбера какво става. Действа самият компютър, като реагира милиони пъти по-бързо, отколкото ние двамата с теб бихме могли да го направим — той рязко протегна ръка. — Янов, ела да ти покажа какво може да прави нашият приятел и да видиш как изглежда космосът.

Пелорат го зяпна леко облещен. После глухо се засмя.

— Не съм сигурен, че ми се ще да знам, Голан.

— Разбира се, че не си сигурен, Янов, понеже не знаеш колко много просто очаква да бъде научено от теб. Стига толкоз! Ела в моята стая!

Тривайз хвана ръката му и наполовина го поведе-повлачи след себе си. Седна пред компютъра и попита:

— Янов, виждал ли си някога Галактиката? Разглеждал ли си я?

— За небето ли питаш? — рече Пелорат.

— Да, естествено. За какво друго?

— Виждал съм го. Всеки го е виждал. Щом погледнеш нагоре и го виждаш.

— Взирал ли си се в него в някоя тъмна и ясна нощ, когато Диамантите са под хоризонта?

„Диамантите“ бяха онези няколко звезди, достатъчно ярки и достатъчно близо, за да светят с умерена яркост на нощното небе на Терминус. Това бе малка група, която на ширина заемаше не повече от двадесет градуса и през по-голямата част от нощта се намираше под хоризонта. Като се изключи тази група, оставаха разпилените бледи звезди, едва видими с невъоръжено око. Не се забелязваше нищо друго, освен слабата млечна белота на Галактиката — гледка, която човек би могъл да очаква, ако живее в свят, който като Терминус е разположен на самия край на външната спирала на Галактиката.

— Защо да се взирам? Не е нищо особено.

— Разбира се, че гледката не е нищо особено — кимна Тривайз. — Затова и никой не я наблюдава. Защо да обръщаш внимание на нещо, дето винаги можеш да го видиш? Сега обаче ти наистина ще я видиш и то не от Терминус, където постоянно я затулват облаци или мъгла. Ще я видиш така, както никога не си я виждал от планетата — независимо колко си се вглеждал и колко ясна и тъмна е била нощта. Как ми се иска аз самият да не съм бил в космоса по-рано, та да мога като теб за пръв път да видя Галактиката в цялата й незабулена красота.

Той побутна един стол към Пелорат.

— Седни, Янов. Може да ми отнеме малко време. Ще трябва още да привиквам с компютъра. От онова, дето вече усетих, знам, че обзорът е холографски, така че няма да ни трябва никакъв екран. Хитрецът влиза в пряк контакт с моя мозък, но мисля, че мога да го накарам да произведе реален образ, тъй че и ти да можеш да наблюдаваш. Би ли загасил светлината? Чакай, недей, ама че съм глупав! Ще накарам компютъра да го направи. Стой си на мястото.

Тривайз се свърза с машината, като протегна ръце с топлота и чувство за интимност.

Светлината замъждука, после напълно угасна и Пелорат се размърда в мрака.

Тривайз му каза:

— Не се изнервяй, Янов. Може да се позабавя, докато се науча да го контролирам, но скоро ще привикна, просто трябва да ме изтърпиш още малко. Виждаш ли полумесеца?

Той висеше в тъмнината пред тях. Отначало бе доста блед и колеблив, но постепенно стана по-ясен и светъл.

Гласът на Пелорат бе пълен със страхопочитание.

— Това Терминус ли е? Толкова ли сме далеч от него?

— Да, корабът се движи бързо.

Звездолетът летеше в нощната сянка на Терминус, който изглеждаше като ярко светещ широк сърп. За миг на Тривайз му се прииска да запрати кораба по широка дъга, която да ги отведе над сгряната от слънцето част на планетата, за да я покаже в цялата й красота, но се удържа.

За Пелорат това можеше да е нещо ново, ала красотата ще е опитомена. Имаше прекалено много снимки, прекалено много карти, прекалено много глобуси. Всяко дете знаеше как изглежда Терминус. Водна планета — в по-голяма степен от останалите — богата на течности и бедна на минерали, с добро селско стопанство и слабо развита тежка индустрия, но най-напреднала в Галактиката във високите технологии и миниатюризацията.

Ако можеше да накара компютъра да използва микровълни и да ги преработи във видим модел, щяха да се забележат десетте хиляди обитаеми острова на Терминус, заедно с единствения, който бе достатъчно голям, за да може да се смята за континент, там, където бе разположен град Терминус, и… „Завий встрани!“

Това бе само мисъл, упражнение на волята, но гледката веднага се смени. Осветеният полумесец се измести към периферията на погледа и се претъркули през него. Очите им се изпълниха с мрака на беззвездния космос.

Пелорат се изкашля.

— Ще ми се да върнеш Терминус обратно, момчето ми. Имам чувството, че съм ослепял — гласът му бе напрегнат.

— Не си ослепял. Виж!

В зрителното поле се появи тънка бледопрозрачна мъглица. Тя се разшири и засвети по-ярко, докато сякаш цялата стая заблестя.

„Свий се!“

Ново волево усилие и Галактиката се отдръпна, като че ли я гледаше през обърнат телескоп, чиято способност да умалява обектите ставаше все по-голяма. Галактиката наистина се смали и се превърна в структура с различни степени на осветеност.

„По-ярко!“

Тя заблестя още повече, без да променя размерите си. Представляваше силно скъсена спирала с два ръкава, разделени от извитите цепнатини на тъмни мъглявини, втурнали се към светещите ръбове на близката до Терминус страна. Каймачената омара на ядрото — далечно и свито от разстоянието — сега изглеждаше маловажна.

С благоговеен шепот Пелорат каза:

— Прав си. Никога не съм я виждал такава. Никога не съм си и представял, че има толкова много подробности.

— Как би могъл да си го представиш? Не е възможно да видиш външната половина, когато между теб и нея е атмосферата на Терминус. От повърхността му дори ядрото й едва-едва се забелязва.

— Колко жалко, че я съзерцаваме от толкова близко до ръба разстояние.

— Не сме длъжни да я гледаме тъй. Компютърът може да ни я покаже от всяка посока. Трябва просто да го пожелая — и то дори не на глас.

„Смени координатите!“

Това желание трудно можеше да бъде наречено точна команда. Но изображението на Галактиката започна бавно да се променя — човешкият мозък поведе компютъра и го накара да прави това, което искаше.

Панорамата бавно се извъртя под прав ъгъл спрямо галактическата равнина. Разпростираше се като гигантски светещ водовъртеж с извивки от мрак, ярки възли и почти безформен блясък в центъра.

Пелорат попита:

— Как може компютърът да я обхване от такова място в пространството, което трябва да е на повече от петдесет хиляди парсека оттук? — И добави със задавен шепот:

— Извинявай, че питам. Нищо не разбирам от това.

— За този компютър — рече Тривайз, — аз знам почти толкова малко, колкото и ти. Даже и един прост електронен мозък обаче може да промени координатите и да покаже Галактиката от всяко положение, като се започне от онова, което се схваща като естествена гледна точка, тоест отговаряща на местоположението на компютъра в космоса. Разбира се, той използва само информацията, с която е започнал, така че когато мине към странични ракурси, в картината ще открием пропуски и размазани места. В тоя случай обаче…

— Да?

— …имаме отлична гледка. Предполагам, че нашият приятел е снабден с пълна карта на Галактиката и затуй може да я покаже от всеки ъгъл с еднаква леснина.

— Какво искаш да кажеш с това „пълна карта“?

— Пространствените координати на всяка звезда би трябвало да са в паметта на компютъра.

— На всяка звезда? — Пелорат изглеждаше поразен.

— Е, може би не на всичките триста милиарда. Със сигурност обаче включва всички онези, които огряват населени планети и вероятно всички звезди от спектрален клас К и по-ярките от тях. Това означава поне седемдесет и пет милиарда.

— Всички звезди на населените системи?

— Не ми се иска да го твърдя, без да съм сигурен; може би все пак не на всички. В края на краищата по времето на Хари Селдън е имало двадесет и пет милиона населени системи — звучи прекалено внушително, но това прави само една звезда на всеки двадесет хиляди. А през петте века след Селдън общото разпадане на Империята не е предотвратило по-нататъшната колонизация. По-скоро съм склонен да мисля, че я е насърчило. Все още има множество обитаеми планети за заселване, така че сега може да са станали и тридесет милиона. Напълно възможно е не всички от новозаселените светове да фигурират в архивите на Фондацията.

— Ами старите? Сигурно ги има всичките без изключение?

— Сигурно. Разбира се, не мога да го гарантирам, но бих се изненадал, ако някоя отдавна основана населена система липсва в записите. Чакай, ще ти покажа още нещо, стига да успея да контролирам компютъра до такава степен.

Ръцете на Тривайз като че ли малко се стегнаха от усилието и сякаш потънаха по-дълбоко в плота на машината. Това едва ли бе необходимо; може би просто трябваше да си помисли: „Терминус!“

Помисли си го и в отговор на самия край на водовъртежа се появи ярък червен диамант.

— Това е нашето слънце — рече развълнувано той. — Звездата, около която обикаля Терминус.

— А-а — тихо и треперливо въздъхна Пелорат.

Една яркожълта точица светлина се появи сред обилния грозд слънца дълбоко в сърцето на Галактиката, но все пак доста далеч от блестящото петно в центъра. Тя бе много по-близо до Терминус, отколкото до противоположния край на Галактиката.

— А това — каза Тривайз — е слънцето на Трантор.

Нова въздишка и Пелорат попита:

— Сигурен ли си? Винаги се е твърдяло, че Трантор се намира в центъра на Галактиката.

— В известен смисъл наистина е тъй. Той е толкова близо до центъра, колкото може да му позволи неговата звезда, така че все пак да бъде обитаем. Истинският център на Галактиката представлява черна дупка с маса, равна на масата на около милион звезди, с две думи — ужасяващо място. Доколкото ни е известно, там няма живот и може би просто не е възможно да има. Трантор се намира в най-вътрешната част на спиралните ръкави и, повярвай ми, ако можеш да видиш неговото нощно небе, ще си помислиш, че наистина е в центъра на Галактиката. Заобиколен е от изключително плътно струпване на звезди.

— Бил ли си на Трантор, Голан? — попита с откровена завист Пелорат.

— Не, но съм виждал холографски изображения на небето му.

Тривайз меланхолично загледа Галактиката. По времето на Мулето, при голямото търсене на Втората фондация, едва ли не всеки си бе играл с космическите карти и на тази тема бяха създадени цели купища трудове и произведения на изкуството.

И всичко това понеже Хари Селдън в началото бил казал, че Втората фондация ще бъде основана „на другия край на Галактиката“, като нарекъл мястото „Звездокрай“.

На другия край на Галактиката! Щом хрумването се появи в ума му, една малка синя линия се протегна от Терминус през централната черна дупка до другия край на Галактиката. Тривайз едва не подскочи. Не бе го поискал направо, но си помисли съвсем ясно за това, а на компютъра друго не му и трябваше.

Естествено прекараната до противоположния край на Галактиката права линия не беше непременно указание за „другия край“, за който бе говорил Селдън. Именно Аркади Даръл (ако можеше да се вярва на нейната автобиография) бе използвала фразата „кръгът няма край“, за да обясни онова, което сега всеки приемаше за истина…

И въпреки че Тривайз се опита да потисне мисълта си, компютърът беше прекалено бърз, за да не отреагира. Синята линия изчезна и бе заместена от също така син кръг, който обгради Галактиката и мина през тъмночервената точка на Терминусовото слънце.

Кръгът няма край и ако този кръг започва от Терминус, а ние търсим другия му край, той просто отново ще се върне на Терминус, където и в действителност бе открита Втората фондация — тя просто обитаваше един и същи свят заедно с Първата.

Ако обаче тя всъщност не е била открита — ако тъй нареченото откриване на Втората фондация е било илюзия — тогава какво? Какво освен правата линия и окръжността може да има някакъв смисъл в тази връзка?

— Фокуси ли правиш? — попита Пелорат. — Защо е този син кръг?

— Просто изпробвах управлението. Искаш ли да локализирам Земята?

За миг-два последва гробна тишина, а после Пелорат изхриптя:

— Шегуваш ли се?

— Не. Ще опитам.

Опита. Нищо не се случи.

— Съжалявам — рече Тривайз.

— Няма ли я? Няма Земя?

— Може да съм намислил погрешна заповед, но е малко вероятно. Предполагам, че е по-вероятно Земята да липсва в статистическите данни.

— Да не би да е под друго име?

Тривайз веднага се хвана за това предположение.

— Какво друго име, Янов?

Пелорат не каза нищо и съветникът се усмихна в мрака. Стори му се, че някои неща отиват по местата си. Карай така още известно време. Остави работите да узреят.

Той нарочно смени темата:

— Чудя се дали можем да управляваме времето.

— Времето ли? Как така да го управляваме?

— Галактиката се върти. На Терминус му трябват половин милиард години, за да направи една обиколка около ядрото й. Разбира се, звездите, които са по-близо до центъра, правят това много по-бързо. Движението на всяка звезда спрямо централната черна дупка би могло да бъде записано в компютъра и тогава ще е възможно да го накарам да умножи всяко движение милиони пъти и да направи видим ефекта на въртенето. Ще се опитам!

Опита и пак не можа да се удържи да не напрегне мускулите си от волевото усилие, което правеше — сякаш бе хванал цялата Галактика и я ускоряваше, извиваше, караше я да се завърта въпреки огромното съпротивление.

Галактиката наистина се задвижи. Бавно и мощно тя потегли в посоката, в която трябваше да се завърти, за да затегне спиралните ръкави.

Докато гледаха, времето минаваше невероятно бързо — фалшивото, изкуственото време — и изведнъж звездите станаха бързо променящи се обекти.

Тук-там някои от по-големите порозовяха и засветиха по-ярко, когато се раздуха до червени гиганти. После една в централния куп избухна беззвучно в заслепяващ блясък, който за частица от секундата затъмни Галактиката и изчезна. Последва я друга в спиралните ръкави, сетне трета, не много далеч от втората.

— Свръхнови — потресен каза Тривайз.

Възможно ли бе компютърът да предсказва със сигурност точно кои звезди и кога ще избухнат? Или само използваше някакъв опростен модел, целящ да покаже бъдещето не точно, а в най-общи линии?

Пелорат дрезгаво прошепна:

— Галактиката изглежда като живо същество, което пълзи из космоса.

— Да — рече Тривайз, — но взех да се изморявам. Ако не се науча да го върша с по-малко напъване, няма да мога дълго да си играя на такива игри.

Той се отпусна. Галактиката също забави хода си, сетне спря и се извъртя, докато не застана в онова странично положение, в което я бяха видели в началото.

Тривайз затвори очи и пое дълбоко въздух. Чувстваше как Терминус се свива зад тях и последните доловими валма атмосфера изчезват от заобикалящото ги пространство. Усещаше всички кораби, изпълващи близкия космос около планетата.

Не му хрумна да провери дали няма нещо особено, свързано с тези кораби. Дали нямаше някой, с подобни на неговите двигатели, който да дублира траекторията му по-точно, отколкото случайността позволяваше?